Майкъл Конъли
Примката на совата (27)

26

Маккейлъб стигна до „Ел Кочинито“ в дванайсет без четвърт. От пет години не бе посещавал този ресторант в Силвър Лейк, но помнеше, че има само десетина маси и на обяд се запълва бързо. Най-често от полицаи. Не защото ги привличаше с името си — в превод от испански то означаваше „Прасенцето“, а защото предлагаше добра и евтина храна. От личен опит Маккейлъб знаеше, че ченгетата са големи майстори да откриват подобни заведения сред множеството ресторанти в който и да било град. Когато от Бюрото го пращаха в командировки, питаше местните улични полицаи къде да обядва. Рядко оставате разочарован.

Докато чакаше Уинстън, той грижливо проучи менюто и реши какво да поръча. От година насам апетитът му се възвръщаше с пълна сила. През първите осемнайсет месеца след операцията бе загубил напълно чувството за вкус. Не го интересуваше какво яде, защото всичко му се струваше едно и също — блудкаво. Дори дебелият слой лютив сос, с който покриваше всяка храна — от сандвичи до спагети — едва регистрираше някакво смътно усещане върху езика му. Но сетне чувството за вкус почна да се завръща и за него това стана едва ли не второ възраждане след самата трансплантация. Сега обожаваше кухнята на Грасиела. Нещо повече — обожаваше дори собствената си кухня, макар да знаеше, че е некадърен да сготви каквото и да било, освен кюфтета на скара. Ядеше всичко с апетит, какъвто не помнеше да е имал дори и преди операцията. Наслаждаваше се на среднощния сандвич с желе и фъстъчено масло точно толкова, колкото на пътуванията с Грасиела до континента, за да вечерят в някой изискан ресторант. Нищо чудно, че почна да пълнее и си възвърна десетте килограма, които бе загубил, докато старото му сърце бавно умираше. Сега тежеше точно колкото преди болестта — осемдесет и два килограма — и за пръв път от четири години насам трябваше да внимава за теглото си. При последния сърдечен преглед лекарката забеляза това и го предупреди да намали калориите и мазнините.

Не и сега обаче. Отдавна чакаше удобен случай да посети този ресторант. Преди години беше живял доста време във Флорида, докато преследваше един сериен убиец, и единственото хубаво нещо, което излезе от цялата работа, бе запознанството му с кубинската кухня. Когато по-късно се прехвърли в Лос Анджелис, дълго търси кубински ресторант от ранга на заведенията в Ибор Сити край Тампа. Веднъж му се случи да разговаря по служба с пътен полицай от кубински произход. Попита го къде ходи, когато му се хапва истинска кубинска кухня. В „Ел Кочинито“, отговори полицаят. И Маккейлъб бързо стана редовен клиент.

Всъщност четенето на менюто си беше чиста загуба на време, защото отдавна знаеше какво иска. Напук на всички лекари щеше да си похапне лечон асада^[1] с черен фасул, ориз, пържени банани и юка. Чакаше само Уинстън да дойде, та да поръчат час по-скоро.

Той остави менюто настрани и се замисли за Хари Бош. Почти цяла сутрин беше останал на яхтата да гледа процеса по телевизията. Според него Бош се бе представил великолепно като свидетел. Разкритието, че Стори е свързан с още един смъртен случай, потресе Маккейлъб, а очевидно и журналистическата тълпа. През почивките коментаторите от студиото се прехласваха пред перспективата за нови сензации. По някое време показаха коридора пред залата, където журналистите обсипваха Дж. Ризън Фоукс с въпроси около новия развой на процеса. Фоукс отказваше коментари, навярно за пръв път през живота си. Коментаторите трябваше да се задоволят с догадки относно разкритията и да обсъждат методичния, но завладяващ подход на обвинението.

Но предаването по телевизията само засилваше смътната тревога в душата на Маккейлъб. Не можеше да преглътне идеята, че човекът, когото виждаше тъй прецизно да описва хода на едно трудно разследване, може да бъде убиец, извършил престъпление като онова, срещу което се изправяше в съдебната зала.

Точно в дванайсет, уговореното време за срещата, Маккейлъб се откъсна от мислите, надигна глава и видя Джей Уинстън да влиза в ресторанта. След нея вървяха двама мъже. Единият беше черен, другият бял и с това разликата помежду им се изчерпваше, защото носеха почти еднакви сиви костюми и кафяви вратовръзки. Още преди да стигнат до масата Маккейлъб разбра, че са от Бюрото.

По лицето на Уинстън бе изписано безсилно примирение.

— Тери, искам да се запознаеш с тези момчета — каза тя, преди да седне, и посочи първо към черния агент. — Това е Дон Туили, а това е Маркъс Фридман. Те са от ФБР.

