Астрид Линдгрен
Карлсон, който живее на покрива (6)

Карлсон — призрак

Едва на другия ден през време на обяда родителите попитаха Дребосъчето как все пак беше попаднал на покрива.

— Да не си изпълзял през таванското прозорче? — попита майка му.

— Не, аз полетях с Карлсон, който живее на покрива — отговори Дребосъчето.

Майката и бащата се спогледаха.

— Не, така не може да продължава повече! — извика майката. — Тоя Карлсон ще ме накара да обезумея.

— Чуй ме, Дребосъче — каза бащата, — не съществува никакъв Карлсон, който да живее на покрива.

— „Не съществува!“ — повтори Дребосъчето. — Всеки случай вчера той съществуваше.

Майката поклати загрижено глава:

— Добре, че наближава ваканцията и ти ще отидеш при баба си. Надявам се, че там Карлсон няма да те преследва.

Дребосъчето не беше още мислил за тази неприятност. Нали скоро ще го изпратят да прекара лятото при баба си на село! А това значи два месеца да не вижда Карлсон.

Разбира се, лете при баба е много хубаво, там всякога става весело, но Карлсон… Ами ако Карлсон не живее вече на техния покрив, когато Дребосъчето се върне в града?

Дребосъчето седеше облакътен на масата, обгърнал с ръце главата си. Той не можеше да си представи своя живот без Карлсон.

— Не знаеш ли, че не бива да се облягаш с лакти на масата? — попита Бетан.

— Ти гледай себе си! — озъби се Дребосъчето.

— Дребосъче, вдигни лактите си от масата — каза майката. — Да ти сложа ли цветно зеле?

— Не, по-скоро ще умра, отколкото да ям зеле!

— Ох! — въздъхна бащата. — Трябва да кажеш: „Не, благодаря!“

„Защо така се надпреварват да командват момчето, което струва сто хиляди милиона?“ — помисли си Дребосъчето, но не изказа гласно мисълта си.

— Вие сами прекрасно разбирате, че когато казвам: „По-скоро ще умра, отколкото да ям зеле“, аз искам да кажа: „Не, благодаря“ — поясни той.

— Възпитаните хора никога не говорят така — каза бащата. — А ти нали искаш да станеш възпитан човек?

— Не, татко, по-добре да стана такъв, какъвто си ти — отговори Дребосъчето.

Майката, Босе и Бетан се разсмяха.

Дребосъчето не разбра за какво се смеят, но реши, че се смеят на баща му, а това Дребосъчето не можеше да претърпи.

— Да, аз искам да бъда такъв, какъвто си ти, татко! Ти си толкова добър! — произнесе Дребосъчето, като гледаше баща си.

— Благодаря ти, мое момче — каза баща му.

— Значи наистина не искаш цветно зеле?

— Не, по-скоро ще умра, отколкото да ям зеле!

— Но то е много полезно — въздъхна майката.

— Навярно — каза Дребосъчето. — Отдавна съм забелязал: колкото едно ядене е по-безвкусно, толкова е по-полезно. Бих искал да зная защо всички тия витамини ги има само в това, което не е вкусно?…

— Витамините, разбира се, трябва да бъдат в шоколада и дъвката — забеляза духовито Босе.

— Това е най-умното от всичко, което си казвал напоследък — рече Дребосъчето.

След обяда Дребосъчето тръгна към стаята си. Той желаеше от все сърце Карлсон да долети по-скоро. След някой и друг ден Дребосъчето ще отпътува от града. Затова сега трябва да се срещат колкото се може по-често.

Навярно Карлсон почувства, че Дребосъчето го чака: едва-що беше подал носа си през прозорчето, и Карлсон пристигна.

— Сега ти нямаш температура, нали? — попита Дребосъчето.

— Температура ли? Аз да съм имал температура!?… Никога не съм имал температура. Това беше внушение.

