Робърт Лъдлъм
Ултиматумът на Борн (41)

40

Новгород. Да се каже, че е забележителен, значи да се признае по заобиколен начин съществуването му, а това граничеше с невъзможното. Беше предел на фантазията, а оптическите му илюзии изглеждаха по-реални от реалността; фантасмагорията можеше да се пипне, почувства, използва, да се влезе и излезе от нея. Тя беше колективен шедьовър на въображението, създаден сред огромните дъбрави по река Волга. От момента, в който Борн се показа от дълбокия подземен тунел под водата, с всичките му пазачи, врати и безброй камери, той можеше всеки миг да изпадне в шок, но все още успяваше някак си да върви, наблюдава, попива, мисли.

Американската зона, както вероятно и тези на другите страни, беше разделена на квартали, построени на площи от два до пет акра, като всеки бе съвсем отделен от останалите. Един от тези квартали, разположен на бреговете на реката, представляваше център на крайбрежно село в Мейн. Друг пък, по-навътре във вътрешността, вероятно беше южен градец. Трети — оживена улица в някой голям град. Всеки един бе напълно „автентичен“ със съответното автомобилно движение, с полицията, начина на обличане, магазини, бакалници, дрогерии, бензиностанция и макети на сгради — много от които двуетажни и толкова истински, че имаха дори американски брави и дръжки на вратите и прозорците. Очевидно, също както и външният вид, езикът беше от жизненоважно значение, при това не само свободното владеене на езика, а и изкуството да се борави с лингвистичните особености и диалекти, характерни за отделните райони. Докато Джейсън се скиташе от един квартал в друг, ясно долавяше отличителните звуци. От нюингландското произношение до тексаския провлачен говор, от леката носова реч на Средния запад до гръмогласното наречие на големите източни градове с неизбежния им израз: „Загряваш ли какво ти казвам?“ в почти всяко изречение, независимо дали беше въпрос или изявление. Наистина беше невероятно, но напълно достоверно и реално.

По време на полета до Внуково Борн получи инструкции от застаряващ възпитаник на Новгород, когото Крупкин извика по спешност от московския му апартамент. Дребният плешив човечец бе чудесен инструктор и имаше почти хипнотично въздействие. Ако някой бе казал на Борн, че ще бъде подробно инструктиран от съветски шпионин, чийто английски бе толкова типичен за Дълбокия юг, че когато звучно се търкаляше из устата му, сякаш издаваше ухание на магнолия, той щеше да си помисли, че му говорят абсурдни неща.

— Господи, наистина ми липсват онези излети, най-вече печените ребра. Знаете ли кой най-добре ги приготвяше? Един черньо, дето го мислех за добър приятел, докато не ме изобличи. Можете ли да си представите? Мислех, че е радикал. А той се оказа, че е от Дартмут и работи за ФБР. При това адвокат, не кой да е. По дяволите, размяната стана в бюрото на Аерофлот в Ню Йорк, а ние все още си пишем.

— Игра за възрастни — бе промърморил Борн.

— Игра ли? А, да, той беше страхотен треньор.

— Как така треньор?

— Ами така. Няколко души се събрахме и основахме Малката лига в Ийст Поинт. Това е съвсем близо до Атланта.

Невероятно.

— Може ли да се съсредоточим на Новгород, моля?

— Разбира се. Димитрий сигурно ви е казал, че почти съм се пенсионирал, но от мен се изисква пет дни в месеца да прекарвам тук като инструктор.

— Не разбрах какво има предвид.

— Ще ви обясня. — Странният човек с произношение от старата конфедерация беше изчерпателен. — Всяка зона в Новгород е разделена на три класи служители: инструктори, кандидати и оперативни. Последната категория включва служители на КГБ, охрана и поддръжка. Практическото приложение на новгородския процес има проста структура. Служителите на зоната изготвят дневните програми за обучение за всеки отделен квартал, а инструкторите, както постоянните, така и пенсионерите на хонорар, ръководят всички индивидуални и групови занимания, докато кандидатите ги провеждат. Използват само езика на центъра и диалектите на отделните области, в които са разпределени. Разговорите на руски не се разрешават. Изпълнението на правилото често се проверява от инструкторите, които ненадейно изстрелват някоя заповед или обида на родния език, на които на кандидатите е забранено да реагират.

