Робърт Шекли
Бунт на борда

Робърт Шекли
Бунтът на лодката

— Признайте. Виждали ли сте някога по-сладки двигатели? — попита Джо, междузвездният вехтошар. — Погледнете и тези сервомотори!

— Хммм — благоразумно изръмжа Грегър.

— Този корпус — продължи нежно Джо. — Хващам се на бас, че е поне на петстотин години, но няма и петънце от ръжда по него.

Той потупа любовно с длан лъскавия борд на лодката. „Какъв късмет — казваше това потупване, — че точно това бижу се намира тук, когато на «ААА Първокласна» й трябва спасителна лодка.“

— Тя наистина изглежда доста добре — каза Арнолд с вид на човек, който се е влюбил, но се мъчи да не го показва. — Как мислиш, Дик?

Ричард Грегър не отговори. Лодката беше хубава и изглеждаше идеална за работата по океанското проучване на Трайдънт. Но човек трябва да внимава, когато купува стока от Джо.

— Сега вече не ги правят така — въздъхна Джо. — Вижте само двигателя. И с чук не можеш да го разбиеш. Забележете капацитета на охладителната система. Проверете…

— Изглежда добра — бавно произнесе Грегър. „ААА Първокласна служба за междупланетно обеззаразяване“ си бе имала работа с Джо и преди и затова те се бяха научили да внимават. Не че Джо бе нечестен. Нищо подобно. Боклуците, които събираше отвсякъде в населения Космос, работеха. Но древните машини често си имаха собствени идеи за това, как трябва да си вършат работата. И когато ги караха да работят по друг начин, се дразнеха.

— Не ми пука дали е красива, бърза, трайна или дори удобна — каза убедително Грегър. — Искам само да знам дали е напълно безопасна.

Джо кимна.

— Това е най-важното, разбира се. Влезте.

Те влязоха в кабината на лодката. Джо се изкачи до контролното табло и се усмихна тайнствено. После натисна един бутон.

Грегър веднага чу глас, който като че ли зазвуча в главата му.

— Аз съм спасителна лодка 324-А — каза гласът. — Моето предназначение…

— Телепатия ли? — прекъсна го Грегър.

— Директен запис на възприятията — отвърна Джо с горда усмивка. — По този начин няма никаква езикова бариера. Казах ви, че такива вече изобщо не се строят.

— Аз съм спасителна лодка 324-А — започна отново лодката. — Най-важната ми задача е да предпазя намиращите се в мен от опасност и да ги поддържам в добро здравословно състояние. За момента съм частично включена.

— Може ли да има по-безопасно нещо? — извика Джо. — Това не ви е безчувствена купчина метал. Тази лодка се грижи за вас Тази лодка ви обича!

Грегър беше впечатлен, въпреки че идеята за толкова емоционална лодка му беше някак неприятна. Пък и тези играчки, които обичаха да се грижат за човека, винаги го бяха дразнили.

Арнолд обаче не изпитваше подобни чувства.

— Вземаме я!

— Няма да съжалявате — каза Джо с онзи честен и открит тон, който му бе помогнал на няколко пъти вече да спечели милиони.

Грегър се надяваше наистина да не съжаляват.

 

 

На другия ден спасителна лодка 324-А бе натоварена на борда на техния космически кораб и те отлетяха за Трайдънт.

Тази планета, намираща се в центъра на Източната звездна долина, бе наскоро закупена от един търговец на недвижими имоти. Той бе установил, че тя е почти идеална за колонизиране. Трайдънт бе с размерите на Марс, но с далеч по-добър климат. Нямаше туземно население, с което да трябва да се съобразяват, нито отровни растения или болестотворни вируси. И за разлика от много други светове, на Трайдънт нямаше и хищни животни. Впрочем, тук изобщо нямаше животни. С изключение на един малък остров и полярна шапка цялата планета бе покрита с вода.

Но всъщност имаше достатъчно плодородна почва, която се намираше под плитките води на повечето от моретата на Трайдънт. Само не беше достатъчно издигната, за да се превърне в суша.

„ААА Първокласна“ бе наета, за да коригира този дребен недостатък.

След като кацнаха на единствения остров, те пуснаха лодката на вода. Останалата част от деня прекараха в проверка и товарене на специалното наблюдателно оборудване на борда й. Рано на другата сутрин Грегър приготви сандвичи и напълни една манерка с вода. Бяха готови да започнат работа.

Щом първите утринни лъчи огряха хоризонта, Грегър влезе в кабината при Арнолд, който натисна уверено първия бутон.

— Аз съм спасителна лодка 324-А — заяви лодката. — Най-важното ми предназначение е да предпазвам тези, които се намират в мен, от опасност и да поддържам здравето им в добро състояние. За момента аз съм частично включена. За пълното ми включване натиснете бутон номер две.

Грегър натисна втория бутон.

Чу се приглушено бучене някъде дълбоко във вътрешността на лодката. Нищо друго не се случи.

— Странно — каза Грегър. Той натисна бутона отново. Приглушеното бучене се повтори.

— Прилича ми на късо съединение — каза Арнолд.

Грегър погледна през предния прозорец и забеляза, че бреговата линия на острова бавно се отдалечава. Той почувства да го обхваща лека паника. Тук имаше толкова много вода и съвсем малко суша. И което беше още по-лошо, нищо от уредите по таблото за управление не приличаше на кормило, на лост за скорости или спирачка. Как би могъл да управлява една частично включена спасителна лодка?

— Трябва да приема телепатични команди — произнесе с надежда Грегър. После добави тържествено: — Тръгни бавно напред.

Малката лодка се насочи напред.

— Сега малко вдясно.

Лодката се подчини веднага на непрофесионалната, но ясна команда на Грегър.

— Изправи — каза Грегър. — И поеми с пълен напред!

Спасителната лодка се впусна напред — в блестящото пусто море.

 

 

Арнолд изчезна в трюма с фенерче и уред за проверка на електрическата инсталация. Наблюдението беше лесна работа и Грегър можеше да се справи и сам. Машините вършеха всичко. Картографираха големите разседи по дъното на океана, намираха най-големите вулкани и съставяха карти на теченията и дъното. Когато огледът приключеше, друга фирма, с която бяха сключили договор, щеше да довърши работата — да свърже вулканите във верига, да подбере разседите, да отдалечи кораба си на безопасно разстояние и да включи системата.

След това за известно време Трайдънт щеше да се превърне в доста шумна планета. Но когато нещата се уталожат, тук ще има достатъчно суша, която да задоволи всеки предприемач по сделки с недвижими имоти.

В ранния следобед Грегър реши, че за един ден са свършили доста работа. Двамата с Арнолд изядоха сандвичите си и отпиха по глътка от манерката. После поплуваха из бистрата зеленикава вода на Трайдънт.

— Мисля, че открих повредата — каза Арнолд. — Махнати са проводниците към първичните активатори. И захранването е прекъснато.

— Че защо биха направили такова нещо? — попита Грегър.

Арнолд вдигна рамене.

— Може да са се опитвали да я разглобят. След малко ще съм готов с поправката.

