Марко Семов
За Япония — като за Япония (5)

* * *

В неделя най-голямата улица на Токио се затваря. По два червени знака с бяла линия в средата — толкова стига на японеца, за да завърти обратно кормилото, без да пита, без да псува, без да показва служебна карта. И никой в страната не е в състояние да отмени тази стара традиция. „Гинзата“ спуска от двете си безкрайни страни своите саваци, по асфалтовия й гръб се гонят децата на Токио — да си поиграят без страх от автомобили, родителите да походят спокойно насам-нататък, да си пийнат саке на масите, които изникват пред всяко заведение и се настаняват властно и чорбаджийски по цялата улица. Става нещо, което никъде другаде не съм виждал. В това време един японски автомобилист, който е ходил някъде да си кара уикенда и се прибира, може да извърти, и ще извърти още стотина километра поне, ако някъде трябва да я пресече тази безкрайно дълга и широка „Гинза“. А като не може да я пресече — трябва да я заобиколи, и той ги изминава. Без при това да роптае. Законът ги е закон. Традицията си е традиция. Това е за всички, знае се от всички, и което е най-важното — изпълнява ге от всички…

Заедно с тази традиция, която си върви като най-първа дружка с модернизацията на Япония, следват и ония инжекции за допинг, че Япония може да бъде и модерна, и своя си — традиционна. Така лека-полека набъбва оная тънка националистическа жилка, която най-опалва кръвта. Понякога тая жилка леко се опъва, друг път, без да усетиш, й се вкарва повечко допинг — японската пропаганда доста добре си върши работата… Като да речем: имали французите Айфелова кула. Че какво като имат. И японците могат да я имат. И Япония си построила своя си Айфелова кула, само че с шест метра по-висока от френската, и не я кръстили, да речем кула „Миамото Кейко“, ами си я оставили Айфелова.

Така Япония се изравнява и с Франция, че и малко нещо й по-отгоре идва. Показаха ми в Токио президентския дворец — място, където отсядат държавни глави и короновани особи — важните гости на Япония. Гледаш, гледаш — обрали го Елисейския дворец, световната слава обрали и я покиприли в средата на Токио — точно насреща на двореца, където доживява последните си години императорът на Япония — стар, грохнал вече. Самата история на Япония помръдва чехли отсреща, срещу японския елисейски дворец. Кажи на един японец, че са прекопирали нещо, което други преди тях вече са направили, ще те погледне японецът, ще процеди едно от своите тънки усмивки и ще ти каже — да, външно е френски, но вътре нашият дворец е японски. Ние нищо не вземаме по терк, наготово, както на други е харесвало… Разпределението вътре е съвършено друго — казваше ми японски колега, — съобразено е с нашия начин на живот, с нашите обичаи, с нашата древна и днешна култура. Като дойде държавният гост — хем да се чувствува малко нещо в своята си страна, хем да знае, че все пак тука не е Франция или Италия, или Австрия, а Япония. Само дето не добавя гордо, макар и по японски скромно — тук е велика Япония…

Япония надскочи боя си, за да покаже самочувствие пред света и за други работи. Кое бодеше най-много Япония в очите, като се засравняваше със своята най-голяма конкурентка — САЩ? Бодяха я високите сгради на Америка и ниските сгради в Япония. Всичко можеше да постигне Япония — и техника, и спътник, ала това, дето дядо Господ я беше запратил в тия малки земетръсни острови, й пречеше веднъж завинаги да тури рамо до американеца…

Но Япония пак го тури… Япония си има вече и свой Манхатън. И ако нещо, с което в пряк и преносен смисъл не можеш да й стигнеш носа на Япония, то е, че този нос се покачи на петдесет и петия етаж на петте токийски билдинга и оттам вече Япония с всичка сила гледа отгоре на света. Япония измисли нов тип архитектура, нови технологии измисли, вкопа дълбоко в земята своите билдинги, напълни това подземно място с магазини, с ресторанти, а отгоре — все по-нагоре, на възбог, опъна своите мощни стоманени скелети, опъна своето ново самочувствие. Ала Япония не бърза да се хвали, поточно не бърза да се перчи. Тя още не е взела чуждестранната безцеремонност. Япония все още е скромна.

