Емилио Салгари
Ловци на бисери (3)

Нощното нападение

Докато гемията на Мизора продължаваше да плава бързо към плитките рифове на Манаар, „Бангалор“ се отдалечи към Цейлон.

Вятърът стихна. Ладията плаваше все по-бързо и по-бързо към сушата, подобно на птица, която се надява да намери на брега храна.

Амали беше потънал отново в съзерцание и мълчеше. От време на време той се приповдигаше и отправяше поглед към великолепната гемия, която приличаше на черна точка върху блестящия океан.

Дурга го изтръгна от мислите му.

— Моят господар е много загрижен и не дава никакви заповеди — каза той. — Още дълго ли ще продължаваме да плаваме? Нима ще стигнем до брега на Цейлон и ще влезем сами в устата на вълка?

— Ще се скрием зад рифовете на Гай — отвърна Амали. — Ако принц Дапали, както ти се страхуваш, придружава Мизора и вече е открил моята гемия, той ще смени посоката и ще се отправи към бреговете на Индия.

— Или ще отиде да търси защита от английския кораб. Ще стане лошо, господарю, ако загърмят оръдията!

— Ако не успеем, ще отидем в нашето непристъпно убежище и ще почакаме по-благоприятни времена, за да отмъстим на махараджата! Но аз съм сигурен, че утре Мизора ще бъде в моя власт. Ето веригата от скали. Хайде да застанем на завет и да почакаме, докато минат синхалите.

На около две мили от „Бангалор“ имаше скали, образуващи широк разпокъсан полукръг. Те заемаха площ от около петстотин метра и сформираха няколко островчета, свързани помежду си чрез скали, които оставаха открити при отлив и служеха за убежище на огромни ята от морски птици. Тези островчета бяха опасни за мореплавателите, тъй като на тях нямаше никакъв фар.

Вълните се разбиваха в скалите с оглушителен шум и заливаха всичко наоколо. Навлизането в тези места беше много опасно.

„Бангалор“, която имаше малка водоизместимост, а и се управляваше от опитни моряци, лесно премина над тези плитки места и хвърли котва сред островчетата. Тук, сред скалите, тя бе добре скрита.

Минаваше обяд. Амали нареди на хората си да се нахранят. После се качи заедно с Дурга на една малка лодка и двамата се изкачиха на най-високата скала. От върха й можеше да се вижда надалече в океана.

Амали обгърна с орловия си поглед водната шир.

Далече на запад се виждаха множество движещи се черни точки: това бяха лодките на ловците на бисери.

На изток се очертаваха бреговете на Цейлон, покрити с гъста растителност и набраздени с дълбоки, живописно криволичещи заливи. По-нататък високи зеленикави планини извисяваха към небето острите си върхове.

— Тук е махараджата, там — Мизора — прошепна Амали, — а между тях съм аз. И те няма да се срещнат.

Той седна на самия връх на скалата, скръсти ръце на гърдите си и търпеливо зачака залеза на слънцето. Бе сигурен, че гемията на махараджата няма да напусне плитчините, в които ставаше ловът на бисери, преди оръдейният гръм на кораба да обяви преустановяване на работата.

Дурга, който се беше изкачил до него с голяма мъка, седеше и дъвчеше някаква смес от листа, орехи и тютюн. Той също мълчеше.

Слънцето бавно слизаше към хоризонта. Скоро от отсрещната страна изгря луната и покри водите със сребърен прах. Тези места не познават здрача и затова тук нощта винаги настъпва внезапно.

Над океана отекна продължителен тътен: английският кораб оповестяваше края на лова на бисери.

Амали стана. В очите му гореше странен пламък. Ноздрите му се издуха. Изправен на скалата, той наблюдаваше движенията на черните точки. С трепет зачака една от тези черни точки да се отдели от другите и да поеме на изток.

— Виждаш ли я, Дурга? — попита той и лицето му засия. — Виждаш ли как напредва?

— Да, господарю. Гемията на хубавата Мизора се отдели от другите гемии и тръгна към Цейлон.

