Светослав Славчев
Шпага с рубини (24)

АЗ, ТЕОДОРО

Смъртта върви — не, смъртта тържествено шествува из Париж. До вчера властите криеха чумата, наказваха бегълците и по-приказливите. Вече престанаха да крият. По площадите горят сурови борови дървета и клони, над улиците се вие тежък дим. Миризмата на горена смола попива в дрехите, стеле се по запустелите пазарища и градини. Онези, които още не са избягали, са се залостили в домовете си. Тук-там само по някой минувач ще прибяга по плочниците. Ходят маскирани, за да не ги познае Чумата и да не ги проследи.

Нощем минават колите. В сумрачната тишина трополят високите черни каруци с коларите на смъртта. Те са непрестанно пияни — като лек срещу Черната, но повече от страх. Удрят по вратите и викат:

— Мъртвите! Изнесете мъртвите!

Чуват се писъци, сърцераздирателен плач на деца, крясъци на несвестни. Товарят мъртвите на колите, камшиците плющят по конете и пак настъпва ужасна тишина.

Моята беда е, че не мога да откажа на нещастните от моята улица, на хората, които идват да ме молят. Те всъщност не молят мен, защото аз също съм се затворил. Намират по някакъв начин Мишел или Жермен, чрез тях. Молят за лек — за съпруг, за майка, за дете. Заклеват ги, носят последното спестено екю, с часове стоят на колене пред вратите.

Не ми стигат вече силите да лекувам болните с моята дарба. Опитах два пъти и сполучих, спасих две деца, надвих на Черната! Но втория път паднах в несвяст, почувствувах, че ще умра. Мишел едва ме е донесъл, не помня как.

Сега се влача из пустите салони на дома си, всички мои слуги избягаха, останаха само Мишел и Жермен.

Оттук както мога се боря с Еднооката. А изглежда, че мога. Разчетох една от тайните прескрипции на стареца Парацелз, той я е взел от папируса на Трисмегистус. Още преди я бях разгадал донякъде, но вече успях да съставя микстурата. Събирам сили през деня, нощем слизам в своето убежище в подземието. И започвам. Пречиствам в огън Червения лъв, добавям лауданум, отново пречиствам, докато получа Бледата луна. После произнасям заклинанията на Трисмегистус, смесвам отделно Бързия Меркурий с кръв от прилеп и събирам всичко в едно. Това трябва да престои един ден и една нощ, едва тогава е готово да се приеме от болния, иначе е опасно.

Мишел дава от този таен лек по домовете, където има болни деца. Само на децата, за другите нямам достатъчно от Червения лъв, а и лауданумът ми свършва. Забранил съм му да взема в отплата пари или скъпи вещи и мисля, че ме слуша. Но и той, на каквото се е нагледал тези дни! Господи! Полудели от страх майки, които, за да останат живи, отнемат моя лек от устата на болните си деца… Синове, които изхвърлят болните си бащи на плочниците, бащи, които бягат от синовете си, лежащи на смъртния одър! Цялата човешка мерзост изплува при нещастието. Господи, ето какъв човек си сътворил Ти по свой образ и подобие!

А моята микстура, изглежда, помага, така казва Мишел. Треската отстъпвала, болните деца се съвземали. Тъй пише и Парацелз — ако преживеят седмия ден, значи ще оздравеят!

Пак си мисля за Мария и децата. Но става нещо странно, сигурно се променям и аз. Пак ме обзема тъга, но малко по друга. При това всеобщо унищожение омразата ми някак губи сили и избледнява, отмъщението започва да ми се вижда безсмислено. Прости ми, Мария, аз нищо не съм забравил, нищо от страданията — твоите и на синовете ни! Но в мъките и страшната смърт на стотиците й хилядите около мен къде съм аз и къде е моята разплата?

Нощта вече е притиснала Париж, мъртвешка нощ. Трябва да слизам долу.

Надигам се, излизам от салона и бавно се спускам по стълбите.

— Мишел! Къде си, проклетнико!

Появява се мигновено, не се крие както по-рано.

— Идвам, господарю! Готов съм!

Вратичката за подземието, каменните стъпала. Мишел върви напред със свещника, сенките бягат пред него. Мокро е, чува се някъде как капе вода. Два плъха прибягват през ходника, после застават не много далеч и ни гледат. Очите им светят — жълти, като от мъниста, но не са зли. И плъховете боледуват, сигурно и те се страхуват от смъртта, затова идват при хората.

