Дамян Дамянов
Гео Милев

Какъв ли ужас е да бъдеш изгорен жив? И въпреки това да благославяш човека, който е открил огъня! Да бъдеш удушен с някаква ръждива тел през гърлото и да вярваш в силата на въздуха! Да вярваш в идването на власт на мечтите си, на идеята, за която гориш! И да крещиш от пламъците:

Всичко писано от философи, поети

ще се сбъдне!

Без бог! Без господар!

Септември ще бъде май!

Човешкия живот

ще бъде един безконечен възход —

нагоре! нагоре!

Земята ще бъде рай —

ще бъде!

… И то когато земята е ад! Пъкъл! Не е ли това един български нововековен Галилей?

Някога исках да имам коса като неговата — да пада над дясното ми око. Не знаех, че този романтичен кичур всъщност е трагичен — крие едното око, което го няма, което е стъклено… Сега, макар и да плешивея от ден на ден, не искам перчема му. Искам само неговото единствено око, за да мога да гледам напред в годините… Защото той само с едно око видя бъдещето…

Какво ли бих видял аз, ако имах това око? Сигурно — невероятно красиви неща, неизказани и немечтани неща, чудесни като в приказка! А в дъното им, най-отзад — един едноок човек, хиляди хора с очи и без очи, които горят живи. Като факли.

За да стане по-светло на тая тъмна и дълго ослепявана грешна земя…