Алистър Маклейн
Златното рандеву (4)

IV
Вторник 10:15 вечерта — сряда 8:45 сутринта

Не извърших кой знае какво разследване през нощта. Бях измислил как да започна, но бедата беше там, че не можех да почна, докато пасажерите не се събудят и излязат от каютите си. Никой не обича да го измъкват от леглото му посред нощ, още по-малко милионерите.

След като предпазливо открих боцмана, за да се уверя, че няма да получа в тила едно шило за разплитане на въжета, прекарах цели петнайсет минути до радиокабината, сравнявайки местоположението и с другите кабини и близките помещения. Радиокабината беше в дясната страна отпред, непосредствено след помещенията за пътниците на палуба „А“, а апартаментът на стареца Сердан беше точно отдолу. Предполагах, че дори и ако не е дочакал последните думи на известието, убиецът не е разполагал с повече от десет секунди да се добере от скрития приемник до радиокабината. На това основание автоматически всяко място на разстояние десет секунди от радиокабината ставаше подозрително.

Малко бяха подозрителните места: мостикът, флагкабината, радаркабината, кабината с картите и всички офицерски и кадетски помещения. Те можеха да се изключат веднага. В продължение на 40 минути обходих трапезарията, кухнята, килерите, офицерския салон и непосредствено до него друг салон, който се наричаше всекидневна и беше пригоден за нуждите на съпругите и дъщерите на нашите милионери. Всички бяха празни по това време на нощта — и ако някой е измислил транзисторно радио, по-малко от кибритена кутия, тогава може да съм пропуснал: но всичко по-голямо непременно бих открил.

Оставаха само пасажерските помещения, каютите на палуба „А“ под радиокабината бяха най-съмнителни. Апартаментите на палуба „В“ (следващата палуба отдолу) не излизаха от границите на вероятността, но когато прекарах мислено поглед по скованите крака на дъртите кранти от палуба „В“, не виждах мъж, който би стигал до радиокабината за по-малко от десет секунди. А положително не беше жена: защото, който беше убил Браунел, не само бе повалил и Бенсън, но и ги беше скрил, а Бенсън тежеше 90 кг., ни грам по-малко.

И така, палуба „А“ и „В“. Утре и двете трябваше да минат през ситото. Молех се за добро време, което да изкуши пасажерите ни да се пекат на слънце, за да могат стюардите, докато оправят леглата и почистват каютите, да извършат старателно претърсване. Митничарите в Ямайка вече бяха сторили това; но те бяха търсили механизъм, дълъг 1,80 метра, а не радио, което в тези времена на миниатюризация лесно би могло да се скрие, например, в онези масивни кутии за бижута, които бяха воденичният камък на нашите милионерски съпруги.

Сега пътувахме почти на североизток, под същото индигово небе, обсипано със звезди: „Кампари“ се плъзгаше леко по линията на дългото бавно вълнение. Нужен ни беше близо половин час да сменим курса с 80°, така че никой пасажер — нощна птица да не разбере променената посока по нашия килватер: не че щеше да има някаква полза от тази предпазна мярка, ако някой от пасажерите ни имаше и най-слаба представа от звездна навигация или поне елементарната способност да открива Полярната звезда.

Крачех бавно по подковата палуба отдясно, когато съзрях да се приближава към мен капитан Булен. Той вдигна ръка, посочвайки дълбоката сянка, хвърлена от една спасителна лодка.

 

— Мислех, че ще те намеря тук или наоколо — каза бавно. Бръкна под куртката си и мушна нещо студено и твърдо в ръката ми. — Вярвам, че знаеш как да го използуват.

Звездната светлина проблесна върху синкавия метал в ръката ми. Автоматичният колт, един от трите, пазени в стъкления шкаф на спалната кабина на капитана. Явно, най-после капитан Булен вземаше работата сериозно.

— Мога да го използувам, сър!

— Добре. Мушни го в колана си или там, където държиш тези проклетии. Никога не съм съзнавал, че са тъй гадно неудобни, че да ги крия за твоята особа. Ето ти и един резервен пълнител. Надявам се на бога, че не ще стане нужда да ги използуваме. — — Това означаваше, че и капитанът имаше такъв.

— Третият, сър?

— Не зная! — Поколеба се. — Мислех за Уилсън.

— Той е добър човек. Но го дайте на боцмана.

 

— На боцмана? — повиши глас Булен, после си припомни нуждата от секретност и снижи гласа си до заговорнически шепот. — Знаеш правилника, мистър. Тези оръжия могат да се използуват само по време на война, пиратство или метеж. И се дават само на офицери.

