Емилио Салгари
Ловци на бисери (12)

Пристигането на синхалите

В горите и джунглите на Цейлон има много стари храмове, посветени на Буда, който според вярващите е живял на този остров, преди да замине за Индия, където започнал да проповядва новата си религия.

Храмът, в който прекараха нощта нашите герои, бе малък и имаше само един свод. Наоколо се виждаха полуразрушени стени украсени с примитивни скулптури. Главатарят, със заредена карабина в ръка, влезе първи. Вратата беше отворена. Може би някой див звяр се бе скрил вътре.

— Да влезем — прошепна французинът.

Те се изкачиха по стълбата, която водеше в храма, и спряха пред вратата, за да огледат вътрешността му. Вътре цареше пълен мрак и не се виждаше нищо.

— Сякаш се намираме в пещера — каза французинът.

— Виждам нещо светло в тъмнината — добави Дурга.

— Може би е някой звяр! Да запалим нещо, господа, този мрак не ми харесва.

— Потърсете суха тръстика — нареди Амали на двамата моряци.

— Бъдете готови за стрелба — предупреди главатарят. — Виждам две светещи точки, които се движат. Сигурно това са очите на някой хищник.

Двамата моряци се върнаха и донесоха по един сноп сухи тръстики. С помощта на кремък Жан Баре запали двата снопа и ги хвърли в храма.

До статуята на Буда се беше свило някакво животно. Внезапната светлина го накара да подскочи и то избяга в най-тъмния ъгъл на храма.

— Леопард! — извика французинът.

— Това му е леговището — предположи Амали. — Вижте купчината кости до статуята.

— Как да го прогоним? — попита главатарят.

— Като го застреляме. Няма друг начин — отсече Жан Баре.

— Ами синхалите?

— Да, наистина, бях забравил за тях.

— Те ще чуят гърмежа.

— А ние не можем да останем на открито.

— Нека да се опитаме да пропъдим този неканен гост.

— Внимавай, Амали. Леопардите са не по-малко свирепи от тигрите. Често пъти дори са по-опасни.

— Да запалим друга тръстика. Всички животни се страхуват от огъня.

Моряците донесоха още тръстика. Всеки държеше в ръцете си по един запален сноп. Отправиха се към ъгъла, където се бе спотаил леопардът.

Като видя приближаващите към него огньове, леопардът направи два-три скока около статуята и изчезна в тъмния коридор, който се намираше в дъното на храма.

— Този вироглавец не иска да си отиде — каза французинът. — Ще трябва да го убием.

— Да го заприщим в коридора — предложи Амали. — Оттам гърмежите няма да се чуят надалеч.

Те понесоха запалените снопи, но след няколко крачки спряха: животното ръмжеше, готово да се хвърли върху тях.

— Отведете момчето настрана. Леопардът се готви да ни нападне.

Главатарят застана пред Мадури, за да го предпази от хищника.

— Стреляй! — изкомандва французинът.

Трите пушки светнаха. Смъртно раненият леопард се изправи на задните си крака и се хвърли към нападателите си.

Но в своя устрем той попадна на Амали. Царят на ловците на бисери, храбър като лъв, измъкна меча си и застана срещу звяра.

Той го хвана с желязната си ръка за гърлото, нанесе му два удара и го хвърли на земята.

— Какъв юмрук! — извика Жан Баре с възхищение. — Поздравявам те, Амали. Никой не би посмял да направи това.

— Ако аз не го бях убил, той щеше да убие някой от нас — отговори той. — Страхувах се за Мадури.

— Сега вече можем да се разположим в храма и да си починем. Жалко, че няма какво да вечеряме.

— Утре ще отидем да потърсим храна — каза Дурга. — Джунглите гъмжат от сърни и лами.

— Да си постелем нещо, за да легнем да спим — предложи Жан Баре. — До храма видях едно бананово дърво, от което можем да накъсаме пресни и ароматни листа.

— Ами синхалите? — попита Амали.

— Тази нощ те няма да ни безпокоят. Все пак, ако се страхувате, един от нас ще остане да пази, докато другите спят. Ще се сменяме по ред.

— Страхувам се от кучетата им. Те ще попаднат на следите ни.

— Шт!… Тихо!

— Какво има?

— Чувам далечен лай.

— Трябва да е някой чакал.

— Не, това не е вой на чакал.

— Да излезем, за да чуем по-добре.

Главатарят и Дурга останаха да приготвят леглата от листата, които донесоха моряците, а другите излязоха от храма и се спряха до стълбата.

Сякаш в джунглата нямаше нито едно животно. Дори щурците бяха престанали да свирят. Чуваше се само шумът на полюшваните от вятъра тръстики.

