Артър Конан Дойл
Изгубеният свят (9)

IX. Кой би могъл да го предвиди?

С нас се случи нещо ужасно. Кой би могъл да го предвиди? Едва ли някога ще настъпи край на нашите беди. Може би сме осъдени да прекараме целия си живот в това загадъчно, недостъпно място. Още съм толкова объркан, че не мога да мисля ясно нито за настоящето, нито за бъдещето. В смутения ми ум първото изглежда ужасно, а второто — мрачно като нощ. Никой досега не е изпадал в по-тежко положение. Безполезно е дори да съобщим координатите си и да молим нашите приятели да изпратят спасителна команда. И да направят това, участта ни навярно ще бъде решена дълго преди пристигането на тази команда в Южна Америка.

Да ни се помогне е наистина толкова невъзможно, колкото ако бяхме на луната. Ако излезем победители, то това ще се дължи на самите нас. Моите спътници са трима забележителни мъже, мъже с могъщи умове и с непоколебима смелост. В това е нашата единствена надежда. Само когато погледна спокойните лица на другарите си, виждам някакъв проблясък в мрака. Вярвам, че външно и аз изглеждам също така спокоен. Душата ми обаче е пълна с опасения.

Но нека да ви разкажа колкото може по-подробно хода на събитията, които ни доведоха до това положение.

В края на последното си писмо ви съобщих, че сме на седем мили от една огромна верига от червени канари, която несъмнено обгражда платото на професор Челинджър. Когато ги доближихме, стори ми се, че височината им в някои места е дори по-голяма, отколкото беше казал той — някъде тя превишаваше хиляда фута. Скалите са наслоени по любопитен начин, който, изглежда, е характерен за базалтовите формации. Нещо подобно може да се види в Салисбърийските скали край Единбург. Билото е покрито с изобилна растителност, с храсти по краищата и много високи дървета зад тях. Признаци на живот няма.

Тази нощ устроихме лагера си непосредствено под стръмнината в много диво и пусто място. Скалите над нас не са просто отвесни, а горният им край е извит навън, така че да се катерим по тях беше невъзможно. Близо до нас стърчеше високата, тънка, островърха канара, която, струва ми се, споменах преди в своето повествование. Тя прилича на широка червена църковна кула и върхът й, на който расте високо дърво, е на една височина с платото, но между тях зее голяма пропаст. И канарата, и съседните скали от веригата са сравнително ниски — около петстотин-шестстотин фута.

— Ето там — професор Челинджър посочи към дървото — беше кацнал птеродактилът. Аз се изкатерих до половината на скалата, за да го застрелям. Мисля, че един добър планинар като мен би могъл да се изкачи до върха й, макар че и там, разбира се, няма да бъде по-близко до платото.

Докато Челинджър говореше за своя птеродактил, аз погледнах към професор Съмърли и ми се стори, че видях у него първите признаци на зараждащо се в душата му доверие и разкаяние. Насмешката бе изчезнала от тънките му устни и пребледнялото му издължено лице изразяваше вълнение и учудване. Челинджър също забеляза това и се наслаждаваше на първите плодове на победата си.

— Разбира се — каза той с тежкия си тромав сарказъм, — професор Съмърли смята, че когато говоря за птеродактил, имам предвид щъркел, само че това е такъв щъркел, който няма пера, има корава кожа, крила с ципи и челюсти със зъби.

Той се усмихна, намигна и се поклони, а неговият колега се обърна и се отдалечи.

На сутринта, след скромната закуска, състояща се от кафе и маниока — налагаше се да пестим припасите, — ние се събрахме на военен съвет, за да обсъдим най-добрия начин за изкачването на платото.

Челинджър председателствуваше съвета с такава тържественост, сякаш беше върховен съдия. Представете си го как седи върху един камък, килнал на тила си смешната хлапашка сламена шапка, и докато надменните му очи властвуват над нас изпод отпуснатите му клепачи, а голямата му черна брада се полюшва при всяка дума, той говори разпалено за сегашното ни положение и бъдещите ни планове.

Под него ще видите и нас тримата — мен, с лице, обгорено от слънцето, млад и укрепнал след похода ни под открито небе; Съмърли, захапал вечната си лула, сериозен, но все още със скептичен израз; лорд Джон, тънък и остър като ръба на бръснач, облегнал на карабината гъвкавото си стройно тяло и вперил орловите си очи в оратора. Зад нас бяха застанали двамата мургави метиси и малката групичка на индианците, а пред нас и над нас се извисяваха огромните червени ребрести скали, които ни отделяха от целта ни.

" — Не е нужно да ви убеждавам — започна водачът ни, че по време на първото си посещение опитах всички начини за изкачване на платото, а аз съм добър алпинист и затова не мисля, че там, където не успях, някой друг би могъл да успее. Тогава не носех никакви катерачески приспособления, но този път се погрижих да ги взема. Сигурен съм, че с тяхна помощ ще мога да се добера до върха на онази самотна канара. Тъй като скалната верига е извита навън, безсмислено е да се мъчим да се катерим по нея. Миналия път наближаването на дъждовния сезон и изразходването на припасите ме принудиха да бързам. Затова през ограниченото време, с което разполагах, успях да огледам само около шест мили от скалата на изток оттук, но не намерих подходящо място за изкачване. Какво да предприемем сега?

— Струва ми се, че има само едно разумно решение — каза професор Съмърли. — Щом вие сте проучили източната част от основата на скалата, ние трябва да тръгнем в обратна посока и да потърсим място, подходящо за изкачване.