Той се вмъкна отново в трюма. Грегър обърна в посока към острова, като управляваше лодката по телепатия и наблюдаваше как зелената вода се разпенва приятно покрай носа й. В такива моменти, въпреки натрупания отпреди опит, Вселената му се виждаше едно красиво и приятно местенце.

След половин час Арнолд се появи, цял изпоцапан с машинно масло, но триумфиращ.

— Опитай сега онзи бутон — каза той.

— Ама ние почти стигнахме.

— Че какво от това? Нищо не пречи да накараме това нещо да работи както се полага.

Грегър кимна и натисна втория бутон.

Чуха лекото изпукване от включването на системата. Половин дузина малки двигателчета се задействаха. Светна една лампа. Първо светеше в червено, а когато генераторите заредиха, изгасна.

— Сега е друга работа — каза Арнолд.

— Аз съм спасителна лодка 324-А — заяви устройството по телепатичен път. — Сега съм включена изцяло и съм в състояние да предпазя пътниците си от опасност. Имайте ми доверие. Моята памет, както във физическо, така и в психологическо отношение, е изработена от най-добрите учени на Дром.

— Придава повече увереност на човек, нали? — обади се Арнолд.

— Като че ли да — съгласи се Грегър. — Но къде се намира Дром?

— Господа — продължи спасителната лодка. — Опитайте се да ме приемете не като безчувствен механизъм, а като ваш приятел и другар по оръжие. Аз разбирам как се чувствате. Видяхте кораба си да пада, жестоко разбит от неумолимите Х’гени. Вие…

— Какъв кораб? — попита Грегър. — Какви ги дрънка това нещо?

— … успяхте да допълзите до мен замаяни, задушени от отровните изпарения на водата, полумъртви…

— Да не говориш за това, че поплувахме? — попита Арнолд. — Нищо не си разбрала. Ние просто наблюдавахме…

— … шокирани, ранени, обезверени — завърши спасителната лодка. — Вие вероятно сте малко изплашени — продължи тя с нежен тон на настойник. — Така и трябва да бъде. Защото сте далеч от флотата на Дром и изоставени върху една сурова чужда планета. Не бива да се срамувате, че малко ви е страх, господа. Това е война, а войната е жестока работа. Ние нямаме друга възможност, освен да отблъснем варварите Х’гени в Космоса.

— Сигурно има разумно обяснение в цялата тази работа — обади се Грегър. — Може би е някаква стара телевизионна пиеса, записана в паметта й.

— Май ще е по-добре да я прегледаме изцяло — отговори Арнолд. — Няма да издържа да слушам тези дрънканици по цял ден.

Приближаваха острова. Спасителната лодка още дърдореше за дома и сърцето, за бойни действия и тактически маневри и за нуждата от запазването на спокойствие в такава опасна ситуация. Изведнъж тя забави ход.

— Какво става? — попита Грегър.

— Оглеждам острова — отговори спасителната лодка.

Грегър и Арнолд се спогледаха.

— Ще трябва да я изтърпим — прошепна Арнолд. А на лодката каза: — Островът е наред. Аз лично го огледах.

— Може и да е така — отвърна лодката. — Но не бива да се доверяваме на сетивата на дромите в модерната и бързо развиваща се бойна обстановка. Вашите сетива са много ограничени и твърде склонни да вярват в онова, което желаят. Електронните сетива, от друга страна, са безстрастни, безкрайно бдителни и безпогрешни.

— Но там няма нищо! — развика се Грегър.

— Аз забелязвам вражески кораб — отвърна лодката. — Без дромски обозначения.

— Но няма и вражески обозначения — уверено се намеси Арнолд, който лично бе изрисувал стария корпус.

— Да, така е. Но във време на война ние трябва да предположим, че онова, което не е наше, е на врага. Аз разбирам желанието ви да стъпите отново върху твърда почва. Но освен това вземам под внимание и факторите, които един дром, подчинен на чувствата си, би пропуснал. Преценете сами привидната безлюдност на това стратегическо място, необозначения космически кораб, поставен съблазнително като примамка, фактът, че нашият флот вече не се намира в околностите, и…

— Добре, достатъчно. — На Грегър му омръзна да спори с приказливата и самомнителната машина. — Отивай направо към острова. Това е заповед.

— Не мога да се подчиня на тази заповед — каза лодката. — Вие сте разстроени от скорошното си спасение от сигурна смърт…

Арнолд посегна към клавиша за изключване, но дръпна ръката си с вик на болка.

— Елате на себе си, господа — тържествено изрече лодката. — Само офицерът по демобилизация е оторизиран да ме изключи. Заради собствената ви сигурност аз трябва да ви предупредя, че нямате право да пипате нито един от уредите ми. Вие сте умствено дебалансирани. По-късно, когато бъдем на безопасни позиции, аз ще ви излекувам. Сега цялата ми енергия трябва да се насочи към откриването и избягването на врага.

Лодката набра скорост и със сложни вълнообразни движения се отдалечи от острова.

— Къде отиваме? — попита Грегър.

— Да се присъединим към флотата на Дром — изкрещя толкова уверено лодката, че двамата партньори огледаха изплашено пустите води на океана на Трайдънт.

— Това ще стане, когато я открия — добави лодката.

 

 

Беше късна нощ. Грегър и Арнолд седяха в ъгъла на кабината и ядяха последния останал им сандвич. Спасителната лодка все още пореше лудо водите. Всичките й електронни сетива бяха нащрек и търсеха флотата, съществувала преди петстотин години на съвсем друга планета.

— Чувал ли си изобщо някога за тези дроми? — попита Грегър.

Арнолд потърси из бележника си с данни.

— Не са били хора. Същества от разред гущери — каза той. — Живеели са на шестата планета на някаква малка слънчева система в близост до Капела. Расата им е измряла преди повече от век.

— А Х’гените?

— Също гущери. Същата история — Арнолд намери някаква троха и я пъхна в устата си. — Войната помежду им не била нещо важно. Всички участници измрели. Май само с изключение на тази спасителна лодка.

— И на нас — припомни му Грегър. — Ние сме зачислени в армията на дромите. — Той въздъхна изморено. — Мислиш ли, че ще се разберем с тази тенекия?

Арнолд поклати глава.

— Не виждам как. Според тази лодка войната още продължава. Тя приема данни само от вътрешността си.

— И може би сега ни слуша — каза Грегър.

— Не мисля. Тя всъщност не е телепат. Приемателните й центрове са настроени само към мисли, които са насочени пряко към нея.

— Да, бе — обади се Грегър с горчивина. — Вече не ги строят по този начин. — Искаше му се да може да докопа с ръце Джо, междузвездният вехтошар.

— Всъщност положението ни е доста интересно — каза Арнолд. — Бих могъл да напиша статия за това за Популярна кибернетика. Имаме машина с почти безпогрешна апаратура за улавяне на външни стимули. И сигналите, които получава, се превръщат по логически път в действия. Единственият проблем е, че логиката е базирана върху вече несъществуващи условия. Затова може да се каже, че тази машина е жертва на една илюзорна действителност.

Грегър се прозя.

— Това значи, че спасителната лодка е просто луда — намуси се той.

— Сто процента луда. Мисля, че точната диагноза е параноя. Но това ще приключи съвсем скоро.

— Как? — попита Грегър.