Влизаме в моите стаички, Мишел оставя свещника на масата и се заема с пещта. А аз сядам, придърпвам хаванчетата и започвам да стривам от Червения лъв. Трябва да е на ситни прашинки, тогава е мек като кадифе и може добре да се пречисти. Иначе лауданумът бяга от него.

Мишел е напалил пещта, раздухва я с меха и начева да ми помага. Носи ми кафеза с прилепи. Те са се закачили с ноктите си за пръчките и тъничко пищят. Разбират, че ще умрат. Но какво да правя? Трябва да умрат.

— Е — казвам, — Мишел, мислил ли си някога, че ще станеш слуга на магьосник?

Той мълчи и се мръщи.

— Не бой се — продължавам — за душата си, за своята скъпоценна душа! На онзи свят ще се застъпя за теб! Защо се плашиш?

Някой говореше така и с мен. А, да, Лукавият.

— Може да сте магьосник, господарю — мръщи се пак Мишел, — но тежко им на магьосниците, ако са все като вас! А пък за мен не берете грижа, аз и на оня свят ще се оправя!

Разсмива ме. Че той, онзи свят, е сигурно като нашия. Ще си има и крадци.

Работим. По едно време Мишел се ослушва.

— Като че някой има вън, господарю!

— Глупости!

— Стъпки чух, господарю!

Снощи пак така — счуваха му се стъпки. Излезе вън със свещника — никой. Имало някаква сянка в ходниците, но не я видял добре. Каква сянка, кой ще се напъха тук и защо?

— Плъховете тичат вън, Мишел!

Не е спокоен. Грабва една свещ и излиза. Ходи насам и нататък, обувките му шляпат из водата. После се връща.

— Сторило ми се е, господарю!

Работим. Бързият Меркурий кипи от кръвта на прилепите. Сега е моментът да се смеси всичко в едно! Преливам го, разклащам добре и запушвам с дървена запушалка желязното съдче. То цялото е изпъстрено с тайни кабалистични знаци, купих го от един алхимик от Руан. Кой знае, може и да помагат нещо тези знаци! По-важното е, че сега микстурата трябва да престои един ден и една нощ, за да узрее. Иначе, и Трисмегистус казва, отровата на Бледата луна не се е утаила.

Оставям съдчето със знаците на масата.

— Да си вървим, Мишел! Утре пак.

Връщаме се по извитите каменни стъпала. На трептящата светлина от свещите съзирам встрани до стената двата плъха, които ни посрещнаха — умрели. Жълтите им очи са угаснали. Значи те наистина са просили помощ от нас. Кой е казал, че животните не били надарени с разум?

Мишел остава при Жермен, аз се качвам в салона. Пристъпвам покрай огледалото, но се боя да се погледна — кой знае как изглеждам! Настанявам се в креслото пред камината и протягам ръце към огъня. Студено ми е, непрестанно ми е студено.

Мисля си — разни неща. Къде ли са и какво ли правят сега моите врагове? Не зная, не сполучих. Излекувах сина на баронесата, за да привлека вниманието на негово преосвещенство. Смятах така да се добера до него, да му поставя примка. Или, ако не успея по друг начин, просто да забия шпагата си в гърдите му. Е, какво? Стигнах дотам, че той прати кучетата си по следите ми. После — нищо. Черната сграбчи Париж в костеливата си ръка, убива без ред и милост, разбърква всички сметки. Абатът сигурно отдавна е избягал, такива като него милеят за животеца си! А храбрият капитан Дьо Белон навярно е тичал преди него. Сега е в някое от именията на херцога далеч от Париж и забавлява с глупашките си шеги камердамите.

Мисля си за тях с ненавист, но без предишната злост. Нищожества. Би трябвало да ги презирам, ако не бяха толкова опасни. Ще изчакам Черната да прибере своята дан и да напусне Париж, тогава пак ще ги потърся. Ако оживея и аз самият.

Лукавий, доволен ли си сега? Не вярвам. Черната като че обърка и твоите сметки! Значи не ти е подвластна…

Пламъците в камината се издължават, вият се. По килима пълзят светлини и сенки.

Някой има в салона. Кой е там? Обръщам бавно глава, вече дори не съм и любопитен.

В ъгъла се е очертала една сянка. Прилича ми на монах с расо и качулка. Монах е. Изпод качулката ме гедат две много светли очи, като прозрачни.

Лукавий, защо сега избра този образ?

— Ела! — прошепвам. — Не съм те канил, но ела! Аз обичам умните гости… Ще си поговорим.

Той кимва и приближава, скрил ръце в расото…