— Правилно — подкрепи го лорд Джон. — По всичко личи, че платото не е много голямо и ако го обиколим, ние ще намерим това, което търсим, или ще се върнем в изходната точка.

— Вече обясних на нашия млад приятел — каза Челинджър. (той винаги говори за мен като за десетгодишен ученик), — че е изключено да намерим лек път нагоре по простата причина, че ако съществуваше такъв, платото не би било изолирано и на него не биха се запазили условията, които нарушават общите закони на биологията. Все пак допускам, че е твърде възможно да има места, достъпни за опитния алпинист, но не и за тромаво, тежко животно. Уверен съм, че има поне едно такова място.

— Откъде знаете, сър? — попита остро Съмърли.

— Моят предшественик, американецът Мейпъл Хуайт, все пак е успял да се изкачи. Как иначе би могъл да види чудовището, което е скицирал в бележника си?

— Правите изводи от неща, които не са доказани — упорствуваше Съмърли. — Признавам, че вашето плато съществува, защото го видях, но още не съм убеден, че върху него има живот.

— Дали признавате, или не признавате нещо, това, сър, не е от голямо значение. Впрочем радостен съм, че платото Само се наложи на вашето съзнание. — Той вдигна глава и за всеобщо учудване скочи от камъка и като хвана Съмърли за врата, обърна лицето му нагоре.

— Е, сър! — извика той, прегракнал от вълнение. — Убедихте ли се сега, че на платото има живот?

Вече споменах за широката зелена дантела над ръба на скалата. От нея се беше показало някакво блестящо същество. То бавно се плъзгаше напред и надвисваше над пропастта. Беше много голяма змия с особена, плоска глава, подобна на лопата. За миг тя се залюля и потрепера над нас. Утринното слънце блестеше по гладките й лъскави извивки. После бавно се плъзна назад и изчезна.

Съмърли беше толкова увлечен, че дори не се опита да се съпротивява, когато Челинджър обърна главата му нагоре. Сега той отблъсна своя колега и отново прие достоен вид.

— Ще ви бъда благодарен, професор Челинджър — каза той, — ако намерите начин да правите бележките, които ви хрумват, без да ме хващате за гушата. Струва ми се, че такава волност не е оправдана дори от появяването на един обикновен скален питон.

— Но все пак на платото има живот — отвърна победоносно неговият колега. — А сега, след като ви дадох толкова нагледно потвърждение за този важен извод, че едва ли някой би го оспорил, колкото и да е предубеден или тъп, най-доброто, което можем да направим, е да вдигнем лагера и да потеглим на запад, докато открием място за изкачване.

Теренът в подножието на скалата беше скалист и неравен, така че се придвижвахме бавно и трудно. Внезапно обаче попаднахме на нещо, което ни ободри. Това бяха следи от стар бивак: няколко празни кутии от чикагски месни консерви, бутилка с етикет „Бренди“ и куп други дребни отпадъци. Намерихме и един смачкан, накъсан вестник, който се оказа „Чикагски демократ“, но датата му беше заличена.

— Не е мой — каза Челинджър. — Трябва да е бил на Мейпъл Хуайт.

Лорд Джон разглеждаше с любопитство едно голямо папратовидно дърво, което засенчваше лагера.

— Ей, гледайте! — възкликна той. — Мисля, че е предназначено за пътеуказател.

Към стъблото беше прикована треска от твърдо дърво, която сочеше на запад.

— Положително е така — каза Челинджър. — Какво друго може да бъде? Нашият предшественик е разбрал, че му предстои опасен път и е оставил този знак, за да знаят накъде е тръгнал, ако се наложи да го търсят. Може би по-нататък ще попаднем и на други следи.

Той се оказа прав, но тези следи бяха странни и неочаквани. Непосредствено под скалата имаше голяма площ, обрасла с висок бамбук, като онзи, който бяхме прекосили в началото на пътуването си. Много от стъблата достигаха височина двадесет фута, а върховете им бяха здрави и остри като на страхотни копия. Когато минавахме край гъсталака, нещо бяло проблесна в него и привлече погледа ми. Надникнах между стъблата и открих там оголен череп. До него беше и целият скелет, но черепът се беше отделил и лежеше с няколко фута по-близо до края на гъсталака.

С няколко удара на индианските мачете ние разчистихме мястото и успяхме да научим подробностите на тази стара трагедия. От дрехите бяха останали само дрипи, но върху костите на краката имаше остатъци от ботуши и по тях можеше да се съди, че мъртвият е бил европеец. Между костите лежаха златен часовник от нюйоркската фирма „Хъдзън“ и автоматична писалка с верижка. Имаше също една сребърна табакера с гравиран на капака надпис: „Дж. К. от А. Е. С.“ Състоянието на метала показваше, че катастрофата не е станала много отдавна.

— Кой може да е той? — попита лорд Джон. — Клетникът! Всичките му кости са натрошени.

— И през строшените му ребра расте бамбук — забеляза Съмърли. — Наистина той расте бързо, но все пак изглежда невероятно стъблата да са израсли на височина двадесет фута, докато скелетът е лежал тук.

