Робърт Лъдлъм
Ултиматумът на Борн (37)

36

— Това беше съд, нали, Алекс? — попита объркано и колебливо Борн. — Военен съд.

— Точно така — съгласи се Конклин. — Но не срещу теб. Не ти беше обвиняемият.

— Така ли?

— Да. Ти беше обвинителят — по онова време такова нещо не се случваше често във вашата група, независимо дали бяхте в щаба, или не. Много военни се опитаха да те спрат, но не успяха… Но за това ще говорим по-късно.

— Искам сега — твърдо заяви Джейсън. — Този човек е с Чакала — ето го там, пред очите ви. Искам да знам кой е, какъв е и какво прави в Москва — при това с Чакала.

— После…

— Сега! Приятелят ти Крупкин ни помага — в това число и на Мари, и на мен — и аз съм му благодарен за това. Полковникът тук също е на наша страна, защото иначе нямаше да видим тези неща на екрана. Искам да знам какво се е случило между мен и този мъж и по дяволите всички мерки за сигурност на Лангли. Колкото повече науча сега, толкова повече ще знам какво искам и какво да очаквам. — Борн внезапно се обърна към руснаците. — Искам да ви кажа, че в живота ми има един период, за който нямам ясни спомени, и смятам, че не е необходимо да ви казвам повече. Продължавай, Алекс.

— Ако питате мен — едва ли ще си спомня и снощи какво съм правил — изрече полковникът.

— Кажи му каквото иска да знае, Алексей. Това едва ли има някаква връзка с нашите интереси. Главите „Сайгон“ и „Кабул“ са вече приключени.

— Така да бъде. — Конклин се отпусна на един стол и започна да масажира десния си прасец. Опита се да говори безучастно, но не му се удаваше много: — През декември 1970 един от нашите беше убит по време на патрулна обиколка. Казаха, че било нещастен случай, но ти знаеше истината — че той е бил набелязан от ония кретени в щаба и че те са му погодили този номер. Той беше камбоджанец, и при това съвсем не светец, но знаеше всички пътеки на контрабандистите, така че винаги вървеше пред патрула.

— Нищо не помня — прекъсна го Борн. — Само откъслечни картини.

— Фактите вече не са важни; те са погребани с още няколко хиляди съмнителни случая. Очевидно някаква голяма сделка с наркотици се е провалила в Триъгълника и са набедили твоя човек. Тогава няколко перковци в Сайгон решиха, че трябва да дадат добър урок на жълтите си куриери. Долетяха до твоята територия, скриха се в джунглата и го отвлякоха, като се преструваха на авангардна част от Виетконг. Но ти ги зърна от някакво възвишение и направо откачи. Проследи ги обратно до мястото, където беше кацнал хеликоптерът, и им каза да избират — или да се качат на хеликоптера — но тогава ще ги хвърлиш във въздуха заедно с него, или да се върнат с теб в базовия лагер. Те се върнаха под дулата на твоите хора и тогава ти принуди командването да изслуша обвиненията ти, че те са извършили безброй убийства. И точно тогава Ледения Оугълви се прояви, за да запази сайгонските си момчета.

— После се случи нещо, нали? Нещо ужасно — всичко се обърка и се обърна с главата надолу.

— Точно така. Брайс се вкопчи в теб и те изкара маниак, долен патологичен лъжец и убиец, който, ако не бяха войната и уменията му, щеше да бъде хвърлен в затвор с най-строг режим. Нарече те какво ли не и настоя да си кажеш истинското име, което ти не направи и не можеше да направиш, защото семейството на първата ти жена камбоджанка щеше да бъде унищожено. Опита се да те обърка със словесните си атаки и когато това не му се удаде, заплаши военния съд, че ще разобличи целия ви проклет батальон — което също беше недопустимо. Главорезите на Оугълви се отърваха поради липса на достоверни доказателства. След делото ти трябваше да бъдеш задържан в казармата, а Оугълви да бъде върнат със самолет в Сайгон.

— Казваше се Куан Су — поде унесено Борн, като поклащаше напред-назад главата си, като че ли искаше да се отърве от някакво кошмарно видение. — Беше хлапак на около шестнадесет години, изпращаше парите от наркотиците на три села, за да могат да преживеят някак. Иначе нямаше какво да ядат… О, по дяволите! Какво бихме направили ние, ако семействата ни гладуваха!