— Интересува ме не правилника, а собствения ми врат, сър. Знаете досието на Макдоналд: най-маладия старши сержант в Командосите. Списъкът на отличията му е дълъг колкото ръката ви. Дайте го на Макдоналд, сър!

— Ще видим — изръмжа той, — ще видим. Бях в дърводелната с доктор Марстън. За пръв път виждам дъртия шарлатанин раздрусан докрай. Съгласен е с теб, казва, че несъмнено Браунел е бил убит. Ще речеш, че са го изправили на подсъдимата скамейка в Олд Бейли с оправданията, които занарежда. Но мисля, че Макилрой беше прав, като каза, че симптомите са сходни.

— Е — казах неуверено аз, — надявам се, че от това няма да има последствия, сър.

— Какво имаш предвид?

— Вие познавате доктор Марстън не по-зле от мене, сър. Двете големи слабости в живота му са Ямайският ром и желанието му да създава впечатление, че е наясно по всички въпроси. Опасна комбинация. Освен Макилрой, ковчежника, вие и аз, единственото лице, което знае, че Браунел не е умрял от естествена смърт, е боцманът, а той никога не ще проговори. Доктор Марстън е съвсем друга работа.

— Не се безпокой, момчето ми — рече Булен с нещо като удоволствие в гласа му. — Казах на нашия драгоценен доктор, че приятел на лорд Декстер или не, ако вдигне една чашка ром, преди да сме пристигнали в Насау, веднага го пращам завинаги на брега. Опитах се да си представя как някой казва нещо от този род на уважавания и аристократичен доктор: умът ми не го побираше. Ала не бяха направили стария Булен комодор на компанията ей така, без нищо. Знаех, че ще постъпи точно според думите си.

— Нали не е свалял нищо от облеклото на Браунел? — попитах аз. — Ризата му, например.

— Не! Какво значение има?

— Просто има вероятност този, който е удушил Браунел, да е сключил пръсти около врата му, а вярвам, че съвременната полиция може да снеме отпечатъци практически от всякаква материя, включително и от някои дрехи. Едва ли биха се затруднили при вземането на отпечатъци от тези чисти, колосани яки, които Браунел носеше.

— Не пропускаш нищо — рече замислен Булен. — Освен може би да си сбъркал професията си. Нещо друго?

— Да, за погребението утре сутринта.

Настъпи дълга пауза, после той каза с богохулно умореното въздържане на дълго страдащ човек, контролирал се прекалено много:

— Какво проклето погребение призори? Браунел е единственият ни експонат за полицията в Насау.

— Погребение, сър! — повторих аз. — Но не призори. Да речем, към осем часа, когато пасажерите са се размърдали вече и правят утринната си разходка. Това исках да кажа, сър.

Обясних му какво имам предвид и той ме изслуша дълбоко замислен. Когато свърших, кимна два или три пъти подред, обърна се и ме остави, без да продума.

Тръгнах по една осветена пътека между две спасителни лодки и си погледнах часовника. 23:25. Бях казал на Макдоналд, че ще го сменя в полунощ. Тръгнах към парапета и застанах до един шкаф за спасителни дрехи. Загледах се в бавно блещукащото вълнение на морето, с ръце на парапета, опитвайки се напразно да разгадая какво ли се крие зад събитията, случили се тази вечер. Когато се събудих, беше един без двайсет. Не че със събуждането си веднага бях наясно за часа: не че бях наясно веднага и за каквото и да било. Трудно е да бъдеш наясно за нещата, когато главата ти е притисната между челюстите на огромно менгеме, а очите са ослепели. Ослепели. Очите ми. Разтревожих се за очите си. Вдигнах ръка, опипах тук-там и ги открих. Бяха пълни с нещо твърдо и напластено. Когато натиснах, корицата падна и напипах нещо лепкаво. Кръв! Имаше кръв в очите ми, кръв, която слепваше клепачите и ме правеше сляп. Поне се надявах смътно, че само кръвта е, която ме прави сляп.

Изтрих още кръв с дланта на ръката си и можах да прогледна. Не много добре, не както бях свикнал да гледам. Звездите на небето не бяха ярките светлинни топчета, с които бях свикнал, а просто бледа мъглявина, гледана през заскрежен прозорец. Пресегнах с разтреперана ръка и се опитах да докосна този заскрежен прозорец, но той изчезна и се разтопи. Това, което ръката ми докосна, беше студено и метално. Напрегнато ококорих очи и видях, че наистина няма прозорец, а докосвам най-долния прът на парапета.