— Очевидно е — увери го Арнолд. — Основната задача на спасителната лодка е да поддържа живота ни. Така че тя трябва да ни нахрани. Нашите сандвичи свършиха, а единствената ни друга храна се намира на острова. Предполагам, че накрая тя ще се реши да ни върне там.

След няколко минути те почувстваха, че лодката завива в друга посока. Тя забърбори отново.

— За момента не съм в състояние да открия флотата на Дром. Затова се връщам да огледам острова отново. За щастие наблизо няма врагове. Затова сега мога да се отдам на обслужването ви с цялата си енергия и пълното си внимание. Гладни ли сте?

— Да, нахрани ни — нареди Грегър.

— Веднага — каза лодката. От стената й се показа някакъв поднос. Беше пълен с нещо, което приличаше на смола, но миришеше на машинно масло.

— Какво би трябвало да представлява това? — попита Грегър.

— Това е гизъл — отговори лодката. — Всички дроми се хранят с това. Мога да приготвя гизъл по шестнайсет различни начина.

Грегър внимателно опита от храната. Имаше вкус на смола, подправена с машинно масло.

— Ние не можем да ядем такова нещо — възрази той.

— Разбира се, че можете — каза успокоително лодката. — Един възрастен дром консумира две цяло и осем десети килограма гизъл на ден и плаче за още.

Подносът се плъзна към тях. Те се отдръпнаха.

— Слушай сега внимателно — заговори Арнолд. — Ние не сме дроми. Ние сме хора. Съвсем различен вид. Войната, която си мислиш, че водиш, е свършила преди петстотин години. Ние не можем да ядем гизъл! Нашата храна се намира на онзи остров.

— Опитайте се да приемете действителността. Вашето объркване е често срещано явление сред бойците. Това са фантазии, избягване на неприятното положение. Господа, моля ви, върнете се към действителността!

— Ти се върни в действителността! — развика се Грегър. — Иначе ще трябва да те разглобя на съставните ти части.

— Заплахите не ми действат — отвърна сурово лодката. — Знам какво ви се е наложило да преживеете. Може мозъкът ви да се е повредил от престоя в отровната вода.

— Отровна ли? — преглътна Грегър.

— Според стандартите на дромите — припомни му Арнолд.

— Ако стане съвсем наложително — продължи лодката, — аз съм екипирана за извършване на мозъчни операции. Това е драстична мярка, но във време на война не можем да се глезим.

Един от панелите се плъзна и двамата партньори се вторачиха в блестящите хирургически инструменти, които се показаха зад него.

— Вече се чувстваме по-добре — побърза да каже Грегър. — Чудесна порция гизъл, а, Арнолд?

— Вкусно — смигна му Арнолд.

— Аз съм спечелила национален конкурс по приготвяне на гизъл — гордо отвърна лодката. — Нищо не може да бъде по-вкусно за нашите униформени момчета. Опитайте.

Грегър взе една шепа от храната в подноса, допря я до устните си и я пусна на пода.

— Прекрасно — каза той, като се надяваше вътрешните наблюдателни устройства на лодката да не са чак толкова добри като външните.

Явно беше точно както очакваше.

— Добре — каза лодката. — Сега се насочвам към острова. И ви обещавам, че след малко ще ви стане още по-удобно.

— Как? — попита Арнолд.

— Температурата тук е непоносимо висока. Чудно ми е как още не сте припаднали. Всеки дром вече щеше да е в безсъзнание. Опитайте се да издържите още мъничко. Скоро ще я сваля до нормалната за Дром температура от минус двайсет градуса. А сега, за да повдигна духа ви, ще ви изсвиря националния химн.

Започна ужасяващо ритмично стържене. Вълните се разбиваха в корпуса на спасителната лодка. След няколко минути въздухът стана доста студен.

 

 

Грегър затвори изморено очи, опитвайки се да не обръща внимание на студа, проникващ до костите му. Спеше му се. „Какъв късмет! — мислеше си той. — Да замръзна до смърт в някаква откачена спасителна лодка. Така става, когато се купуват такива покровителстващи, досадно пресметливи, чувствителни и емоционални машинки.“

Полузаспал, той се зачуди докъде ще ги докара цялата тази работа. Представи си гигантска роботизирана болница. Двама лекари роботи бутаха една косачка по дълъг бял коридор. Главният робот казваше: „Какво му има на този младеж?“ А асистентът отговаряше: „Напълно е откачил. Мисли, че е хеликоптер.“ „Аха! — отвръщаше умно шефът. — Фантазия за летене! Жалко. Иначе изглежда добре.“ Асистентът кимаше: „Преработил се е. Сърцето му се е пръснало от твърдата трева.“ А косачката се дърпаше и се хилеше. „Вече съм миксер“ — викаше тя.

— Събуди се. — Арнолд разтърсваше Грегър, а зъбите му тракаха от студ. — Трябва да направим нещо.

— Накарай я да ни стопли — с последни сили измърмори Грегър.

— Няма начин. Дромите са живели при двайсет градуса под нулата. Ние сме дроми. За нас — двайсет под нулата и толкоз.

По тръбите, които опасваха тавана на кабината, се бе събрал скреж. Стените започваха да побеляват, а прозорците се бяха покрили с ледени цветя.

— Имам идея — тихичко каза Арнолд. Той погледна към контролното табло и бързо зашепна в ухото на Грегър.

— Да опитаме — каза Грегър.

Двамата се изправиха. Грегър вдигна манерката и се насочи вдървено към другия край на кабината.

— Какво правите — попита рязко лодката.

— Ще направим малко гимнастика — отговори Грегър. — Дромските войници трябва да бъдат здрави, нали знаеш.

— Така е — неуверено отвърна лодката. Грегър хвърли манерката към Арнолд. Арнолд се засмя изкуствено и я върна на Грегър.

— Внимавайте с този съд — предупреди ги лодката. — Пълен е със смъртоносна отрова.

— Ще внимаваме — каза Грегър. — Нали я носим за щаба. — Той хвърли манерката на Арнолд.

— От щаба могат да я разпръснат върху Х’гените — каза Арнолд и хвърли манерката обратно.

— Наистина ли? — попита спасителната лодка. — Това е интересно. Ново приложение на…

Изведнъж Грегър хвърли манерката към една от охладителните тръби. Тръбата се спука и по пода се разля течност.

— Лошо хвърли, приятел — каза Арнолд.

— Много съм несръчен — извика Грегър.

— Трябваше да взема мерки срещу вътрешни повреди — мрачно се обади лодката. — Това няма да се повтори. Но сега положението е много сериозно. Не мога сама да поправя тръбата. И така няма да мога да охлаждам помещението както трябва.

— Ако просто ни оставиш на острова… — започна Арнолд.

— Невъзможно! — възрази лодката. — Най-важната ми задача е да опазя живота ви и ще взема всички необходими мерки, за да осигуря вашата безопасност.

— И какво смяташ да правиш? — попита Грегър с неприятно чувство на присвиване в стомаха.

— Нямаме време за губене. Ще огледам острова още веднъж. Ако нашите дромски сили още ги няма, ние ще отидем на единственото място на планетата, което би могло да поддържа живота ви.