— Значи ти си беше внушил, че имаш температура? — зачуди се Дребосъчето.

— Не, аз ти внуших, че имам температура — отговори радостно Карлсон и се засмя. — Познай кой е най-големият в света хитрец?

Карлсон не остана ни за минута на едно място. Като разговаряше, през цялото време обикаляше из стаята, пипаше, каквото му попадне под ръка, отваряше и затваряше с любопитство шкафовете и разглеждаше всичко с голям интерес.

— Не, сега нямам температура. Сега съм необикновено здрав и съм склонен да мисля за развлечения.

И Дребосъчето нямаше нищо против да се поразвлече. Но той искаше преди това баща му, майка му, Босе и Бетан да видят най-после Карлсон, та да престанат да му досаждат, като го убеждават, че Карлсон не съществува.

— Почакай ме една минутка — каза бързо Дребосъчето, — ей сегичка ще се върна.

И той се втурна през глава в гостната. Босе и Бетан не бяха вкъщи — това, разбира се, беше твърде неприятно, — но майка му и баща му седяха до камината. Дребосъчето им каза, силно развълнуван:

— Мамо и татко, елате по-скоро в моята стая!

Той реши да не им говори предварително нищо за Карлсон — по-добре ще е, ако го видят без предупреждение.

— Може би ти ще поседиш при нас? — предложи майка му.

Но Дребосъчето я потегли за ръката:

— Не, вие трябва да дойдете при мене. Там ще видите нещо…

Не особено дългите преговори завършиха успешно. Баща му и майка му тръгнаха с него. Щастливото Дребосъче радостно разтвори вратата на своята стая. Най-после ще видят Карлсон!

Но Дребосъчето едва не заплака, толкова се беше обезсърчил. Стаята се оказа празна, както и миналия път, когато доведе цялото семейство да се запознае с Карлсон.

— Е, какво трябва да видим тука? — попита бащата.

— Нищо особено — измърмори Дребосъчето. За щастие в тоя миг се раздаде телефонен звън. Бащата отиде да говори по телефона, а майка му си спомни, че във фурничката се пече сладка баница, и побърза към кухнята. Така че тоя път Дребосъчето мина, без да дава обяснения.

Като остана сам, Дребосъчето седна до прозореца. Той се разсърди много на Карлсон и реши: щом прилети отново, да му каже откровено всичко, каквото мисли.

Но никой не прилетя. Вместо това двете крила на шкафа се отвориха и оттам се подаде лукавото лице на Карлсон.

Дребосъчето просто се вцепени от учудване.

— Какво правиш в моя шкаф?

— Да ти кажа, че там съм мътил пилета — ще те излъжа. Ако ти кажа, че съм мислил за греховете си — пак ще те излъжа. Може би ако ти кажа, че съм лежал на полицата и съм почивал — това ще бъде истина! — отговори Карлсон.

Дребосъчето тозчас забрави, че е сърдит на Карлсон. Той беше толкова радостен, дето Карлсон се намери отново.

— Това е прекрасен гардероб, сякаш създаден нарочно за игра на криеница. Хайде да поиграем! Аз пак ще легна на полицата, а ти ще ме търсиш — каза Карлсон.

И не дочакал отговора на Дребосъчето, Карлсон се скри в гардероба. Дребосъчето чу как той се катери там, види се, на горната полица.

— Търси ме сега! — извика Карлсон.

Дребосъчето разтвори двете крила на гардероба и, разбира се, веднага видя Карлсон, който лежеше на полицата.

— Фу, какъв си противен! — завика Карлсон. — Не можа ли отначало поне малко да ме потърсиш под кревата, зад бюрото или някъде другаде? Щом си такъв, няма повече да играя с тебе. Фу, какъв си противен!

В тази минута се позвъни на входната врата и в антрето се чу гласът на майка му:

— Дребосъче, Кристер и Гунила дойдоха.