— Какво разбирате под задачи? — попита Борн.

— Ситуации, приятелю. Всичко, което можете да си представите. Например да си поръчате обед или вечеря, да си купите дрехи, да напълните резервоара на колата си, като поискате определен вид бензин — оловен или безоловен, октановото число — неща, за които тук си нямаме и понятие. Освен това, разбира се, има и по-драматични събития, често непредвидени, за да се изпробват реакциите на кандидатите. Например автомобилна катастрофа, при която е необходимо да се водят разговори с „американската“ полиция и да се попълнят формуляри за застраховката — можете да се издадете, ако нещата, които не знаете, са прекалено много.

Незначителните неща — малките камъчета — те бяха от жизненоважно значение, като например онзи заден изход в оръжейния склад „Кубинка“.

— Какво още? — попита на глас Борн.

— Безброй дреболии, които човек може да сметне за маловажни, но всъщност да се окажат фатални. Да кажем — нападнат ви нощем на някоя улица в града — какво трябва и какво не трябва да правите? Не забравяйте, че почти всичките ни кандидати са обучени на самозащита, но обстоятелствата може да са такива, че да не е препоръчително да проявяваш уменията си. Могат да възникнат въпроси относно произхода, средата и разни други. Предпазливост и пак предпазливост… Аз, като опитен инструктор, винаги съм предпочитал най-невъобразимите ситуации, които ни е било разрешено да измисляме, когато пожелаем, стига те да са съобразени със заобикалящата ни действителност.

— Какво значи това?

— Винаги научавай по нещо, но така, че да не си личи, че събираш сведения. Например една от любимите ми ситуации е да заговоря няколко кандидати, да речем, в някой бар в близост до военен полигон. Преструвам се, че съм недоволен правителствен чиновник или пиян военен доставчик — очевидно, някой с достъп до информация — и започвам да ги затрупвам с поверителни данни с неоценима стойност.

— Просто от любопитство — прекъсна го Борн, — как следва да реагират кандидатите?

— Да слушат внимателно и да бъдат готови да запишат всеки важен факт, като през цялото време се правят, че това изобщо не ги интересува, и от време на време да пускат такива забележки (тук южняшкият диалект на възпитаниците на Новгород става неописуемо изразителен), че вместо магнолии, от устата им излиза някаква кисела каша, от която ти изтръпват зъбите. Например: „На кой му дреме за туй нещо?“ или пък: „Ама там наистина ли има такива курви, за каквито говорят?“ или: „Нищо не чаткам от туй, дето го дрънкаш, глупако, само дето ще пукна от скука с теб.“ Ето, такива работи.

— А после?

— После всеки един се извиква, за да изброи всичко, което е научил — всеки по-очебиен факт.

— Ами предаването на информацията? Имате ли някакви процедури, които изучавате?

Съветският инструктор беше изгледал Джейсън втренчено и мълчаливо от съседната седалка на малкия самолет.

— Съжалявам, че трябваше да зададете този въпрос — изрече бавно той. — Ще трябва да докладвам за него.

— Не трябваше да ви питам за това. Просто бях любопитен. Просто бях любопитен. Забравете за това.

— Не мога и няма да го сторя.

— Вярвате ли на Крупкин?

— Разбира се. Той е блестящ, многоезичен феномен, истински герой на Комитета.

Дори и половината не знаеш — помисли си Борн, но заговори с уважение.

— Тогава докладвайте го само на него. Той ще ви каже, че наистина е било само любопитство. Не дължа нищо на моето правителство — то ми е длъжник.

— Много добре… Като говорим за вас, нека изясним някои неща. С разрешение на Димитрий уредих посещението ви в Новгород. Не ми казвайте каква е целта ви. Това не е в моята сфера на действие, също както въпросът, който зададохте, не е във вашата.

— Разбрано. По-нататък?

— Ще се свържете с един млад инструктор на име Бенджамин. След малко ще ви кажа как точно. Ето ви някои подробности за него, които може би ще ви помогнат да разберете отношението му. Родителите му бяха служители на Комитета и близо двадесет години работеха в консулството ни в Лос Анджелис. Получил е почти изцяло американско образование, завършил е първи и втори курс в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. И така докато преди четири години той и баща му не бяха спешно отзовани в Москва…

— Той и баща му?