— На делото не можеше да кажеш нищо и ти го знаеше много добре. Трябваше само да стискаш зъби и да слушаш злобните глупости на Оугълви. Бях наблизо и те наблюдавах, и си мислех, че не познавам друг човек, който така да прикрива омразата си.

— Май не беше точно така — поне доколкото си спомням… Някои неща, макар и малко, все пак се връщат в паметта ми.

— По време на това дело ти действаше според условията в момента — приспособяваше се като истински хамелеон.

Очите им за момент се срещнаха, после Джейсън се извърна към телевизионния екран.

— Ето го сега с Карлос. Този гаден свят е доста малък, нали? Той знае ли, че съм Джейсън Борн?

— Откъде? — попита Конклин, като се изправи. — Тогава Джейсън Борн не съществуваше, дори Дейвид го нямаше още. Имаше само партизанин, когото наричаха Делта Едно. Имената изобщо не се използваха, не помниш ли?

— Все забравям. А какво е новото? — Джейсън посочи към екрана. — Той защо е в Москва? Защо „Медуза“ е открила Чакала? Защо?

— Защото Оугълви е адвокатската фирма в Ню Йорк.

— Какво? — Борн рязко се извърна към Конклин. — Той е…

— Председател на управителния съвет — допълни Алекс, като го прекъсна. — ЦРУ затвори кръга, но той се измъкна. Преди два дни.

— Защо, по дяволите, не ми каза? — извика разгневен Джейсън.

— Защото нито за момент не съм си мислил, че ще седим тук и ще гледаме тези кадри на екрана. Все още не мога да разбера какво става, но трябва да приема фактите. Освен това, не виждах смисъл да споменавам име, което може и да не си спомниш, или пък някаква случка, която също можеш да не си спомниш. Защо трябваше да усложнявам излишно нещата. И без това стресът е голям.

— Добре, Алексей — намеси се възбуденият Крупкин и пристъпи напред, чух неща и имена, които предизвикват неприятни спомени — поне у мен, и ми се струва, че е мой дълг да ти задам няколко въпроса. Първо, кой е този Оугълви, който толкова ви занимава? Разбрахме какъв е бил в Сайгон, а би ли ни казал какъв е сега?

— Защо не? — промълви като на себе си Конклин. — Той е нюйоркски адвокат, който оглавява организация, разпростряла се из цяла Европа и Средиземноморието. Отначало, като дърпаха конците във Вашингтон, с изнудване и връзки изкупиха доста компании; установиха монопол върху пазарите и определяха цените, после в сделките намесиха и убийства и наеха някои от най-добрите професионалисти в този занаят. Съществуват неопровержими факти, че са платили за ликвидирането на няколко висшестоящи лица в правителството, както и на висши военни. Пресен пример за това, както вероятно знаете, е убийството на върховния главнокомандващ на НАТО генерал Тигъртън.

— Невероятно! — прошепна Крупкин.

— Бо-о-жичко! — възкликна селянинът полковник и се облещи.

— О, те са твърде изобретателни, а Оугълви е най-изобретателният от всички. Той е Суперпаяк и е изплел невероятна мрежа — нишките й тръгват от Вашингтон и стигат до всяка европейска столица. За негово нещастие и благодарение на моя сътрудник тук, той бе хванат като муха в собствената си паяжина. Замалко да го притиснат в ъгъла хора във Вашингтон, които той не можа да подкупи, но му платиха и той се измъкна преди два дни… Изобщо не ми идва наум защо е дошъл именно в Москва.

— Мисля, че мога да отговоря на въпроса ви — каза Крупкин и хвърли поглед към полковника, който леко кимна в знак, че всичко е наред. — Не зная нищо — абсолютно нищо за такива убийства, каквито споменавате. Но може би вие имате предвид една американска организация в Европа, която служи на интересите ни от години.

— По какъв начин? — запита Алекс.

— Като ни предоставя забранени за износ американски технологии, въоръжения, материална част, резервни части за самолети и оръжия, а в някои случаи дори самите самолети и оръжия, с помощта на страните от източния блок. Казвам ви това, защото вие знаете, че ще отричам категорично, че изобщо съм ви споменавал такова нещо.

— Ясно — кимна Конклин. — Как се казва тази организация?