— И кое е това място?

— Южната полярна шапка — отвърна лодката. — Климатът там е почти идеален. Трийсет градуса под нулата.

Двигателите изреваха. Лодката добави извинително:

— И естествено трябва да внимавам да не се случват други вътрешни повреди.

Докато лодката се впускаше напред, двамата чуха изщракването от заключването на кабината.

 

 

— Мисли! — каза Арнолд.

— Мисля — отвърна Грегър. — Но нищо не ми иде на ум.

— Трябва да се измъкнем, когато стигне до острова. Това ще е последният ни шанс.

— Мисля, че няма да можем да скочим през борда, а? — попита Грегър.

— Никога. Тя сега ни наблюдава. Ако не беше спукал тръбата, може би щяхме да имаме някакъв шанс.

— Знам — отвърна тъжно Грегър. — Ти с твоите идеи…

— Моите идеи ли? Много добре си спомням, че ти го предложи. Каза, че…

— Няма значение чия е била идеята. — Грегър се замисли дълбоко. — Слушай, нали знаем, че вътрешните й сензори не са достатъчно добри. Когато стигнем до острова, може би ще успеем да й прережем енергийния кабел.

— Няма да можеш да се доближиш и на метър до него — каза Арнолд, като си спомни удара, който получи, когато се приближи до таблото за управление.

— Хммм — Грегър обхвана главата си с ръце. В ума му се оформяше една идея. Беше доста невероятна, но при тези обстоятелства…

— Сега оглеждам острова — обяви лодката. Грегър и Арнолд погледнаха през предното прозорче и видяха острова на не повече от сто метра. Първите лъчи на зората осветяваха небето и на фона му се виждаше изподрасканият любим силует на техния космически кораб.

— Мястото ми изглежда чудесно — каза Арнолд.

— Наистина — съгласи се Грегър. — Сигурен съм, че нашите сили са се заровили надълбоко.

— Не са — каза спасителната лодка. — Аз огледах на дълбочина до трийсет метра.

— Добре — каза Арнолд. — При тези обстоятелства аз мисля, че ще трябва да огледаме малко по-отблизо. По-добре да слезем на брега и да поразгледаме.

— Пусто е — отговори лодката. — Повярвайте ми. Моите сетива са безкрайно по-силни от вашите. Не мога да ви позволя да подлагате на опасност живота си, като отидете на брега. Дромите се нуждаят от войниците си, особено от такива силни и топлоустойчиви като вас.

— На нас ни харесва този климат — каза Арнолд.

— Говориш като истински патриот! — сърдечно го поздрави спасителната лодка. — Знам колко страдате. Но сега аз ще се отправя към южния полюс, за да осигуря на вас, ветераните, почивката, която напълно сте заслужили.

Грегър реши, че е настъпило времето за изпълнение на неговия план, макар да не беше много добре обмислен.

— Това няма да бъде необходимо — каза той.

— Какво?

— Ние действаме по специални заповеди — обяви Грегър. — Не трябваше да се откриваме пред транспортно средство с ранг, по-нисък от супербоен кораб. Но при тези обстоятелства…

— Да, при тези обстоятелства — намеси се с готовност Арнолд. — Сега ще трябва да ти кажем.

— Ние сме група камикадзе — каза Грегър.

— Специално обучени за действия в горещи климатични условия.

— Нашите заповеди са да слезем и да подготвим този остров за силите на Дром — продължи Грегър.

— Аз не знаех това — каза лодката.

— И не е трябвало — прекъсна я Арнолд. — Защото си проста спасителна лодка.

— Веднага ни закарай на брега — нареди Грегър. — Нямаме време за губене.

— Трябваше да ми го кажете по-рано — каза лодката. — Аз никога нямаше да се досетя. — Тя се насочи към острова.

Грегър беше затаил дъх. Струваше му се невероятно, че такава проста лъжа бе успяла. Но защо пък не? Спасителната лодка е била създадена така, че да вярва на думите на онези, които я управляват. И щом като „истината“ съвпада с оперативните възможности на лодката, тя трябва да бъде приета.

Брегът беше вече само на петдесет метра и блестеше в хладната светлина на изгрева. Лодката спря.

— Не — каза тя.

— Какво не?

— Не мога да го направя.

— Защо? — извика Арнолд. — Това е война! Заповедите…

— Знам — тъжно отвърна лодката. — Съжалявам. Може би друг плавателен съд би бил по-добър за изпълнението на вашата мисия. Какъвто и да е, но друг. Не и спасителна лодка.

— Трябва да се подчиниш — замоли се Грегър. — Мисли за страната ни, помисли си за варварите Х’гени…

— За мен е физически невъзможно да изпълня вашите заповеди — примоли им се лодката. — Най-важната ми задача е да пазя тези, които са в мен, от опасности. Тази заповед се съдържа във всяка клетка на моята памет и има превес над всички останали. Аз не мога да ви обрека на сигурна смърт.

Лодката започна да се отдалечава от острова.

— Ще бъдеш съдена от военен съд за това — закрещя истерично Арнолд. — Ще те разглобят на съставните ти части.

— Аз мога да работя само в определени рамки — тъжно каза лодката. — Ако открием флотата, ще ви прехвърля на лодка камикадзе. Но иначе аз трябва да ви закарам на безопасно място на южния полюс.

Лодката ускори ход и островът изчезна. Арнолд хукна към таблото и беше отхвърлен назад. Грегър вдигна манерката и се приготви да я метне към стъклото на прозореца. Но се спря насред движението, осенен от страхотна мисъл.

— Моля ви, не правете опити за повече разрушения — замоли се лодката. — Знам как се чувствате, но…

Грегър помисли, че е много рисковано, но южният полюс, така или иначе, ги заплашваше със сигурна смърт.

Той свали капачката на манерката.

— След като не можем да изпълним нашата мисия — каза той, — ние никога няма да можем да погледнем другарите си в очите. Самоубийството е единственият ни изход.

Той изпи глътка от водата и подаде манерката на Арнолд.

— Не! Недей! — изпищя лодката. — Това е вода! Тя е смъртоносна отрова.

От контролното табло изскочи електрическа искра и се опита да отблъсне манерката от ръката на Арнолд. Той обаче стисна манерката и преди лодката да успее да го удари пак, отпи от нея.

— Ние умираме за великия Дром! — Грегър падна на пода и направи знак на Арнолд да не мърда.

— Няма известна противоотрова — изплака лодката. — Ако само можех да се свържа с някой болничен кораб… — Двигателят й се завъртя на празен ход. — Кажете ми нещо — замоли се лодката. — Живи ли сте още?

Грегър и Арнолд бяха напълно неподвижни. Даже не дишаха.

— Отговорете ми! — извика лодката. — Може би ще хапнете малко гизъл… — Тя подаде два подноса. Партньорите не помръднаха.

— Мъртви — каза спасителната лодка — Мъртви. Ще извърша погребален ритуал.

Последва пауза. После лодката заговори тържествено:

— О, велики дух на Вселената, приеми в обятията си душите на тези твои слуги. Въпреки че загинаха от собствената си ръка, те го направиха в служба на отечеството, в борба за дом и сърце. Не ги осъждай строго заради предизвиканата смърт. Съди духа на войната, който опожарява и разрушава цялата планета Дром.