Амали неспокойно се ослуша. Той дочу далечен лай. По този начин лаеха кучетата, попаднали на следа.

— Чухте ли? — попита той.

— Да — отвърна французинът пребледнял. — Наистина лае куче, но трябва да е много надалеч.

— Не е стигнало още в джунглата.

— Мислите ли, че синхалите вървят след него?

— Можете да не се съмнявате в това.

— Ще трябва да бягаме.

— Да почакаме още. В джунглата кучетата душат мъчно и може да загубят следите ни във влажната почва.

— Ах, как бих искал да бяхме вече на „Бангалор“!

— Утре, щом видим, че преследвачите ни са се отдалечили, ще слезем към езерото.

— Ами ако махараджата открие гемията?

— Моите хора имат оръдия; те умеят да се защищават.

— Махараджата няма ли флота?

— Има, но при брега на океана. Освен това неговите лодки са малки и не могат да се сравняват с моята гемия.

— Не могат ли да преплуват канала и да навлязат в езерото?

— Могат, но за това са необходими най-малко два дни. Защо не отидете да си починете?

— Не, нямам никакво желание да си почивам. Това куче не ми дава спокойствие. Не ви ли се струва, че лаят се приближава?

— Да — каза Амали загрижен. — Това куче вече е стигнало в джунглата.

— Накрая ще ни открие.

— Мисля, че ще успеем да се справим с хората, които го придружават.

— Ами ако са много?

— Не вярвам. Сигурно махараджата е разделил хората си на няколко групи. Да седнем и да си починем.

След известно време лаят престана да се чува, но нито Амали, нито французинът се успокоиха. Мълчанието на джунглата безпокоеше Амали. Това показваше, че в нея са влезли хора. Когато животните усетят присъствието на ловци, те притихват, за да не издадат скривалищата си.

Двамата приятели стояха на пост от няколко часа. Внезапно Амали видя, че храстите леко се разклащат на около петдесетина крачки от стълбата, въпреки че нощният вятър бе престанал.

— Видяхте ли? — попита той французина, който се беше повдигнал.

— Да. Ние сме обградени.

— Несъмнено.

— Да бягаме ли?

— Предпочитам да останем тук, тъй като можем да се прикрием. Освен това не смея да предприема нападение заради Мадури. Не се страхувам за себе си, но ако уловят момчето, всичките ми планове ще се провалят.

— Да го скрием. Когато опасността премине, ще дойдем да го потърсим.

— Но къде? Те веднага ще го намерят.

— Пред статуята на Буда видях малък кръгъл отвор, който сигурно води в някоя гробница или подземие. Да проверим.

Те повикаха двамата моряци, за да бдят пред храма, и се приближиха към статуята. Там видяха една плоча с халка. Французинът и Амали прокараха през халката цевта на една пушка и с големи усилия успяха да отместят плочата. Отдолу се показа дупка, дълбока около два метра.

— Къде ли води? — попита Амали. — Дали не е някой таен изход?

— Изглежда, че е така — отвърна Жан Баре.

— А защо е толкова тесен отворът? Колкото и слаб да е човек, пак не може се провре през него.

— За Мадури е напълно достатъчен.

— Да, той може да влезе в него. Така ще бъде на сигурно място.

— Да не губим време — прекъсна ги главатарят.

Събудиха момчето, което спеше на легло от листа, и го заведоха до отвора.

— Искаме да те спасим — започна Амали. — Тук има едно скривалище, в което не може да влезе възрастен човек. В случай на нужда то може да ти послужи.

Момчето взе меча и тръстиката. Отворът беше тесен дори и за него, но то успя да се провре.

— Какво виждаш? — попита Амали.

— Един коридор.

— Къде води?

— Ще видя.

Момчето тръгна, размахвайки тръстиката, за да съживи пламъка й. След малко се върна.

— Чичо — каза то. — Този коридор води до една решетка извън стените на храма.

— Има ли достатъчно въздух?

— Да.

— Ние ще ти хвърлим листа, за да се разположиш на меко. Ти ще останеш тук, докато премине опасността.

— Ще направя всичко, което поискаш.

— Каквото и да се случи, не се издавай. Дори да ни заловят.

— Здрава ли е решетката? — попита Жан Баре.

— Не много. Влагата е разяла желязото.

— Можеш ли да я счупиш?

— С меча си ще мога да изкъртя железата.

Амали хвърли в дупката сноп бананови листа, даде на момчето двата си револвера и му поръча:

— Спи и не се грижи за нас. Дори ако почнем да се бием, ти не се безпокой.

След това сложи плочата на мястото й, разрови земята наоколо и закри пукнатината. Тъкмо се изправяше, когато един от моряците влезе и съобщи:

— Синхалите на махараджата идват.