И скромността е част от нейната сила и очарование.

Иначе новите билдингови сгради — въпросният токийски Манхатън — е приятно място. Пет високи, както казахме, сгради — петдесет и три-четири етажа. Най-долу и най-горе — ресторанти и магазини. Ние сме в един от тях — Синджуко. Влезнеш в ресторанта на Синджуко — цяло Токио е в краката ти. Едно е да стържеш тротоарите долу, друго е отгоре да гледаш. На нас, българите, в миналото рядко ни се е случвало отгоре, отвисоко да гледаме на света, затова сега ме обхваща особен кеф. Седя и се озъртам. Няма ли кой, аджеба, поне една снимка да ми щракне, няма ли я сърбин, я турчин да влезе? Няма! И аз се задоволявам сам да се опипам по коляното — аз ли съм, или не съм. На съседната маса седи интересна двойка — той е млад, тя — също, но не чак дотам. Говорят и се изчервяват от време на време. Той мачка в ръце малката салфетка, докато промени цвета й от бяло в кафяво. Колегата се заслушва в разговора им, после казва:

— Момчето не е от Токио. Запознали са се по адрес. Тук има такива бюра.

— Знам — казвам, — и у нас ги има. Ту ги има, ту ги няма…

— Ала тук винаги ги е имало. Още от края на войната… Така стават много от браковете. Японците нямат много време да миткат насам-нататък…

— Че ние у нас да не би да миткаме? — питам го.

— Миткаме — отвръща той, — ние имаме много свободно време. Те нямат. Те много работят и контактите между младите хора са съвсем случайни. Затова държаната е създала такива бюра — много такива бюра има в Япония: да запознават и по-млади, и такива като нас — той се усмихва, — и такива като тези двамата… Даже като си напишат биографиите, като си дадат предварително данните: образование, професия, интереси — всичко това се набутва в елекронносметачната машина… И тя, след като е смятала, обръщала, прехвърляла през своя елекронен мозък това-онова, току извади едно такова решение, като това, дето сега стои пред тебе. Това маце, от гледна точка на машината е най-подходящата партия за момчето.

Долу, в краката на тоя гигант, на чието теме сега сме седнали и сн пием кафето, се вижда голяма част от града. Асансьорите те качват бързо, просто те изхвърлят, като че си в ракета, а не в асансьор. Без при това да усетиш, че се движиш. Няма шум, няма сецане, няма чегъртане. Както тръгва, тъй спира. Само онзи, който има ниско кръвно, преглътне два-три пъти, защото ушите му са заглъхнали, и толкова.

Сега гледай оттук, ако имаш очи. Небето и въздухът са толкова чисти, че само силата или по-точно — слабостта на окото може да те възпре някъде в безкрайността. Защото всичко, дето го виждаш, все е покрив, все е Токио… Всички големи градове по света си приличат, ако ги гледаш отвисоко — донякъде около теб се очертават сгради, заливи, ако има такива, реки, ако има, мостове, виждат се дворци и гората около тях — както е в случая. Великолепно виждалм от мястото си двореца на стария император — символа на древността на Япония. По-точно, виждам само покрива му, защото всичко друго е зеленина и дървета. Нататък вече ясното става неясно, започва да се прелива в един сиво-синкав цвят, който постепенно се губи в далечината и оттук нататък — и Париж, и Берлин, и Москва, и който щете голям град да вземете, си заприличват… Долу се сбиват потоците от коли, спират се, сгъстяват се — като канали с вода, после пак, като да си отприщил бента — водата се разлива по улиците. Ако е слънчево времето, стъклата режат въздуха със слънчевите си мечове, докато светофарът пак спре потока и бентът пак започне да се завирява. Изумително е да се гледат тези шарени стада как се сборичкват долу, в ниското, после тази шарения изведнъж се разтяга, като каучукови маркучи, в това време на друго място, на поредния светофар става сгъстяването. Очите на тези светофари са червени, докато чакат пред тях автомобилите, които също гневни, побеснели, че червеното ги е спряло, накървяват очите си, щом се махне онова червено, изревават и бясно се впускат да наваксат времето, което са загубили в чакане.