— Що се отнася до самоличността на човека — каза професор Челинджър, — по това нямам никакви съмнения. Докато вървях покрай реката, преди да ви настигна в хациендата, аз проучих внимателно историята на Мейпъл Хуайт. В Пара не знаеха нищо. За щастие една от рисунките в неговия скицник ми помогна да открия следите му. На нея беше показано как той обядва с някакъв духовник в Росарио. Аз успях да открия този духовник. Той прояви голяма любов към споровете и страшно се разсърди, когато взех да му доказвам разрушителната роля на съвременната наука по отношение на неговата вяра, но все пак сведенията, които получих от него, бяха полезни. Мейпъл Хуайт е минал през Росарио преди четири години или две години, преди да видя трупа му. Той не е бил сам, а със своя приятел, американеца Джеймз Колвър, който останал в лодката и не се срещнал с духовника. Така че можем да бъдем сигурни, че пред нас са тленните останки на същия този Джеймз Колвър.

— Можем да бъдем сигурни и за обстоятелствата, при които е загинал — каза лорд Джон. — Той е паднал от скалите или е бил хвърлен оттам и се е набучил на бамбука. Как иначе би могъл да се довлече дотук с натрошените си кости? А и стъблата, които стърчат толкова високо над главите ни, не биха могли да пораснат толкова бързо и да пронижат тялото му.

Ние стояхме мълчаливо край тези жалки останки и мислехме за това, което каза лорд Джон Рокстън. Извитата горна част на скалата се надвесваше над бамбуковия гъсталак. Несъмнено той е паднал отгоре. Но дали е паднал? Било ли е това нещастен случай? Или… Тази непозната земя вече започна да буди у нас зловещи и страшни предположения.

Ние продължихме да се движим мълчаливо покрай каменната стена, равна и непрекъсната като безкрайните антарктически ледове, които съм виждал на картина, прострени от хоризонт до хоризонт и извисени високо над мачтите на изследователския кораб. Вървяхме пет мили, без да видим нито пукнатина, нито процеп. Но изведнъж се натъкнахме на нещо, което изпълни сърцата ни с надежда. В една вдлъбнатина на скалата, където дъждът не можеше да проникне, имаше небрежно начертана тебеширена стрелка, която сочеше на запад.

— Отново Мейпъл Хуайт — каза професор Челинджър. — Този човек, изглежда, е предчувствувал, че скоро след него ще минат достойни хора.

— Значи той е носел със себе си тебешир?

— Между вещите, които намерих в неговата раница, имаше кутия с цветни тебешири. Спомням си, че от белия беше останало само едно малко парче.

— Това е наистина убедително доказателство — заяви Съмърли. — Ние можем само да последваме неговите указания и да продължим на запад.

След като изминахме още пет мили, отново видяхме бяла стрелка върху скалите. На това място в повърхността на канарата за първи път се появи тясна цепнатина. В нея имаше още една стрелка, която сочеше навътре, а върхът й беше малко закривен нагоре.

Колко величествено изглеждаше това място! Стените бяха гигантски, а ивицата синьо небе — толкова тясна и така засенчена от двойната дантела на зеленината, че до дъното проникваше само разсеяна, мътна светлина. Отдавна не бяхме яли нищо, а скалистият и неравен път ни изтощи докрай. Но нетърпението ни тикаше напред. Все пак наредихме на индианците да приготвят лагера, а през това време ние четиримата заедно с двамата метиси навлязохме в тясното гърло.

В началото ширината му беше около четиридесет фута, но то ставаше все по-тясно и скоро гладките му стръмни стени сключиха пред нас остър ъгъл. Изглежда, нашият предшественик е имал предвид нещо друго. Върнахме се назад — гърлото не бе по-дълго от четвърт миля, и зоркият поглед на лорд Джон внезапно откри онова, което търсехме. Високо над главите ни, сред черните сенки, се очертаваше кръг от още по-гъст мрак. Това можеше да бъде само вход на пещера.

На това място в подножието на скалата се търкаляха купища камъни и човек можеше лесно да се покатери по тях. Когато се изкачихме, и последните ни съмнения се разсеяха. Това беше наистина отвор в скалата и на стената му открихме нова стрелка. Значи Мейпъл Хуайт и злополучният му спътник са се изкачили оттук.

Бяхме толкова развълнувани, че дори не мислехме да се връщаме в лагера. Незабавно започнахме да оглеждаме пещерата. В раницата на лорд Джон имаше електрически фенер, който трябваше да ни осветява пътя. Лордът вървеше, като хвърляше малко ясно кръгче жълта светлина пред себе си, а ние един след друг го следвахме по петите. Гладките стени и покритият с кръгли камъни под на пещерата свидетелствуваше, че тя е била пробита от вода. Човек можеше да влезе в нея само ако се наведе. Първите петдесет ярда тя навлизаше почти направо в скалата, а после започна да се издига под ъгъл 45°. Скоро наклонът стана още по-голям и ние започнахме да се катерим с ръце и крака по пръснатия, сипещ се чакъл. Внезапно лорд Рокстън възкликна:

— Запушено е!

Ние се стълпихме зад него и в жълтата светлина на фенера видяхме куп базалтови парчета, който се издигаше до тавана.

— Срутване!

Измъкнахме няколко камъка. Напразно! Постигнахме само това, че някои от по-едрите парчета се разклатиха и имаше опасност да се търкулнат по наклона и да ни смажат. Ясно беше, че преодоляването на това препятствие не беше по силите ни. Пътят, по който се е изкачил Мейпъл Хуайт, вече не съществуваше. Бяхме така угнетени, че без да продумаме, се обърнахме и опипом тръгнахме през тъмния тунел обратно към лагера.

