Алистър Маклейн
Златното рандеву (3)

III
Вторник вечерта — 9:30 — 10:15 ч.

Сюзън Биърсфорд беше красавица, не ще и дума. Идеалното лице с елипсовидна форма, високи скули, бляска в кестенявата коса, веждите (два нюанса по-тъмни) и най-зелените очи, които някога сте виждали, караха всички офицери на борда да се катерят по стените, дори и тези, които тя измъчваше до смърт. По-точно всички, с изключение на Картър.

Това постоянно афиширане на хладно превъзходство, с което тя си правеше развлечение, не можеше да предизвика у мен чувства на обич и симпатия.

В този момент тя не беше нито хладна, нито развеселена, и това беше факт. Две матово червени петна на гняв обагриха хваналите тен бузи и ако изражението на лицето и все още не разкриваше реакцията на човек, току-що попаднал на особено противен бръмбар под плосък камък, виждаше се, че твърде скоро то щеше да се измени в нещо подобно; не беше нужен микрометър да се измери извивката в ъгъла на устата и. Оставих коженото палто от норки и бутнах гардеробната врата.

— Не бива да стряскате хората така — казах укорително аз. — Трябваше да почукате.

— Трябвало да… — Тя сви устни и добави: — Какво възнамерявахте да правите с палтото?

— Нищо. Не нося никога норки, мис Биърсфорд. Не ми отиват. — Усмихнах се, но тя не ми отвърна. — Мога да обясня.

— Сигурна съм, че можете. — Беше тръгнала да излиза. — Но мисля, че ще е по-добре да дадете обяснения на баща ми.

— Както желаете — казах спокойно аз. — Но моля ви побързайте. Това, което върша, е спешно. Използувайте телефона. Или да позвъня аз?

— Оставете телефона на мира — каза сприхаво тя. Въздъхна, затвори вратата и се облегна на нея. Трябваше да се съглася, че всяка врата, дори и скъпо тапицираните врати на „Кампари“ изглеждаха двойно по-ценни като фон на Сюзън Биърсфорд. Поклати глава, после ме изгледа отгоре надолу с изумително зелените си очи. — Много неща мога да си представя, мистър Картър, но единственото нещо, което не мога да си представя, е нашия ценен старши офицер, потеглящ за някой запустял остров в спасителна лодка с моето палто от норки. — Пък и защо ли ви трябва? В онова чекмедже, ей там, лежат бижута за повече от 50 000 долара.

— Пропуснал съм ги — признах аз. — Не съм гледал в чекмеджетата. Търся един човек, който е болен, в безсъзнание, или нещо по-лошо, а Бенсън не би влязъл в никое от чекмеджетата, които съм виждал.

— Бенсън ли? Нашия главен стюард? Този мил човек! — Тя пристъпи две крачки към мен и ми стана някак приятно да видя искрена загриженост в очите и. — Няма ли го? Казах й всичко, което сам знаех. Когато свърших, тя каза:

— Е, бога ми! Какъв шум за нищо. Може да е излязъл да се поразходи по палубата или да е поседнал, за да изпуши една цигара, и първото нещо, за което се залавяте, е да претърсвате каютите. Не познавате Бенсън, мис Биърсфорд. Никога през живота си той не е напускал пасажерското отделение преди единадесет часа. Нищо повече не би ни разтревожило, ако установим, че офицерът на вахта е изчезнал от мостика или старши кормчията е зарязал кормилото. Извинете ме за миг. — Отвън се чуваха нечии гласове. Отворих Вратата на каютата и видях Уайт да идва с още един стюард по коридора. Очите на Уайт светнаха, щом ме забеляза, но после, когато съзря Сюзън Биърсфорд да се появява на прага зад мен, очите му се замъглиха неодобрително.

— Чудех се къде ли сте, сър — каза укорително той. Мистър Къмингс ме изпрати. Боя се, че долу нямахме късмет, сър. Сега мистър Къмингс проверява всички помещения. — Млъкна за миг, после тревожно запита: — Какво да правя сега, сър?

— Оставаш на поста си, докато намерим главния стюард, а пасажерите са на първо място, знаеш това. Нареди на тримата стюарди да бъдат на предния вход на палуба „А“ след десет минути. Един да претърси офицерските помещения отпред, друг — офицерските помещения отзад, трети — кухнята, килерите, складовете за провизии. Но почакай, докато ти наредя. Мис Биърсфорд, бих желал да ползувам телефона ви, моля.

Не изчаках за позволение. Вдигнах телефона, свързах се с централата и казах да ме свържат с каютата на боцмана, Провървя ми. Беше се прибрал.

 

— Макдоналд? Тук е Старшият офицер. Прощавай, че ти се обаждам, Арчи, но имаме неприятности. Бенсън го няма.