— Да. Майка му беше заловена при една операция със заложена примамка на ФБР в някаква военноморска база в Сан Диего. Остават й още три години в затвора. Няма никакво снизхождение и никаква размяна за руската „мама“.

— Хей, почакайте! Тогава вината не е била изцяло наша.

— Не съм казал, че е. Само излагам фактите.

— Ясно. Ще се свържа с Бенджамин.

— Той е единственият, който знае кой сте — не по име, разбира се. Ще използвате името Арчи, а той ще ви снабди с необходимото разрешение да преминавате от една зона в друга.

— А документи?

— Ще ви обясни. Той също ще ви следи, ще бъде неотлъчно с вас, и честно казано, той е във връзка с другаря Крупкин и знае много повече от мен — а този пенсиониран особняк от Джорджия умира за това… Наслука, поре, ако наистина си тръгнал на лов. Не нападай дървените индианци.

 

 

Като се ориентираше по надписите — всичко беше на английски — Борн се отправи към Роклидж, Флорида, на петнадесет мили югоизточно от базата на НАСА в Кейп Канаверал. Трябваше да се срещне с Бенджамин на бар-плота за хранене в местния магазин „Улуърт“. Младежът трябваше да е около двадесет и пет годишен, облечен в червена карирана риза, а на стола до него трябваше да е сложена бейзболна шапка с надпис „Будвайзер“, която щеше да му пази мястото. Часът бе определен за три и тридесет и пет следобед.

Зърна го. Светлокосият руснак с калифорнийско образование беше седнал в десния край на бар-плота, а шапката му лежеше на табуретката отляво. Покрай тезгяха бяха насядали още десетина мъже и жени, които разговаряха, пиеха безалкохолни напитки и похапваха. Джейсън се доближи до празното столче, погледна шапката и учтиво попита:

— Заето ли е мястото?

— Чакам някого — отвърна младият инструктор от КГБ безизразно, а сивите му очи разсеяно се плъзнаха по лицето на Борн.

— Ще си потърся друго място.

— Тя вероятно ще дойде не по-рано от пет минути.

— Дявол го взел, исках само набързо да пийна една ванилова кола. Дотогава ще съм се измел оттук…

— Сядайте — каза Бенджамин, като махна шапката и небрежно я нахлупи на главата си. Сервитьорът се приближи, като дъвчеше дъвка, и Джейсън направи поръчката си. Питието му пристигна и инструкторът от КГБ тихо поде, загледан през пяната на млечния си шейк, който смучеше през една сламка.

— И така, вие сте Арчи, също както в комиксите.

— А вие сте Бенджамин. Приятно ми е да се запознаем.

— Това ще се разбере по-късно, нали?

— Има ли проблем?

— Искам тукашните правила да са ви напълно ясни, за да не възникне някой — отвърна израслият на Западното крайбрежие руснак. — Не одобрявам това, че са ви разрешили да дойдете тук. Въпреки предишното ми местожителство и произношението ми, не обичам много американците.

— Чуйте ме, Бен — прекъсна го Борн, като се взря настоятелно в инструктора, за да го накара да го погледне. — Ако си говорим открито, и аз не одобрявам факта, че майка ви е още в затвора, но не съм я пъхнал там.

— Ние освобождаваме дисидентите и евреите, но вие не се отказвате да задържите една петдесет и осемгодишна жена, която чисто и просто е била само куриер! — прошепна ядосано руснакът.

— Не съм запознат с фактите, но едва ли бих нарекъл и Москва „столица на милосърдието“. И все пак, ако успеете наистина да ми помогнете, може би и аз ще съумея да направя нещо за майка ви.

— Пет пари не струват обещанията ви. Какво, по дяволите, можете вие да направите?

— Ще повторя това, което казах преди час на един ваш плешив приятел в самолета. Не дължа нищичко на моето правителство, но си залагам главата, че то ми дължи доста. Помогнете ми, Бенджамин.

— Ще го сторя, защото така са ми заповядали, а не защото ви вярвам. Но ако се опитате да научите неща, които нямат нищо общо с целта на посещението ви, тогава няма да излезете повече оттук. Ясно ли е?