Преди да напуснем гърлото обаче, се случи нещо, с което са свързани последвалите събития. Малката ни група се бе събрала на дъното на пропастта, на около четиридесет фута под входа на пещерата, когато една огромна канара внезапно се търколи отгоре и профуча край нас с огромна сила. Оцеляхме по чудо. Самите ние не разбрахме откъде дойде скалата, но нашите слуги-метиси, които все още бяха при входа на пещерата, казаха, че тя е прелетяла покрай тях и следователно трябва да се е откъртила от върха. Ние погледнахме нагоре, но в зелената джунгла, която покриваше върха на канарата, цареше покой. И все пак не можеше да има съмнение, че камъкът е бил предназначен за нас. Значи на платото имаше хора, при това хора, които ни мислеха злото.

Побързахме да излезем от гърлото и да размислим как можеше да се отрази това събитие върху нашите планове. Положението ни и без това беше доста трудно, но ако към пречките, които ни създаваше природата, се прибавеше и съзнателната съпротива на човека, то щеше да стане съвсем безнадеждно. И все пак, докато тази красива дантела от зеленина бе само на няколкостотин фута над нас, ние не бихме могли и да помислим за връщане в Лондон, преди да сме научили какво се крие зад нея.

Като обсъдихме положението, решихме, че ще бъде най-разумно да продължим обиколката на платото с надеждата да открием друго място, откъдето да се изкачим на върха. Скалната верига, която беше станала значително по-ниска, вече продължаваше не на запад, а на север и ако приемехме, че изминатият път е дъга от окръжност, тогава цялата окръжност не би могла да бъде много голяма. Така че в най-лошия случай след няколко дни щяхме да се върнем обратно в изходната точка.

През този ден ние извървяхме общо около двадесет и две мили, но те не ни донесоха нещо ново. Трябва да ви кажа, че според нашия анероиден барометър след постоянното ни изкачване, откакто напуснахме канутата, ние сме се издигнали на не по-малко от три хиляди фута над морското равнище. С това се обяснява и значителната промяна в температурата и растителността. Избавихме се от някои от онези ужасни насекоми, които са проклятие за тропическите пътешествия. Още се срещат няколко вида палми и много папратовидни, но амазонските дървета изчезнаха напълно. Приятно беше да видиш повета, пасифлората и бегонията. Тук, сред тези неприветливи стени, те ми напомняха за родния край. Точно такава червена бегония расте в саксията под прозореца на една вила в Стрийтън — но това са лични спомени.

Тази вечер — говоря още за първия ден от нашата обиколка на платото — с нас се случи нещо, след което никой вече не се съмняваше, че чудесата са съвсем близо до нас.

Четейки тези редове, вие, скъпи господин Макардъл, вероятно за първи път ще почувствувате, че редакцията не ме изпрати тук напразно и че тя ще разполага с един прекрасен материал, когато професорът разреши да го използуваме. Самият аз не ще се осмеля да публикувам тези бележки, ако не успея да донеса в Англия веществени доказателства, защото инак ще ме нарекат журналиста Мюнхаузен. Не се съмнявам, че и вие сте на същото мнение и не бихте пожелали да заложите върху това приключение целия авторитет на „Газет“, преди да можем да посрещнем вълната от критики и скептицизъм, която тези статии неизбежно ще предизвикат, Затова този чуден случай, който би могъл да осигури такова сензационно заглавие в добрия стар вестник, ще трябва да полежи в редакторското чекмедже и да почака реда си.

А всичко свърши за миг и остави следа само в съзнанието ни.

Ето какво се случи. Лорд Джон беше застрелял един ахути — малко животно от рода на свинята. Половината дадохме на индианците, а другата печахме за себе си. С настъпването на здрача въздухът тук става хладен и ние се бяхме примъкнали близо до огъня. Нощта беше безлунна, но имаше звезди и равнината наоколо се виждаше. Изведнъж от тъмнината, от нощния мрак, излетя нещо, което свистеше като аероплан. За миг две твърди крила ни покриха като балдахин и аз зърнах дълга змийска шия, свирепо, хищно червено око и голям тракащ клюн, в който за мое учудване блестяха голям брой бели зъби. След една секунда съществото беше вече изчезнало заедно с нашата вечеря. Огромна черна сянка, широка двадесет фута, се издигна към небето, за миг чудовищните крила затулиха звездите и после се скриха зад скалата, под която се бяхме разположили. Ние седяхме поразени край огъня и мълчахме, като героите на Вергилий, когато са били нападнати от харпиите. Съмърли заговори пръв.

— Професор Челинджър — каза той с тържествен глас, разтреперан от вълнение. — Дължа ви извинение. Аз не бях прав и ви моля, сър, да забравите миналото.

Беше добре казано и двамата мъже за първи път си стиснаха ръцете. Ето какво ни донесе нашата първа среща с птеродактила. Струваше си да изгубим една вечеря в името на помиряването на двама мъже като тях.

