Емилио Салгари
Битка в океана (10)

X. Върху скалите

Докато Каменна глава управляваше най-старателно лодката и малкият Флок оправяше платната, Хулбрик, който се беше разболял от морска болест, се свиваше на задната част на лодката, притискайки корема си. Цялата нощ тримата храбреци се бориха отчаяно, без да могат да си отдъхнат. Към четири часа сутринта страшен гръм ги заглуши.

— Това пък какво е? — попита малкият Флок.

— Връхлитаме върху скалите! — отговори капитанът, изправяйки се предпазливо, без да изоставя кормилото.

— Върху кои?

— Мене ли питаш? Или мислиш, че имам може би морска карта? Не усещаш ли шума, с който се разбиват вълните в скалите? Искаш да знаеш кои са. Добре, ще видим след малко. А сега внимавай добре за платната, защото вятърът продължава да бъде силен и ние се носим стремително към скалите на неизвестните брегове. Хулбрик, моето момче, помогни и ти!

— Не мога, патре — каза немецът, който продължаваше да бъде измъчван от морската болест.

— Слушай: когато някой от нас се разболяваше от морска болест и почваше да повръща, то той си напълваше отново стомаха. Няма по-добро лекарство от това. Ти обичаш саламите, намери някой и го изяж.

— Не мога, патре.

— Тогава продължавай да повръщаш.

Лодката се носеше като орехова черупка по развълнуваното море и младият шегобиец напразно се взираше със силния си поглед, като добър далекоглед, да открие къде е брегът. Нищо не се виждаше. Пълен мрак покриваше всичко наоколо, само шумът на разгневеното море бучеше в ушите на нещастниците.

— В ръцете на Господа сме! — каза Каменна глава. — Ако нашият последен час е ударил, то ние ще умрем като истински моряци. Малки Флок, готов ли си да управляваш платната под моя команда?

— Да, капитане — отвърна младежът, който беше запазил самообладание, неприлягащо на възрастта му.

Една водна планина, черна като мастило или като катран, се нахвърли върху лодката и ги повлече с шеметна скорост.

Каменна глава нададе вик:

— Свали платната! Или всички ще се разбием в скалите, или всички ще бъдем спасени!

Платната бяха веднага смъкнати, обаче вятърът продължаваше да духа със същата сила и да ги носи напред.

— Каменна глава! — извика младежът, вкопчвайки се в мачтата.

— Патре! — извика немецът между две хълцания. — Страх ме е! Това не е война.

— Смелост, момчета! — отговори бретонецът след дълга въздишка. — Това е велико изпитание!

Едва-що беше изрекъл тези думи и с всичка сила морето ги изхвърли върху скалистия бряг, след това сред морския рев се чуха три човешки гласа, които вятърът отнесе на крилете си далеч, далеч.

* * *

Изминаха няколко минути, в продължение на които океанът удряше с ярост скалистия риф. Големи птици с бели пера, наречени албатроси, се натрупаха около мястото, където тримата бегълци бяха претърпели корабокрушение. Изведнъж един грамаден албатрос започна да се върти и да грухти като прасе, сякаш искаше да кацне между две скали.

— Ах, каналия! Също и ти!… Но аз още не съм умрял, кълна се в камбаните на Бретан! — чу се един вик.

Птицата поиска да се издигне, удряйки отчаяно с широките си криле, но след кратък бой падна, като изпусна последното си грухтене. Ножът на Каменна глава бе съкратил дните му. Как този особняк не беше си разбил костите в твърдите скали? Известно е, че по бреговете на океаните се натрупва морска трева, която образува между скалите истински меки легла, както ги наричат моряците. Каменна глава, който беше роден под щастлива звезда, след като беше полетял върху скалите, бе попаднал точно върху такова меко легло. И сега не можеше да се оплаква от съдбата си.

Въпреки здравото си като стомана тяло и твърдата си като камък глава, след падането се беше зашеметил и кой знае дали не би умрял, ако не беше този албатрос, който искаше да го изяде, взимайки го за мърша.

— Кълна се във всички камбани на света! — извика той, след като си поразмърда хълбоците. — Какво летене!… А другите? Дали са се разбили върху скалите? Бедни малки Флок! Бедни пира-пира! Хайде, Каменна глава, повикай всичката си сила на бретонец от Батц и върви да ги търсиш.