После люкът се отвори. Грегър усети хладния полъх на утринния въздух.

— А сега, по силата на властта, дадена ми от флотата на Дром, и с цялото си уважение аз предоставям телата им на дълбините.

Грегър почувства, че нещо го повдига през люка и го поставя върху палубата. След това бе издигнат във въздуха, започна да пада и след миг вече беше във водата заедно с Арнолд.

— Плувай бавничко — прошепна той.

Островът беше наблизо. Но спасителната лодка все още се въртеше близо до тях и ръмжеше нервно с двигателите си.

— Как смяташ, какво ли е намислила? — прошепна Арнолд.

— Не знам — отговори Грегър, който се надяваше населението на Дром да не е вярвало в превръщането на телата в пепел.

Спасителната лодка се приближи. Носът й беше само на метър от тях. Те се напрегнаха. И тогава го чуха. Гръмовното скърцане на дромския национален химн.

След миг всичко свърши. Спасителната лодка прошепна „Почивайте в мир“, обърна се и отплава.

Докато плуваха бавно към острова, Грегър видя, че спасителната лодка се насочва на юг към полюса, за да чака флотата на Дром.

— Кажете, без да си кривите душата, виждали ли сте някога по-добра машина? — попита Джо, по прякор Космическия вехтошар. — Погледнете само сервомеханизма!

— Да-а… — недоверчиво каза Грегор.

— Какъв корпус! — хитро продължаваше Джо, милвайки нежно блестящия борд на лодката. — Басирам се, че той е на не по-малко от петстотин години, а няма дори следа от ръжда.

Милването несъмнено означаваше, че на компанията „Междупланетна служба за обеззаразяване ААА Ас“ бе провървяло невероятно. Точно в момента, когато й беше толкова необходима спасителна лодка, този шедьовър на корабостроенето се оказа под ръка.

— На вид, разбира се, не изглежда зле — каза Арнолд с умишлена небрежност на влюбен, който се опитва да скрие чувствата си.

— Сега такива вече не се строят — въздъхна Джо. — А двигателят е просто чудо, не можеш да го повредиш и с механически чук.

— Наистина добре изглежда — процеди Грегор.

Фирмата „ААА Ас“ в миналото вече бе имала работа с Джо и това беше я научило да бъде предпазлива. Джо съвсем не беше измамник; механическите антики, които той събираше из цялата населена част на Вселената, неизменно работеха. Но често пъти древните машини имаха свое мнение по това, как трябва да изпълняват работата си, и вдигаха бунт, когато някой се опиташе да им даде друг акъл.

— Не ме интересуват нейната красота, здравина, скорост и комфорт! — продължи Грегор предизвикателно. — Искам само да бъда сигурен, че е безопасна.

Джо кимна в знак на съгласие.

— Разбира се, това е най-важното. Да влезем в каютата.

Когато влязоха в лодката, Джо се приближи до командния пулт, усмихна се тайнствено и натисна едно копче.

Грегор веднага чу глас, който сякаш звучеше в главата му:

— Аз съм спасителна лодка 324-А. Моята главна задача е…

— Телепатия? — заинтересува се Грегор.

— Пряко предаване на мисли — каза Джо с горда усмивка. — Никаква езикова бариера. Нали ви казах, че сега такива не се строят.

— Аз съм спасителна лодка 324-А — се чу отново. — Моята главна задача е да осигурявам безопасността на екипажа. Аз трябва да го защищавам от всички заплахи и да го поддържам в добро здраве. Сега съм активизирана само отчасти.

— Нищо не може да бъде по-безопасно! — провикна се Джо. — Това не е бездушен къс желязо. Лодката ще ви наглежда. Тя се грижи за своя екипаж.

На Грегор това направи впечатление, макар че самата идея за чувствуваща лодка му беше противна, а настойническите настроения на машината го дразнеха.

— Вземаме я — отсече Арнолд. Той не изпитваше подобни съмнения.

— И няма да съжалявате — поде Джо със своя професионален открит и честен маниер, който вече му бе донесъл много милиони долари. На Грегор оставаше само да се надява, че този път Джо ще има право.

На следващия ден спасителната лодка беше натоварена на борда на звездолета и приятелите стартираха по посока на Трайдент.

Тази планета имаше приблизително размерите на Марс, но беше с по-добър климат. Освен това там нямаше нито местни обитатели, с които да трябва да се водят сражения, нито отровни растения, нито заразни болести. За разлика от много други светове, на Трайдент не съществуваха хищни зверове. Там изобщо не съществуваха животни. Цялата планета с изключение на един малък остров и полярната шапка беше покрита с вода.

Разбира се, там не липсваше и твърда земя: водата в няколкото морета на Трайдент стигаше само до колената. Цялото нещастие беше там, че сушата не се подаваше над водата и компанията „ААА Ас“ беше поканена да отстрани тази малка грешка на природата.

След като звездолетът кацна на единствения остров на планетата, космонавтите пуснаха лодката във водата. Остатъкът от деня беше посветен на изпробването и натоварването на изследователската апаратура. Рано на разсъмване Грегор приготви сандвичи и напълни един бидон с вода. Всичко беше готово за започване на работата. Щом стана съвсем светло, Грегор влезе в кабината при Арнолд. С кратко движение Арнолд натисна копче №1.

— Аз съм спасителна лодка 324-А — чуха те. — Моята главна задача е да осигурявам безопасността на екипажа. Аз трябва да го защищавам от всички заплахи и да го поддържам в добро здраве. Сега съм активизирана само отчасти. За пълно активизиране натиснете копче №2.

Грегор натисна с пръст второто копче.

Някъде дълбоко в трюма се чу глухо бучене. Повече нищо не стана.

— Странно — каза Грегор и натисна копчето още веднъж. Бученето се повтори.

— Като че ли става късо съединение — каза Арнолд.

Грегор погледна през илюминатора и видя бавно отдалечаващия се бряг. Взе да го дострашава. Защото тук имаше прекалено много вода и съвсем малко суша и — най-лошото — на командния пулт нищо не напомняше за кормило, нищо не приличаше на педал за газта или съединителя.

— По всяка вероятност тя се управлява телепатически — уверено каза Грегор и с твърд глас изкомандува: — Бавен ход напред!

Малката лодка се насочи бавно напред.

— Сега малко надясно!

Лодката охотно се подчиняваше на ясните, макар и не съвсем морски команди на Грегор. Приятелите се спогледаха усмихнати.

— Право! Пълен напред! — се раздаде команда и спасителната лодка се устреми в сияещото и пусто море.

* * *

Арнолд взе фенера и тестера и се спусна в трюма. Грегор спокойно можеше да се справи сам с изследването. Приборите вършеха цялата работа: отбелязваха главните неравности на дъното, издирваха най-подходящите вулкани, определяха теченията и чертаеха схемите. След приключването на изследванията вече друг човек щеше да свърже вулканите с проводници, да постави заряди, да се отдалечи на безопасно разстояние и да задействува цялото това устройство. След това Трайдент щеше да се превърне за известно време в доста шумно място. Но когато всичко станеше нормално, щеше да има достатъчно суша.