— Напълно. Но е неуместно и излишно да ми го казвате. Извън обикновеното учудване и любопитство, които ще се опитам да потисна, доколкото мога, целите на Новгород изобщо не ме интересуват. В последна сметка, по мое мнение, те не водят до никъде… Въпреки това обаче, Дисниленд ряпа да яде пред целия този комплекс.

Без да иска, Бенджамин прихна над сламката си, а мехурчетата на пяната на млечния му шейк забълбукаха и започнаха да се пукат.

— Ходили ли сте в Анахайм? — попита той закачливо.

— Никога не съм могъл да си го позволя.

— Ние имахме дипломатически пропуски.

— Божичко, оказва се, че сте човешко същество, в края на краищата. Хайде да се поразходим и да си побъбрим.

 

 

Те пресякоха един миниатюрен мост, който водеше в Ню Лондон, Кънектикът. Там беше съсредоточено американското производство на подводници. Закрачиха към река Волхов, която в този район бе превърната в строго охранявана военноморска база — миниатюрна, но напълно реалистична. Опасваше я висока ограда, а въоръжените „американски морски пехотинци“ охраняваха вратите и патрулираха зоната срещу бетонния кей, където имаше огромни макети на най-добрите образци на американската подводна флота.

— Имаме всички бази, всички разписания и съоръжения, всеки сантиметър от кейовете тук в намален мащаб — каза Бенджамин. — И все пак трябва да преодолеем мерките за сигурност. Не е ли налудничаво?

— В никакъв случай. Ние сме много добри в тази област.

— Да, но ние сме дори по-добри. С изключение само на известно недоволство тук и там, ние вярваме в нещо. А вие само приемате наготово нещата.

— Какво имаш предвид?

— Въпреки всички нелепости, които дрънкате, бяла Америка никога не е била под робство. А ние сме били.

— Този факт не само принадлежи на историята, млади човече, а е и май доста преднамерено избран.

— Говорите като професор.

— Ами ако наистина съм бил?

— Щях да поспоря с вас.

— Само ако живеехте в достатъчно либерално общество, което да ви разрешава да спорите с капацитети.

— Е, хайде, хайде, стига сте дрънкали глупости, човече! Бромидът, наречен академична свобода, също е вече история. Я се огледайте из нашите студентски градчета. Вече си имаме и рокендрол, и сини джинси, и повече марихуана, отколкото можем да изпушим.

— На това прогрес ли му викате?

— А поне крачка напред не бихте ли го нарекли?

— Трябва да си помисля.

— Може ли наистина да помогнете на майка ми?

— А ти ще ми помогнеш ли?

— Нека опитаме… О’кей, този Карлос — Чакала. Чувал съм за него, но не знам кой знае колко. Директорът Крупкин казва, че е много опасен особняк.

— Употребяваш типично калифорнийски изрази.

— Изплуват в паметта ми. Забравете за това. Аз искам да съм тук и никъде другаде.

— Не бих се осмелил да помисля друго.

— Какво?

— Ти непрекъснато протестираш…

— Шекспир го е казал по-добре. Втората ми специалност в университета в Лос Анджелис беше английска литература.

— А първата ти специалност?

— Американска литература. Нещо друго, деденце?

— Не, благодаря ти, чедо.

— Този Чакал — поде Бенджамин, като се облегна на оградата на „Ню Лондон“. В същия миг няколко пазачи се втурнаха към него.

— Простите! — изкрещя той. — Не, не! Искам да кажа, инструктор съм!… По дяволите!

— Ще подадат ли рапорт срещу теб? — попита Джейсън, докато бързо се отдалечаваха.

— Ами, прекалено са тъпи. Те са униформен обслужващ персонал. Правят обход на станциите си, но не знаят точно какво става тук — знаят само какво и кого да спират.

— Нещо като кучетата на Павлов ли?

— Напълно. Животните не разсъждават — те просто се хвърлят, за да ти прегризат гърлото.

— Което отново ме навежда на мисълта за Чакала — каза Борн.

— Не ви разбирам.

— Просто асоциация. Как би могъл да се вмъкне тук?

— Не би могъл — всеки пазач във всеки тунел знае името и серийните номера на новгородските документи, взети от агента, когото е убил в Москва. Ако Чакала се появи, ще го спрат и моментално ще го застрелят.

— Казах на Крупкин да не прави това.