— Главният стюард ли, сър? — Имаше нещо безкрайно успокояващо в този дълбок бавен глас, който не бе загубил нито частица от северошотландския си напевен акцент след двайсет години по море. Макдоналд никога не се изненадваше или вълнуваше от нещо. Беше повече от силната ми дясна ръка, на палубата — най-важното лице на кораба. И най-необходимият. — Значи сте претърсили помещенията на пасажерите и стюардите?

— Да. Нищо! Вземи няколко души, на вахта или не, няма значение, и минете по главните палуби. По това време на нощта повечето от екипажа е там. Разбери дали някой от тях не е виждал Бенсън или е чул нещо необикновено. Може да е болен, може да е паднал и да се е наранил, ако наистина е на борда.

— И ако не ни провърви? Предполагам, ново гадно претърсване, сър?

— Боя се, че да. Можеш ли да приключиш и да дойдеш горе за десет минути?

— Разбира се, сър!

Помолих дежурния корабен инженер да ми прати няколко души в пасажерските помещения, обадих се на втория офицер Томи Уилсън, после помолих да ме свържат с капитана. Докато чаках, мис Биърсфорд пак ми дари усмивката си, онази приятната, с премного злонамереност, за да ми допадне.

— Охо! — рече тя възхитена. — Колко сме действени! Звъним тук, звъним там, резки и властни. Генерал Картър планира похода си. Това е един нов Старши офицер за мен.

— Цял куп излишни бъркотии — казах оправдателно аз. — Особено за стюарда. Но той има жена и три дъщери, които мислят, че слънцето изгрява и залязва заради него.

Тя пламна до корените на кестенявата си коса и за миг си помислих, че ще се отдръпне и ще ме удари. После се завъртя на пети, закрачи по дебелия килим и се загледа пред един прозорец в мрака навън. Никога преди не съм съзнавал, че един гръб може тъй силно да изразява чувствата.

После по телефона се обади капитан Булен. Гласът му беше дрезгав и рязък, както обикновено, но дори и металното безличие на телефона не можеше да скрие тревогата му.

— Нещо радостно, мистър?

 

— Нищичко, сър. Организирах група за претърсване. Мога ли да започна след пет минути?

Настъпи пауза и след малко той каза: — Трябва да се стигне дотам, струва ми се. Колко време ще ти отнеме?

— Двайсет минути, половин час.

— Ще го претупаш набързо, а?

— Не очаквам да се крие от нас, сър. Независимо дали е болен, ранен или има наложителна причина да напусне пасажерските помещения, очаквам да го открия на някое съвсем явно място.

Той изсумтя и каза:

— Мога ли да помогна с нещо? — Това прозвуча полувъпросително, полуутвърдително.

— Не, сър. — Гледката как капитанът претърсва горната палуба или наднича под брезента на спасителните лодки не би увеличила доверието на пасажерите към „Кампари“.

— Добре тогава, мистър. Ако ти трябвам, ще бъда в телеграфната зала. Ще се опитам да задържа пасажерите далеч от теб, докато свършиш. — Това показваше, че е разтревожен, и то немалко: по-скоро би влязъл в клетка с бенгалски тигри, отколкото да се смесва с пасажерите.

— Много добре, сър.

Сюзън Биърсфорд пак бе прекосила каютата и завърташе цигара в едно кехлибарено цигаре, дълго трийсет сантиметра. Имах усещането, че цигарето ме дразни, както ме дразнеше всичко у мис Биърсфорд, не по-малко и начинът, по който бе застанала в очакване на огънче. Чудех се кога ли за последен път мис Биърсфорд се е унижила сама да си запали цигарата. Сигурно от години не е, предположих аз, щом на сто метра от нея има мъж. Тя си получи огънчето, издуха лениво облак тютюнев дим и каза:

— Претърсваща група, така ли? Би било интересно. Можете да разчитате на мен!

— Съжалявам, мис Биърсфорд. — Трябва да кажа, че тонът ми не го потвърждаваше. — Това е работа на корабния екипаж, на капитана не би му било приятно.

— Нито на Старшия офицер, нали? Не се тревожете да отговаряте за него. — тя ме погледна замислено. — Но аз мога да ви създам затруднения. Какво бихте казали, ако вдигна телефона и кажа на родителите си, че съм ви заловила да претърсвате личните ми вещи? Нищо против, мадам. Познавам родителите ви. Ще ми бъде драго да видя как ще ви напляскат, за гдето сте се държали като разглезено дете, когато животът на един човек е в опасност.

Цветът по изпъкналите и скули ту се появяваше, ту изчезваше като неонова светлина тази вечер. Ето че пак се появи. Тя далеч не беше така спокойна и самостоятелна, за каквато се представяше. Смачка току-що запалената цигара и каза тихо:

— А ако ви обвиня в дързост?

