Майн Рид
Ловци на растения (32) (Приключения сред Хималаите)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хималайска дилогия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Plant Hunters (Adventures Among the Himalaya Mountains), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (21 юли 2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (15 юли 2008 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Издателство „Астрала“

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ловци на растения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Ловци на растения
The Plant Hunters
АвторМайн Рид
Създаване1857 г.
Първо издание1857 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
СледващаПълзачи по скали

Ловци на растения: Приключения сред Хималаите (на английски: The Plant Hunters: Adventures Among the Himalaya Mountains) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1857 година. Негово продължение е романът Пълзачи по скали, издаден през 1864 година.

Сюжет

Трима приятели – Осару, Карл и Каспар се отправят на експедиция в Хималаите в търсене на редки растения за европейските ботанически градини и разсадници. По време на пътуването им попадат в непреодолима ситуация и не могат да се върнат назад. Пътя им е препречен от голяма пропаст, впоследствие попадат в дълбока пещера и дълго търсят път назад. В крайна сметка остават да живеят в хималайска долина, откъснати от външния свят...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

Романът има четири издания на български език:

  • „Ловци на растения“, София, изд. „Христовъ“, 1901 г., 240 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Хемусъ“, поредица „Майнъ Ридъ“, том 11, 1929 г., 152 с.
  • „Ловци на растения“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 54, 1960 г., 251 с.[1]
  • „Пълзачи по скалите. Ловци на растения“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 4, 1980 г., 399 с.[2]

Източници

  1. Ловци на растения – Майн Рид. 1960 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Пълзачи по скалите. Ловци на растения – Майн Рид. 1980 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

Глава XXXII
ХИЖАТА

Карл вярваше, че ще могат да си построят мост над бездната. Единствените инструменти, с които разполагаха, бяха ножовете им и една малка брадвичка за дърва, която Осару случайно беше мушнал в пояса си, когато тръгнаха да гонят мускусния елен. Вярно, че имаха и пушки, но за какво можеха да им послужат те при построяването на мост?

Ножът на Осару, както вече го описахме, беше дълъг — полунож, полусабя — истинско оръжие за джунглите. Брадвичката не беше по-голяма от индианска томахавка. Но Карл Линден беше убеден, че с помощта на тези съоръжения ще може да построи мост, дълъг цели сто фута!

Той изложи подробно плана си пред своите спътници и те повярваха, че е осъществим. Едва ли има нужда да споменаваме, че настроението им отново се повиши. Макар и да чувстваха, че не е съвсем сигурно дали ще успеят, те бяха изпълнени с нови надежди. И след като извършиха необходимите проучвания — измериха най-тясната част на бездната и отбелязаха добре мястото — те се върнаха в долината с по-весели сърца.

Мостът не можеше да бъде построен нито за ден, нито за седмица, а може би и цял месец нямаше да стигне. Ако можеха да строят едновременно и от двете страни на бездната, тогава, разбира се, щяха да го свършат за по-кратко време. Но вие не трябва да забравяте, че те можеха да работят само от едната страна и оттук трябваше да прехвърлят моста към другата страна. Ако разполагаха с кабел, който да опънат над бездната, това щеше да замести моста и нямаше да имат нужда от друг. Да, ако имаха кабел! Те лесно биха се прехвърлили отсреща по него или дори по някое по-здраво въже; ала това, с което разполагаха, беше само една слаба връв и една стрела, която да я задържи на отсрещния бряг.

Изобретателният Карл не само бе разработил вече подробен план за построяването на моста, но беше измислил и как да го поставят над пропастта, макар че много пречки трябваше да бъдат преодолени, преди да бъде свършена цялата работа. Ще им трябва много време, но какво значение имаше времето в сравнение с успеха или неуспеха?

Първото нещо, с което се заеха, беше да си построят жилище. Нощите ставаха все по-студени и по-студени. Наближаваше хималайската зима и спането на открито — дори и край най-буйния огън — не беше вече приятно.

Построиха си малка груба къщурка от едри камъни и неравни дървени трупи, защото беше невъзможно да се снабдят с еднакво дълги греди, а да ги режат с инструментите, с които разполагаха, би било изморителна работа. Стените й бяха дебели, грапави и здрави, а пролуките запълниха с глина от дъното на потока. Покрива направиха от тръстика, събрана от езерото, а пръстения под посипаха с листа от благоуханните рододендрони. На покрива оставиха дупка, за да излиза пушекът. Няколко гранитни блока служеха за столове, а от маса нямаха нужда. За спане всеки си приготви легло от сухи листа и треви. Тези удобства стигаха на нашите пътешественици. Те бяха твърде разтревожени за бъдещето, за да мислят сега за разкош.

Построиха си хижата само за един ден. Ако наоколо се намираше бамбук, Осару би построил цяла къща за половин ден, и то много по-красива. Но сега загубиха цял ден и на следната сутрин започнаха да правят моста.

Решиха да си разпределят труда — Карл с брадвичката и Осару със своя голям нож се заеха да приготвят дървения материал, а Гаспар с двуцевката си трябваше да се грижи за прехраната и да им помага през свободното си време.

Но пушката на Гаспар послужи и за нещо друго, а не само да ги продоволства с месо. Щяха да имат нужда от въжета — дълги, здрави въжета, и както вече си бяха говорили, тия въжета можеха да бъдат направени от кожите на животните, които щяха да убият. Гаспар следователно имаше отговорна задача. Карл му беше казал, че ще им трябват две дебели въжета — дълги около сто фута, а освен това и много други по-малки въжета и въженца. За да приготви всички тия материали, той трябваше да убие твърде много дивеч и да се снабди не само с една, а с цяла дузина големи кожи. Но Гаспар щеше да изпълни възложената му задача, без да се посрами!

А що се отнася до дървения материал — дърветата бяха вече набелязани. Още сутринта четири дънера бяха маркирани в основата с помощта на брадвичката. Това бяха все борови дървета — от вида, известен под името Тибетски бор, — чиито стъбла без всякакви разклонения се извишават до петдесет фута от земята. Разбира се, Карл и Осару не избраха най-големите дървета, защото би им коствало много излишен труд, докато ги обработят и изтънят, особено с инструментите, с които разполагаха. Напротив, нашите секачи си избраха такива дървета, които по дебелина отговаряха на нуждите им и които с малко труд можеха да бъдат обелени, дебелият им дънер — поиздялан, за да бъдат превърнати в греди, еднакво дебели и еднакво тежки от единия край до другия. Снаждането на гредите две по две щеше да изисква най-много труд и грижи.

След като обсъдиха подробно всичко, всеки се зае да изпълни възложения му дял. Карл и Осару се отправиха към гората, а Гаспар се приготви да върви на лов.