Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (30)

Глава трета

Точно когато си мислех, че по-лошо от това не може да стане, пристигна „Бликсо“. Това съвсем разпръсна сегашното ми объркване. Беше осем вечерта по турско време. Тъкмо се чудех как да избегна безсънната нощ в самотното ми легло, когато прс дупредителното табло в тайния ми офис започна да просветва:

Можеше да бъде само „Бликсо“. Изведнъж се сетих за златото и се зарадвах. Бях обещал на капитан Волц бутилка уиски, като пристигне. Той бе сред офицерите, които никога не забравят такива неща. Бутилката, която бях приготвил, беше открадната. Може да не иска да ми даде златото!

Бързо позвъних на шофьора на таксито.

— За бога, бързо ми донеси бутилка скоч.

— Положението изглежда зле — каза той.

— Наистина е зле — казах аз.

Затворих. Бързо тръгнах да търся униформа. Когато просветна таблото, бях съвсем гол. Няма как да се кача така на борда. Болц щеше да помисли, че нямам никаква власт и да ми задържи златото. С него ще може да си купи огромно количество скоч — за шест милиона долара. Познавах много добре капитан Болц.

Намерих една униформена туника, но панталон — не. Когато след малко намерих панталон, бях забутал някъде туниката. Намерих си шапката под леглото, но никъде не открих медальона с моя ранг.

През стаята ми сякаш бе минал ураган. Но успях да събера на едно място панталон, туника, ботуши и шапка. Може би той няма да забележи, че медальонът липсва.

Чух таксито. Отидох в спалнята. Шофьорът се втурна и ми тръсна една бутилка. Беше фалшиво. Арабско.

— Това уиски не е хубаво — казах аз.

— И ситуацията не е хубава — каза той.

Ще трябва да свърши работа. Изпратих шофьора от стаята с шепа лири.

Втурнах се по тунела между тайния офис и хангара. „Бликсо“ още не бе заел позиция. Зачаках.

Най-накрая успяха да поберат нищожните му двеста и петдесет фута височина в единия край на площадката за кацане и закараха прекалено висока стълба до въздушния шлюз. Смениха стълбата. И тази не стана. Космонавтите от „Бликсо“ спуснаха собствена подвижна стълба. Качих се на борда.

Капитан Болц беше в кабината си и се преобличаше в цивилен костюм, който не му беше съвсем по мярка. Готвеше се да излезе в града. Закопчаваше износената си риза, която скриваше косматата гръд. Подадох му уискито. Той заряза копчетата. Стисна със зъби капачката и я разкъса. Отпи голяма, голяма глътка. Потръпна и леко се замая.

— Боже! — доволно каза той. — Боже, много е добро.

Отпи още една гътка. Каза:

— Е, Грис, как си ти?

Бръкнах в джоба и извадих ключа към склада, в който бях заключил златото.

— Пътниците ти пристигнаха в страхотна форма. Някакъв си Гунсалмо Силва беше потънал в дълбок сън, така че изобщо не го чухме. А Прахд Битълстифендър през цялото време не излезе от кабината си, учеше като откачен. Онзи малък „бибипец“ — как му беше името — Ту-ту? — трябваше да го вържа с вериги. Не заради него, а заради екипажа — всички се опитваха да го вкарат в леглото си. Иначе всичко е наред. Сложи един печат на няколко документа и всички пътници са твои, включително и товара.

Веднага извадих личната си платка и започнах да подпечатвам. След малко ръката ми взе да се уморя на, затова погледнах какво подпечатвам. Втората половина документи бяха празни бланки за внос, за да може Болц да си вкара контрабанда на Волтар как вото поиска. Подпечатах ги.

Ухили се.

— Как само се разбираме — каза той. — А сега, ако разрешиш, хората ми да започнат да разтоварват. Пийни малко уиски. Не? Тогава тръгвам и бог да е на помощ на Турция. — Излезе.

Трябва доста да е навикал екипажа, защото почнаха без никакви протести. Отключихме.

Ето го — красиви чудни сандъци! Осемнайсет с десетфунтови кюлчета злато. Това правеше девет хиляди унции. Златото в момента вървеше по седемстотин долара на унция. Значи сега пред очите ми имаше злато за шест милиона и триста хиляди долара! В крайна сметка, престъпленията излизат изгодно.