Далече, далече — едва разчитам буквите, се виждат заводите на „Тойота“, прочутата, световноизвестната „Тойота“, от която тръпнат автомобилните пазари по цял свят…

Вляво е сградата на полицията. Нищо сграда — и отгоре да я гледаш, и отпред, и встрани да се изстъпиш. Ала в нея, казват, имало една машинка — и тя нищо и никаква, само дето е глътнала в електронната сн уста цялото трудоспособно население на Япония и всичко, което трябва да знае за човека, тая машинка го знае. От цвета на бельото му и как хърка, докато спи, до грамовете саке, които му трябват, да зачерви ушите си. Да не говорим за трудовите му качества, за нравствеността му, за всичко, което може да е от значение за една японска фирма…

На която и кола да се качих, който и да стоеше на кормилото — щом се наложеше колата да мине оттук, всички бързаха да ми покажат тази сграда. Попитах защо — сграда като сграда, полиция като полиция. Коя държава няма полиция, коя полиция няма сграда, коя полиция, що-годе изкарваща си заплатата, не знае, каквото трябва да се знае…

— Защото това не е някоя друга, а японска полиция — ми отговаряха. — Това е страшната, вездесъща, безпощадна японска полиция, която не знае милост, която не знае изключения…

Защо японците не само се страхуват, но и уважават, доколкото такава дума може да се изрече за професията на полицая? Защото да си полицай, значи да си опечеш жизнената питка така, както много малко други професии успяват да я опекат. В тази питка, като в нашенска баница по Заговезни, има от всички благини: има най-напред онова, което е най-важно — има пенсия. Чукнеш ли ги 55-те, ако си човек, докарал я до средния пояс на житейския си късмет, каквото и да си и който и да си, одма пиши молба, одма благодари на фирмата, одма бърши око, ако сълза го е окапала, и оглеждай фирмата как изглежда от външната й страна. Така е било. Ала японската „Елка“ е направила една страшна и точна сметка. Тя е пресметнала, че най-добре работят не младите, не най-силните, не най-уверените ръце, а уморените, треперещите ръце, които плачат за припек и бастун. Защото, ако тия ръце работят и произвеждат най-много, то шансът им да останат на работа след пенсионирането е по-голям. Пиши, старче, с разкривен йероглиф нова молба да те оставят още на работа. Отгоре, в ъгъла на молбата, президентът на фирмата ще сложи своето всесилно „да“, което ще значи: оставаш веднага на работа, докато ние преценим, че си ни нужен. Но и „да“-то на президента значи, че за същия труд, за същата работа, ще получаваш вече 30 процента по-малко от довчерашната си заплата. Е, и това е нещо! И заплатата увеличава пенсията. И ти няма да подсмърчаш по пейките, и фирмата е в кяр.

А полицията получава пенсия — пожизнена пенсия. Получава я при това и независимо от факта, че е една от много редките професии, на които в тази богата страна се полага специална годишна отпуска.