— Защо, за Бога?

— Защото няма да е той и ще погубите невинни хора. Карлос ще изпрати трима или четирима в различните зони, ще проверява и ще ни заблуждава, докато намери начин да се промъкне.

— Да не сте се побъркали? Ами какво ще стане с хората, които изпрати, за да проникнат вътре?

— Това е без значение за него. Ако бъдат застреляни, той ще чуе и ще разбере защо.

— Наистина сте луд. Къде ще намери такива хора?

— Навсякъде, където има хора, които си мислят, че за няколко минути могат да спечелят една месечна заплата. Може да им се каже, че се касае за рутинна проверка на сигурността. Не забравяй, че има документи, с които да докаже, че е служебно лице. Като прибавим и парите, всичко това не може да не направи впечатление и хората стават по-малко скептични.

— Но още на първия вход ще му вземат документите — настоя инструкторът.

— Нищо подобно. По пътя насам той ще измине близо осемстотин километра, ще прекоси десетина големи и малки градове. Лесно може да направи копия почти навсякъде. Във вашите бизнесцентрове, пък и на много други места има копирни машини. Освен това, не е кой знае колко трудно да се нанесат някои дребни подобрения, за да им се придаде автентичен вид. — Борн се спря и погледна американизирания руснак.

— Занимаваш се с подробностите, Бен, но те са без значение, уверявам те. Карлос идва, за да остави своя знак, но ние имаме едно предимство, което праща по дяволите цялото му умение — ако Крупкин е успял да пусне подходящо съобщение в новините, Чакала мисли, че съм мъртъв.

— Целият свят мисли, че сте мъртъв… Да, Крупкин ми каза — глупаво щеше да е да не ми каже. Тук в зоната сте доброволецът Арчи, но аз знам кой сте, Борн. Дори и да не бях чувал за вас, сега вече ми се наду главата — Радио Москва говори за вас от часове.

— Да приемем, че Карлос също е чул новините.

— Безспорно. Всяко превозно средство в Русия е снабдено с радио — стандартно изискване, в случай на евентуално американско нападение.

— Добре са си пласирали стоката.

— Наистина ли сте убили Тигартън в Брюксел?

— Това не ви влиза в работата.

— Разбирам — забранена зона. Каква е целта ви?

— Крупкин трябваше да остави това на мен.

— Какво да остави?

— Проникването на Чакала.

— За какво говорите, по дяволите?

— Използвайте Крупкин, ако е необходимо, но предупредете всеки тунел, всеки вход към Новгород да пуснат хората с тези документи. Предполагам, че са трима-четирима или дори петима. Трябва да ги наблюдават, но трябва да оставят всички да преминат.

— Току-що заслужи една стаичка, тапицирана с дебела пореста гума. Луд си за връзване, Арчи.

— Не, не съм. Казах, че всички трябва да са под наблюдение и че пазачите трябва да поддържат постоянен контакт с нас в тази зона.

— После?

— Един от тези мъже ще изчезне за броени минути. Никой няма да знае кой е той и къде е отишъл. Това ще бъде Карлос.

— Е, и?

— Той ще добие самочувствие, че е неуязвим, че може да прави каквото си иска — защото мисли, че съм мъртъв. Това го прави свободен.

— Защо?

— Защото и двамата знаем, че сме единствените, които можем да се открием един друг, независимо дали сме в джунглите, в някой град или в комбинация от двете. Това е от омраза, Бенджамин. Или може би безнадеждност.

— Доста емоционално обяснение, не мислите ли? И доста абсурдно.

— Няма друг начин — отвърна Джейсън. — Трябва да мисля като него — преди много години ме обучиха на това… Да разгледаме алтернативите. На какво разстояние по течението на река Волхов се простира Новгород? Тридесет-четиридесет километра?

— Четиридесет и седем, за да бъдем точни. И всеки метър е непристъпен. Магнезиеви тръби кръстосват водата под и над повърхността и не смущават подводния живот, но са в състояние да задействат алармените инсталации. На източния бряг има наземни, синхронизирани електрически мрежи, чувствителни на тежест. Всяко нещо, по-тежко от 50 килограма, незабавно включва сирени, телевизионни монитори и прожектори, осветяващи всеки неканен гост, превишаващ това тегло. И дори някое четиридесет и осем килограмово „чудо“ да се добере до оградата, то моментално ще бъде проснато в безсъзнание още щом я докосне. Същото важи и за магнезиевите тръби в реката. Разбира се, разни падащи дървета, плуващи дънери и по-тежки животни непрекъснато карат пазачите да тичат насам-натам. Но така пък карат добра школа.