— Няма има. Вместо това съществуват петдесет-шестдесет компании — очевидно под един чадър, но с толкова много различни имена и от толкова много страни, че не е възможно да се установи някаква конкретна връзка между тях.

— Тя има име и се управлява от Оугълви — заяви Алекс.

— Мина ми през ум — каза Крупкин и очите му внезапно станаха студени като лед — приличаше на непримирим фанатик. — Само че, уверявам ви, това, което толкова ви смущава у вашия американски адвокат, е много, много по-незначително от нашите собствени грижи. — Димитрий се извърна с гневен поглед към екрана и неподвижните обекти. — Съветският разузнавач на този кадър е генерал Родченко, вторият по ранг в КГБ, близък съветник на министър-председателя на Съветския съюз. Много неща могат да бъдат извършени в името на руските интереси и без знанието на министър-председателя, но днес, в тези времена, не в областите, за които говориш. Боже мой, главнокомандващият на НАТО! А освен това никога, никога не бихме използвали услугите на Карлос Чакала! Тези усложнения за нас са направо опасна и ужасяваща катастрофа.

— Имате ли някакви предложения? — попита Конклин.

— Глупав въпрос — отсече полковникът. — Има само един път — арест, после Лубянка и… мълчание.

— Това решение е свързано с проблеми — каза Алекс. — ЦРУ знае, че Оугълви е в Москва.

— И какво от това? Ще се отървем наведнъж и от един нечист човек, и от престъпленията му и ще си гледаме нашата работа.

— Може да ви се вижда странно, но проблемът не е свързан само с непочтения човек и престъпленията му, дори когато това се отнася и за Съветския съюз. Става дума за прикритието — а това вече засяга и Вашингтон.

Офицерът от КГБ погледна Крупкин и попита на руски:

— Този пък за какво говори?

— За нас е трудно да разберем — отвърна Димитрий също на родния си език, — но за тях наистина има проблем. Ще се опитам да ви обясня.

— Какво каза? — раздразнено попита Борн.

— Май изнася лекция по гражданско учение, съвсем в американски стил.

— На такива лекции във Вашингтон никой не обръща внимание — прекъсна го Крупкин на английски, после незабавно премина пак на руски и се обърна към офицера на КГБ.

— Виждаш ли, другарю, никой в Америка няма да ни обвини, че сме се възползвали от криминалните деяния на този Оугълви. Те имат поговорка, която използват толкова често, че с нея извиняват и най-голямата вина: На харизан кон зъбите не се гледат.

— Какво общо имат зъбите с подаръците? Под опашката на коня излиза тор за фермите, а от устата му — само плюнки.

— При превода се губи от значението… Както и да е, този адвокат, Оугълви, очевидно има страхотни връзки в правителството, висши служители, които са пренебрегвали съмнителните му занимания срещу тлъсти сумички, занимания, които са носели милиони и милиони долари. Законите са били заобикаляни, хора са били убивани, лъжи са били представяни за истина — с една дума — царяла е ужасна корупция, а както знаем, американците са побъркани на тема корупция. Дори на всяко положително споразумение гледат като на потенциална корупция и народите, които са по-стари и опитни, просто не могат нищо да направят по този въпрос. Американците си показват мръсното, бельо пред целия свят с такава гордост, като че ли е медал за заслуги.

— Защото наистина е така — прекъсна го Алекс на английски. — Това е нещо, което много хора тук не биха разбрали, защото вие прикривате всеки компромис, всяко престъпление. Потулвате всяка воня с кошница рози… Но мисля да ви спестя лекцията. Оугълви трябва да бъде изпратен обратно и да си оправим сметките — това е „положителното споразумение“, което трябва да приемете.

— Сигурен съм, че ще се съгласим с това, след като внимателно го обсъдим.

— Не е достатъчно — възрази Конклин. — Нека ви обясня как стоят нещата. Не е необходимо да изброяваме всичко — това, което се знае или ще стане известно до ден-два за организацията му, включително и за смъртта на Тигъртън, е твърде много, за да можете да го задържите тук. Не само Вашингтон, а цялата Европейска общност ще се нахвърли върху вас. Приказките за някакво неудобно положение са смешна работа в сравнение с последиците, които тази история ще има върху търговията ви — върху вноса и износа…

— Ясно ми е какво искаш да кажеш, Алексей — прекъсна го Крупкин. — Да допуснем, че приемем вашето предложение. Ще бъде ли показано недвусмислено, че Москва е оказала пълно съдействие за предаването на този американски престъпник на американското правосъдие?