— Престанете да говорите. Телефонът е до вас. — Когато не посегна към него, аз продължих: — Искрено казано, мадам, вие и вашият тип ме разболявате. Използувате огромното богатство на баща си и привилегированото си положение като пасажер на „Кампари“, за да си търсите развлечения, доста често злонамерени развлечения, с членове на екипажа, които не са в състояние да ви отвърнат със същото. Те просто трябва да си траят, защото не са като вас. Повечето от тях нямат никакви пари в банката, но издържат семейства, майки и знаят, че трябва да се усмихват на мис Биърсфорд, когато тя си прави шеги за тяхна сметка, дразни ги или ги ядосва, защото ако не го сторят, мис Биърсфорд и подобните и ще се погрижат да ги лишат от работата им.

— Продължете, моля — каза тя. Изведнъж се бе укротила.

— Това е всичко. Злоупотребата с властта, дори и в такъв дребен случай, е достойна за презрение. А после, когато някой се осмели да реагира, както постъпвам аз, вие го заплашвате с уволнение, което е равносилно на сегашната ви заплаха. И това е по-лошо от презрение, това е малодушие.

Обърнах се и тръгнах към врата. Най-напред ще потърся Бенсън, после ще заявя на Булен, че напускам. Дотегнал ми беше „Кампари“.

— Мистър Картър.

— Да? — Обърнах се, но задържах ръката на дръжката. Оцветяващият механизъм на бузите и явно работеше наднормено. Този път бе пребледняла под загара. Направи две крачки към мен и сложи ръка на моята. Ръката и трепереше леко.

— Много, много съжалявам — каза с нисък глас тя. — Нямах представа. Забавленията обичам, ала не злонамерените. Мислех си… е, мислех, че не съм опасна и че никой не се дразни. Аз мислех — е добре, — мислех, че това е безвредно и никой няма нищо против. И никога, никога не бих си помислила да поставям службата на някого под угроза.

— Ха! — казах аз.

— Не ми вярвате! — Все същият тих глас и ръката върху моята.

— Разбира се, че ви вярвам — казах неубедително аз. А после я погледнах в очите, което беше голяма грешка и много опасна работа, защото тези големи зелени очи, забелязах го за пръв път, имаха странната способност да се топят и разтапят, като при това нарушаваха ритмичното дишане на мъжа. Поне моето нарушиха. — Разбира се, че ви вярвам — повторих аз и този път обръчът на убеждението затегна дори и мен. — Моля ви, забравете грубостта ми. Но трябва да побързам, мис Биърсфорд.

— Може ли да дойда с вас, моля?

— О, по дяволите всичко, да! — из пъшках отегчено аз. Успях да се отскубна от очите и и пак задишах спокойна — Елате, ако искате!

В предния край на коридора, тъкмо зад входа на апратамента на Сердан, налетях на Карерас Старши. Пушеше пура и имаше този израз на доволство, който пасажерите неизменно получават, след като бъдат нагостени от Антоан.

— А, ето ви и вас, мистър Картър — каза той. — Чудех се защо не се върнахте на масата ни. Какво не е в ред, ако мога да запитам? Отвън пред входа са се събрали поне една дузина от екипажа. Мислех, че правилникът забранява…

— Чакат мен, сър. Бенсън — вероятно не сте имали възможност да го срещнете, откакто сте се качили, той е главният ни стюард — липсва. Тези отвън са група за претърсване.

 

— Липсва ли? — Сивите му вежди се надигнаха. — Какво, за бога… е, разбира се, вие си нямате представа какво му се е случило, иначе не бихте организирали това претърсване. Мога ли да помогна?

Поколебах се, помислих за мис Биърсфорд, която вече се бе измъкнала навън. Разбрах, че вече не мога да спра по никакъв начин някой или дори всички пасажери, ако искат да вземат участие, и казах:

 

— Благодаря ви, мистър Карерас. Не приличате на човек, който пропуска лесно.

— От едно тесто сме замесени, мистър Картър. Отминах загадъчната му забележка и забързах навън.

Безоблачна нощ, небе, обсипано с необичайно много звезди, мек топъл вятър, духащ от юг, умерен ход при насрещно течение, обаче неотговарящ на стабилизаторите ни „Дени-Браун“, които спокойно и без усилия можеха да си вършат работата. Една черна сянка се отдели от близката засенчена преграда и боцамнът Арчи Макдоналд пристъпи към мен. Въпреки солидните си килограми пристъпяше леко, като танцьор.

— Нещо ново, боцмане? — запитах го аз.

— Никой не е видял нещо, никой не е чул нищо. А тази нощ между осем и девет е имало поне една дузина хора.

— Мистър Уилсън там ли е? Ха, там е! Мистър Уилсън, вземете персонала от машинното и трима свободни моряци!