— Значи остават само тунелите, нали? — попита Борн.

— Вие дойдохте по един от тях и сте видели всичко. Може би трябва да добавя само, че железните врати падат буквално като гилотина при най-малката нередност и че при извънредни обстоятелства всичките тунели могат да бъдат наводнени.

— Всичко това е известно и на Карлос. Бил е тук на обучение.

— Преди много години, както разбрах от Крупкин.

— Наистина преди много години — съгласи се Джейсън. — Чудя се доколко са се променили нещата оттогава.

— От технологична гледна точка вероятно могат да се напишат няколко тома, особено в комуникациите и сигурността, но основното е останало. Тунелите и километрите електрическа мрежа във и извън водата са същите — те са строени за векове напред. Що се отнася до зоните, винаги се правят някои малки актуални промени, но не мисля, че ще развалят улиците или зданията. По-лесно ще бъде да се преместят няколко големи града.

— Значи, каквито и да са промените, те главно са вътрешни — обобщи Борн. Те стигнаха до миниатюрно кръстовище. Там сърдит шофьор на шевролет от началото на седемдесетте години се караше с не по-малко начумерен полицай, който го глобяваше за нарушение на правилата за движение.

— Какво става тук? — попита Борн.

— Целта на занятието е да се принуди шофьорът да протестира и да се заяжда. В Америка често ще чуете някой да се кара шумно с полицай. Тук не е така.

— Това е все едно студент да спори с професора си. Но тук и това не е разпространено, нали?

— Това е съвършено различно.

— Радвам се, че мислиш така. — Джейсън чу далечен шум и вдигна очи към небето. Лек едномоторен хидроплан летеше по течението на река Волхов. — Божичко, ами ако дойде по въздуха? — прошепна Борн като на себе си.

— Невъзможно — възрази Бенджамин. — Това е наш… Пак въпрос на технологии. На първо място, единствените места за кацане са охранявани площадки за хеликоптери. На второ — имаме радарна преграда. При всеки неидентифициран самолет, който се приближи на по-малко от тридесет мили, се обявява тревога във въздушната база в Белопол, която ги сваля.

От другата страна на улицата се беше събрала вече малка тълпа. Тя наблюдаваше начумерения полицай и спорещия шофьор, който беше ударил с юмрук по покрива на шевролета, и шумно го окуражаваше.

— Понякога американците могат да бъдат много глупави — промърмори младият инструктор с очевидно смущение.

— Или поне нечия представа за американците — усмихна се Борн.

— Да тръгваме — предложи Бенджамин. — По мое мнение тази ситуация не е много реална, но ми обясниха, че важното в случая е изработването на такова отношение.

— Все едно е да кажете на някой студент, че наистина може да спори с професора си, или на някой гражданин, че може публично да критикува някой член на Политбюро. Странен подход, нали?

— Не го вземайте надълбоко, Арчи.

— Отпусни се, млади Ленин — отвърна Джейсън и тръгна редом с инструктора. — Къде е лосанджелиското ти хладнокръвие?

— Оставих го в Лос Анджелис.

— Искам да проуча картите. Всичките.

— Уредено е. Ще научите и останалите правила на комплекса.

 

 

Седяха в заседателната зала на управлението. Голямата четвъртита маса беше отрупана с картите на целия новгородски комплекс. Борн не можеше да се опомни. Дори и след четиричасов съсредоточен разговор той често клатеше глава с искрено изумление. Поредицата дълбоко законспирирани учебни зони по брега на Волхов беше по-обширна и по-сложно организирана, отколкото си беше представял. Забележката на Бенджамин, че ще е по-лесно да се преместят десетина града, отколкото да се направят драстични промени в Новгород, не беше преувеличение, а само констатация на един факт. Умалени копия на големи и малки градове, крайбрежни улици и летища, военни и научни обекти — като се започне от Средиземноморието и се завърши с Атлантическия океан, на север до Балтика и по залива Ботния, бяха представени с техните граници. Към всичко това се прибавяше и американската зона. Но въпреки невероятните подробности, миниатюрните размери правеха възможно всичко това да се смести само на петдесетина километра джунгла по протежението на брега и на пет до осем километра дълбочина.