В първото издание на книгата по въпроса за пенсиите бях допуснал доста грешки. Така ми бяха разказвали нашите българи в Япония. После — вече в България, при една много сърдечна среща, живеешите тук японци, внимателно ми намекнаха, че с пенсиите нещо в книгата ми мирише на антияпонизъм… Те го намекнаха, една честна читателка ми позвъни и каза: ако не вярвате на американските източници, вземете съветските — написаното за пенсиите в Япония не е вярно. Побарах въпросните книги, прочетох — така е, гавнал съм се. Сега прося извинение пред българския читател и пред Япония. Имат си пенсии хората, както навсякъде по света, дори в някои отношения пенсионното им дело е доста по-напред от много други страни. Вярно е, че еднократният брой на дните — които се дават за отпуска не е толкова голям, както в европейските страни. Но има друго. Около Нова година, около всички национални празници, японският работник и служещ почива по още няколко дни… Най-големите и най-богати фирми осигуряват пък специален по-голям платен отпуск… И тогава, именно ние — европейците, срещаме тези кротки и дисциплинирани групи японци в световните туристически сборища — в Помпей, или Париж. Те отиват да видят света, да го съпоставят със себе си, да вземат от него онова, което преценяват, че е за вземане… А японският полицай има право и на по-дълъг отпуск и на по-висока пенсия. Затова в Яопния кандидатите за тази служба са много, изборът е труден, дори жесток, нивото — високо, изпълнението на службата — в истинския смисъл, на световно равнище. Не, на по-високо от световното, на японско равнище…

Докато гледах тъй от високото Токио, се изморих. Опитах се да си представя какво правят петнайсетте милиона японци в този момент. Самата идея да си представиш какво може да правят петнайсет милиона души едновременно, е глупост. Глупост, но от тази глупост заболявам винаги, когато се кача на високо и от там поискам да погледна един град. Тази болест ме е хващала и неведнъж и в София, като се кача на Копитото, като седна в ресторанта и си поръчам една ракия. Ха гледай сега оттам, от високото, какво правят долу тия близо милион българи, над които е прострял ръкав кремиковският пушек — спят ли, любят ли се, раждат ли се, умират ли, карат ли се, мечтаят ли? Гледаш го града, свети с милиони очи срещу тебе и ти се опитваш да прочетеш чувствата на тия очи, да ги разприказваш, нещо от тях да узнаеш за хората, които се крият отдире им… Изобщо, гледането на хората отвисоко, отгоре, е стар човешки мерак. Трънчанинът Генади Милованов казваше, че не може да гледа на хората по земята, освен от недостроен комин. Затова кой какво прави, той строи комини. И отгоре ни гледа как ние, хорицата, щъкаме долу, как всеки от нас си бута количката — едни насам, други нататък, как един си бръкнал в джобовете, лапнал си цигарата и ходи като изтървана гемия — иде донякъде, върне се, бръкне си в носа, почопли го, тръгне на друга страна. Пак иде донъкъде, пак срещне някого, извади ръка от джоба си, подаде я. Оня я поеме, подържи я малко, над главите им се вие дим от цигара, върви димът нагоре, накъм бай Генади, но на определена височина излезе вятър, попилее дима и той не може да стигне до носа на трънчанина. Ония долу постоят, постоят, па току пак тръгнат — кой с ръце в джобовете, кой с ръце на кръста. Щото има хора и тъй се раждат: едни с ръце за телефон или писалка, която знае да пише „да“ или „не“, или с ръце на кръста, което ще рече — късметлии хора, опекли си питката още в родилния дом. Зд такива винаги има бройка, стане ли дума за работа, те тъй се раждат — с бройката си. За такива винаги има и карта за почивка, стане ли август, винаги има място в делегация, стане ли дума за командировка в чужбина. Тия тъй си ходят по земята — с командировъчното в малкото джобче. Гледа бай Генади отгоре на народа, който си тика количката, както е рекла циганката, па току хване мистрията и пак емне комина. Щото, неговата трънска циганка тъй е рекла, когато се е родил — за тогова комъндировъчно и писалка няма, за тогова има само мистрия и комин. И бай Генади си е доволен от своята циганка. Строи си горе на високото и си гледа хората, които, както казахме, щъкат долу ситни, малечки, дребосък, а той е нависоко, между земята и господа.