Виждах вече по-добре, поне по-добре от слепец. Главата ми лежеше в отворите за изтичане на водата, на сантиметри от висилката на една спасителна лодка. Какво, в името на бога, правех тук с глава в отвора? Успях да мушна двете си ръце под тялото и с внезапно пиянско залитане се надигнах в полуседнало положение, с един лакът още върху палубата. Голяма грешка, много голяма грешка! Изведнъж изпитах мъчителна болка, онази никога неописана болка, която вероятно се усеща в онази последна съзнателна секунда, докато врязващата се гилотина прорязва кост, плът и мускули. Тази болка премина през главата, врата и раменете Ми и пак ме повали обратно на палубата. Изглежда, че главата ми се е ударила здраво в едно желязо на оточните отвори, но не мисля, че дори съм простенал.

Бавно, безкрайно бавно, съзнанието ми пак се върна.

Някакъв вид съзнание. Що се отнася до бистрота, осъзнаване и бързина на възстановяване, аз бях човек с оковани ръце и крака, на дъното на море от меласа. Съзнавах смътно, че някой опипва лицето, очите, устата ми: нещо студено, влажно и сладко. Вода. Някой ми изтриваше лицето с вода, внимателно опитвайки се да очисти кръвта от очите ми. Опитах се да извия глава и да видя кой е, после смътно си припомних какво бе станало и вдигнах глава. С дясната са ръка докоснах нечия китка.

— Спокойствие, сър. Само спокойствие! — Човекът изглежда имаше дълга ръка — беше отдалечен от мен поне на две мили. Но все пак познах гласа. Арчи Макдоналд. — Сега не се опитвайте да се движите. Само почакайте малко, ще се оправите, сър.

— Арчи? — Същинска разформирана двойка сме, помислих си смътно аз. Та аз също се намирах две мили далеч от него. Надявах се поне да сме в една посока. — Ти ли си Арчи? — Бог знае, че не се съмнявах в това, просто исках да го чуя и от него.

— Аз съм, сър. Оставете всичко на мен. — Да, беше боцманът. Употребявал е тази фраза поне пет хиляди пъти през годините, откакто се знаем. — Само лежете неподвижно!

Нямах намерение за нещо друго, години щяха да минат, преди да забравя последния си опит за раздвижване, стига да проживеех толкова дълго, което в момента съвсем не ми се струваше вероятно.

— Вратът ми, Арчи. — Гласът ми прозвуча няколко ярда по-близо. — Мисля, че е строшен.

— М-да, сигурно го чувствувате така, сър, но струва ми се, че работата може би не е чак толкова страшна. Ще видим!

Не зная колко дълго лежах там, може би две-три минути, докато боцманът почисти кръвта. Звездите пак заблестяха във фокус. После той плъзна ръка под раменете и главата ми и започна да ме изправя сантиметър по сантиметър до седнало положение.

Зачаках гилотината пак да падне, ала този път не падна. Този път беше по-скоро като касапски сатър, но доста тъп сатър: за една-две секунди „Кампари“ се завъртя няколко пъти на триста и шейсет градуса по кила и пак си пое курса. 047, изглежда си го припомних аз. Този път не загубих съзнание.

— Колко е часът, Арчи? — Глупав въпрос, но не бях съвсем на себе си. И ми беше драго да чуя гласа си, вече някъде наблизо до мен.

Той завъртя лявата ми китка.

— Дванайсети Четиридесет и пет по вашия часовник, сър. Мисля, че сте лежали вероятно един час. Бяхте в сянката на лодката и никой не би ви видял, ако минеше оттам.

Мръднах главата си пробно само на сантиметър и примижах от болка. Три сантиметра — и тя би се откачила!

— Какво, по дяволите, се е случило с мен, Арчи? Някакъв припадък? Не си спомням…

— Хубав припадък. — Гласът му беше спокоен и хладен. Усетих пръстите му да докосват врата ми отзад. — Нашият приятел с пясъчната торба пак се е разхождал, сър. Само след няколко дни — добави замислено той — ще го спипам.

— Пясъчната торба? — Помъчих се да се изправя, ала това бе невъзможно без боцмана. — Радиокабината! Питърс!

— Сега на смяна е младият мистър Дженкинс. Той е добре. Вие казахте, че ще ме смените в полунощ и като стана 12:20 ч, разбрах, че нещо се случило. Така влязох в радиокабината и телефонирах на капитан Булен.

— На капитана ли?