— Египет, Израел, Италия — заизброява Джейсън, като заобикаляше масата и се взираше в картите върху нея. — Гърция, Португалия, Испания, Франция, Великобритания. — После мина от другата страна, а Бенджамин го прекъсна, отпуснал се уморено на един стол.

— Германия, Холандия и Скандинавските страни. Както ви обясних, повечето зони се състоят от две отделни страни — обикновено такива, които имат обща граница и са близки по бит и култура или само за да се спести място. Съществуват девет основни зони, които представляват всички основни нации — основни с оглед на нашите интереси, а следователно и девет тунела, на около седем километра един от друг, като този тук е първият, а останалите са на север по реката.

— Тогава първият тунел до нас е този на Великобритания, нали?

— Да, а след това идва ред на Франция, Испания с Португалия, после пресичаме Средиземно море и се озоваваме в Египет и Израел…

— Ясно — вметна Джейсън, седна в края на масата и сключи замислено ръце. — Съобщи ли вече на шефовете си, че трябва да оставят всички, които представят документи, взети от Карлос, независимо как изглеждат тези хора.

— Не.

— Какво? — Борн извърна глава към младия инструктор.

— Помолих другаря Крупкин да стори това. Той е в болница в Москва и няма опасност да си помислят, че нещо му е станало от преумора, и да го затворят тук.

— Как мога да отида в друга зона? И то бързо, ако се наложи.

— Готов ли сте да ви съобщя и останалите правила на комплекса?

— Да. От картите няма какво повече да науча.

— О кей. — Бенджамин извади от джоба си малка черна пластинка, подобна на малко по-плътна кредитна карта. Подхвърли я на Джейсън, който я хвана и я заразглежда. — Това е паспортът ви — продължи руснакът. — Само старшите служители имат такива и ако случайно я загубите или я забравите някъде дори за минути, трябва незабавно да подадете рапорт.

— Но на него няма никакви знаци или дори снимка.

— Цялата информация е вътре — компютъризирана и кодирана. На всеки граничен пункт на отделните зони има специални устройства. Пъхате паспорта си в тях и бариерите се вдигат, като съобщават на охраната, че имате разрешение от щаба. Освен това ви регистрират.

— Да не се надяваш, че тези назадничави марксисти могат да са толкова умни.

— Още преди четири години почти всеки хотел в Лос Анджелис имаше такива карти за гостите си… А сега останалото.

— Правилата на комплекса ли?

— Крупкин ги нарича предпазни мерки — и за нас, и за вас. Честно казано, той не вярва, че ще излезете жив оттук, а ако останете, просто жив ще ви одерат.

— Прекрасна реалистична картина.

— Той ви харесва Борн… Арчи.

— Продължавайте.

— Висшият персонал знае, че сте засекретен служител от канцеларията на генералния инспектор — американски специалист, изпратен за проверка по изтичане на Запад на данни за Новгород. Ще получите всичко, от което имате нужда, включително и оръжие, но никой няма да ви заговори, освен ако вие пръв не го сторите. Аз официално се водя ваша свръзка. Всичко, което искате, ще минава през мен.

— Благодарен съм ви за това.

— Вероятно не съвсем — каза Бенджамин. — Не можете да ходите никъде без мен.

— За мен е неприемливо.

— Такова е изискването.

— Не съм съгласен.

— Защо?

— Защото никой не може да ме спре… А ако изляза оттук, ми се иска майката на Бенджамин да го завари жив и здрав в Москва.

Младият руснак не откъсваше очи от Борн. Погледът му беше твърд, но в него се четеше и голяма мъка.

— Наистина ли вярвате, че ще помогнете на мен и баща ми?

— Знам, че мога, затова трябва и ти да ми помогнеш.

— Странен човек сте вие.

— Гладен човек съм аз. Има ли някое местенце, където да хапнем? А и малко бинт ще ми трябва. Преди известно време ме раниха и шията и раменете доста ме болят.

Джейсън съблече сакото си. Ризата му бе просмукана от кръв.