— Очевидно, не можем да го сторим без ваше съдействие и ако се наложи, ще се закълна в това и пред двете конгресни комисии по разузнаването като временен административен служител.

— Както и в това, че нямаме нищо, абсолютно нищо общо с убийствата, които спомена, и по-конкретно с убийството на върховния главнокомандващ на НАТО. — Крупкин впи поглед в Алекс. Говореше по-тихо, но по-натъртено.

— Ще бъде заявено недвусмислено, че това е била една от основните причини да ни окажете съдействие и че правителството ви е било ужасено от това престъпление.

Крупкин бавно се извърна, хвърли бегъл поглед към екрана, после пак се взря в Конклин.

— Генерал Родченко — изрече той. — Какво да правим с генерал Родченко?

— Какво ще правите с него е ваша работа. Нито аз, нито Борн сме чували някога това име — тихо отбеляза Алекс.

— Да — кимна Крупкин. И бавно добави: — А какво ще правите с Чакала на съветска територия си е ваша работа, Алексей. Но бъди сигурен, че ще ви окажем максимално съдействие.

— С какво да започнем? — попита нетърпеливо Джейсън.

— С най-важното — Димитрий погледна към офицера от КГБ. — Разбрахте ли за какво си говорихме, другарю?

— Напълно достатъчно, Крупкин — отвърна едрият полковник и се упъти към телефона, поставен на инкрустираната мраморна маса до стената. Вдигна слушалката и набра някакъв номер. От другата страна отговориха незабавно.

— Аз съм — изрече на руски комисарят. — Третият човек на филм седем с Родченко и свещеника бе идентифициран от Ню Йорк като американецът Оугълви. От този момент да бъде поставен под наблюдение и да не напуска Москва. — Внезапно полковникът вдигна дебелите си вежди и лицето му почервеня. — Всяка друга заповед е отменена! Той вече не е обект на службата за дипломатически отношения, а единствено на КГБ… Каква е причината ли? Ами измисли нещо, некадърнико! Можеш да им кажеш, че по наше убеждение той е американски двоен агент, когото онези глупаци не са разкрили. А после им надрънкай обичайните глупости: че поради недоглеждане са дали подслон на враг на държавата, но че въпреки това Комитетът ще защити техните благородни намерения. Освен това им кажи, че на харизан кон зъбите не се броят… И на мен не ми е много ясно какво значи това, но онези префърцунени контета с тесни костюми сигурно ще разберат за какво става дума. Предупредете летищата. — И комисарят затвори телефона.

— Той се разпореди — обърна се Конклин към Борн. — Оугълви няма да напусне Москва.

— Пет пари не давам за Оугълви! — избухна Джейсън. Гласът му бе напрегнат, брадичката му трепереше. — Тук съм заради Карлос!

— Свещеникът ли? — запита полковникът, като се отдалечаваше от масата.

— Точно него имам предвид.

— Лесна работа. Вързали сме много дълга нишка за генерал Родченко, така че да не може нито да я види, нито да я усети. — А вие ще бъдете на другия й край. Той пак ще се срещне с Чакала.

— Това е всичко, което искам — заяви Джейсън Борн.

 

 

Генерал Григорий Родченко седеше на една маса до прозореца в ресторант „Ласточка“ до Кримския мост на Москва река. Това беше любимото му място за късна вечеря — светлините от моста и от бавно преминаващите корабчета отморяваха очите, а и целия му организъм. Имаше нужда от тази спокойна атмосфера, защото през изминалите два дни нещата бяха толкова несигурни и обърани. Прав ли беше или грешеше? Не го ли подвеждаше инстинктът? В този момент не можеше да прецени, но същият този инстинкт му беше помогнал да оцелее като млад по време на лудия Сталин, после вече на средна възраст по време на дерибея Хрушчов, а няколко години по-късно — да понесе и абсурдния Брежнев. Сега, при Горбачов, имаше една нова Русия, всъщност един нов Съветски съюз, и напредналата му възраст приветстваше промяната. Може би нещата щяха малко да се успокоят и старите вражди щяха да се стопят в някога негостоприемния хоризонт. Макар че хоризонтът не се променяше — оставаше си далечен и равен — облян в светлина или потънал в мрак, но все така далечен, равен и недостъпен.