Тримата придърпаха столове и седнаха. Фридман се настани до Маккейлъб, Туили срещу него. Не си подадоха ръце.

— Никога не съм опитвал кубинска кухня — каза Туили, докато посягаше за менюто. — Добре ли готвят тук?

Маккейлъб го погледна.

— Не. Затова ми харесва.

Туили откъсна очи от менюто и се усмихна.

— Знам, глупав въпрос. — Той наведе глава, после пак погледна Маккейлъб. — Знаеш ли, Тери, чувал съм за теб. Ти си същинска легенда. Не заради сърцето, а заради случаите. Радвам се, че най-после те срещнах.

Маккейлъб погледна Уинстън и очите му говореха красноречиво: какво става, по дяволите?

— Тери, Марк и Дон са от отдела за граждански права.

— Тъй ли? Страхотно. Е, момчета, значи идвате чак от централата, за да срещнете една легенда и да опитате кубинска кухня. Или може би има нещо друго?

— Ами… — започна Туили.

— Тери, работата се разсмърдя — каза Уинстън. — Тази сутрин един репортер се обадил на моя капитан да пита дали разследваме Хари Бош като заподозрян по случая Гън.

Маккейлъб замаяно се облегна назад. Канеше се да отговори, когато келнерът пристъпи до масата.

— Изчакайте още две-три минути — грубо му каза Туили и пренебрежително махна с ръка, което подразни Маккейлъб.

Уинстън продължи:

— Тери, преди да говорим по-нататък, трябва да те питам за нещо. От теб ли е тръгнала информацията?

Маккейлъб възмутено поклати глава.

— Ти майтап ли си правиш? Да питаш мен за такова нещо!

— Виж какво, знам само, че не е излязло от мен. А аз не съм казала никому, нито на капитан Хичънс, нито дори на собствения си партньор, камо ли на репортер.

— Е, не съм и аз. Благодаря, че ме попита.

Маккейлъб се озърна към Туили, после отново погледна Уинстън. Беше му ужасно неприятно да се кара с Джей пред странични хора.

— Те какво търсят тук? — попита той. После се завъртя към Туили. — Какво искате?

— Те поемат случая, Тери — обясни Уинстън. — Вече си вън от играта.

Маккейлъб врътна очи към нея. Беше зяпнал от смайване, но усети колко нелепо изглежда и побърза да затвори уста.

— Какви ги дрънкаш? Аз ли съм вън от играта? Та аз единствен съм вътре. Бъхтих се по тоя случай като…

— Знам, Тери. Но нещата се промениха. След като репортерът позвъни на Хичънс, трябваше да му кажа какво става, с какво се занимаваме. Той се разбесня, а като му попремина, реши, че ще е най-добре да докладваме на Бюрото.

— Отделът за граждански права, Тери — каза Туили. — Изкарваме си насъщния с разследване на ченгета. Ще можем да…

— Майната ти, Туили. Не ме будалкай с приказки за Бюрото. Забрави ли, че и аз съм бил там? Знам как става. Идвате, задигате ми готовия случай, а после се пъчите пред камерите, докато вкарвате Бош в затвора.

— За това ли е целият шум? — обади се Фридман. — Заради славата?

— Не бой се, Тери — каза Туили. — Ще изкараме теб пред камерите, ако това искаш.

— Не искам това. И не ми викай Тери. Ти дори не ме познаваш, мътните да те вземат. — Маккейлъб огледа масата и поклати глава. — Мамка му, толкова време чаках да дойда тук, а сега изобщо не ми се яде.

— Тери… — започна Уинстън, но не довърши.

— Какво, сега сигурно ще ми кажеш, че така е правилно?

— Не. Не става дума за правилно или неправилно. Просто това е положението. Вече имаме официално следствие. А ти не си полицейски служител. От самото начало знаеше, че може да стане така.

Той неохотно кимна. Подпря лакти на масата и зарови лице в дланите си.

— Кой е репортерът?

Тъй като Уинстън не отговори, той надигна глава и я погледна втренчено.

— Кой?

— Някой си Джак Макавой. Работи за „Ню Таймс“, едно кресливо вестниче, дето обича да забърква скандали.

— Знам го.

— Познаваш Макавой? — изненада се Туили.

Телефонът на Маккейлъб забръмча. Беше в джоба на сакото му, преметнато върху облегалката на стола. Докато опитваше да го извади, телефонът се заклещи. Маккейлъб задърпа отчаяно, защото предполагаше, че звъни Грасиела. Освен нея бе дал номера си само на Уинстън, Бъди Локридж и Браз Доран, но с Браз вече нямаше работа.