Главната палуба и долу! Ще знаете къде да търсите по това време — добавих горчиво. — Макдоналд, ти и аз ще вземем горните палуби. Лявата страна ти, дясната — аз. Двама моряка и един кадет. Половин час. После пак тук!

Пратих един човек да провери състоянието на лодките. Защо Бенсън би имал странното желание да влезе в лодка — не можех дори да си представя. А може би спасителните лодки винаги странно привличат тези, които искат да се скрият, макар че не можех да си обясня защо би пожелал да се крие. Пратих друг да претърси надстройката над мостика. Започнах да обхождам и различните каюти по лодковата палуба, каютата с картите, флагкаютата и радарната каюта, а мистър Карерас ми помагаше. Ръсти, нашият най-млад кадет, мина за проверка отзад, придружен от мис Биърсфорд, която изглежда бе предположила, и то правилно, че не съм в настроение за компанията и. Но Ръсти беше. Той винаги беше. Каквото и да му кажеше Сюзън Биърсфорд, за него нямаше никакво значение. А Ръсти беше неин роб и не го интересуваше какво си мислят другите. Ако тя го накараше да скочи в комина, ей така, просто заради нея, той би го направил и би счел това за чест. Представях си го как претърсва горната палуба — Сюзън Биърсфорд до него, а лицето му е с цвета на косата му.

На излизане от радарната каюта едва не се блъснах в него. Беше задъхан, като че ли бе бягал дълго. Видях, че съм сбъркал за лицето му в полумрака на палубата то изглеждаше сиво, като стар вестник.

— Радиокабината, сър! — задъхан изговори той и ме хвана за ръката, нещо, което иначе не би направил и в съня си. — Елате бързо, сър. Моля ви!

Аз вече тичах.

— Откри ли го?

— Не, сър, Мистър Браунел. — Браунел беше старшият ни радист. — Изглежда, че му се е случило нещо.

Стигнах до кабината за десет секунди, проврях се край бледите очертания на Сюзън Биърсфорд, застанала точно до вратата, прекосих до щормовата преграда и спрях.

Браунел бе намалил окачения реостат, така че стаята беше по-слабо осветена, обикновено възприета практика сред радистите на нощна вахта. Беше се облегнал върху масата с глава на дясната си ръка, така че можех да виждам само раменете му, черната коса и един плешив кръг, който бе проклятието на живота му. Лявата му ръка беше заметната, пръстите едва докосваха телефона за мостика. Предавателният ключ подаваше непрекъснати сигнали. Отпуснах дясната ръка няколко сантиметра напред. Предаването спря.

Проверих пулса на протегнатата лява китка. Проверих пулса отстрани на врата. Обърнах се към Сюзън Биърсфорд, която продължаваше да стои на прага, и и казах:

— Имате ли огледало? — Тя кимна безмълвно, порови в чантата си и ми подаде един отворен несесер, в който се виждаше огледало. Завъртях реостата, радиокабината се запя в светлина, леко изместих главата на Браунел, поднесох огледалото до устата му и ноздрите му и го задържах може би десет секунди, свалих го, погледнах в него и и го върнах.

— Станало му е нещо! — казах. Гласът ми беше неестествено спокоен. — Мъртъв е. Или аз мисля така. Ръсти, веднага доведи доктор Марстън, по това време той обикновено е в телеграфния салон. Кажи и на капитана, ако е там. Нито дума на никой друг за това!

Ръсти изчезна. На прага, до Сюзън Биърсфорд, се появи друга фигура. Беше Карерас. Той спря с крак на щормовата преграда и каза:

— Боже мой! Бенсън!

— Не, Браунел! Радистът. Мисля, че е мъртъв. — Със слабата надежда, че Булен още не е слязъл в трапезарията, посегнах за телефона с надпис „Капитанска каюта“ и почаках за отговор, загледан в проснатия на масата мъртвец. Човек на средна възраст, веселяк, чийто единствен невинен недостатък беше изключителната му суетност по отношение на външността му, който дори го бе подтикнал да си купи изкуствен перчем за оплешивялото си местенце (но общественото мнение на борда го беше принудило да изхвърли перчема), Браунел беше един от най-популярните и искрено обичани офицери на борда. Беше? Бил. Чух щракването на вдигнатата слушалка.

— Капитане? Тук Картър. Бихте ли дошли в радиокабината? Веднага, моля!

— Бенсън?

— Браунел. Мъртъв, сър, струва ми се.

Пауза, после се чу щракване. Пресегнах се за другия телефон, който свързваше директно с каютите на радистите. Имахме трима радисти. Този от средната смяна, от полунощ до 4 часа, обикновено се отказваше от вечеря в трапезарията и отиваше да си легне. Един глас отговори:

— Тук Питърс.