— Махараджата напразно ще я чака тази нощ.

— Нашите хора са готови за нападение. Те горят от нетърпение да премерят силите си със синхалите на махараджата и да отмъстят за печалния край на брат ти. Те са само двадесет, но няма да отстъпят и пред сто синхали.

— А!?

— Какво има, господарю?

На челото на Амали се появи дълбока бръчка.

— Някаква друга точка следва гемията на Мизора.

— Лодката на принца от Манаар.

— Вероятно, Дурга.

— Двадесет срещу тридесет и шест. Става интересно.

— Мене не ме ли смяташ?

— Самият ти струваш колкото десет души, господарю. Но не виждаш ли, че там се движи нещо бяло? Това е английският кораб. Той охранява отдалеч Мизора и принца.

— И белите ли? — процеди Амали през стиснати зъби. — Изглежда, че всички са се съюзили против мен… Дурга, време е да се връщаме на кораба.

— Ще нападнем ли, ако…

— Тази нощ, ако е рекъл Буда, ще се бием срещу синхалите и англичаните. Мечът ми не ще пощади нито едните, нито другите.

След няколко минути те вече бяха слезли от скалата. Отливът беше изместил лодката им. Те я подкараха и с няколко удара на веслата стигнаха до „Бангалор“. Хората на Амали бяха забелязали приближаващата се гемия на Мизора и се готвеха да нападнат.

Оръдията бяха напълнени. На палубата изнесоха пушки, извити саби, множество револвери и ножове.

Всички моряци бяха опитни воини, грижливо избрани измежду ловците на бисери. Те си служеха еднакво майсторски както с веслата, така и с оръжието.

— Господарю — попита един от тях, — ще се бием ли със синхалите на махараджата?

— Да, приятели — отвърна царят на ловците на бисери.

— Всички ли ще избием?

— Не, не всички. Внимавайте да не падне и косъм от главата на Мизора. Нея искам да имам жива и здрава.

— Ще я имаш скоро, господарю — обещаха в един глас ловците на бисери.

— Опънете платната, вдигнете котвите и да потегляме.

След две минути „Бангалор“ напусна малкия залив, избягвайки плитките места и скалите, които бяха разположени около групата острови.

Дурга и още шест души застанаха пред оръдията. Амали пое командуването.

От север задуха хладен вятър. Започнаха да се надигат вълни, които шумно се разбиваха в скалите.

Гемията на синхалите напредваше бързо и оставяше след себе си дълга, сребриста бразда.

Тя нарастваше с всяка изминала минута и плаваше на изток, за да намери пристан в дълбокия залив на остров Цейлон.

Но вместо да се отправи към скалите, край които трябваше да мине, тя направи завой.

— Дали не са ни забелязали? — попита Амали, когато „Бангалор“ обиколи последния от малките острови и излезе в океана.

— Струва ми се — отвърна неговият помощник, — че са надушили опасността.

— Принцът на Манаар сигурно е предупредил Мизора за намеренията ми.

— Той я следва и се мъчи да не я загуби от погледа си.

— Корабът също се обърна нататък. Но докато той дойде, ние вече ще сме си свършили работата.

— Да, но после той ще тръгне след нас, господарю.

— Ще го подмамим към скалистите места край Битор — изрече с тайнствена усмивка Амали.

— Не разбирам — каза Дурга.

— Ако англичаните ни проследят, ще им предложа една зловеща игра. Те няма да открият нашето убежище.

— Подводните скали при Битор са много опасни. Внимавай!

— Амали знае добре това, Дурга. Ще мина над тях, без да ги докосна с кораба си. Само Мизора да падне в ръцете ми. Останалото е лесно.

И добави с висок глас:

— Храбреци мои! Гответе се!

„Бангалор“ заплава право към позлатената гемия на синхалите. Бяха на около сто крачки от нея.

Като видяха, че Царят на ловците на бисери иска да препречи пътя им, синхалите се насочиха към подводните скали, които преди малко искаха да избегнат.

