Чарлз Дикенс
Коледна песен (2) (Приказка за призраци)

Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
A Christmas Carol in Prose, Being a Ghost Story of Christmas, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 32 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
bambo (2008)

Издание:

Чарлс Дикенс. Избрани творби в 5 тома — том 5

Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града

Съставител: Людмила Евтимова Английска

Първо и второ издание

Народна култура, София, 1984

 

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Редактори: Людмила Евтимова, Мариана Неделчева, Юлия Стефанова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректор: Наталия Кацарова

Дадена за набор ноември 1983 г.

Подписана за печат февруари 1984 г.

Излязла от печат март 1984 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 48. Издателски коли 40,32, УИК 44,54. Цена 5,68 лв.

ДИ „Народна култура“, София

ДП „Димитър Благоев“, София

 

Three Christmas Tales

Seven Seas Publishers, Berlin

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

СТРОФА ВТОРА
ПЪРВИЯТ ОТ ТРИТЕ ПРИЗРАКА

Когато Скрудж се събуди, беше толкова тъмно, че като погледна от леглото си, едва можа да различи прозрачния прозорец от матовите стени на стаята си. Опитваше се да прониже мрака с острите си като на пор очи, когато часовникът в кулата на една съседна черква оповести четирите четвъртинки. И той зачака да чуе кой час ще удари.

За негово голямо удивление тежкият звън продължи от шест на седем, и от седем на осем, и последователно чак до дванадесет; после спря. Дванадесет! Минаваше два, когато си беше легнал. Часовникът грешеше. Ледена шушулка трябва да беше влязла в механизма му. Дванадесет!

Той докосна пружината на своя репетир, за да коригира този тъй чудноват часовник. Бързият му слаб пулс отброи дванадесет и спря.

— Та това е невъзможно — каза Скрудж, — да съм проспал цял ден и много часове на още една нощ. Невъзможно е нещо да е станало със слънцето и сега да е дванадесет по обед!

Тъй като тази мисъл беше много смущаваща, той се измъкна от леглото и отиде пипнешком до прозореца. Трябваше да изтрие скрежа с ръкава на халата си, за да може изобщо да види нещо; пък и тогава видя много малко. Можеше да долови само, че все още е много мъгливо и страшно студено и че не се чува никакъв шум на хора които да се движат насам-нататък и да вдигат глъч и врява, както безспорно щеше да бъде, ако нощта бе изместила светлия ден и се бе настанила над света. Това беше голямо облекчение, защото текстът: „Три дни след представянето на този чек изплатете на мистър Ебенизър Скрудж или по негова заповед“ и така нататък, би се превърнал просто в обикновена американска държавна облигация, ако изобщо нямаше дни, чрез които да се мери времето.

Скрудж отново си легна, като мислеше и мислеше, и мислеше върху това още и още, и още, и нищо не можеше да разбере. Колкото повече размишляваше, толкова повече се озадачаваше; и колкото повече се стараеше да не мисли, толкова по-усилено мислеше.

Призракът на Марли страшно много го тревожеше. Всеки път, когато вътре в себе си решаваше, след зряло обсъждане, че всичко е било сън, умът му, подобно на освободена здраво навита пружина, отскачаше назад в началното си положение и представяше същия проблем да бъде разнищен отново.

„Сън ли беше, или не?“

Скрудж лежа в това състояние, докато часовникът отново удари три четвъртия час, и внезапно си спомни, че призракът го беше предупредил за някакво посещение когато часовникът ще удари един. Той реши да лежи буден до изминаването на часа; и като се има предвид, че вече нямаше да може да заспи, също както нямаше да може да отиде в рая, това беше, изглежда, най-мъдрото решение по силите му.

Четвъртинката час така бавно минаваше, та той неведнъж се убеждаваше, че навярно неволно е задрямал и е пропуснал да чуе часовника. Най-после напрегнатото му ухо чу.

— Дан, дан!

— Ето я четвъртинката — рече Скрудж.

— Дан, дан!

И половина! — каза Скрудж.

— Дан, дан!

— Три четвърти до часа — каза Скрудж.

— Дан, дан!

— Ето и целия час — каза тържествуващо Скрудж, — и нищо друго!

Изрече това, преди да удари часовникът, който сега зазвъня с дълбок, мрачен, кънтящ, меланхоличен тон, оповестяващ ЕДИН. В миг стаята се освети и завесите на леглото се дръпнаха настрани.

Казвам ви, завесите на леглото му се дръпнаха настрани от една ръка. Не завесите при нозете му, нито завесите при гърба му, а тези, към които беше обърнато лицето му. Завесите на леглото му бяха дръпнати настрани и Скрудж, като скочи изплашено в полулегнало положение, се озова лице в лице със свръхестествения посетител, който отмахна завесите: толкова близо до него, колкото аз съм сега до вас, а съм застанал вътре в духа до лакътя ви.

Странна фигура беше това — като дете; и все пак не толкова като дете, колкото като старец, видян чрез някакво свръхестествено средство, което създаваше впечатление, че се е отдалечил от погледа и се е смалил до детски размери. Косата му, която висеше около врата и надолу по гърба му, беше бяла като от старост; и все пак по лицето нямаше ни бръчица, а кожата му беше нежна като цветче. Ръцете бяха много дълги и мускулести; също и китките, сякаш притежаваха необикновена сила. Краката н стъпалата му, оформени най-изящно, бяха, подобно на горните крайници, голи. Носеше ослепително бяла мантия; а около кръста му бе опасан лъскав колан, с красив блясък. В ръката си държеше клонче свежа бодлива зеленика; и като необикновено противоречие на тази зимна емблема, дрехата му беше украсена с летни цветя. Но най-странното беше, че около главата му струеше блестяща, ярка струя светлина, посредством която се виждаше всичко това; и безсъмнено тя беше причината съществото да употребява, когато искаше да е на тъмно, голяма шапка, служеща за гасител, която сега то държеше под мишницата си.