— Старшият офицер. Прощавай, че те безпокоя, но ела веднага в радиокабината.

— Какво има?

— Ще научиш, като дойдеш тук.

Окачената лампа изглеждаше твърде ярка и неподходяща за помещение, в което се намира мъртвец. Намалих реостата и бялата яркост се замени с плътно жълта светлина. Ръсти се показа на входа. Вече не изглеждаше толкова блед, но може би за това допринасяше намалената светлина.

— Докторът идва, сър. — Дишането му бе ускорено. — Само да си вземе чантата от амбулаторията.

— Благодаря. Иди и доведи боцмана. И не е нужно да се претрепваш от тичане, Ръсти. Вече няма за какво да се бърза.

Той тръгна и Сюзън Биърсфорд каза с тих глас:

— Какво има? Какво… какво му се е случило?

— Не бива да сте тук, мис Биърсфорд.

— Какво е станало с него? — повтори тя.

— Това ще каже корабният лекар. На мен ми се струва, че е умрял просто както си е седял. Сърдечен пристъп, коронарна тромбоза, нещо такова.

Тя потръпна и не отговори. За мен мъртвите не бяха нещо ново, но леките бодежи по тила и гръбнака ми ме караха да чувствувам, че сякаш и аз треперя. Топлият пасат ми се струваше по-хладен, много по-хладен от преди няколко минути.

Пристигна доктор Марстън. За доктор Марстън тичането, дори завързването беше нещо съвсем неприсъщо. Той беше бавен, уравновесен мъж, с бавна, уравновесена походка, с величествена бяла коса, подрязани бели мустаци, с извънредно гладко лице, без бръчки за човек в напреднали години. Бистрите му сини очи така странно пронизваха, че човек веднага оставаше с впечатлението, че пред него се намира лекар, на когото може безусловно да се довери. По общо признание, щом го погледнеше, човек почваше да се чувствува по-добре и в това нямаше нищо лошо. — Но стигнеше ли се по-нататък, например да поверите живота си в ръцете му, перспективата бе съвсем различна и рискована, защото 50% беше вероятността, че няма да си върнете здравето. Тези пронизващи очи не бяха поглеждали медицинското списание „Лансет“, нито бяха полагали усилия да следят последните медицински постижения от няколко години преди Втората световна война. Нямаше и нужда: той и лорд Декстер бяха съученици в отделенията, гимназията и университета и работата му беше осигурена, стига да можеше да вдига слушалките. Но честно казано, стигнеше ли се до лекуването на богати стари неврастенички, той нямаше равен на себе си.

— Е, Джон! — прогърмя той. С изключение на капитан Булен, той се обръщаше към всеки офицер на кораба с малкото му име. Така, както главен учител се обръща към по-добрите си ученици, но все пак ученици, които трябва да се надзирават. — Какво има? Красавецът Браунел е получил удар?

— Боя се, че по-лошо, докторе. Мъртъв!

— Милостиви боже! Браунел? Мъртъв? Дай да видя, дай да видя! Малко повече светлина, ако обичаш, Джон. — Доктор Марстън тръшна чантата си върху масата, измъкна слушалките, прослуша Браунел тук-там, провери пулса му, изправи се и въздъхна: — В средата на живота, Джон… Температурата в помещението е висока, но бих казал, че си е отишъл преди повече от час.

В сянката съзрях огромния силует на капитан Булен да чака и слуша, без да каже нещо.

— Сърдечен пристъп, докторе? — осмелих се да запитам. В края на краищата, той не беше чак толкова некомпетентен, просто изостанал с четвърт столетие.

— Нека видя, нека видя — повтори той. Обърна главата на Браунел и я огледа отблизо. Трябваше да погледне отблизо, на всички от кораба бе известно, че пронизващи или не, сините му очи са късогледи като на бухал, макар че отказваше да носи очила. — Хм, виж тук. Езика, устните, очите, особено израза. Няма съмнение, няма никакво съмнение. Мозъчен кръвоизлив. Масивен. И на тази възраст. На колко, Джон?

— Четиридесет и седем, може би и осем. Там някъде.

— Четиридесет и седем. Само четиридесет и седем. — Той поклати глава. — Сполетява ги все по-млади. Напрежението на модерния живот.

— А тази протегната ръка, докторе? — попитах го аз. — Посягаща към телефона? Мислите, че…

— Уви, тя само потвърждава диагнозата ми. Усетил, че ударът настъпва, опитал се да телефонира за помощ, но той е бил съвсем внезапен, много масивен. Клети красавецо Браунел. — Той се обърна, съгледа застаналия на входа Булен. — А, ето ви и вас, капитане. Лоша работа, лоша работа.