— На кого друг можех да телефонирам, сър? — Действително, на кой друг? Освен мен, капитанът бе единственият палубен офицер, който фактически знаеше какво се е случило, който знаеше къде се крие боцманът и защо. — Сега Макдоналд ме бе обгърнал с ръка и като ме крепеше, ме поведе напред към коридора към радиокабината. — Той дойде веднага. Сега е там, разговаря с мистър Дженкинс. Силно разтревожен, мисли, че с вас може да се е случило същото като с Бенсън. Даде ми един подарък, преди да тръгна да ви търся. — Направи движение, което ми даде възможност да видя цевта на един пистолет в огромната му лапа. — Надявам се, че ще имам възможност да използувам това, мистър Картър, и то не дръжката. Предполагам съзнавате, че ако бяхте паднали напред вместо настрани, вероятно щяхте да се претърколите през парапета в морето.

Зачудих се озадачен защо ли всъщност те — или тон — не са ме блъснали в морето, ала не казах нищо, просто се съсредоточих да стигна до радиокабината.

Капитан Булен чакаше тук, пред вратата, и издатината в джоба на куртката му не се дължеше само на ръката му. Пристъпи бързо да ни посрещне, вероятно за да не може да бъде чут от радиста, и реакцията му, при вида ми и след разказа за случилото се, имаше неописуем ефект. Той направо беше побеснял. Не съм го виждал в такова състояние на едва сдържана ярост, откакто го срещнах за пръв път преди три години. Като се поукроти, той каза:

— Но защо, по дяволите, не са си свършили работата докрай и не са те хвърлили през борда?

— Не е имало нужда, сър — рекох уморено аз. — Не са искали да ме убиват. Само да ме отстранят от пътя си.

Той се взря в мен със замислени очи.

— Говориш тъй, сякаш знаеш защо са те праснали.

— Зная. Или мисля, че зная. — Потърках си леко врата отзад. Сега бях съвсем уверен, че нямам счупени прешлени, само го чувствувах така. — Аз съм си виновен. Пренебрегнах очевидното. Щом стана дума, всички го бяхме пропуснали. Бяха убили Браунел и всички ние бяхме решили по асоциация, че са убили и Бенсън. Загубих всякакъв интерес към Бенсън. Просто сметнах, че са се избавили от него. Това, което интересуваше мен и всички нас, беше да предотвратим всякакво по-нататъшно нападение срещу радиста, да се опитаме да открием къде е Приемникът и да разберем какво се крие зад всичко това. Сигурни бяхме, че Бенсън е мъртъв, а мъртвият Бенсън не можеше да ни бъде полезен с нищо. Затова забравихме Бенсън. Бенсън принадлежеше на миналото.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че Бенсън е бил — или е — още жив?

— Бил е мъртъв. — Чувствувах се като немощен 90-годишен старец и менгемето около главата не ме отпускаше.

— Мъртъв е бил, но не са го раз карали. Може би не са имали възможност. Може би са чакали да настъпи пълен мрак и тогава да се избавят от него, но е трябвало да се избавят — намерехме ли го, щяхме да знаем, че на борда има убиец. Вероятно са го натъпкали на някое място, където не бихме се сетили да го търсим, лежащ на покрива на някоя кабина, натъпкан в някой вентилатор, зад някой от шезлонгите за слънчеви бани, където и да е. И може би аз съм бил твърде близо до него, и съм пречел да не могат да го вдигнат, или не са могли да го прехвърлят през борда, докато аз стоях до парапета. Като ме отстранят, те са знаели, че пътят им е разчистен. Движейки се с максимална скорост с дъгообразния килватер, който оставяме сега, никой не би чул нищо, ако го хвърлят в морето: и в тъмна безлунна нощ като тази никой не би видял нищо. Така че трябвало е само да ме отстранят — и това не им е струвало никакви усилия — приключих горчиво аз.

Булен поклати глава.

— Не си ли чул нищо? И най-лекото пристъпяне или звука на летяща във въздуха палка?

— Нашият пристъпящ по терлици приятел изглежда е твърде опасна личност, сър — казах замислено аз. — Не издаде и най-лек звук или шепот. Мислех го просто за невъзможно. Доколкото зная, изглежда падайки в безсъзнание, съм се обърнал и съм ударил главата си във веригата на спасителната лодка. Така си мислех, дори го подхвърлих на боцмана. — Ухилих се и намигнах на Макдоналд и дори от намигването ме заболя. — И това е, което ще казвам утре на всеки. Ще им кажа, че сте ме съсипали от извънреден труд, сър, и че съм припаднал от изтощение.

— Защо да им казваш? — На Булен не му беше до шеги. — Не се вижда мястото на удара, раната е точно под слепоочието и в косата и лесно може да се прикрие. Съгласен ли си?

— Не, сър. Някой знае, че с мен се е случило нещо. Лицето, което е сторило това, ще го сметне за дяволски странно, ако изобщо не спомена за случая. Но ако го спомена и го представя като случаен припадък, вероятността той да повярва е голяма. Тогава все още имаме предимство: вече ни е известно, че на борда има убийства и изстъпления, без те да подозират, че ние знаем нещо.