Към два часа следобед Грегор реши, че за първия ден са работили достатъчно. Приятелите изядоха сандвичите, пийнаха вода от бидона и се изкъпаха в прозрачната зелена вода на Трайдент.

— Струва ми се, че открих повредата — каза Арнолд. — Снета е инсталацията на главния активатор и е прерязан силовият кабел.

— На кого е било нужно това? — попита Грегор.

— Може би са го направили, когато са я бракували — сви рамена Арнолд. — Поправката няма да отнеме много време.

Той отново слезе в трюма, а Грегор насочи лодката към брега, въртейки мислено кормилото и гледайки зелената пяна, която весело се разтваряше пред носа на лодката. Именно в такива моменти въпреки целия си досегашен опит той виждаше Вселената дружелюбна и прекрасна.

Арнолд се появи след половин час — целият в машинно масло, но ликуващ.

— Опитай сега това копче — каза той.

— Може би няма смисъл, нали сме вече почти до целта.

— Няма значение… Няма да е лошо, ако лодката поработи, както трябва.

Грегор кимна и натисна второто копче. Веднага се чу слабо щракане на контакти и изведнъж оживяха половин дузина малки мотори. Припламна червена светлина, но тя угасна, щом генераторът прие натоварването.

— Сега вече е друга работа — каза Арнолд.

— Аз съм спасителна лодка 324-А — пак съобщи лодката, — сега съм напълно активизирана и съм способна да защищавам своя екипаж от опасност. Разчитайте на мен — всичките ми действия, както от психологическо, така и от физическо естество, са програмирани от най-добрите умове на планетата Дром.

— Вдъхва чувство на сигурност, нали? — забеляза Арнолд.

— И още как! — отговори Грегор. — Впрочем, каква е тая планета Дром?

— Джентълмени, старайте се да мислите за мен не като за безчувствен механизъм, а като за ваш приятел и другар по оръжие. Аз разбирам вашето състояние. Вие видяхте как потъна вашият кораб, надупчен безмилостно от снарядите на хгените… Вие…

— Какъв кораб — попита Арнолд, — какво бъбри тя?

— … се качихте тук ослепени, задъхващи се от отровните водни изпарения, полумъртви…

— Ако имаш предвид нашето къпане, значи просто нищо не си разбрала. Ние само изследвахме…

— … замаяни, наранени, паднали духом… — завърши лодката. — Навярно сте се уплашили малко — продължи тя вече малко по-меко. — Вие сте загубили връзката с главните сили на флотата на Дром и се носите по вълните на една чужда планета. Не трябва да се срамувате от този страх, джентълмени. Такава е войната, войната е жестоко нещо. Ние нямахме друг избор освен да изгоним тези варвари, хгените, обратно в пространството.

Изведнъж лодката намали скоростта.

— Какво има? — попита Грегор.

— Оглеждам острова — отговори спасителната лодка.

Арнолд и Грегор се спогледаха.

— По-добре да не спорим с нея — прошепна Арнолд. А на лодката каза: — Островът е в ред! Ние го огледахме лично.

— Възможно е — съгласи се лодката, — но в условията на съвременната мълниеносна война не трябва да вярваме на сетивните си органи. Те са прекалено ограничени и прекалено склонни да представят желаното за действително. Само електронните сетивни органи нямат емоции, те са вечно бдителни и непогрешими в отредените им граници.

— Островът е пуст! — изкрещя Грегор.

— Виждам чужд космически кораб — отговори лодката. — На него липсват отличителните знаци на Дром.

— Но на него липсват и отличителните знаци на врага — уверено заяви Арнолд, защото той неотдавна лично беше боядисал корпуса на ракетата.

— Това е така, но на война трябва да се изхожда от предположението, че което не е наше, е неприятелско. Разбирам, че ви се иска отново да усетите под краката си твърда земя. Но аз трябва да държа сметка за фактори, които един дромит, заслепен от своите емоции, може и да не забележи. Обърнете внимание на незаетостта на това стратегически важно парче суша, на космическия кораб без отличителни знаци, който е съблазнителна примамка, на липсата на нашата флота наблизо и освен това…

— Добре, добре, достатъчно! — прекъсна я Грегор. Повдигаше му се от спора с бъбривата и егоистична машина. — Насочвай се право към острова. Това е заповед.

— Не мога да я изпълня — каза лодката. — Силното вълнение е нарушило душевното ви равновесие.

Арнолд протегна ръка към електрическия прекъсвач, но я дръпна с болезнен стон.

— Елате на себе си, джентълмени — строго каза лодката. — Само специален офицер има правото да ме изключи. А в името на вашата безопасност ви предупреждавам да не се докосвате до командния пулт. Сега вашите умствени способности са малко отслабнали. По-късно, когато опасността премине, аз ще се заема с вашето здраве, а сега цялата ми енергия трябва да бъде насочена към това, да определя местонахождението на врага и да избягна срещата с него.

Лодката набра скорост и със сложни зигзаги се насочи към открито море.

— Къде отиваме сега? — попита Грегор.

— Да се присъединим към флотата на Дром — каза лодката толкова уверено, че приятелите почнаха да се взират нервно в безкрайните и пустинни води на Трайдент. — Разбира се, след като я открия — прибави лодката.

* * *

Беше късна нощ. Грегор и Арнолд седяха в един ъгъл на каютата, поглъщайки жадно последния сандвич. Спасителната лодка все още бясно се носеше по вълните; електронните й сетивни органи бяха настроени. Тя търсеше флотата, която бе съществувала на друга планета преди пет века.

— Чувал ли си нещо за тези дромити? — попита Грегор.

Арнолд се порови в паметта си, която пазеше маса най-разнообразни факти, и отговори:

— Те не принадлежат към човешката раса. Продукт са на еволюцията на гущерите. Те населявали шестата планета на една малка система, недалеко от Капела. Расата е изчезнала преди повече от един век.

— А хгените?

— Също гущери, същата история. — Арнолд извади от джоба си трошица хляб и я сложи в устата си. — Тази война не е имала голямо значение. Всички участници са изчезнали освен тази лодка очевидно.

— А ние? — припомни му Грегор. — Нас по всяка вероятност ни смятат за воини от тяхната планета. — Той уморено въздъхна. — Как смяташ, ще успеем ли да вразумим тази стара бричка?

Арнолд със съмнение поклати глава.

— Не виждам как. За тази лодка войната не е свършила. Тя може да обработва цялата информация, само изхождайки от тази предпоставка.

Грегор се прозина.

— Мисля, че лодката просто се е побъркала — каза той доста грубо. — Факт. Мисли, че най-правилната диагноза е параноя. Но това скоро ще свърши.

— Защо? — попита Грегор.

— Но това е сигурно — каза Арнолд. — Главната задача на лодката е да запази живота ни. Значи тя трябва да ни храни. Сандвичите се свършиха, а всичката останала храна се намира на острова. Затова аз предполагам, че тя все пак ще рискува да се върне там.

* * *

След няколко минути те почувствуваха, че лодката описва кръг и променя посоката.

— Сега не съм в състояние да открия флотата на дромитите. Затова завивам към острова, за да го изследвам още веднъж. За щастие в най-близките райони противник не е открит. Сега мога да се погрижа за вас.