Той се повдигна с мъка и се учуди, че машината му работи още. Започна бавно да обхожда брега и да се навежда зад камъните, за да търси двамата си другари.

— Не виждам нищо друго, освен вълни и морски птици — каза той с известно безпокойство в гласа си. — Дали са умрели? Малкият Флок не е от Батц, но е бретонец, и немецът също има здрави кокали: трябва да ги намеря.

Един слънчев лъч проби тъмните облаци, които покриваха всичко наоколо, и освети скалите, където беше Каменна глава. Той извика силно. На двадесет крачки от себе си той видя лодката, закачена на две скали да стърчи с разбити страни.

— Трябва да са вътре! — извика. — При такъв удар не биха могли да останат живи!

Забърза се натам и излагайки се така повече от двадесет пъти на риска да бъде отнесен от вълните, които се удряха в скалите, той достигна до лодката.

Тя беше изхвърлена с такава сила, че всички части, които не бяха от желязо, бяха изпочупени, а железните части бяха изкривени и кормилото — отскочило настрани. Бретонецът погледна с безпокойство вътре и не видя нито малкия Флок, нито немеца. Припасите по странен и необясним начин бяха останали по местата си, без да бъдат изхвърлени навън от противоудара.

— Защо морето ми открадна малкия Флок? — крещеше бретонецът, заканвайки се с юмрук на океана, който бучеше с адски шум… — Но невъзможно е да са умрели. Както аз се спасих, може би и те са имали щастливия късмет и са се спасили. Напред, напред, малодушни Каменна глава! Докато имаш сила, търси ги и ги намери — говореше бретонецът, който и в най-голямата си тревога не можеше да мълчи.

Взе една старинна пушка и една секира и се отправи отново да ги търси. На едно място забеляза, че албатроси и други морски птици се вият над едни скали. Каменна глава познаваше отдалече тези лоши птици и затова гръмна, без да бъде сигурен, че ще уцели.

— Там има приятел! — извика той. — Където има умрели, тези каналии се натрупват.

Прицели се и пак гръмна.

Гърмежът се смеси с шума на морето. Бретонецът се отправи по посока на гърмежа, той бързаше колкото му позволяваха силите, като не изпускаше брега. Камъните се набиваха в краката му, но той не спираше. На петнадесет-двадесет крачки той се наведе над едно легло от морска трева, което беше толкова широко, че можеше да побере няколко души. Човешко тяло лежеше върху тревата.

— Хулбрик! — извика бретонецът. — А малкият Флок?… Да помислим за този сега.

Върна се бързо към лодката, взе една бутилка джин и се върна веднага към бедния Хулбрик, който изглеждаше пребит.

— Ох, майстор пира-пира — извика той.

Чувайки този добре познат глас, Хулбрик отвори най-напред едното си око, после другото и каза:

— А, патре!… Аз съм много зле!

— Счупен ли ти е гръбначният стълб?

— Не ми се вярва.

— Тогава няма да умреш. Видя ли някъде малкия Флок?

Смях отговори на това запитване. Младият шегобиец, винаги весел, се беше изправил бързо от едно меко леговище и си разтриваше изтръпналите хълбоци.

— Нищо счупено, а, момче?

— Не знаеш ли, че бретонците са еластични като рибите? — отвърна малкият Флок.

— Бретонците не умират от друго, освен от топовни снаряди.

— Лодката как е?

— Разбита.

— Тогава ние сме затворници.

— Засега — да!

— И как ще живеем?

— Не се безпокой напразно. Както виждаш, аз съм въоръжен. В лодката също има още една пушка, после сме запасени с един албатрос, който току-що убих. Той е твърд като пиринейско магаре, но когато стомахът ти е празен, всичко е добро и апетитно. Можете ли да вървите?

Хулбрик и младежът се погледнаха и после напрягайки всичките си сили, последваха капитана, накуцвайки. След пет-шест минути достигнаха до лодката. Прегледаха какво бе останало в нея и което можеше да се използува, извадиха навън.

— А сега да ви предложа нещо, момчета — каза Каменна глава. — Да похапнем.