На много нашенци тъй им се иска да са по-близо до небето и господа и те мило и драго дават да могат да му пипнат мантията, чепика му да лъснат, с хладка вода да му полеят, ако рече да се измие. Така и на по-горния му е хубаво, и на оня, дето се навърта около него. Да не говорим пък на такива хора колко хубаво им става, когато си помислят, че техният нос е кацнал толкова нависоко. Ония, малечките отдолу, и пръчка да вземат, и в някоя курешка да й пободат върха или в нещо по-рядко, оставено от някоя крава, преяла люцерна — все не могат и не могат да им стигнат носа. Много хора познавам с такъв нос. Гледаш го — нищо и никакво, дето се вика, да не плюеш отгоре му, ама като се родило с бройка, ама като се покатерило малко нагоре, като е станало я партиен секретар, я малко нещо на бюро седнало, я през телевизията минало и на служебна кола се настанило. Стърчи му носът, гледа отгоре, от високото наперено, надменно — не говежда работа да ти се поиска за клечката да намериш ами и някоя още по-миризлива… Ала едно е да ти се иска да стигнеш с въпросната клечка носа му. Такъв нос не се стига, такъв нос се сваля. Много такъв нос съм видял, който с нищо не се стига, докато не го свалят долу, близко до земята. Това пък е най-увесеният нос, който съм виждал. И бай Генади Милованов е виждал и всички ние сме виждали. Ала за какво ти е вече такъв увесен нос, освен да го заобиколиш, като го срещнеш. Че на всичко отгоре да си речеш — Абе, такъв ли му бил носът, само дето толкова много го виреше? Че той бил нищо и никакъв нос. И косми има по него, и брадавици, и мръсно по края. Пък аз какво си мислех толкова, докато го гледах отдолу, от ниското!

Затова има хора правят-струват: и купуват и продават съвест, и гръб чупят — по-нагоре да са, ако може най-горе да са, щото там и носът, и душата, ако ще и нищо да не струват, тия отдолу не ги виждат.

Затова, както се знае от опит, дорде можеш, дорде ти дават, дръж горе, високото. И оттам гледай. Гледката отгоре е най-хубава… И ти най-хубав оттам изглеждаш…

Много наши саморасли величия „слуги на народа“ не само тъй гледат на хората, ами тъй се и грижат за тях — отгоре, отвисоко, анблок, и на едро, както се купува и продава стока. А човекът е конкретен — ето го онзи японец, дето ситни крачка долу, почти като в дъно под мене: той иска да бъде забелязван не като статистическа бройка, а като човек… Ала и в Япония, както и в България, най-трудно се забелязва човекът. Човекът е наистина статистическа бройка, бройлерче, от голямата и силна люпилня за електросметачна техника, за дисциплина, за ред.

Човекът-бройлер и момичето-бройлерка, стоящи на масата до мене, нещо се разбраха. Или не се разбраха. Защото се заприготвяха за ставане. Нямам никаква възможност повече да удовлетворя своето любопитство — ще стане ли от тях една статистическа семейна единица, която ще произведе в следващите няколко години три-четири япончета, или няма. Единствените ми аргументи са моите европейски представи за това как стават от маса и как излизат от кафене хора, които ей сега ще отидат в кметството и ще се подпишат, или оттук ще свърнат в първия хотел за любов… Така, както станаха, така както аз си ги представям тия работи, така както пребърка джобовете си момчето, за да плати сметката — мисля си, че не тръгват към хотел, където се прави любов, нито към брачната зала, където ще им изсвирят Меиделсоновия марш. Машината май е сбъркала… Ама може и аз да бъркам. В Япония има доста работи, които едно изглеждат, друго значат…

Младите се изгубват от погледа ми, люлеещата врата ги скрива — неуверени, разколебани, нещо объркани… Една двойка повече, ненамерила късмета си, нищо не значи. Още повече, както вече казах, човекът тук се губи в общите грижи на държавата.