Но дори и да съществуваха праисторически животни на платото, те не бяха твърде многобройни, защото през следващите три дни не видяхме нищо ново. През това време пресичахме голата и неприветлива местност покрай северната и източната стена на платото. Каменистата пустиня отстъпи мястото си на мрачни блата, пълни с диви птици. Тези места са съвършено недостъпни и ако не беше твърдата издатина в самото подножие на скалата, щяхме да се върнем назад. Неведнъж затъвахме до пояс в слузта и тинята на полутропичното блато. Отгоре на всичко това място, изглежда, беше развъдник на харакаки, най-отровните и нападателни змии в Южна Америка. Тези ужасни същества ни преследваха, като се гърчеха и скачаха по повърхността на вонящото блато. Спасяваха ни само пушките, които бяха винаги заредени. Никога няма да забравя кошмарната гледка на една падина в тресавището, която приличаше на фуния и бе позеленяла от гниещи лишеи. Това беше истинско гнездо на тези гадини. Те гъмжаха по склоновете на падината и се хвърляха срещу нас. Харакаката е известна с това, че веднага напада човека. Змиите бяха толкова многобройни, че не бихме могли да ги избием, затова си плюхме на петите и бягахме, докато капнахме от умора. Когато се обръщахме назад, виждахме главите на нашите ужасни преследвачи, които се издигаха и спущаха сред тръстиката. Винаги ще помня това. На картата, която изготвяме, това блато ще бъде отбелязано като Блато на харакаките.

Скалите от другата страна не бяха вече черни, а шоколадови, растителността им беше по-рядка, а височината им спадна до триста-четиристотин фута, но никъде по тях не намерихме място, удобно за изкачване. Те бяха дори по-недостъпни от предишните. За стръмните им стени можете да съдите по приложената снимка, която направих от каменната пустиня.

— Но нали дъждовната вода се оттича отнякъде? — казах аз, когато обсъждахме положението. — В скалите трябва да има някакви канали.

— Нашият млад приятел понякога показва проблясъци на ум — отвърна професор Челинджър, като ме потупа по рамото.

— Дъждовната вода трябва да отиде някъде — повторих аз.

— Трезва мисъл. Лошото е само, че ние се убедихме с очите си, че по скалите няма никакви водосточни канали.

— Къде отива тя тогава? — настоявах аз.

— Можем спокойно да приемем, че щом не идва навън, тече навътре.

— Тогава в центъра на платото има езеро.

— Мисля, че е така.

— И по всяка вероятност езерото се е образувало на мястото на стар кратер — заяви Съмърли. — Цялата формация е силно вулканична. Но както и да е, предполагам, че повърхността на платото е наклонена навътре и в центъра има значителна водна площ, която по някакъв подземен канал се изтича в блатото на харакаките.

— Или пък нивото се поддържа от изпаренията — забеляза Челинджър и двамата учени мъже навлязоха в един от обичайните си научни спорове, които за нас, непосветените, бяха по-неразбираеми от китайски.

На шестия ден ние завършихме обиколката си около скалите и се озовахме отново в първия лагер край уединената островърха канара. Бяхме в мрачно настроение, защото внимателното проучване ни убеди, че и най-енергичният човек не би могъл отникъде да се изкачи на скалата. Мястото, което сочеха тебеширените знаци на Мейпъл Хуайт и което той, изглежда, бе избрал, сега беше съвършено непристъпно.

Какво да се прави? Продоволствените ни припаси, допълвани от лова, бяха достатъчни, но нали щеше да дойде ден, когато щеше да се наложи да ги зареждаме отново? След два месеца трябваше да започнат дъждовете, които ще ни пометат от нашия лагер. Скалата беше по-здрава от мрамор и нямаше да ни стигнат нито времето, нито силите да прокараме пътека на такава височина. Затова не е чудно, че през цялата вечер се гледахме мрачно и без много приказки се пъхнахме под одеялата. Спомням си, че последното, което видях, преди да заспя, беше Челинджър, приклекнал като гигантска жаба край огъня и подпрял с длани огромната си глава. Той очевидно бе потънал толкова дълбоко в мислите си, че изобщо не обърна внимание на моето пожелание за лека нощ.

Но сутринта Челинджър беше съвсем друг човек — цял сияеше от задоволство и удовлетворение. Когато се събрахме на закуска, той застана пред нас и ни погледна с престорена скромност, сякаш искаше да каже: „Зная, че заслужавам всичките ви похвали, но ви моля да ми спестите неудобството да ги изслушам“. Брадата му настръхна ликуващо, той изпъчи гърди и пъхна ръката си между копчетата на якето. Във въображението си той може би се виждаше застанал така върху някой от празните пиедестали на Трафалгар скуеър, украсил лондонските улици с още едно плашило.

— Еврика! — извика Челинджър и зъбите му блеснаха през брадата. — Господа, можете да ме поздравите. Всички можем да се поздравим. Въпросът е решен.

— Вие сте намерили път към върха?

— Осмелявам се да мисля, че го намерих.

— Къде е той?

Вместо отговор той посочи островърхата канара вдясно от нас. Лицата ни се издължиха, поне моето. От Челинджър знаехме, че тя е достъпна за изкачване, но между нея и платото зееше страхотна бездна.

— Не можем да се прехвърлим — възкликнах аз.

— Поне можем да стигнем до върха — каза той. — А там ще видим, може би моята изобретателност още не е изчерпана.

След закуска развързахме денка, в който нашият водач държеше алпинистките си принадлежности, и извадихме от него сто и петдесет фута много здраво и леко въже, катерачески котки, скоби и други средства. Лорд Джон беше опитен алпинист, а и Съмърли беше извършил няколко трудни изкачвания, така че всъщност само аз бях новак; но силата и подвижността ми може би щяха да компенсират липсата на опитност.