— Умът ти — рече Булен безразлично — започва най-после да се избистря.

 

Когато се събудих, горещите слънчеви лъчи проникваха в стаята ми през дръпнатите завеси на прозореца. Каютата ми, непосредствено зад тази на капитана, беше на дясната страна и слънцето идваше отпред, което означаваше, че все още плаваме на североизток. Надигнах се леко да видя повърхността на морето, защото „Кампари“ имаше определено, макар и леко, поклащащо движение. Тогава именно разбрах, че вратът ми е плътно стегнат в гипсова отливка. Поне така го чувствувах. Можех да го извивам на два-три сантиметра в двете посоки, после гипсова скоба го спираше. Постоянна тъпа, но не нетърпима болка. Опитах се да завъртя главата си отвъд ограниченията на скобите, но го сторих само веднъж. Изчаках, докато каютата престана да се клатушка, после се изправих сковано в койката. Нека ме кръстят Картър Схванатия врат, ако желаят. Малко ми пукаше!

Отидох до прозореца. Същото безоблачно небе, по което слънцето, жарко и блестящо, вече високо над хоризонта, хвърляше ослепително светла пътека върху морската синева. Вълнението бе по-дълбоко, по-дълго и по-силно, отколкото очаквах, и идваше отдясно. Спуснах прозореца и не усетих вятър, което означаваше, че лек бриз духа откъм кърмата, но все пак недостатъчен да наруши гладката повърхност на морето.

Взех душ, обръснах се — никога преди това не бях осъзнавал колко е трудно да се бръснеш, когато завъртането на главата ти е ограничено до една дъга от пет сантиметра, после огледах раната. На дневна светлина тя имаше неприятен вид, много по-лош от този през нощта: над и зад Дивото слепоочие имаше петсантиметрова рана, широка и твърде дълбока, и силно пулсираща. Вдигнах телефона и потърсих доктор Марстън. Той беше още в леглото. Да, щял веднага да ме види — ранобудна Хипократова охота, съвсем неприсъща за характера му! Но може би съвестта го измъчваше заради погрешната му диагноза през миналата нощ! Облякох се, сложих си фуражката, нагласих я под подходящ ъгъл, докато лентата скри раната, и излязох да го посетя.

Свеж и отпочинал и с необичайно бистри очи — несъмнено поради предупреждението на Булен да прекрати с рома, — доктор Марстън нямаше вид на завладян от угризения на съвестта човек, прекарал една безсънна нощ. Дори не изглеждаше особено разтревожен от факта, че на борда се намираше такъв тип пасажер, който, ако би си вписал вярно професията, трябваше в съответната графа да напише „убиец“. Изглеждаше само загрижен как да отбележи трупа от миналата нощ в дневника. Когато му казах, че не трябва да записва нищо за Браунел, докато не пристигнем в Насау, и че не бива да се споменава името ми във връзка с диагнозата за смъртта на Браунел, той явно се развесели. Острига няколко квадратни сантиметра коса, впръсна местна упойка, почисти и заши раната, покри я с лейкопласт и се сбогува с мен. Край на работата му за днес!

Беше осем без четвърт. Спуснах се по стълбите на помещенията, водещи към бака, и се запътих към дърводелната. Отпред, необичайно за този утринен час, бяха се събрали към четиридесет души от корабния екипаж в очакване да кажат последно сбогом на Браунел. Но те не бяха единствените наблюдатели. Вдигнах поглед и видях, че палубата за разходки, която извиваше право към предната надстройка на „Кампари“, бе изпъстрена с пасажери — всичко 11 — 12 души: не много, но там бяха почти всички мъже — пасажери на кораба — жени не видях, — с изключение на стария Сердан и може би един-двама други. Лошите вести се разпространяват бързо, а дори и за милионери възможността да видят морско погребение не се предоставя много често. Точно в средата им беше Хартуелският херцог, в съвсем моряшки вид, с грижливо наместената си фуражка от Кралския яхтклуб, копринен шал и флотска куртка с месингови копчета.

Заобиколих трюм №1 и си помислих мрачно, че може би има нещо вярно в старото суеверие: мъртвите си търсят компания, казват старите моряци, и мъртъвците, натоварени едва вчера след обяд и лежащи сега на дъното на трюм N 4, не бяха се забавили да я потърсят. В разстояние на няколко часа си бяха отишли още двама, за малко и трети: само че аз бях паднал настрани, вместо да се претърколя през парапета. Отново усетих студените тръпки отзад на врата си, после влязох в полумрачната дърводелна, точно при форпика.

