Дамян Дамянов
Мъка

Ще се пръсна от скръб непонятна,

безпричинна, а боже би — не.

Скръб по времето минало златно —

туй, което ми всичко отне.

По загубени мама и тате,

що в покоя край мене мълчат.

По една половина познати,

що и днеска ме гледат отвъд.

По бедняци сиротни, по сръчни

печалбарбогаташи дори.

И за тях, и за тях ми е мъчно,

че треперят за свойте пари!

Цял съм скръб, цял съм бомба най-тъмна.

Не човек — зареден жив снаряд.

Ако някой ден взема, че гръмна,

да се знае: по урвите стръмни

в мен избухнал е погребът — свят.

 

28. XI. 1994 г.