— Лоша работа — съгласи се Булен. — Мис Биърсфорд, вие не бива да бъдете тук. Студено ви е и треперите. Идете си веднага в каютата. — Когато капитан Булен говореше с този тон, милионите на Биърсфорд вече нямаха никакво значение. — По-късно доктор Марстън ще ви донесе успокоително.

— И може би мистър Карерас ще бъде така любезен…

— Започнах аз.

— Разбира се — съгласи се веднага Карерас. — За мен е чест да съпроводя младата дама до каютата и. — Направи лек поклон и и предложи ръката си. Тя я прие с явно удоволствие и двамата се изгубиха.

След пет минути всичко в кабината беше пак нормално. Питърс бе поел смяната на мъртвия. Доктор Марстън се бе завърнал към любимото си занятие да общува с пасажерите и да пие заедно с нашите милионери, капитанът ми бе дал нарежданията си, аз ги бях прехвърлил на боцмана и завитият в брезент Браунел бе отнесен в дърводелната.

Останах няколко минути в кабината с потресения Питърс и погледнах небрежно последното радиоизвестие. Всички радиоизвестия с получаването се записваха в два екземпляра — оригиналът за мостика, а копието — към дело.

Вдигнах най-горното известие от папката, ала не беше нещо важно, просто едно предупреждение за влошаване на времето далеч в югоизточния край на Куба, което можеше да се развие в ураган. Рутинно и далеч не основание за безпокойство! Вдигнах бележника за записване на известията, лежащ до лакътя на Питърс.

— Може ли да взема това?

— Заповядайте. — Беше много развълнуван, за да полюбопитствува защо ми е. — Имаме много такива.

Оставих го, разходих се нагоре-надолу по палубата известно време, после тръгнах към капитанската каюта, където ми бе наредено да се явя, след като приключа. Булен беше на обичайното си място, а Къмингс и главният механик бяха седнали на кушетката. Присъствието на Макилрой, нисък, набит шотландец с вида и косата на монаха Тък, означаваше, че капитанът е много разтревожен и е свикал нещо като военен съвет. Интелигентността на Макилрой не се ограничаваше само в сферата на двигателите на кораба. Това въз пълно засмяно лице криеше мозък, който бе, може би, най-далновидният на „Кампари“, включително дори и този на мистър Биърсфорд, който трябва да е бил наистина много умен, за да натрупа своите триста милиона долара, или колкото там бяха.

— Седни, мистър, седни — изръмжа Булен. „Мистър“ не означаваше, че съм в черния му списък, а просто, че е разтревожен. — Няма ли следи от Бенсън?

— Никакви!

— Какъв отвратителен рейс! — Булен побутна към нас поднос с уиски и чаши — непривична щедрост, която беше просто още един признак на тревогата му. — Заповядайте, мистър.

— Благодаря, сър. — Налях си щедро, тъй като рядко ми се удаваше такъв случай, и продължих: — Какво ще правим с Браунел?

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това? Няма роднини да ги известяваме, не се е чуло да е пожелавал нещо. Уведомихме управлението. Ще го погребем в морето призори, преди да са се размърдали пасажерите ни. Не бива да разваляме проклетата им разходка.

— Не е ли по-добре да го откараме в Насау, сър?

— Насау ли? — Той ме загледа през ръба на чашата си, после бавно я остави на масата. — Само заради това, че някой е умрял, не е нужно да откача човек, нали?

— Насау или някоя друга британска територия. Или Маями. Някое място с компетентни полицейски власти, които да разследват нещата.

— Какви неща, Джони? — запита Макилрой. Той беше наклонил главата си на една страна, като тлъст и добре охранен бухал.

— Да, какви неща? — Гласът на Булен беше съвсем различен от този на Макилрой. — Само заради това, че една претърсваща група още не е открила Бенсън, ти…

— Аз прекратих претърсването, сър.

Булен дръпна стола си назад, докато ръцете му легнаха на масата напълно разтреперани.

— Прекратил си претърсването — каза меко той. — Кой дявол тя даде правото да вършиш подобни неща?

— Никой, сър. Но аз…

— Защо го стори, Джони? — пак запита тихо Макилрой.

— Защото никога няма да намерим Бенсън. Бенсън е мъртъв. Бенсън е убит.

Никой не каза нищо цели десет секунди. Звукът на хладния въздух, идващ от вентилаторите горе, изглеждаше нормално шумен. Капитанът каза дрезгаво:

— Убит? Бенсън убит? Вярно ли е, мистър? Какво имаш предвид?

— Искам да кажа, че е бил ликвидиран.

— Ликвидиран? Убит? — Макилрой се размърда неспокойно на стола си. — Видя ли го? Имаш ли някакво доказателство? Как можеш да твърдиш, че е убит?