Всичко беше готово. Ковчегът, скована набързо платформа от дъски 200 х 60 см, лежеше на палубата, флагът на английския търговски флот бе привързан откъм единия си край за дръжките на ковчега, но беше свободен откъм другия край и покриваше обвитата в брезент купчина отдолу. Тук бяха само боцманът и дърводелецът. Гледайки Макдоналд, човек никога не би предположил, че не е спал предишната нощ. Сам беше предложил да остане на стража отвън радиокабината до зори. Въпреки че вероятността за нападение през деня беше минимална, негова беше и идеята да бъдат отделени двама души, които след закуска да търкат палубата зад радиокабината, ако е необходимо, и през целия ден. Междувременно радиокабината бе затворена и залостена с тежък катинар, за да се даде възможност на Питърс и Дженкинс да присъствуват на погребението на своя колега.

Това не беше трудно осъществимо: както обикновено, практиката беше да забие камбанката на мостика или в каютата на старшия радист, когато постъпваше радиограма по честотата за SOS или по кодовия знак на „Кампари“.

Лекото вибриране на двигателите на „Кампари“ замря, оборотите спаднаха, колкото да поддържаме курса при силното вълнение. Капитанът слезе по стълбата, носейки под мишница тежка, обкована с месинг библия. Тежката стоманена врата от дясната страна на бака бе отворена и издърпана назад. Плъзнат бе дълъг сандък, чийто край изравниха с отвора встрани на кораба. После Макдоналд и дърводелецът се появиха гологлави, носейки ковчега и обвитата в брезент купчина, и ги сложиха в сандъка.

Службата беше кратка и съвсем проста. Капитан Булен каза няколко думи за Браунел, почти толкова верни, колкото всички думи при подобни обстоятелства, изръмжа химна „Остани с мен“, прочете погребалната служба и кимна на боцмана. В Кралския флот вършеха по-добре тези неща, но ние не носехме фанфари на кораба. Макдоналд вдигна бордовия край на ковчега, увитата в брезент купчина се плъзна под флага и се изгуби, отбелязвайки изчезването си с лек плясък. Погледнах нагоре и видях Хартуелския херцог, застанал мирно в скована поза, с вдигната за почест дясна ръка към бялата фуражка. Да оставим настрана природните недостатъци на лицето му, но рядко бях виждал по-нелепа гледка. Несъмнено за непредубедения наблюдател той представляваше по-друга гледка, но аз лично не можех да забравя, че това, което изпратихме в дълбините, е малко брезент, разни боклуци от машинното отделение и към 80 кг ръждясали вериги, за да бъде маскировката пълна.

Вратата към кораба се затвори, капитан Булен връчи библията на един кадет, оборотите на двигателите се покачиха и „Кампари“ пак заработи — със закуска, като точка първа от дневния ред.

През трите си години на борда на „Кампари“ рядко бях виждал в трапезарията за закуска повече от половин дузина пасажери. Повечето предпочитаха да им я поднасят в апартаментите или на верандите извън апартаментите им. Няколко аперитива, последвани от превъзходните ястия на Антоан и Хенри, дори и едно добро погребение, не можеха да изкарат всичките ни пасажери навън. Все пак липсваха най-много седем-осем души.

Моята маса беше в пълен състав, с изключение на инвалида мистър Сердан. Аз трябваше да съм на вахта, но капитанът беше решил, че тъй като на кърмата беше един много способен кормчия и земя наоколо нямаше на разстояние от седемдесет мили, младият Декстер, който обикновено биваше на вахта с мен, можеше да я изкара сам, докато трае закуската.

Едва се бях настанил на стола си, когато мис Харбрайд прикова малките си очи върху мен.

— Какво, за бога, ви се е случило, млади човече? — ме запита тя.

— Да ви кажа истината, мис Харбрайд, самият аз не зная.

— Какво?

— Вярно е! — Нарочно направих най-унилата физиономия. Бях приготвил и разказа си. — Стоях на подковата палуба снощи и изведнъж разбрах, че лежа на пода с разцепена глава. Изглежда съм я ударил във веригата при падането си. Доктор Марстън мисли, че е комбинация от слънчев удар — вчера цял ден товарихме, а мога да ви уверя, че слънцето грееше много силно — и поради неприятностите в Кингстън и поради причиненото от тях забавяне не съм спал достатъчно през последните три дни.

— Трябва да подчертая, че събития продължават да се случват на „Кампари“ — каза Мигел Карерас. Лицето му беше мрачно. — Един умира от сърдечен пристъп или каквото е било, друг изчезва… още не са намерили главния стюард, нали?