Всъщност задачата се оказа не много трудна, макар че имаше моменти, в които косата ми се изправяше. Първата половина от изкачването беше съвсем лека, но нагоре канарата ставаше все по-стръмна и докато минем последните петдесет фута, ние буквално забивахме пръстите на ръцете и краката си във всяка издатинка и цепнатинка на камъка. Нито аз, нито Съмърли бихме могли да се изкачим, ако не беше Челинджър. Той достигна върха първи (ловкостта на този тежък човек е учудваща) и върза въжето за ствола на голямото дърво, което растеше там. С негова помощ ние скоро се изкатерихме по наръбената скала и се озовахме на малката тревиста площадка, около двадесет и пет фута широка и толкова дълга, която образуваше върха.

Първото, което ме порази, когато си поех отново дъх, беше великолепният изглед към местата, които прекосихме, сякаш под нас лежеше цялата бразилска равнина, простряна чак до синкавата мъгла на далечния хоризонт. На преден план се издигаше полегатият склон, осеян със скали и папратовидни дървета. По-нататък, към центъра, зад седловидния хълм, се виждаше жълтозелената маса на бамбука, през който бяхме минали. После растителността постепенно се сгъстяваше и се вливаше в гигантската гора, която стигаше до хоризонта и продължаваше на не по-малко от две хиляди мили зад него.

Аз все още се опивах от тази вълшебна панорама, когато почувствувах върху рамото си тежката ръка на професора.

— Гледайте насам, млади приятелю — каза той. — Vestigia nulla restorsum. Никога не се обръщайте назад. Пред очите ви трябва да бъде винаги нашата славна цел.

Извърнах се към платото. То беше на една височина с нашата канара и зеленият бряг на храстите, сред които стърчаха отделни дървета, беше толкова наблизо, че човек трудно можеше да свикне с мисълта за неговата недостъпност. Пропастта беше широка около четиридесет фута, но четиридесет фута или четиридесет мили — за нас беше все едно. Обгърнах с ръка ствола на дървото и се наведох над бездната. Далече под нас се виждаха дребните тъмни фигури на слугите ни, които гледаха нагоре към нас. Стената на канарата беше също така отвесна, както и отсрещната. Зад мен се чу скърцащият глас на професор Съмърли.

— Интересна работа — каза той. Обърнах се и видях, че той разглежда с голям интерес дървото, за което се бях вкопчал. Тази гладка кора и дребните нарязани листа ми се сториха познати.

— Ха — извиках аз, — та това е бук!

— Точно така — потвърди Съмърли. — Съотечественик в далечна страна.

— Не само съотечественик, любезни господине — каза Челинджър, — но също, ако ми разрешите да продължа вашето сравнение, първокласен съюзник. Този бук ще бъде наш спасител.

— Господи! — извика лорд Джон. — Мост!

— Точно така, приятелю, мост! Снощи аз не на вятъра си блъсках главата цял час, за да намеря изход. Нашият млад приятел навярно си спомня моите думи, че Джордж Едуард Челинджър се чувствува най-добре, когато е притиснат до стената. А снощи, съгласете се, бяхме притиснати до стената. Но там, където си подадат ръка волята и интелектът, винаги ще се намери изход. Нужен ни беше мост, който да прехвърлим през пропастта. Ето го и него!

Идеята беше наистина блестяща. Дървото не бе по-ниско от шестдесет фута и ако паднеше в желаната посока, върхът му щеше да опре на отвъдния бряг на пропастта. При изкачването лагерната брадва висеше на рамото на Челинджър. Сега той ми я подаде.

— Нашият млад приятел има здрави мускули — избоботи той. — Мисля, че той ще се справи най-добре. Трябва обаче да ви помоля да не се изкушавате да мислите сам, а да изпълнявате точно онова, което ви се каже.

Под негово ръководство аз направих в дървото такива разрези, че то да падне в нужното направление. Стволът и без това беше силно наклонен към платото, така че задачата не беше трудна. После се заех сериозно за работа, като се сменях с лорд Джон. След около час се чу силен трясък, дървото се залюля и като рухна с грохот, зарови клоните си в храстите на отвъдната страна. Отсеченият дънер се търколи до самия ръб на нашата площадка и за една страшна секунда всички помислихме, че ще се прекатури през него. Но на няколко инча от ръба той се закрепи и мостът към неизвестното беше прехвърлен.

Всички ние мълчаливо стиснахме ръка на професор Челинджър, който свали сламената си шапка и се поклони дълбоко на всекиго.

— Ще имам честта — каза той — да стъпя пръв в непознатата земя: подходящ сюжет за една бъдеща историческа картина.

Той вече бе приближил до моста, когато лорд Джон го хвана за якето.

— Скъпи приятелю — каза той, — наистина не мога да ви разреша.

— Не можете да ми разрешите ли, сър?! — Челинджър извърна глава, а брадата му щръкна нагоре.

— Когато се касае до науката, сам знаете, аз ви следвам, защото сте учен. Но когато навлезете в моята област, бъдете така добър да ме следвате вие.

— Каква ваша област, сър?

— Всеки от нас има свой занаят. Моят е войнишкият. Доколкото ми е известно, ние се готвим да навлезем в една нова страна, която може би гъмжи от всякакви неприятели. Не мисля, че е особено разумно да се хвърлим в нея със затворени очи.

Доводите бяха толкова убедителни, че не можеха да бъдат пренебрегнати. Челинджър отметна глава и сви тежките си рамене.