Най-сетне успя да отговори след петия сигнал.

— Ало, агент Маккейлъб, обажда се Джак Макавой от „Ню Таймс“. Имаш ли две-три минути да поговорим?

Маккейлъб погледна към Туили и се запита дали чува гласа от телефона.

— Всъщност не. В момента съм малко зает. Откъде взе този номер?

— Свързах се с Каталина. Позвъних у вас и вдигна жена ти. Тя ми даде номера. Има ли някакъв проблем?

— Не, няма. Но не мога да говоря сега.

— А кога ще можеш? Важно е. Чух нещо, за което държа непременно да поговорим…

— Обади ми се по-късно. След час.

Маккейлъб изключи телефона и го остави на масата. Не би се учудил, ако Макавой звъннеше след минута. От журналистите нямаше спасение.

— Тери, наред ли е всичко?

Той погледна Уинстън.

— Да, наред е. Обади се утрешният клиент. Пита какво ще е времето. — Маккейлъб се завъртя към Туили. — Какво каза преди малко?

— Попитах те дали познаваш Джак Макавой. Онзи журналист, дето се обадил на Хичънс.

Маккейлъб помълча, погледна Уинстън и пак се обърна към Туили.

— Да, познавам го. И ти знаеш, че го познавам.

— Вярно, случаят с Поета. Ти взе участие в него.

— Съвсем скромно.

— Кога разговаря за последен път с Макавой?

— Ами… трябва да е било… чакай да видим. Трябва да е било преди два дни.

Уинстън настръхна. Маккейлъб я погледна.

— Джей, по-кротко, ако обичаш. Случайно срещнах Макавой на делото срещу Стори. Отидох там да поговоря с Бош. Макавой е командирован от „Ню Таймс“ и ме поздрави — не се бяхме виждали от пет години. Изобщо не съм му казвал какво правя и по какъв случай работя. Всъщност, когато го срещнах, Бош още не беше заподозрян.

— А той видя ли те заедно с Бош?

— Сигурно ме е видял. Както всички. На това дело май има повече журналисти, отколкото на процеса срещу О Джей Симпсън. Макавой споменал ли е моето име пред капитана?

— Не знам. Хичънс не каза такова нещо.

— Добре тогава, щом не си ти и не съм аз, откъде може да е изтекла информация?

— Точно това питаме и ние — каза Туили. — Преди да поемем случая, искаме да опознаем терена и да разберем кой пред кого пее.

Маккейлъб не отговори. Стените наоколо сякаш почваха да го притискат. Неприятният разговор, досадната физиономия на Туили, правостоящите хора наоколо, чакащи за маси — от всичко това имаше чувството, че се задушава.

— Ами онзи бар, в който си ходил снощи? — попита Фридман.

Маккейлъб се облегна назад и го погледна.

— Защо питаш?

— Джей ни разказа всичко. Разпитвал си там за Бош и Гън, нали?

— Е, и какво? Да не мислиш, че барманката веднага е хукнала да звъни на Джак Макавой в „Ню Таймс“? Само защото съм й показал снимка на Бош? Що не вземеш да се гръмнеш?

— Хей, в тоя град медиите са на почит. Хората само дебнат. Непрекъснато продават сведения, истории, информация.

Маккейлъб поклати глава. Просто не можеше да повярва, че барманката със сакото е имала чак толкова ум, та да разбере какво точно върши и после да позвъни на журналист.

Изведнъж осъзна кой има и необходимите сведения, и достатъчно ум. Бъди Локридж. А ако пробивът идваше от него, значи виновен беше самият Маккейлъб. По челото му изби пот, когато си спомни как Локридж се спотайваше долу в каютата, докато той обясняваше на. Уинстън подозренията си срещу Бош.

— Пи ли нещо, докато беше в бара? Чух, че всеки ден гълташ цяла камара хапчета. А като се смесят с алкохол… нали знаеш, казана дума — хвърлен камък.

Въпроса зададе Туили, но Маккейлъб хвърли сърдит поглед към Уинстън. Обиждаше го не толкова чувството за измяна, излъчвано от целия разговор, колкото бързината, с която се променяха отношенията им. Но преди да проговори, той зърна извинението в очите й. Несъмнено и тя съжаляваше, че нещата са се развили така. Маккейлъб отново се обърна към Туили.

— Значи мислиш, че съм попрекалил с алкохола и хапчетата, а Туили? Това ли си мислиш? Че съм се раздрънкал в някакъв бар?

— Не го мисля. Просто питам, разбра ли? Няма защо да минаваш в отбрана. Просто се мъча да изясня откъде онзи репортер е научил разни неща.

— Е, това си го изяснявай без мен.

