Майн Рид
Ловци на растения (17) (Приключения сред Хималаите)

Глава XVII
ОСАРУ В БЕДА

Карл и Гаспар стояха и гледаха как Фриц довършва борбата си с малките мечета, когато силен вик привлече вниманието им друга посока. Викаше Осару, младежите добре познаваха гласа му. Индусът беше в беда, това те лесно отгатнаха по острите му продължителни писъци и по често повтаряните думи: „Помощ, сахиби! Помощ!“

Какво ли се е случило с Осару? Дали го е нападнала някоя друга мечка? Може би пантера, лъв или тигър? Но каквото и да му се бе случило, Карл и Гаспар смятаха за свой дълг да му се притекат на помощ; и без много приказки и двамата се завтекоха натам, откъдето идеха виковете. Карл взе пушката си, а Гаспар бързо напълни своята двуцевка така, че и двамата бяха готови да помогнат на водача, ако той наистина бе нападнат от някой див звяр.

След малко те стигнаха близо до Осару и с Облекчение видяха, че при него няма никакво животно — нито мечка, нито пантера, нито лъв, нито тигър. Осару обаче продължаваше да вика за помощ и за голямо свое учудване младежите видяха, че той танцува и се върти, като ту навежда глава, ту подскача няколко фута нагоре и през цялото време непрекъснато кърши ръце и замахва във въздуха срещу някакъв невидим враг.

Какво значеше всичко това? Полудял ли беше Осару? Или пък изведнъж го е хванала болестта на свети Вит и сега играе Витово хоро^[1]? Движенията му бяха много смешни; никой палячо не би могъл да подскача тъй живо. И ако не бяха плачевните му викове — очевидно издавани от болка и страх, Карл и Гаспар биха избухнали в непринуден смях. Те видяха обаче, че индусът се намира в някаква опасност — точно каква, не можеха да кажат, — но предполагаха, че е бил нападнат от някоя отровна змия, която може би вече го е ухапала. А може би все още го измъчва — скрита навярно под дрехите му, и затова не я виждат.

Тая мисъл възпираше смеха им — защото, ако тяхното предположение се окажеше вярно, положението на Осару съвсем нямаше да бъде за смях. Разтревожени, двамата младежи се втурнаха към индуса.

Като се приближиха, те лесно си обясниха неговото странно държание и забелязаха врага, с който се бореше и който досега беше невидим. Около главата на Осару сякаш имаше някаква мъгла, някакъв ореол; когато го видяха по-отблизо, младежите разбраха, че това беше чисто и просто цял рояк пчели.

И всичко им стана ясно. Осару е бил нападнат от пчели и затова така необуздано подскачаше и мяташе ръце.

Карл и Гаспар въздържаха смеха си, докато мислеха, че техният водач е в истинска опасност; но когато видяха каква беше работата, те не можеха повече да се сдържат и двамата избухнаха в такъв непринуден смях, та цялата гора проехтя.

Осару съвсем не беше доволен от начина, по който неговите млади приятели му съчувстваха. Жилата на пчелите го бяха раздразнили, а сега смехът на младежите просто го вбеси. Ето защо той реши, че и двамата заслужават да опитат неговата участ и без да продума, втурна се помежду им, като доведе, разбира се, и рояка пчели.

Тази неочаквана хитрост на индуса изведнъж прекъсна веселото настроение на неговите спътници и само след миг, вместо да се присмиват на Осару, и двамата представляваха същата забавна гледка. Щом забелязаха своите нови неприятели, пчелите се разделиха на три отделни рояка — всеки рояк си избра по една жертва — така че не само Осару, но и Карл, и Гаспар заиграха на тревата като акробати. Дори и Фриц бе, нападнат от няколко пчели и той започна да се върти и да хапе собствените си крака, сякаш внезапно бе побеснял.

Карл и Гаспар бързо разбраха, че това, което доскоро ги забавляваше, съвсем не беше забавно. Лицата им бяха изпожилени, а жилата бяха особено парливи и болезнени. Броят на нападателите представляваше сериозна опасност. Младежите почнаха да чувстват не само болка, но и заплаха.

Какъв ли щеше да бъде краят? Колкото и да махаха с ръце, не успяваха да прогонят пчелите. Накъдето и да бягаха, разярените насекоми ги следваха, бръмчеха в ушите им и ги жилеха, щом имаха възможност. Какъв ли щеше да бъде краят?

Мъчно можеше да се каже как и кога щеше да завърши това зрелище, ако не беше Осару. Проницателният индус се сети как да се спасят и като извика на другите да го последват, хукна право през гората.

Карл и Гаспар се спуснаха след него с надеждата да се отърват от своите мъчители.

След няколко минути Осару стигна до потока. На това място водата беше заприщена и образуваше доста дълбок вир. Без да се двоуми, индусът скочи във водата.

Младежите запокитиха пушките си и последваха примера му. Скоро и тримата се намериха един до друг, потънали до гуша в дълбокия вир. Те започнаха от време на време да се гмуркат под водата, докато най-после пчелите видяха, че ще се удавят, прекратиха атаката и една по една отлетяха назад към гората.

След като стояха доста дълго във водата, за да са съвсем сигурни, че неприятелите им са вече надалеч, тримата ловци излязоха на брега; от тях капеше вода, кожата им ги сърбеше. Те биха се посмели на това приключение, ала болката от острите жила им развали настроението — никак не им беше сега до шеги; и отчаяни, с понижен дух, те мълчаливо се отправиха към временния си бивак.

По пътя Осару им обясни как беше предизвикал нападението на пчелите. Като чул изстрела от Гаспаровата пушка и лаенето на Фриц срещу мечетата, Осару се втурнал бързо нататък, за да се притече на помощ. Както тичал между дърветата, почти без да поглежда пред себе си, главата му се блъснала в един голям пчелен кошер, прикрепен за някаква лоза, която преграждала пътеката. Кошерът, направен от лепкава кал, бил леко закрепен за лозата; Осару се оплел в нея и я разтърсил така силно, че кошерът паднал на земята, пръснал се на парчета и целият рояк пчели забръмчал около ушите му. Тогава именно Карл и Гаспар го бяха чули да вика и му се бяха притекли на помощ, за което и двамата казаха, че много съжаляват… Но те едва ли говореха сериозно. Осару набра някакви билки в гората, чийто сок облекчи болките им, и тримата скоро възвърнаха присъщото им весело настроение.