Родченко бе разбрал, че винаги ще оцелява, а за да бъде такъв, трябваше да се предпази от колкото се може повече страни. Освен това бе успял да се издигне доста нагоре по стълбицата на властта. Бе се трудил прилежно и бе станал доверен човек на председателя, беше специалист в събирането на информация за Комитета и единственият канал на американската организация, която само той в Москва познаваше като „Медуза“ и чрез която се правеха изключителни пратки през Москва и страните от източния блок. От друга страна, той беше връзката на Монсеньора в Париж — Карлос Чакала, когото бе отклонил къде с убеждение, къде с откуп от сделки, които можеха да уличат Съветския съюз. Родченко беше завършеният бюрократ, който работеше зад кулисите на международната сцена. Не му трябваха нито аплодисменти, нито слава. Искаше само да оцелее. Защо тогава бе правил всички тези неща? Беше ли това просто недомислие, породено от умора и страх, и чувството, че над него тегне някакво проклятие. Не, това беше логично продължение от събитията, съвместими с нуждите на страната му, както и от абсолютната необходимост Москва да се разграничи както от „Медуза“, така и от Чакала.

Според генералния консул в Ню Йорк, с Брайс Оугълви беше свършено в Америка. Консулът беше предложил да му се намери убежище в някоя страна, а в замяна на това постепенно да се абсорбират неизброимите му капитали в Европа. Безпокойството на генералния консул в Ню Йорк не бяха финансовите машинации на Оугълви, които бяха нарушили толкова много закони, че нямаше достатъчно съдилища да поемат всички евентуални дела срещу него, а убийствата, които бяха извършени по негово нареждане и които според консула бяха многобройни. Между жертвите фигурираха високопоставени личности от американското правителство и, освен ако не грешеше, самият главнокомандващ на НАТО. Веригата от ужаси се увеличаваше също и от убеждението на Ню Йорк, че за да спаси много свои компании от конфискация, Оугълви вероятно е наредил да се извършат и още убийства, и то главно на онези малко на брой шефове на различни фирми, които познават сложните международни връзки, водещи до голяма адвокатска фирма и тайното кодово име „Медуза“. Ако тези планирани убийства се извършеха, докато Оугълви беше в Москва, можеха да възникнат някакви въпроси, които Москва не можеше да позволи. Затова той трябваше да влезе за малко в Съветския съюз и да го напусне колкото се може по-скоро — препоръка, лесна за даване и трудна за изпълнение.

Родченко размишляваше, че в този зловещ танц се беше появил онзи параноичен Монсеньор от Париж. Абсолютно задължително беше да се срещнат веднага! Карлос беше изкрещял това искане по обществения телефон, по който поддържаха връзка, но трябваше да се вземат всички предохранителни мерки. Както винаги, Чакала бе поискал да се видят на шумно и многолюдно място с много изходи. Място, където той би могъл да кръжи като ястреб, без да се набива на очи, докато професионалният му поглед обхване всички подробности. Последваха още две обаждания от две различни места и чак тогава срещата бе уговорена — църквата „Василий Блажени“ на Червения площад по време на туристическото нашествие в късния летен следобед. В тъмния ъгъл отдясно на олтара, където, зад закритите със завеси пътеки до светата ризница, имаше, изходи за навън. Уговорено!

И внезапно, по време на третия телефонен разговор, като изневиделица му дойде такава невероятно смела и в същото време толкова остроумна и проста идея, че на Григорий Родченко за миг му спря дъхът. Това именно беше решението на проблема, което щеше да дистанцира напълно съветското правителство от всякакво съучастничество и с Чакала, и с Оугълви от „Медуза“ — ако се наложеше да се демонстрира такава дистанция в очите на цивилизования свят.

Чисто и просто, без непознатите един за друг Карлос и Оугълви да подозират, да се приближат един до друг, макар и само за миг — напълно достатъчен, за да се фотографират като доказателство, че са били забелязани в един и същи кадър. Това щеше да е достатъчно.

Родченко беше отишъл до службата за дипломатически отношения и бе поискал кратка рутинна среща с Оугълви. По време на абсолютно невинната и твърде приятелска среща Родченко бе очаквал от Оугълви да направи първата крачка — крачка, която самият той бе подготвил много прецизно след предварителните проучвания.