Това съобщение беше достатъчно, за да се подобри настроението на Карлсон.

— Почакай, сега ще им изиграем една шега! — пошепна той на Дребосъчето. — Я затвори по-плътно гардероба…

Едва успя да затвори гардероба, и в стаята влязоха Гунила и Кристер. Те живееха на същата улица, където живееше Дребосъчето, и учеха с него в един клас. Дребосъчето много харесваше Гунила и често разказваше на майка си колко е „ужасно хубава“.

Дребосъчето обичаше и Кристер и отдавна му беше простил за подутината на челото. Наистина с него често се посбиваха, но веднага се и помиряваха. Впрочем Дребосъчето не се биеше само с Кристер, а с почти всичките деца от тяхната улица. Само Гунила никога не биеше.

— Как така досега да не си ударил нито веднъж Гунила? — попита го майка му.

— Тя е така „ужасно хубава“, че няма защо да я бия.

Но и Гунила можеше да изкара някога Дребосъчето из търпение. Вчера например, когато тримата се връщаха от училище и Дребосъчето разказваше за Карлсон, Гунила се разсмя високо и каза, че всичко това е негова измислица. Кристер се съгласи с нея и Дребосъчето се принуди да го цапне.

Кристер му отвърна тогава, като го замери с камъка.

Но сега, ни лук яли, ни лук мирисали, дойдоха на гости у Дребосъчето, а Кристер доведе дори и своето кученце Йофа. Дребосъчето толкова много се зарадва, че забрави за Карлсон, който лежеше на полицата в гардероба. „Няма на света по-хубаво нещо от кучето“ — помисли си Дребосъчето. Йофа скачаше и лаеше, а Дребосъчето го прегръщаше и милваше, Кристер стоеше наблизо и съвсем спокойно наблюдаваше как Дребосъчето гали Йофа. Той знаеше, че Йофа е негово кученце и на никого другиго, затова Дребосъчето можеше да играе с него колкото си иска.

Изведнъж в самия разгар на играта на Дребосъчето с Йофа Гунила попита, като се подсмиваше лукаво:

— А къде е твоят Карлсон, който живее на покрива? Ние мислехме, че ще го заварим при тебе.

И чак сега Дребосъчето си спомни, че Карлсон лежи на полицата в неговия гардероб. Но тъй като не знаеше каква лудория е измислил сега Карлсон, нищо не каза на Кристер и Гунила.

— Ти пък, Гунила, мислиш, че аз съм съчинил всичко за Карлсон, който живее на покрива. Вчера ти разправяше, че той бил измислица…

— Разбира се, че е измислица — отговори Гунила и се разсмя; на бузите й се появиха трапчинки.

— Ами ако не е измислица? — попита хитро Дребосъчето.

— Но той е наистина измислица! — намеси се в разговора Кристер.

— Не е! — викна Дребосъчето.

Той не беше успял още да размисли дали си струва да разреши препирнята с думи, а не с юмруци — например да вземе изведнъж да цапне Кристер, — когато от гардероба се раздаде гръмко и ясно:

— Ку-ку-ри-гу!

— Какво е това? — извика Гунила и нейната червена като вишна устица се разтвори широко от учудване.

— Ку-ку-ри-гу! — чу се отново от гардероба, сякаш пропя истински петел.

— Я, петел ли живее в гардероба ти? — учуди се Кристер.

Йофа заскимтя и се обърна към гардероба.

— Ей сега ще отворя гардероба и ще видя какво има там — каза Гунила и го отвори.

Кристер изтича при нея и също надникна в гардероба. Отначало не видяха нищо друго освен окачени дрехи. Но после от горната полица се разнесе кикотене. Кристер и Гунила погледнаха горе и видяха на полицата малко дебело човече. То се беше излегнало удобно по корем, с подпряна глава на ръка и клатеше десния си крак. Веселите му сини очи сияеха.