— Боя се, че не, сър.

— А сега пък вие се удряте. Да се надяваме, че това ще е краят на всичко.

— Неприятностите винаги идват по три, сър. Сигурен съм, че това е краят. Никога преди не сме…

— Млади човече, може ли да ви погледна — настоя един властен глас откъм капитанската маса. Беше мисис Биърсфорд, моята любима пасажерка. Извих се на стола си да установя, че мисис Биърсфорд, която обикновено седеше с гръб към мен, сега се бе обърнала изцяло към мен. Зад нея, за разлика от предишната нощ, Хатуелският херцог нямаше проблеми, за да насочи цялото си внимание към Сюзън Биърсфорд. Мисис Биърсфорд ме изучаваше мълчаливо почти цели десет секунди.

 

— Никак не изглеждате добре, мистър Картър — заяви накрая тя. — Изкривили сте си врата, нали? Не трябваше да се обръщате целия на стола си, за да говорите с мен.

— Малко! — признах си аз. — Леко е скован.

— И сте си наранили гърба, на всичко отгоре — добави триумфално тя. — Съдя по особената ви стойка.

— Почти не ме боли — казах храбро аз. Всъщност, изобщо не ме болеше, но още не бях свикнал с мушнатия зад колана ми пистолет, дръжката на който продължаваше да се врязва болезнено в долните ми ребра.

— Слънчев удар, а? — Лицето и изразяваше искрена загриженост. — И недоспиване. Трябваше да сте на легло. Капитан Булен, боя се, че претоварвате този млад човек.

— И аз това казвам на капитана, мадам — заявих аз, — но той не ми обръща внимание.

Капитан Булен се усмихна за миг и стана. Докато обиколиха салона, очите му имаха изражението на човек, налагащ внимание и тишина: в такава личност той се превърна за три секунди.

— Дами и господа — започна той. Хатуелският херцог загледа покривката с такъв израз, като че ли е помирисал развалена риба, който пазеше за арендаторите си, настояващи за намаление на наема, и за капитани от търговския флот, които забравяха да се обръщат публично към него с думите „Ваша светлост“. — Силно съм опечален — продължи капитанът, — тъй както съм сигурен, че всички вие изпитвате същите чувства, предизвикани от събитията през последните двайсет и четири часа. Това, че трябваше да загубим нашия главен радист поради смърт от естествени причини, бог знае, е твърде тъжно: но, че и главният ни стюард изчезна същата вечер — и то след трийсет и шест години по море, — аз никога не съм Чувал нещо подобно.

Какво точно е станало с главния стюард Бенсън не можем да твърдим със сигурност, но ми се струва, допускам нещо и същевременно рискувам да изкажа едно предположение. Регистрирани са буквално стотици случаи на хора, изчезнали през борда нощем, и имам известни съмнения, че смъртта на Бенсън се дължина същата причина, валидна за 99% от всички случаи. Дори и при най-опитните моряци навеждането над перилата нощем и взирането в тъмните води долу има странно хипнотичен ефект. Мисля, нещо като завиване на свят, което се случва на много хора, предубедени, че щом се доближат до парапета на някоя висока сграда, например, някаква странна сила ще ги накара да се преметнат, независимо от това, какво им казва съзнанието. Само че когато се навеждат над корабен парапет, страх няма. Само нарастваща хипноза. Човек просто се навежда още и още, докато изведнъж центърът на тежестта му се измести. И той пада!

Като алиби за изчезването на Бенсън казаното не беше най-убедителното, но по принцип беше вярно.

— И така, дами и господа, бих посъветвал всички вас най-настоятелно никога да не се доближавате нощем до парапета, без да бъдете придружавани от някой друг. Ще ви бъда особено благодарен, ако всички стриктно спазвате това.

Огледах пасажерите, доколкото ми позволяваше скованият врат. Щяха да се съобразят, и още как! Отсега нататък и диви коне не биха ги завлекли нощем до перилата на „Кампари“.

— Но — продължи натъртено Булен — с нищо няма да помогнем на онези клетници, а само ще си навредим, ако продължаваме да мислим непрекъснато върху тези неща. Не мога да ви накарам да прогоните смъртните случаи от главите си веднага, но мога да ви помоля да не се спирате за дълго върху тях. Както навсякъде, така и на един кораб животът трябва да си продължава — особено на един кораб, бих подчертал аз. Вие сте на борда на „Кампари“, за да се радвате на пътуването: ние сме тук, за да ви помогнем да се радвате. Бик ви бил много благодарен, ако ни съдействате да възстановим нормалния живот на кораба колкото е възможно по-скоро.