— Не съм го видял. Нямам и никакво доказателство. — Улових погледа на ковчежника, седнал с кръстосани ръце и вперени в мен очи, и си спомних, че Бенсън му беше приятел почти двайсет години. — Но имам доказателства, че Браунел е бил очистен тази нощ. И мога да свържа събитията.

Настъпи още по-дълго мълчание.

— Ти си луд — каза най-после Булен. — Ето пък сега, и Браунел е убит. Луд си, мистър, излязъл си от релсите. Чу ли какво каза доктор Марстън? Масивен мозъчен кръвоизлив. Но разбира се, той е само един лекар с четиридесетгодишна практика. Не би могъл да знае…

— Бихте ли ми дали възможност, сър? — прекъснах го аз. Моят глас звучеше толкова грубо, колкото и неговият. — Зная, че е лекар. Зная също и това, че не е много добре с очите. Но моите са добри. Видях това, което той пропусна. Видях едно тъмно леке отзад на униформената яка на Браунел. А виждал ли е някога някои подобно нещо на риза, носена от Браунел? Не напразно го наричаха Красавеца Браунел. Някой го е ударил с нещо тежко и със страхотна сила по тила. Имаше и лека синина под лявото ухо — видях го, докато лежеше там. Когато боцманът и аз го занесохме в дърводелната, го прегледахме заедно. Подобно леко натъртване имаше и под дясното ухо — и следи от пясък под пата. Някой го е халосал с пясъчна торба и когато е изпаднал в безсъзнание, е натискал сънната му артерия, докато е умрял. Сами идете и вижте!

— Аз не — промърмори Макилрой. Личеше, че е загубил самообладание. — Аз не. Вярвам го напълно. Би било съвсем лесно да се обори. Но го вярвам напълно, макар че все още не мога да го възприема.

— Но дявол го взел, Главни! — Булен сви юмрук. — Докторът каза, че…

— Аз не съм медик — прекъсна го Макилрой. — Но мога да си представя, че в двата случая симптомите си приличат много. Едва ли мога да виня стария Марстън.

Булен не му обърна внимание и ми даде пълната възможност да се възпоплзувам от погледа му на комодор.

— Слушай, мистър — рече бавно той. — Изглежда, че си променил мнението си. Когато бях там, ти се съгласи с доктор Марстън, дори прокара мисълта за сърдечен пристъп. Не даде признаци…

— Мис Биърсфорд и мистър Карерас бяха там — прекъснах го аз. — Не исках да им внушавам погрешни мисли. Ако из кораба се заговори — а това е неизбежно, — че подозираме убийство, то виновниците биха били принудени да действат, и то бързо, за да предотвратят всяко наше действие. Не зная какви им са възможностите, но според досегашните резултати трябва да е нещо дяволски неприятно.

— Мис Биърсфорд? Мистър Карерас? — Булен бе престанал да свива юмруци, но се виждаше, че не му трябва много, за да започне пак. — Мис Биърсфорд е извън съмнение. Но Карерас? И неговият син? Качиха се едва днес — и то при най-необичайни обстоятелства. Просто не може да се свърже. Не. Аз проверих. Карерас Старши и Младши са били или в телеграфния салон, или в трапезарията близо два часа, преди да открием Браунел. Съвсем чисти са от подозрения.

— Освен, че е прекалено очебийно — съгласи се Макилрой. — Мисля, капитане, че е време да свалим шапки на мистър Картър. Той е действувал и си е използувал мозъка, докато ние само сме си въртели палците.

— Бенсън — рече капитан Булен, без да дава никакви признаци за желание да си сваля шапката. — Какво ще кажеш за Бенсън? Как се връзва той с цялата история?

— Така. — Бутнах празния телеграфен бележник през масата. — Аз проверих последните получени и постъпили на мостика известия. Редовен доклад за времето. Време — 20:07. Но по-късно идва друго известие, записано на този бележник: оригинал, копие, дубликат. Известието не може да се дешифрира — но за хора с модерна полицейска апаратура е детска играчка да се разбере какво е написано там. Разчитат се само двете цифри за времето. Вижте ги сами. Ясни са. 33 означава 20:33 ч. Тогава е дошло известието, толкова спешно по естество, че вместо да изчака куриера, Браунел посегнал да телефонира веднага. Затова ръката му бе протегната към телефона, когато го намерихме, а не защото се е почувствувал зле. И тогава е бил убит. Който го е сторил, трябвало е да го убие. Само повалянето на Браунел и открадването на известието не би било достатъчно, защото щом се свестял, той би си спомнил съдържанието на радиотелеграмата и веднага би го предал на мостика. Сигурно — добавих замислен аз — е било дяволски важно известие.

— Бенсън — повтори нетърпеливо Булен. — Какво ще кажеш за Бенсън?