Кристер и Гунила гледаха мълчешком човечето, изгубили ума и дума. Само Йофа продължаваше тихо да ръмжи.

Когато Гунила се опомни, тя продума:

— Кой е тоя?

— Една малка фантазийка — отговори чудното човече и още по-енергично заклати краката си. — Малка фантазийка, която лежи и си почива. Накъсо казано — една измислица!

— Това… това е… — проговори Кристер, като се запъваше.

— … малка измислица, която си лежи и си кукурига — каза човечето.

— Това е Карлсон, който живее на покрива! — пошепна Гунила.

— Че кой друг, разбира се! Да не мислиш, че старата деветдесет и две годишна баба Густавсон се е промъкнала тука и се е разположила в гардероба?

Дребосъчето просто примираше от смях — толкова глупаво изглеждаха смаяните Кристер и Гунила.

— Те сякаш онемяха — промълви Дребосъчето. С един скок Карлсон скочи от полицата долу. Той се приближи до Гунила и я щипна по бузата:

— Ами тая малка измислица каква е?

— Ние… — промърмори Кристер.

— Е, ти навярно се казваш Август, нали? — попита Карлсон.

— Съвсем не се казвам Август — отговори Кристер.

— Добре. Да продължим!… — каза Карлсон.

— Те се казват Гунила и Кристер — поясни Дребосъчето.

— Да трудно ти е просто да повярваш как понякога на хората не им върви. Но сега с нищо не може да им се помогне. Пък освен това всички хора не могат да се казват Карлсоновци, я!…

Карлсон погледна любопитно наоколо и побърза да добави:

— А сега не бих имал нищо против да се позабавляваме. Може да метнем един-два стола през прозореца или да измислим друга подобна игра, а?

Дребосъчето не смяташе, че това ще бъде весела игра. Той положително знаеше, че майка му и баща му няма да одобрят такава игра.

— Да, виждам, че сте страхливци. Ако сте такива нерешителни, нищо няма да излезе. Ако не ви харесва моето предложение, измислете нещо друго. Иначе с вас няма да се спогаждам. Аз трябва с нещо да се забавлявам — каза Карлсон и обиден наду устни.

— Почакай, ние ей сегичка ще измислим нещо! — пошепна с умоляващ глас Дребосъчето.

Но както изглеждаше, Карлсон беше решил да бъде сериозно обиден.

— Я веднага да отлетя оттука… — измърмори той. И тримата разбраха каква голяма беда ще бъде, ако Карлсон си отлети, и се заеха в един глас да го увещават.

Карлсон мълча една минута, като продължаваше да се надува.

— Това, разбира се, не е сигурно, но аз бих могъл да остана, ако ей тая — и Карлсон показа с дебелото си пръстче Гунила — ме погали по главата и каже:

„Мили Карлсон“.

Гунила го погали на драго сърце и го помоли:

— Миличък Карлсон, остани! Ние непременно ще измислим нещо!

— Добре — каза Карлсон. — Съгласявам се да остана.

Децата въздъхнаха облекчено.

Майката и бащата на Дребосъчето обикновено отиваха на разходка надвечер. И сега майката извика от антрето:

— Дребосъче! Кристер и Гунила могат да останат при тебе до осем часа. После веднага си легни. Като се върнем, ще дойда при тебе да ти кажа „лека нощ“.

И децата въздъхнаха облекчено.

— А защо тя не каза до колко часа аз мога да остана тука? — попита Карлсон и издаде напред долната си устна. — Ако всички са така несправедливи към мен, и аз няма да другарувам с вас.

— Ти можеш да останеш тука, докато си искаш — отговори Дребосъчето.

Карлсон още повече издаде напред устната си.

— А защо и мене не отпратят оттука точно в осем, както всичките? — каза Карлсон с обиден глас. — Не, аз така не играя!

— Добре, ще помоля мама да отпрати и тебе в осем часа — обеща Дребосъчето. — Е, а ти измисли ли на какво ще играем?