— Обикновено прекарвате лятото на нос Код, нали? — бе попитал генералът.

— Аз ходя там само в края на седмицата. Децата и жена ми са там през целия сезон.

— Когато бях на служба във Вашингтон, имах двама чудесни американски приятели на нос Код. Прекарах няколко великолепни уикенда с тях. Може би ги познавате — семейство Фрост — Хардли и Карол Фрост?

— Разбира се. И той е адвокат, специалист по морско право. Живеят в Денис — до крайбрежния път.

— Госпожа Фрост е много привлекателна.

— Наистина.

— Да. Опитвали ли сте се някога да наемете съпруга й във вашата фирма?

— Не. Той си има собствена фирма. Фрост, Голдфарб и О’Шонеси. Те се занимават с бреговата линия на Масачузетс.

— Имам чувството, че почти ви познавам, въпреки че всъщност само имаме общи приятели.

— Съжалявам, че никога не сме се срещали на нос Код.

— Е, може би ще се възползвам от това почти познанство, за да ви помоля за една услуга — много по-малка от удобствата, които, както разбирам, охотно ви предоставя моята страна.

— Доколкото знам, тези улеснения ползват и двете страни.

— А-а-а! Не разбирам нищо от дипломация, но ми се струва, че бих могъл да ви помоля да съдействате на моя малък, но немаловажен отдел.

— За какво се касае?

— Има един свещеник със социалистическа ориентация, който е много активен и претендира да е марксистки агитатор, добре познат в съдилищата на Ню Йорк. Пристигна преди няколко часа и поиска да се срещнем тайно след броени часове. Просто нямаме време да установим дали говори истината, но след като твърди, че е „съдебно преследван“ в Ню Йорк и че негови снимки са се появявали многократно в пресата, възможно е да го разпознаете.

— Вероятно, стига да е този, за когото се представя.

— Да! Освен това, по един или друг начин, ще съобщим където трябва как сте ни оказали съдействие.

Уговориха подробностите. Оугълви щеше да се смеси с тълпата в църквата „Василий Блажени“ близо до мястото на срещата. Когато видеше Родченко да се приближава до свещеника отдясно на олтара, трябваше да „се натъкне“ случайно на генерала от КГБ, изненадан, че го вижда. Поздравът им трябваше да е много кратък, почти неучтив — просто среща на възпитани, но враждебно настроени познати на обществено място — среща, която не е могла да бъде избегната. Изискваше се също така адвокатът да мине съвсем наблизо, тъй като поради слабата, изпълнена със сенки светлина, можеше да не види добре свещеника.

Оугълви беше изпълнил всичко с вещината на опитен адвокат.

Разгневеният Чакал веднага се бе обърнал гърбом, но преди това една дебела възрастна лелка вече бе успяла да направи серия снимки на свръхчувствителен филм с миниатюрен фотоапарат, вграден в дръжката на чантата й. Тези доказателства сега бяха скрити в сейфа в кабинета на Родченко. Папката беше с надпис: „Наблюдение на американския гражданин Б. Оугълви“.

На страницата под снимката, на която фигурираха един до друг убиецът и американският адвокат, беше написано: „Обектът с още неидентифицирана свръзка по време на тайна среща в църквата «Василий Блажени». Срещата продължила единадесет минути и тридесет секунди. Снимките изпратени в Париж за евентуално разпознаване. Предполага се, че неидентифицираната свръзка е Карлос Чакала.“

Както и се очакваше, Париж бе изготвил отговор, който включваше и няколко снимки от Втори отдел и Сюрте. Заключението беше: Потвърдено. Несъмнено е Чакала.

Потресаващо! И то на съветска земя!

От друга страна, убиецът се бе показал no-малко сговорчив. След краткия и неприятен сблъсък с американеца, Карлос бе подновил смразяващите си въпроси. Бушуващата му дивашка същност прозираше под ледената му повърхност.

— Кръгът около тебе се стеснява — изрече Чакала.

— Чий кръг?

— На Комитета.

— Аз съм Комитетът.

— Може би грешиш.

— Никакви сведения не постъпват в КГБ без мое знание. Откъде имаш тези сведения?

— От Париж. Източникът е Крупкин.