— Виждаш ли? — каза Арнолд, побутвайки Грегор с лакът. — Нали ти казах? А сега още веднъж ще получим потвърждение на моето предположение. — И той се обърна към лодката: — Ти навреме се зае с нас. Ние сме гладни.

— Нахрани ни — помоли Грегор.

— Разбира се — отговори лодката.

И от стената се подаде едно блюдо, напълнено с някакво вещество, прилично на глина, но с мирис на машинно масло.

— Какво е това? — попита Грегор.

— Това е гизел — каза лодката, — любимата храна на народите на Дром и аз мога да я приготвям по шестнадесет различни начина.

Грегор с погнуса опита. И по вкус това беше глина в машинно масло.

— Но ние не можем да ядем такова нещо.

— Разбира се, че можете — каза лодката успокоително. — Възрастният дромит изяжда всеки ден пет и три десети фунта гизел и моли за още.

Блюдото се приближи към тях, приятелите се стъписаха.

— Слушай! — обърна се Арнолд към лодката. — Ние не сме дромити. Ние сме хора и принадлежим към съвсем друг вид. Военните действия, за които говориш, са се свършили преди петстотин години. Ние не можем да ядем гизел. Нашата храна се намира на острова.

— Опитайте се да си дадете сметка за положението. Вашата самоизмама е нормална за войници. Това е опит за бягство от реалността в областта на фантазията, стремеж да се избавите от непоносимата ситуация. Гледайте фактите в лицето, джентълмени.

— Ти гледай фактите в лицето! — изкрещя Грегор. — Или ще те разглобя гайка по гайка!

— Заплахите не ми правят впечатление — каза лодката спокойно. — Знам какво сте преживели. Може би вашият мозък е пострадал от въздействието на отровната вода.

— Отровна? — стъписа се Грегор.

— За дромитите — припомни му Арнолд.

— Ако се наложи — продължи спасителната лодка, — аз разполагам със средства за операции на мозъка. Това, разбира се, е крайна мярка, но на война няма място за сантименталности.

Един панел се отмести и приятелите видяха набор от блестящи хирургически инструменти.

— Вече сме по-добре — побърза да заяви Грегор. — Този гизел изглежда много апетитно, нали Арнолд?

— Прекрасно! — потръпвайки процеди Арнолд.

— Аз излязох победител в общонационални състезания по приготвянето на гизел — каза лодката с оправдана гордост. — Нищо не ми се свиди за нашите защитници. Опитайте малко.

Грегор взе една шепа, млясна с уста и седна на пода.

— Превъзходно! — каза той с надежда, че вътрешните рецептори на лодката не са толкова чувствителни, както външните.

По всичко изглежда това беше така.

— Прекрасно — каза лодката. — А сега се насочвам към острова. И обещавам, че след няколко минути ще се почувствувате по-добре.

— Как? — попита Арнолд.

— Температурата в каютата е нетърпимо висока. Чудно е, че досега не сте загубили съзнание. Всеки друг дромит не би издържал. Потърпете още малко, скоро ще понижа температурата до нормата — двадесет градуса под нулата. А сега, за да ви подобря настроението, ще изпълня нашия национален химн.

Отвратително ритмично скърцане изпълни въздуха. Вълните се удряха в борда на спасителната лодка, която бързаше към острова. След няколко минути въздухът в каютата видимо се разхлади.

* * *

Грегор уморено затвори очи, стараейки се да не обръща внимание на студа, който почваше да сковава крайниците му. Избиваше го на сън. Трябва да си роден с голям късмет, за да замръзнеш в една побъркана спасителна лодка. Така е, когато купувате прибори, настроени да се грижат за вас, нервни човекоподобни калкулатори, свръхчувствителни емоционални машини.

В полусън той размишляваше накъде отива цялата работа. Присъни му се голяма лечебница за машини. По дългия бял коридор двама кибернетични лекари влачеха машина за косене на трева. Главният кибернетичен лекар попита: „Какво е станало с това момче?“ Асистентът отговори: „Напълно се е побъркало. Мисли, че е хеликоптер.“ „Аха… — каза просветлен главният. — Мания за полет! Жалко. Симпатично момче.“ Асистентът кимна с глава. „Преуморил се е от работа. Трябвало е да коси жилава трева.“ Изведнъж пациентът почна да се вълнува. „Сега аз съм машина за разбиване на яйца!“ — захили се той.

— Ставай! — викаше Арнолд на Грегор, тракайки със зъби. — Трябва да предприемем нещо.

— Помоли я да включи отоплението — сънливо каза Грегор.

— Няма да даде резултат. Дромитите живеят при двадесет под нулата. А ние сме дромити. Двадесет под нулата и толкова.

Слоят от скреж бързо растеше върху тръбите на охладителната система, които минаваха през каютата. Стените се покриваха със слана, илюминаторите се заледиха.

— Имам една идея — предпазливо каза Арнолд. Той погледна към командния пулт и почна да шепне нещо бързо в ухото на Грегор.

— Трябва да опитаме — каза Грегор.

Те станаха. Грегор взе бидона и решително се запъти към противоположната стена на каютата.

— Какво възнамерявате да правите? — рязко попита машината.

— Искаме малко да се разтъпчем. Войниците на Дром трябва винаги да са в бойна форма.

— Това е вярно — с недоверие каза лодката.

Грегор хвърли бидона на Арнолд. Усмихвайки се принудено, последният му го хвърли обратно.

— Отнасяйте се с този съд внимателно — предупреди лодката. — Той съдържа смъртоносна отрова.

— Ние сме много внимателни — каза Грегор. — Бидонът ще бъде предаден в щаба. — Той отново го хвърли на Арнолд.

— Щабът ще използува неговото съдържание против хгените — каза Арнолд, подавайки бидона на Грегор.

— Наистина ли? — учуди се лодката. — Интересна идея. Ново използуване…

В този момент Грегор запокити тежкия бидон върху охладителната тръба. Тръбата се пукна и течността протече по палубата.

— Лош пас, старче — каза Арнолд.

— Какво направих! — възкликна Грегор.

— Аз трябваше да взема предпазни мерки против такива случайности — тъжно промълви лодката. — Но това вече няма да се повтори. Все пак положението е много сериозно. Аз не мога да възстановя охладителната система и сега не съм в състояние да охладя лодката достатъчно.

— Да беше ни стоварила на острова… — почна Арнолд.

— Невъзможно — прекъсна го лодката. — Моята главна задача е да запазя живота ви. А вие няма да можете да издържите дълго при климата на тази планета. Но аз възнамерявам да взема необходимите мерки, за да осигуря вашата безопасност.

— Какво смяташ да правиш? — попита Грегор, чувствувайки как нещо го бодна отвътре.

— Не можем да губим време. Ще изследвам още веднъж острова и ако не открия нашите въоръжени сили, ние ще се насочим към единственото място на тази планета, където могат да съществуват дромити.

— Кое е това място?

— Южната полярна шапка — отговори лодката — Климатът там е почти идеален. По моя преценка тридесет градуса под нулата.