Понесе се приглушен одобрителен шепот, после, като се изправи на стола си до капитана, Джулиъс Биърсфорд заговори:

— Имате ли нещо против да кажа няколко думи, сър? — Той би могъл да купи линията „Блу Мейл“, без дори да наруши банковия си баланс, но все пак искаше разрешение да говори и наричаше стария Булен „сър“.

— Разбира се, мистър Биърсфорд.

— Само това. — Джулиъс Биърсфорд беше говорил на безброй дирекционни заседания и той правеше това с лекота пред много хора, независимо колко милиона долара представляваха те. — Съгласен съм напълно с всичко, казано от нашия капитан. Капитан Булен заяви, че той и екипажът му имат да вършат работа и че тази работа е да се грижат за удобствата на пасажерите: при твърде печалните обстоятел — ства, в които се срещаме тази сутрин, мисля, че и ние, пасажерите, трябва да свършим една работа — да улесним колкото се може повече капитана, офицерите и екипажа и им помогнем, доколкото е възможно, да върнат нещата към нормалното.

— Бих желал да подам топката, като поканя всички ви да бъдете мои гости за кратко време тази вечер. Днес, дами и господа, моята съпруга празнува рождения си ден. — Той се усмихна на мисис Биърсфорд. — Забравила е точно кой. Не мога да ви поканя на специална вечеря, защото не бих могъл да ви предложа по-изключително меню от това, което ни сервират Антоан и Хенрик всяка вечер. Но мисис Биърсфорд и аз ще ви бъдем благодарни, ако бъдете наши гости на коктейл-парти довечера в 7:45. В приемната зала. Благодаря ви!

Огледах масата. Мигел Карерас кимаше леко явно като знак за приемане и одобряване скритите мотиви на Биърсфорд. Мис Харбрайд сияеше от удоволствие. Тя си падаше по Биърсфордови не заради парите им, а поради факта, че бяха една от най-старите американски фамилии, с бог знае колко поколения натрупвано добросърдечие. Съпругът и, мистър Грийнсфийт, проучваше покривката на масата с обичайното си вглъбяване. А Теши Карерас, невероятно по-симпатичен откогато и да било, се беше облегнал на стола си и наблюдаваше Джулиъс Биърсфорд с леко развеселен, замислен интерес. Или може би гледаше Сюзън Биърсфорд. Бях по-сигурен от всякога, че в погледа на Тони Карерас не всичко беше наред: почти невъзможно беше да се каже в каква посока се взира. Той улови погледа ми и се усмихна.

— Вие ще присъствувате ли, мистър Картър? — Имаше това отпуснато добродушно държане, което е подплатено с пращяща по шевовете банкова сметка, без обикновения намек за надменност; започвах да харесвам Тони Карерас.

— Боя се, че само за кратко, тъй като трябва да застъпя на вахта в осем часа довечера. — Усмихнах му се. — Ако сте там в полунощ, ще дойда. — Вятър щях да отида! В полунощ щях да давам показанията си на полицията в Насау. — Боя се, че и сега ще трябва да ме извините: трябва да сменя офицера на вахта.

Извиних се и излязох. На палубата едва не се сблъсках с един русокос юнга, Уайтхед, който обикновено в моята смяна изпълняваше длъжността си на телеграфист в машинното отделение, пренасящ радиограми на мостика и приготвящ кафе.

— Какво правиш тук? — попитах го рязко. Докато на вахта беше младият Декстер, исках около него да има колкото се може повече остри погледи и бързи умове: Уайтхед притежаваше и двете. — Знаеш, че не бива да напускаш мостика в мое отсъствие.

— Прощавайте, сър. Но Фергюсън ме изпрати. — Фергюсън беше старши кормчия на предобедната смяна. — Пропуснахме последните две изменения на курса и той е много разтревожен. — Завивахме с 3° на север всеки петнайсет минути, за да поемем курс на север от запад, но бавно, да не разтревожим някого.

— Защо ме занимаваш с това? — казах сприхаво аз. — Четвърти офицер Декстер е напълно способен да се справи с тази работа. — Всъщност, той не беше способен, но един от недостатъците да бъдеш колега на Декстер бе този, че си принуден да лъжеш като луд, за да поддържаш външната форма на солидарност.

— Да, сър. Обаче го няма, мистър Картър. Напусна мостика преди двайсет минути и още не се е върнал.

Устремих се лудо покрай Уайтхед, като го блъснах настрана и се насочих към мостика бегом, вземайки по три стъпала наведнъж. Като завивах зад един ъгъл, видях с крайчето на окото си Уайтхед да се взира в мен със странно изражение. Вероятно ме е помислил, че съм откачил.