Когато Маккейлъб понечи да се надигне, Туили посегна през масата и го хвана за ръката.

— Стига, Тери, дай да поговорим.

— Тери, моля те — обади се Уинстън.

Маккейлъб дръпна ръка и се изправи. Погледна Уинстън.

— Успех, Джей. С тия момчета ще ти трябва голям късмет. — После той се обърна към Фридман и Туили. — А на вас двамата, майната ви.

Той си проправи път през навалицата пред входа. Никой не го последва.

 

Маккейлъб седеше в джипа на булевард „Сънсет“, гледаше ресторанта и чакаше яростта бавно да се изцеди от тялото му. От една страна знаеше, че Уинстън и нейният капитан вършат каквото трябва. Но от друга беше ядосан, че го отстраняват от собствения му случай. Всяко следствие е като автомобил. Можеш да седиш зад волана, до шофьора или отзад. Или пък да висиш край пътя и да зяпаш прелитащите коли. Маккейлъб току-що бе смъкнат от шофьорското място и му оставаше само да подсмърча в канавката. От това го болеше най-много.

Замисли се за Бъди Локридж и какво точно да прави с него. Ако се окажеше, че именно Бъди е докладвал на Макавой след онова подслушване на яхтата, Маккейлъб щеше да прекъсне всякакви връзки с партньора си. Просто би било невъзможно да работи и занапред с Бъди.

Хрумна му, че Бъди знае номера на клетъчния телефон и можеше да го е дал на Макавой. Извади телефона и позвъни у дома. Обади се Грасиела — в петък тя работеше на половин ден.

— Грасиела, да си давала моя номер на някого?

— Да, на един журналист, който каза, че те познавал и трябвало спешно да разговаря с теб. Джак някой си. Защо, сбъркала ли съм?

— Не, няма нищо. Просто проверявах.

— Сигурен ли си?

Изписука сигнал, че го търсят от друг телефон. Той погледна часовника си. Беше един без десет, Макавой не би трябвало да се обажда преди един.

— Да, сигурен съм — каза той. — Виж какво, някой звъни. Тази вечер ще се прибера. Довиждане.

Превключи на другия разговор. Обаждаше се Макавой. Бил в съда и след малко трябвало да влиза в залата, за да не си загуби скъпоценното място. Затова се обаждал по-рано.

— Сега можеш ли да говориш? — попита той.

— Какво искаш?

— Трябва да поговорим.

— Все това ми повтаряш. За какво да говорим?

— Хари Бош. Пиша статия за…

— Не знам нищо за делото Стори. Само каквото показват по телевизията.

— Не питам за Стори. Интересува ме случаят с Едуард Гън.

Маккейлъб не отговори. Усещаше, че нещата тръгват на зле. Намесеше ли се журналист в такава история, сто на сто предстоеше беда. След малко Макавой наруши мълчанието.

— Затова ли искаше да се срещнеш с Хари Бош онзи ден, когато те видях в съда? По случая Гън ли работиш?

— Чуй ме. Мога с чиста съвест да ти кажа, че не работя по случая Гън. Разбра ли?

— А онзи ден работеше ли по него? Заедно със служителка от шерифския отдел.

— Може ли да попитам нещо. Кой те открехна? Кой каза, че работя по случая?

— Не мога да отговоря. Трябва да си пазя източниците. Ако желаеш да ми дадеш информация, ще пазя и теб. Но издам ли източник, спукана ми е работата в занаята.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Джак? Няма да разговарям с теб, ако ти не разговаряш с мен, нали ме разбираш? Това е нож с две остриета. Ако кажеш кой ти е надрънкал тая глупост за мен, и аз може да си развържа езика. Иначе няма какво да си кажем.

Той зачака. Макавой мълчеше.

— Така си и мислех. Не се впрягай, Джак.

Той изключи телефона. Независимо дали Макавой бе споменал името му пред капитан Хичънс или не, ставаше ясно, че журналистът има достъп до източник на правдоподобна информация. И това можеше да бъде само един човек освен Маккейлъб и Джей Уинстън.

— По дяволите! — изруга той.

Малко след един Маккейлъб видя Джей Уинстън да излиза от „Ел Кочинито“. Беше се надявал да поговори с нея насаме, евентуално да и каже за Локридж. Но Туили и Фридман я следваха и тримата се качиха в една кола. Кола на Бюрото.

Маккейлъб ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха към центъра. После слезе от джипа и се върна в ресторанта. Умираше от глад. Нямаше свободни маси, затова поръча храна за вкъщи. Щеше да хапне в джипа.

Старицата, която прие поръчката, вдигна към него печални кафяви очи. Каза, че тая седмица било много натоварено и кухнята току-що сервирала последната порция лечон асада.