Лошото настроение на Карлсон моментално изчезна.

— Ще играем на призраци и ще плашим хората. Вие дори не можете да си представите какво мога да направя с помощта на един малък чаршаф. Ако всички хора, които съм изплашвал до смърт, ми бяха давали по пет йоре, можех да купя цяла планина шоколад. Аз съм най-добрият в света призрак — каза Карлсон и очите му заблестяха весело.

Дребосъчето, Кристер и Гунила с радост се съгласиха да играят на призраци. Но Дребосъчето каза:

— Не е задължително да плашим ужасно хората.

— Спокойствие и само спокойствие! — отвърна Карлсон. — Няма да учиш най-добрия в света призрак как трябва да се държи призракът. Аз само лекичко ще изплаша всички до смърт и никой няма дори да забележи това. — Той дойде до кревата на Дребосъчето и взе чаршафа. — От това може да се направи твърде прилична дреха за призрака.

Карлсон извади от чекмеджето на бюрото пастелчета и нарисува върху единия ъгъл на чаршафа страшно лице. После взе ножици и преди Дребосъчето да успее да го спре, бързо изряза две дупки за очи.

— Чаршафът е дреболия, обикновено нещо. А призракът трябва да вижда какво става наоколо, иначе той ще почне да блуждае и ще попадне в края на краищата кой знае къде.

После Карлсон се зави презглава с чаршафа, така че навън останаха само малките му дебели ръчички.

Макар децата да знаеха, че това под чаршафа е Карлсон, те все пак се поуплашиха. Йофа бясно залая. Когато Карлсон включи своето моторче и закръжи около лампата, чаршафът се развя наоколо и стана още по-страшно. Това беше наистина ужасно зрелище.

— Аз съм малък призрак с мотор! — викаше той. — Див съм, но съм симпатичен.

Децата притихнаха и следяха боязливо неговия полет. А Йофа просто се скъсваше от лай.

— Изобщо — продължи Карлсон — аз обичам да слушам, когато летя, бръмченето на мотора си, но докато съм призрак, навярно трябва да включа заглушителя. Ето така! Той направи няколко кръга съвсем безшумно и заприлича още повече на призрак.

Сега оставаше да се намери някой, когото да изплашат.

— Не може ли да отидем на най-долната площадка на стълбището? Някой ще влезе вкъщи и до смърт ще се изплаши!

В това време телефонът зазвъня, но Дребосъчето реши да не се обажда. Нека си звъни!

Тогава Карлсон почна да въздиша и стене.

— Пет пари не струва оня призрак, който не умее да въздиша и стене — поясни той. — Това е първото нещо, на което учат младите призраци в тяхното училище.

Всички тия приготовления отнеха немалко време. Когато те стояха вече пред входната врата и се готвеха да излязат и застанат на стълбището, за да плашат минувачите, изведнъж се чу леко дращене. Дребосъчето помисли, че майка му и баща му се връщат вкъщи. Но изведнъж той видя как в отвора на кутията за писма някой провира стоманена тел. Дребосъчето веднага разбра, че у тях се промъкват крадци. Той си спомни, че преди няколко дни баща му бе прочел на майка му съобщение, че в града са се появили много крадци по квартирите. Отначало звънят по телефона. Като се убедят, че вкъщи няма никого, крадците разбиват ключалката и изнасят от квартирата всичко ценно.

Дребосъчето се изплаши страшно, като разбра какво става, но не по-малко се изплашиха Кристер и Гунила. Кристер беше затворил Йофа в стаята на Дребосъчето, за да не развали играта на призраци, и сега много съжаляваше за това. Само Карлсон никак не се изплаши.

— Спокойствие и само спокойствие! — прошепна той. — В такива случаи призракът е незаменим. Хайде да се промъкнем тихичко в гостната стая, където твоят баща навярно пази златото и брилянтите.