— Крупкин е готов на всичко, за да се издигне, включително и да разпространи фалшива информация за мен. Той е една загадка — в един момент е незаменим разузнавач-полиглот, а в следващия — клюкар и клоун във френски дрехи, дори сводник за пътуващите министри. На него не може да се разчита, когато става дума за сериозни неща.

— Надявам се, че си прав. Ще ти се обадя утре късно вечерта. Ще си бъдеш ли у дома?

— Няма да чакам да се обадиш. По това време ще вечерям сам в ресторант „Ласточка“. Какво ще правиш утре?

— Ще търся доказателства, че наистина си прав. — Чакала изчезна сред тълпата в храма.

Това стана преди двадесет и четири часа и Родченко не научи нищо, което можеше да промени плановете му. Може би психопатът се бе върнал в Париж, убеден по някакъв начин, че параноичните му подозрения са безпочвени. Може би постоянната му необходимост да се движи, препуска с кола или да лети из цяла Европа е надделяла над моментната му паника. Кой знае? Карлос също беше загадка. Една част от него беше садистът, специалистът по най-ужасните начини за мъчение и убийства. Друга част разкриваше болезнен романтик, умствено увреден юноша, който се стремеше към някакъв въображаем образ, който не можеше да има нищо общо с неговата същност. Кой знае? Наближаваше моментът, когато някой куршум в главата му щеше да даде отговор на този въпрос.

Родченко даде знак на келнера. Искаше да си поръча кафе и коняк — чудесен френски коняк, пазен специално за героите от революцията и най-вече за оцелелите. Вместо келнера, към него се втурна управителят на „Ласточка“ с телефон в ръцете.

— Търсят ви по спешност, генерале — каза човекът в широк черен костюм, сложи телефона на масата и протегна към него шнура с щепсела, който трябваше да се включи в контакта на стената.

— Благодаря.

Управителят се отдалечи и Родченко пъхна щепсела.

— Да?

— Следят всяка твоя крачка.

— Кой?

— Собствените ти хора.

— Не ти вярвам.

— През целия ден съм наблюдавал какво става. Да ти опиша ли къде си ходил през последните тридесет часа? Като се започне с кафенето на булевард „Калинин“, будката на „Арбат“, ресторант „Славянки“ на обед, следобедната разходка в парка Лужники.

— Стига! Къде си сега?

— Излез от „Ласточка“. Бавно и спокойно. Ще ти дам доказателства.

Връзката прекъсна.

Родченко остави слушалката и повика келнера, за да плати. Мигновената реакция на човека с престилката се дължеше не толкова на ранга на генерала, колкото на факта, че той беше останал последен в ресторанта. Старият войник остави парите върху листчето със сметката, пожела „Лека нощ“ и се упъти към изхода през полутъмното фоайе. Излезе навън. Беше почти един и половина сутринта и освен няколко пияни до козирката скитници, улицата беше пуста. След секунди от входа на един магазин се появи изправена фигура и пристъпи в светлината на уличната лампа. Беше Чакала, все още в черната свещеническа одежда с бяла якичка. Той кимна на генерала да го последва и тръгна бавно към една тъмнокафява кола, паркирана точно от другата страна на улицата. Родченко настигна убиеца, който беше застанал пред автомобила, гледащ право към „Ласточка“.

Внезапно Чакала включи едно фенерче, чийто силен лъч проникна през отворения прозорец. Дъхът на стария воин за миг секна от ужасната гледка, която се разкри пред очите му. Агентът на КГБ зад волана бе отметнал глава назад, гърлото му бе прерязано, река от кръв бе напоила дрехите му. До него седеше вторият агент. Китките и краката му бяха вързани с жица, дебело въже бе опънато през лицето му, като запушваше зяпналата му уста, давеше го и от гърлото му излизаше само хъркане и прекъслечна кашлица. Беше жив, а очите му бяха разширени от ужас.

— Шофьорът е обучаван в Новгород — отбеляза безизразно генералът.

— Знам — отвърна Карлос. — Документите му са у мен. Подготовката му явно не е както едно време, другарю.

— Другият е свръзката на Крупкин тук, в Москва. Казаха ми, че е син на добър наш приятел.

— Сега е мой пленник.

— Какво ще правиш? — попита Родченко и впи поглед в Чакала.

— Ще поправя една грешка — отговори Карлос, вдигна пистолета си със заглушител и изстреля три куршума в гърлото на генерала.