Моторите изреваха. И сякаш извинявайки се, лодката прибави:

— И, разбира се, аз съм длъжна да взема мерки против всякакви вътрешни разпри.

В момента, когато лодката рязко увеличи скоростта, те чуха как щракна ключалката, заключвайки тяхната каюта.

След около два часа лодката обяви:

— Изследвам острова.

Грегор и Арнолд погледнаха през носовия илюминатор. Островът се намираше на не повече от сто ярда. На фона на пробуждащото се утро се очертаваше израненият, но така скъп корпус на техния кораб.

— Симпатично място — каза Арнолд.

— Разбира се — съгласи се Грегор. — Басирам се, че нашите войски се намират в подземните убежища.

— Нищо подобно — възрази лодката. — Аз изследвах повърхността на дълбочина сто фута.

— Така е — каза Арнолд. — При съществуващите обстоятелства аз смятам, че трябва да изследваме острова по-внимателно. Може би трябва да слезем на него и да го разгледаме.

— Островът е пуст — настояваше лодката. — Повярвайте ми, моите сетивни органи са много по-остри от вашите. Не мога да ви позволя да рискувате живота си, като слезете на брега. На планетата Дром са нужни войници, особено такива здрави и издръжливи на горещина като вас.

— Ние харесваме този климат — каза Арнолд.

— Наистина думи на патриот — сърдечно каза лодката. — Знам колко страдате сега. Но вече се насочвам към южния полюс, за да можете вие, ветерани, да получите заслужената почивка.

* * *

Грегор реши, че е дошъл моментът да опита нов план, макар той да не беше окончателно разработен.

— Това не е нужно — каза той.

— Какво-о?

— Ние действуваме по специална заповед — поверително почна Грегор. — Предполагаше се, че няма да откриваме нашата задача на нито един кораб с ранг под супердреднаут. Но изхождайки от обстоятелствата…

— Да-да, изхождайки от обстоятелствата — живо поде Арнолд, — ние ще ти я разкажем.

— Ние сме обречен на смърт екипаж, специално подготвен за работа в условията на горещия климат. Заповядано ни е да слезем на този остров и да го завземем до пристигането на главните сили на дромитите.

— Не знаех това — каза лодката.

— Ти и не трябваше да знаеш. Та ти си само една проста спасителна лодка — каза й Арнолд.

— Незабавно ни стовари на острова — заповяда Грегор. — Повече не можем да се бавим.

— Трябваше да ми кажете това по-рано — отговори лодката. — Аз сама не можех да се сетя.

И тя се насочи бавно към острова.

Грегор затаи дъх. Изглеждаше невероятно, че този елементарен трик ще успее. Но от друга страна, защо не? Нали спасителната лодка беше построена така, че да вярва на думите на онези, които я управляваха. И тя следваше указанията им, докато и доколкото те не противоречаха на нейната програма.

Брегът, който се белееше в студената светлина на утрото, беше само на петдесет ярда от тях.

Неочаквано лодката се спря.

— Не — каза тя.

— Какво не?

— Не мога.

— Какво значи това? — изкрещя Арнолд. — Това е война! Заповеди…

— Знам — печално каза лодката. — Много съжалявам, но за тази мисия трябваше да си изберете друг тип кораб. Всеки друг тип, но не и спасителна лодка.

— Но ти си длъжна — умоляваше я Грегор. — Помисли за нашата страна. Помисли за тези варвари — хгените.

— Но аз физически не мога да изпълня вашата заповед. Моят пръв дълг е да пазя екипажа си от опасности. Тази заповед е заложена във всички блокове на паметта ми и тя има приоритет над всички други. Не мога да ви пусна на сигурна смърт.

* * *

Лодката почна бавно да се отдалечава от острова.

— Ти ще бъдеш изправена пред съд за това! — изкрещя Арнолд истерично. — И той ще те разжалва!

— Аз мога да действувам само в предварително отредените ми граници — също тъй печално каза лодката. — Ако открием главните сили на флотата, ще ви предам на боен кораб. А засега трябва да ви закарам на безопасния южен полюс.

Лодката набираше скорост и островът бързо се отдалечаваше. Арнолд се втурна към командния пулт, но получи удар и падна на земята. През това време Грегор грабна бидона, готвейки се да го метне срещу заключената врата. Но неочаквано той се спря, поразен от една внезапна абсурдна мисъл.

— Моля ви, не се опитвайте да строшите нещо — помоли ги лодката. — Разбирам вашите чувства, но…

„Това е дяволски рисковано — помисли си Грегор, — но в края на краищата и южният полюс е сигурна смърт.“

Той отвори бидона.

— Тъй като не можахме да изпълним мисията си, ние никога не ще посмеем да погледнем в очите нашите другари. Самоубийството е единственият изход за нас. — Той изпи една глътка вода и подаде бидона на Арнолд.

— Недейте! Недейте! — пронизително закрещя лодката. — Това е вода — смъртоносна отрова!…

От приборното табло бързо се подадоха електрически клещи, които избиха бидона от ръцете на Арнолд.

Арнолд се вкопчи в бидона. И преди лодката да успее да му го отнеме още веднъж, той отпи една глътка.

— Ние умираме за славата на Дром! — Грегор падна на пода. Със знак той заповяда на Арнолд да не се помръдва.

— Не е известна никаква противоотрова — простена лодката. — Да можех да се свържа с плаващата болница… — Нейните двигатели замряха в нерешителност. — Кажете нещо! — умоляваше лодката. — Живи ли сте още?

Грегор и Арнолд лежаха съвсем неподвижни, без да дишат.

— Отговорете ми! Може би искате малко гизел… — и от стената се подадоха два подноса. Приятелите не се помръднаха.

— Мъртви — каза лодката. — Мъртви. Трябва да отслужа опело.

Настъпи пауза. След това лодката запя: „Велики дух на Вселената, вземи под закрилата си твоите слуги. Макар и да умряха от собствените си ръце, все пак те служиха на своята страна, сражавайки се за родните огнища. Не ги съди жестоко. Осъди по-добре духа на войната, който опожарява и разрушава Дром.“

Капакът на люка се вдигна. Грегор почувствува струя прохладен утринен въздух.

— А сега по силата на властта, дадена ми от флотата на планетата Дром, аз предавам с всички почести телата им на океанските глъбини.

Грегор почувствува как бе вдигнат, пренесен през люка и спуснат на палубата. След това отново бе вдигнат във въздуха. Падане. И в следващия миг той се озова във водата редом с Арнолд.

— Дръж се върху водата — прошепна той.

Островът беше близо. Но и спасителната лодка се намираше още наблизо, машините й нервно бучаха.

— Какво иска тя сега, как мислиш? — попита Арнолд.

— Не знам — отговори Грегор. — Надявам се, че религията на дромитите не предписва превръщането на телата на умрелите в пепел.

Спасителната лодка се приближи. Само няколко фута ги деляха от носа й. Те настръхнаха. После чуха воя и скърцането на националния химн на дромитите.

След една минута всичко свърши. Лодката промърмори: „Почивайте в мир“ — направи завой и се отдалечи.

И докато те бавно плаваха към острова, Грегор видя спасителната лодка, която се насочваше на юг, право на юг, към полюса, за да чака там флотата на планетата Дром.