— Добре, сър, и какво предлагате вие?

— Кой знае, може в тези храсти да се крие племе от людоеди, които чакат да дойде време за обяд — каза лорд Джон, като гледаше скалите отсреща. — По-добре да поразмислим, преди да попаднем в казана. И така, нека се надяваме, че не ни очаква никаква беда, но все пак да действуваме така, като че ли ни очаква. Ние с Малоун ще се спуснем отново долу, ще вземем четирите карабини и ще се върнем заедно с Гомес и другия. Тогава един от нас ще мине оттатък, а другите ще го прикриват с пушките си, докато той се увери, че могат да минат и останалите.

Челинджър седна върху пъна на отсеченото дърво и застена от нетърпение, но ние със Съмърли единодушно подкрепихме лорд Джон, като решихме, че щом работата се отнася до практиката, водачът трябва да бъде той. Сега, когато пред най-стръмната част от канарата висеше въжето, катеренето ставаше по-лесно. След час ние се появихме отново с карабините и едно чифте. Метисите също се качиха и по нареждане на лорд Джон донесоха една торба с продоволствие, за да има запас, в случай че първото ни проучване продължи дълго. Всички имахме патронташи.

— Е, Челинджър, ако още настоявате да бъдете пръв … — каза лорд Джон, когато всички приготовления бяха извършени.

— Много съм ви задължен за великодушното ви разрешение — гневно отвърна професорът, който не можеше да търпи никаква власт над себе си. — Ще се възползувам от вашата любезност и ще играя този път ролята на пионер.

Като метна брадвата на рамо и възседна ствола, Челинджър заподскача по него и скоро се озова на отсрещната страна. Той се изправи и размаха ръце.

— Най-сетне! — извика той. — Най-сетне!

Аз го гледах с тревога, изтръпнал от някакво неясно очакване. Каква ли страшна участ му готвеше зелената завеса зад него? Но всичко наоколо беше спокойно. Само една чудновата пъстра птица изпърха изпод краката му и се скри между дърветата.

Втори беше Съмърли. Каква учудваща жилавост се крие в неговото хилаво тяло! Той настоя да окачи на гърба си две карабини — за себе си и за Челинджър. След това дойде моят ред. Мъчех се да не поглеждам към страхотната бездна под себе си. Съмърли ми подаде приклада на своята карабина и след миг сграбчих ръката му. Колкото до лорд Джон, той премина вървешком, наистина вървешком, без никаква опора. Този човек има железни нерви.

И така, ето ни и четиримата в приказната страна, в изгубения свят на Мейпъл Хуайт. Настъпи часът на върховното ни тържество. Кой би могъл да предположи, че той ще стане прелюдия към върховното ни бедствие? Нека да ви разкажа с няколко думи как ни сполетя съкрушителният удар.

Бяхме се отдалечили от ръба и бяхме навлезли на около петдесет ярда в гъстия храсталак, когато зад нас изведнъж се разнесе оглушителен трясък. Инстинктивно се хвърлихме назад. Мостът беше изчезнал!

Като погледнах надолу, видях ниско в подножието на канарата плетеница от клони и натрошено стъбло — остатъците от нашия бук. Дали ръбът на площадката се беше изронил и дървото се беше плъзнало по него? Това бе първата ми мисъл. Но в следващия миг от отвъдната страна на островърхата канара бавно се показа едро мургаво лице, лицето на метиса Гомес. Да, това беше Гомес. Но къде беше неговата скромна усмивка и непроницаемият му израз? Това лице бе изкривено от омраза, а очите му пламтяха с дивата радост на утолената жажда за мъст.

— Лорд Рокстън! — извика той. — Лорд Джон Рокстън!

— Е? — обади се нашият спътник. — Тук съм.

Отвъд пропастта избухна писклив смях.

— Да, там си ти, английско куче, и там ще останеш! Аз чаках, чаках дълго и ето, моят час дойде. Трудно ви беше да се качите, още по-трудно ще ви бъде да слезете. Проклети глупци, всички паднахте в капана.

Бяхме така поразени, че стояхме и гледахме, без да продумаме. В тревата се виждаше един голям откършен клон, който, изглежда, му бе послужил за лост при прекатурването на моста. Лицето се скри, но скоро се показа отново, по-безумно от преди.

— В пещерата ние за малко не те убихме с камък — извика той, — но така е по-добре. Бавната смърт е по-страшна. Костите ти ще се белеят там, горе, и никой няма да узнае къде лежиш, никой няма да дойде да ги прибере. Преди да умреш, си спомни за Лопес, когото преди пет години застреля край Путомайо. Аз съм неговият брат и каквото и да стане, ще умра щастлив, защото съм отмъстил за смъртта му.

Той размаха яростно юмрук и после всичко утихна.

Ако метисът беше изчезнал, след като извърши своето отмъщение, нямаше да му се случи нищо. Но глупавото, неудържимо влечение към драматизма, свойствено на цялата латинска раса, го погуби; Рокстън, човекът, който в три страни си бе спечелил име на бич божи, не позволяваше да му се надсмиват безнаказано. Метисът заслиза по отвъдния склон на канарата, но преди да стъпи на земята, лорд Джон изтича до ръба на платото и намери място, откъдето нямаше опасност да изпусне от погледа си своята жертва. Ние не видяхме нищо, но чухме изстрела на карабината му, а след това пронизителен вопъл и далечно тупване на паднало тяло. Рокстън се върна при нас с каменно лице.