Взех двама работници от хангара да помагат и само след малко златото потече през тунела към тайния ми офис. Влязох пръв, хвърлих едно одеало върху екрана и пуснах работниците да го наредят в единия ъгъл. Не отне чак толкова място. Те, естествено, не знаеха какво е това. На сандъците имаше лепенки „За медицински цели“ и „Радиоактивно“.

Тъкмо се канех да затворя вратата след тях и да се нарадвам на спокойствие, когато пристигна пратеник.

— Искат да разтоварят и останалата част от товара. Къде да я пренесат?

Затворих стаята и се върнах обратно през тунела. Разтоварваха кашони, кашони, кашони с материали от „Занко“.

О, по дяволите! Болницата! Бях забравил да проверя дали цялата доставка е налице!

Взех телефон и се свързах с доставчика.

— Естествено, че сме завършили всичко — каза той. — От седмица се опитвам да се свържа с вас.

Аха, значи и от тук съм богат! Олекна ми на душата поне за това.

— Къде са ключовете?

— У Фахт бей.

Все по-добре и по-добре. Изпратих човек до Фахт бей.

— Камиони — казах аз. — Трябват ми камиони. Всичко това е за новата болница!

— Всичкото?

Пак погледнах. Продължаваха да разтоварват. Вече бяха натрупали цяла планина и продължаваха да разтоварват. Тук имаше някаква грешка.

Грабнах фактурата от ръцете на един от екипажа. Не беше един лист, а три. Единият съдържаше нещата, които използвахме при вдовицата Таил, другия беше от първата покупка. Имаше и трети! Боже мой! На какво ли не са способни корумпираните началници! Ломбар бе учетворил поръчката от Занко, за да спечели още милион и половина кредита комисионна за себе си! Сега тук имаше достатъчно целулолически принадлежности, за да се обработи цяла армия. Две армии! Освен това бяха учетворили и всички дреболии, които бях поръчал между другото, без да ми трябват. Никой не знаеше какво може да има в растящата грамада. Сигурно „Бликсо“ не би могъл да побере и грам повече.

Но изведнъж се сетих! Мръсни мошеници! Не са ми дали допълнителните трийсет хиляди кредита, които се полагаха лично на мен! Тъкмо смятах да се втурна и да напиша едно гневно писмо, когато Фахт бей каза:

— Искаш да кажеш, че всичко това заминава за болницата?

— Да, да, махнете етикетите. Накарай хората си да се размърдат.

— Но така ще изчезне номерацията и маркировката — каза той.

О, по дяволите! Подробности, подробности. Попитах един от екипажа:

— Къде е този Прахд Битълстифендър?

Той не го знаеше по име, но като го описах, отиде и го изведе от кабината му. Висок и кльощав, той се появи отгоре на стълбите, олюляващ се под тежестта на багаж и записки.

— Ти поемаш болницата! Тези етикети не могат да останат така, ще ги видят хората. Смени ги и натовари всичко това в камиони.

— Здравей, офицер Грис — каза той. — Мога да говоря на турски. Слушай. Сега говоря на турски. Откога започва да ми тече заплатата?

Пак понечих да се втурна да напиша гневното писмо. Един от екипажа ме спря.

— Къде да го оставим този?

Носеха носилка. Някой дълбоко заспал. Злобното лице на Гунсалмо Силва, което не беше по-хубаво в състояние на покой.

— В килия. Коя да е. Не го будете засега. По-късно ще се погрижа за него.

Пак се опитах да се измъкна. Двама от екипажа извеждаха някого. Във вериги, увити в плат и заключени. Едва ходеше. На главата му имаше чувал.

Единият попита:

— Какво да го правим?

Свали чувала. Беше Туола, Ту-ту, от моя офис. Като ме видя, започна да плаче на секундата.

— Затворете го в килия — казах аз. — Ще ви покажат къде са килиите за арест. Никой да не говори с него, абсолютно никой.

Пак се опитах да тръгна. Един от екипажа каза:

— Има към двеста фунта разни документи в кабината му. Какво да ги правим?

— Пренесете ги в офиса ми. И недейте да вадите новече никого от кораба. Имам работа.

Най-сетне се измъкнах.

Седнах и написах най-отвратителното и гневно писмо, което можах. До Занко. Дължаха ми трийсет хиляди кредита и се опитваха да ме измамят. И не само това. Написах им, че са ме лишили от възможността да купя с тях злато! Злодеи!

Чак тогава се почувствах по-добре. „Бликсо“ беше пристигнал. Глупаво се надявах, че неприятностите ми са свършили. Едва сега започваха!