Малката им гемия не бе в състояние да се противопостави на Амали, тъй като нямаше на борда си никакво огнестрелно оръжие. Те искаха да избягат и да стигнат възможно по-бързо брега.

Но Амали не беше човек, който се оставя да бъде изигран, нито пък да изпусне желаната плячка. „Бангалор“ направи бърз завой.

Като стигна на около четиридесет крачки от гемията, Царят на ловците на бисери повери руля на един от моряците, взе револвера и извитата си сабя, затича се към задната част на „Бангалор“ и извика:

— Спри! Оттук не можете да минете!… Върнете се или ще стреляме!

Един добре облечен офицер с дълго пауново перо на чалмата се приближи бързо до Мизора и се приготви да я защищава. В ръцете си държеше два револвера със седефени дръжки.

— Кой сте вие? Какво искате? — попита той, докато неговите хора, оставили веслата, вадеха сабите си.

— Аз съм Царят на ловците на бисери — произнесе Амали със заплашителен глас. — Всеки, който ми се противопостави, ще бъде убит.

Като чу това име, Мизора извика ужасена:

— Неприятелят на моя брат!

— Долу оръжията! — заповяда Амали, докато „Бангалор“ се приближаваше към гемията.

— Ето ги! — кресна офицерът.

Две светкавици разцепиха тъмнината. В същия миг „Бангалор“ и гемията се сблъскаха и гюлетата на оръдията прехвърчаха над ловците на бисери.

— Хайде, момчета! — извика Царят на ловците на бисери и откри огън.

Офицерът бе улучен в гърдите. Той извика и се свлече в краката на Мизора.

Тъкмо когато Амали се канеше да се спусне в неприятелската гемия, от нея отекна оръдеен изстрел и разби слоновата глава, която украсяваше носа на „Бангалор“: изстрелът бе даден от принца на Манаар.

— Отвърнете на принца — заповяда Амали. — А вие нападнете неприятелската гемия.

Двадесет и четиримата синхалски гребци, окуражени от численото си превъзходство, стояха около своята принцеса, готови за отбрана.

Амали, последван от десетина свои хора, се спусна в гемията. Той се нахвърли върху групата синхали, които му препречваха пътя, а моряците му ги нападнаха в гръб, за да ги принудят да се отстранят от Мизора.

В това време Дурга и останалите моряци стреляха непрекъснато по гемията на принца от Манаар, която се носеше с голяма бързина. Но люлеенето на гемията пречеше на точната стрелба.

Амали, който виждаше, че и друг се притичва да помогне на Мизора, викаше непрекъснато:

— Смелост! Още едно, последно усилие и победата е наша.

С два удара на сабята си той повали двама синхали, а трети падна след изстрела на револвера му.

Амали се помъчи да пробие защитата на неприятеля и започна да нанася удари надясно и наляво.

Синхалите, останали без предводител и изплашени от необикновената сила на Амали, оказваха слаба съпротива въпреки насърчителните викове на Мизора.

Хубавата синхалка не беше изплашена от кървавата битка и се мъчеше да възвърне смелостта на своите бранители.

Тя дори застреля с револвера си един от моряците, който се беше опитал да я хване. След това насочи оръжието си към други двама и стреля още два пъти.

— Дръжте се! — викаше тя. — Идва ни помощ! Спомнете си за махараджата! Защищавайте своята господарка!

Амали, побеснял от тази неочаквана съпротива, удвои усилията си. Освен това той виждаше, че към гемията приближава английският кораб, който също бързаше да се притече на помощ на принцесата.

— Бързо! Убивайте! Убивайте! — викаше той. — Англичаните идват!

Най-после Амали успя да пробие редицата на своите противници. Той разчисти пътя си и сграбчи като орел хубавата синхалка. Улови я за кръста, вдигна я като перце и се върна с плячката си на „Бангалор“.

Докато отстъпваше, моряците му го прикриваха, а Дурга обърна едно от оръдията към синхалите.

В този момент се разнесе ужасен вик:

— Куче с куче! Остави я или ще те убия!