— Господи! Ще повикам доктор…

— Не, не. Само някой да ме превърже. Аз решавам, Бен.

— Добре… Арчи. Дали са ни апартамента за командировани началници. На най-горния етаж е. Имаме и обслужване по стаите и ще позвъня в амбулаторията да изпратят сестра.

— Това, че съм гладен и не съвсем добре, не е главната ми грижа.

— Не се притеснявайте — успокои го руският „калифорниец“. — Ако някъде се случи нещо неочаквано, веднага ще ни уведомят. А сега ще събера картите.

 

 

Това, което очакваха, се случи точно в нула часа и двадесет минути, в най-дълбокия мрак, веднага след смяната на пазачите. Телефонът в апартамента иззвъня оглушително. Бенджамин скочи от дивана и се втурна към апарата, който продължаваше настоятелно да дрънчи. Грабна слушалката и се заслуша.

— Где? Когда? Что зто значит?… Да! — Затвори с трясък и се обърна към Борн, седнал на масата с разтворени пред него карти на Новгород. — Невероятно! В испанския канал от другата страна на реката двама пазачи са убити, а от тази страна началникът на охраната е намерен мъртъв на петдесет метра от поста си с куршум в гърлото. Пуснали са видеофилма и са видели непознат мъж, който носел брезентов чувал. Бил е облечен в униформа на пазач!

— Това не е всичко, нали? — студено запита Делта.

— Да, прав сте. От другата страна са открили убит селянин. В ръката си стискал скъсани документи. Лежал е между двамата мъртви пазачи, единият от които е бил само по гащета… Как е успял да го направи?

— Онзи селянин сигурно е човек на Карлос. Той му е платил и го изпратил да мине пръв с фалшивите документи, а после самият той се е втурнал вътре. Раненият офицер от Комитета вероятно в последния момент е открил измамата, защото е говорил на испански, а човекът на Карлос не е разбирал какво му се говори и не е могъл да отвърне… Казах ти, Бен, Карлос ще проучи всичко, ще направи опит, ще предизвика вълнение, после объркване и накрая ще се промъкне. Открадването на униформа е стандартен трик, а объркването е помогнало да премине през тунела.

— Но нали Крупкин изпрати до всички нареждане да не свалят очи от тези, които ще представят фалшивите документи! Нали вие наредихте така?

— „Кубинка“ — изрече Джейсън, като замислено разглеждаше картата.

— Оръжейния склад ли? Който се споменаваше в новините от Москва?

— Точно така. Там Карлос имаше свой човек. Тук — също. Някой с достатъчно власт, който да може да нареди на пазача да не вдига тревога и да не уведомява щаба, преди да му доведе всеки, който проникне през тунела.

— Възможно е — съгласи се без колебание младият инструктор. — Би било доста неприятно да се вдига на крак щабът, ако тревогата е фалшива, а освен това, както казахте, вероятно е имало голямо объркване.

— В Париж ми казаха, че неприятните ситуации са враг номер едно на КГБ. Така ли е?

— Да, от най-големите — отвърна Бенджамин. — Но кой може да е неговият човек тук? Как е възможно да го има? Той не е бил тук повече от тридесет години!

— Ако имаме на разположение няколко часа и няколко компютъра, програмирани с досиетата на всички в Новгород, бихме могли да вкараме няколкостотин имена и да получим вероятните лица, но нямаме дори минута свободна. Освен това, доколкото познавам Чакала, дори и това е без значение.

— Разбира се, че е от огромно значение! — извика американизираният руснак. — Тук има предател и трябва да знаем кой е.

— Предполагам, че скоро ще го откриете. Обърнете внимание на подробностите, Бен. Важното е, че той е тук! Да вървим, а когато излезем, ще спрем някъде и ще ми намериш всичко, което ми трябва.

— О кей.

— Повтарям — всичко.

— Упълномощен съм да го сторя.

— След това изчезваш. Знам какво правя.

— Няма начин, Хозе.

— Пак ли калифорнийски лафове?

— Казах вече.

— Тогава майката на младия Бенджамин ще намери труп, а не жив син, когато се върне в Москва.

— Така да е!

— Така?… Защо го каза?

— Не знам. Просто ми хрумна.

— Млъквай! Да се махаме оттук.