— Бенсън е станал жертва на отколешния си навик. Мистър Къмингс ми, каза, че Бенсън неизменно излизал на палубата между 20:30 и 20:35 да изпуши една цигара, докато пасажерите вечерят. Радиокабината е непосредствено над мястото, където той се е разхождал — известието пристига и Браунел бива убит в тези пет минути. Вероятно Бенсън е видял или е чул нещо необикновено и е отишъл да провери. Може дори да е заварил убиеца на мястото. Така и Бенсън е трябвало да умре.

— Но защо? — настоя капитан Булен. На него все още не му се вярваше. — Защо, защо, защо? Защо е бил убит? Защо това известие е било тъй отчайващо важно? Цялата проклета работа е дивотия. И какво е имало в това известие?

— Ето защо трябва да идем в Насау и да го открием, сър.

Булен ме погледна безизразно, погледна си напитката, очевидно реши, че я предпочита пред мен — или мрачните вести, които му носех, — и на две глътки обърна съдържанието на чашата.

Макилрой не докосна своята чаша. Остана загледан няколко минути в нея и каза:

— Не си пропуснал много, Джони. Но все пак си пропуснал едно нещо. Радистът на смяна — Питърс, нали? Откъде знаеш, че същото известие няма да дойде пак? Може би са искали потвърждение? Ако е така, съвсем сигурно е, че ще го предадат пак. Тогава каква е гаранцията, че с Питърс няма да постъпят по същия начин?

— Гаранцията е боцманът, Главни. Той стои в сянка на десет ярда от радиокабината с шило за разплитане на въжета в ръка и с шотландска мъст в сърцето. Познавате Макдоналд. Бог да е на помощ на онзи, който реши да си прави неделната разходка в радиокабината.

Булен си наля уиски, усмихна се уморено и погледна широката си комодорска нашивка.

— Мистър Картър, мисля, че трябва да си сменим униформите. Мислиш ли, че ще ти хареса тази страна на бюрото ми?

— Ще ме устрои, сър — съгласих се аз. — Особено ако вие поемете развличането на пасажерите.

— В такъв случай, ще си останем както сме. — Кратката му усмивка веднага изчезна. — Кой е на мостика? Джемисън, нали? По-добре го смени, Старши.

— По-късно, сър, с ваше позволение. Остава най-важната част от разследването. А даже не зная как да започна.

— Не ми казвай, че има и още — каза натъртено Булен.

— Трябва ми малко време да обмисля нещата — казах аз. — Чрез нашата радиокабина е постъпило толкова важно известие, че е трябвало да остане в тайна на всяка цена. Но как е било възможно някой да узнае за това известие? Единственият начин за постъпване на съобщения до „Кампари“ е бил през слушалките, закрепени на главата на Браунел, и все пак някой друг е уловил известието едновременно с Браунел. Вероятно. Едва Браунел завършил преписването на известието в бележника си и щом се е пресегнал за телефона, умрял. Има и друг радиоприемник на борда на „Кампари“, настроен на същата дължина на вълната, и то някъде около радиокабината, защото на подслушвача са били необходими секунди да стигне от едното място до другото. Задачата е да се открие приемникът.

Булен ме погледна. Макилрой ме погледна. Двамата се спогледаха. После Макилрой възрази:

— Но радистът постоянно сменя дължината на вълната. Как може някой да знае на каква вълна е в даден момент?

— Как може човек да знае всичко? — попитах аз. Кимнах към бележника на масата. — Докато не дешифрираме това.

— Известието. — Булен се загледа в бележника и рязко реши — Насау. Максимална скорост, Главни, но бавно, през половин час, така, че никой да не усети смяната на оборотите. Старши, на мостика! Установи местонахождението ни. — Той донесе карти, линеали, пергели, докато аз нанасях цифрите, кимна ми и му дадох ориентира. — Нанеси възможно най-късото разстояние.

Не трая дълго.

— 047 оттук дотук, сър, приблизително 220 мили, след това 350.

— Пристигане?

— Максимална скорост? — Естествено.

— Точно утре преди полунощ.

Той посегна към един бележник, драска една минута и зачете:

— „Пристанищни власти Насау, параход «Кампари», позиция такава и такава, пристига утре, сряда, 23:30. Молим на разположение полиция, незабавно разследване. Един убит, един изчезнал. Спешно. Булен, капитан.“ — Това бива. — Пресегна за телефона. Аз му улових ръката.

— Който има приемника, може да проследи еднакво лесно както излизащите, така и постъпващите повиквания. Така ще разберат, че сме по дирите им. Господ само знае какво може да се случи тогава.

Булен погледна бавно първо мен, после Макилрой, после ковчежника, който не бе проговорил ни дума след пристигането ми в кабината, после пак мен. След това накъса известието на ситни парченца и ги пусна в кошчето за отпадъци.