Карлсон, Дребосъчето, Гунила и Кристер влязоха на пръсти в гостната и като внимаваха да не вдигат шум, те се изпокриха кой където свари зад мебелите. Карлсон влезе в красивия старинен бюфет, дето майката слагаше покривките и кърпите за ядене, и притвори как да е вратичката зад себе си. Не успя да я затвори както трябва, защото тъкмо в тоя миг в гостната влязоха дебнешком крадците. Дребосъчето, който лежеше под дивана при камината, се подаде предпазливо и погледна: сред стаята стояха двама младежи, доста съмнителни на вид. И представете си, това бяха Филе и Руле!

— Сега трябва да разберем къде са скрити парите — каза Филе с хриплив шепот.

— Ясно е, тука — отвърна Руле, като посочи старинно бюро с много чекмеджета.

Дребосъчето знаеше, че в едно от тия чекмеджета майка му държеше парите за покупки, а в другото пазеше скъпоценни пръстени и брошки, които й беше подарила майка й, и бащините му медали, получени за точна стрелба. „Колко ужасно ще е, ако крадците задигнат всичко“ — помисли Дребосъчето.

— Я потърси тук — каза Филе, — пък аз ще отида в кухнята да прегледам дали там няма сребърни лъжици и вилици.

Филе изчезна, а Руле почна да отваря чекмеджетата на бюрото и изведнъж той направо подсвирна от възторг.

„Навярно е намерил парите“ — помисли Дребосъчето.

Руле измъкна друго чекмедже и отново подсвирна — там той видя пръстените и брошките.

Но не можа още веднъж да свирне, защото в тоя миг вратичката на бюфета се разтвори и оттам изхвръкна призракът, като издаваше ужасни стенания. Когато Руле се обърна и видя призрака, той изгрухтя от ужас и изтърва на пода парите, пръстените, брошките и всичко останало. Призракът подхвърчаше около него, стенеше и въздишаше; после изведнъж се насочи към кухнята. След секунда в гостната се вмъкна Филе. Беше бледен като платно.

— Пруле, там има ризрак! — запищя той.

Той искаше да извика „Руле, там има призрак!“, но от страх езикът му се заплете и се получи „Пруле, там има ризрак!“

Пък и здравата се беше уплашил! След него в стаята влетя призракът и почна така зловещо да въздиша и стене, че дъхът ти просто да спре.

Руле и Филе хукнаха към вратата, а призракът се виеше около тях. Обезумели от страх, те изскочиха в антрето, а оттам на стълбищната площадка. Призракът ги преследваше по петите, погна ги надолу по стълбата и от време на време викаше с глух и страшен глас:

— Спокойствие и само спокойствие! Сега ще ви настигна и ще ви стане много весело!

Но призракът се умори и се върна в гостната стая. Дребосъчето събра от пода парите, пръстените, брошките и ги сложи обратно в бюрото. А Гунила и Кристер прибраха всички вилици и лъжици, които беше разпилял Филе, когато бягаше от кухнята до гостната.

— Най-добрият в света призрак — това е Карлсон, който живее на покрива — каза призракът и сне от себе си чаршафа.

Децата се смееха. Те бяха щастливи.

А Карлсон добави:

— Нищо не може да замени призрака, когато трябва да се плашат крадци. Ако хората знаеха това, непременно биха прикачили по един малък злобен призрак към всяка каса в града.

Дребосъчето скачаше от радост, че всичко взе такъв добър обрат.

— Хората са толкова глупави, че вярват в призраци. Просто смешно! — извика той. — Татко казва, че изобщо нищо свръхестествено не съществува — и Дребосъчето, сякаш да потвърди тия думи, кимна с глава. — Глупаци са тия крадци. Те помислиха, че призрак излетя от бюфета! А всъщност това беше само Карлсон, който живее на покрива. Нищо свръхестествено!