— Аз съм сляп глупец — каза горчиво той. — Моята глупост погуби всички. Не трябваше да забравям, че тези хора не прощават кръвните обиди, че с тях трябва да бъдем винаги нащрек.

— Ами другият? Гомес не е могъл да прекатури дървото сам.

— Можех да го застрелям, но го пожалих. Може би той не е замесен в тая работа. Въпреки че щях да направя по-добре, ако го бях убил, защото, както казвате и вие, сигурно е помагал.

Сега, когато знаехме мотивите на неговите действия, ние си спомнихме зловещите дела на метиса — постоянното му желание да научи плановете ни, залавянето му пред нашата палатка, когато ни подслушваше, тайните, пълни с омраза погледи, които улавяхме от време на време. Все още обсъждахме последното събитие и се стараехме да свикнем с мисълта за новото ни положение, когато една любопитна сцена в равнината под нас привлече вниманието ни.

Някакъв човек в бели дрехи, очевидно оцелелият метис, тичаше така, сякаш смъртта беше по петите му. Само на няколко ярда след него скачаше огромната, черна като смола фигура на Самбо — нашия предан негър. Видяхме как той се хвърли върху гърба на беглеца и обви с ръце врата му. Те се търкулнаха на земята. След миг Самбо се вдигна, погледна към проснатото пред него тяло и като ни махаше радостно с ръка, се затича към нас. Бялата фигура лежеше неподвижно всред голямата равнина.

Двамата предатели бяха унищожени, но злото, което извършиха, остана след тях. Ние не можехме да се върнем на канарата. Преди бяхме жители на света, сега сме жители на платото. Това са две различни неща и съществуват отделно едно от друго. Равнината, която водеше до канутата, беше пред нас. Отвъд, зад виолетовата мъглявина на хоризонта, се намираше реката, която водеше назад към цивилизацията. Но връзката между нас и тях не съществуваше. Никаква изобретателност не можеше да помогне да хвърлим мост през пропастта, която зееше между нас и нашето минало. Един миг беше променил цялата ни съдба.

И тъкмо сега аз разбрах цената на моите трима другари. Наистина те бяха сериозни и замислени, но спокойствието им бе непоклатимо. Засега не ни оставаше нищо друго, освен да седим търпеливо сред храстите и да чакаме Самбо. Скоро неговото" открито черно лице се появи над скалите и той се изправи над канарата с целия си херкулесовски ръст.

— Какво прави аз сега? — извика той. — Вие казва на мене и аз прави.

Да се отговори на този въпрос не беше толкова лесно. Но едно беше ясно — Самбо представляваше единствената ни надеждна връзка с външния свят. Той не биваше да ни остави в никой случай.

— Не, не! — извика той. — Аз няма да остави вас. Вие винаги намери мене тук. Но не може да държи индианци. Те вече казва много пъти: Курупури живее тук. Те отива в къщи. Вие остави тях на мен, а Самбо не може да държи тях сам.

— Накарай ги да почакат до утре, Самбо — извиках аз. — Искам да изпратя писмо по тях.

— Добре, сър! Аз обещава, те чакат до утре — каза негърът, — но какво трябва аз да прави за вас сега?

Оказа се, че има доста неща за вършене и нашият верен приятел ги свърши възхитително. Най-напред, по наше указание, развърза въжето от дънера и прехвърли единия му край при нас. То не беше по-дебело от въже за пране, но беше много здраво и макар че не можехме да го използуваме за мост, все пак щеше да ни помогне много, ако се наложеше да се катерим някъде. След това Самбо завърза своя край на въжето за торбата с припасите, които беше донесъл горе, и ние успяхме да ги издърпаме при себе си. Дори да не намерехме нищо друго, щяхме да имаме храна поне за една седмица. Накрая той се спусна и донесе отдолу още две торби, в които имаше сандъче с патрони и много други неща, които ние прехвърлихме с въжето. Беше вечер, когато най-сетне той се спусна долу за последен път, като ни увери, че ще задържи индианците до сутринта.

Ето защо аз прекарах почти цялата си първа нощ на платото в описване на нашите преживелици на светлината на мъждукащия фенер.

Разположихме лагера си на самия край на скалата, след това вечеряхме и уталожихме жаждата си с две бутилки „Аполинарис“, които намерихме в една от торбите. За нас бе въпрос на живот и смърт да открием вода, но мисля, че днешните приключения бяха достатъчни дори за лорд Джон и никой от нас не изпитваше желание да надникне в неизвестното първи. Решихме да не палим огън и да не вдигаме излишен шум.

Утре, или по-точно днес, защото вече се зазорява, ние за първи път ще рискуваме да се разходим из тази загадъчна земя. Кога ще мога да продължа записките — и дали въобще ще имам тази възможност — не зная. Както виждам, индианците са все още по местата си и не се съмнявам, че скоро верният Самбо ще бъде тук, за да вземе писмото ми. Надявам се, че то ще стигне до вас.

П. П. Колкото повече мисля за нашето положение, толкова по-мрачно ми се струва то. Не виждам никаква надежда за връщане. Ако близо до ръба на платото имаше високо дърво, можехме да спуснем нов мост, но на петдесет ярда оттук няма нищо такова. Дори с общи усилия не бихме могли да пренесем ствол, който би послужил за целта. Въжето пък е толкова късо, че с него не можем да се спуснем. Да, нашето положение е безнадеждно, безнадеждно!