Скрудж наблюдаваше това все по-настойчиво и откри, че дори то не беше най-странната му особеност. Защото също както коланът му проблясваше и святкаше ту на едно място, ту на друго, и там, където беше светло в един миг, в следващия беше тъмно, така и самата фигура менеше формата си: веднъж представляваше същество с една ръка, после с един крак, после с двадесет крака, после с два крака без глава или с глава без тяло; и никакви очертания на изчезващите части не се виждаха в гъстия мрак, в който се стопяваха. И при самото това чудо съществото отново ставаше каквото си беше; ясно и добре очертано.

— Вие ли сте духът, сър, чието идване ми бе предречено? — запита Скрудж.

— Да, аз съм.

Гласът беше мек и любезен. Толкова тих, като че ли не се намираше така близо до него, а някъде далеч.

— Кой и какво сте вие? — запита Скрудж.

— Аз съм привидението на изминалите Коледи.

— Отдавна изминали? — запита Скрудж, като гледаше ниския му ръст.

— Не. Твоите изминали Коледи.

Може би, ако някой би го запитал, Скрудж не би могъл да каже защо го беше обхванало особено желание духът да си сложи шапката; и го помоли да стори това.

— Какво! — възкликна привидението. — Тъй скоро ли искаш да изгасиш, с ръцете си на смъртен, светлината, която излъчвам? Не е ли достатъчно, че ти си един от онези, чиито страсти направиха тази шапка, и години, години наред ме принуждават да я нося нахлупена над челото ми?

Скрудж заяви почтително, че няма никакво намерение да обижда призрака, нито пък си спомня съзнателно да го е „покрил“ (Игра на думи с понятията „шапка“ и „покривам“.) когато и да било в живота му. После се осмели да запита какво го е довело при него.

— Твоето благоденствие! — рече призракът. Скрудж изрази голямата си признателност, но не можа да не си помисли, че една спокойна нощ би допринесла повече за тази цел. Привидението трябва да бе чуло мисълта му, тъй като веднага забеляза:

— Е, тогава поправянето ти. Чуй какво ти казвам!

Докато говореше, то протегна силната си ръка и го улови леко за лакътя.

— Стани! И тръгни с мене!

Скрудж напразно би изтъквал като претекст, че времето и часът не са подходящи за пешеходни цели; че леглото е топло и че термометърът е спаднал доста под точката на замръзването; че е облечен съвсем леко с халат, чехли и нощна шапка; и че точно в него момент страда от настинка. Макар че ръката го беше уловила леко, като женска, той не можеше да й противостои. Скрудж стана, но като видя, че привидението тръгна към прозореца, загьрна се умолително в халата си.

— Аз съм смъртен — възрази Скрудж — и има опасност да падна.

— Остави ръката ми само да те докосне там — каза привидението, като я сложи на сърцето му — и ще бъдеш подкрепен в нещо повече от това!

Когато то изрече тези думи, двамата минаха през стената и застанаха на един открит път, с поля от двете му страни. Градът беше напълно изчезнал. Не се виждаше ни следа от него. Заедно с града бяха изчезнали мракът и мъглата, беше ясен, студен зимен ден със сняг по земята.

— Боже мой! — възкликна Скрудж, като вкопчи ръцете си една в друга, оглеждайки се наоколо. — Аз съм отраснал на това място. Тук съм прекарал момчешките си години!

Призракът беше вперил в него мил поглед. Старият човек сякаш продължаваше да усеща нежното му докосване, макар то да беше леко и мигновено. Вдъхваше хиляда аромата, всеки от тях свързан с хиляда мисли и надежди, и радости, и грижи, забравени отдавна, отдавна!

— Устната ти трепери — каза призракът. — И какво е това на бузата ти?

Скрудж промърмори с необичайно запъване в гласа, че е някаква пъпчица; и замоли призрака да го води където иска.

— Спомняш ли си пътя? — запита призракът.

— Дали си го спомням! — извика Скрудж с жар. — Та аз бих могъл да мина по него със завързани очи.

— Странно, че толкова години го бе забравил — забеляза привидението. — Да продължим.

Те вървяха по пътя — Скрудж разпознаваше всяка порта, всеки стълб и дърво, — докато в далечината се появи малко пазарно градче, с моста си, с черквата си и с лъкатушещата си река. После те видяха няколко рунтави понита да припкат към тях, яхнати от момчета, които подвикваха на други момчета в селски кабриолети и каруци, карани от земеделски стопани. Всички тези момчета бяха много радостни и току си подвикваха едно на друго, докато широките поля така се изпълниха с весела музика, че и свежият въздух се смееше, като я слушаше.

— Това са само сенки на отминали неща — каза призракът. — Те не съзнават присъствието ни.

Веселите пътници продължаваха да се движат; и с приближаването им Скрудж позна и назова всеки един от тях. Защо изпитваше безгранична радост да ги види? Защо студените му очи проблеснаха, а сърцето му потрепна, когато те минаха край тях? Защо го обзе радост, като ги чу да си пожелават весела Коледа, когато се разделяха на кръстопътища и странични пътеки, всеки тръгнал за дома си? Какво беше весела Коледа за Скрудж? Долу весела Коледа! Какво ли пък добро му беше донесла някога тя?

— Училището не е съвсем пусто — каза призракът. — Едно самотно дете, изоставено от приятелчетата си, все още стои там.

Скрудж каза, че го познава. И зарида.

Те се отклониха от шосето по една добре позната пътека и скоро се приближиха до голяма сграда от тъмночервени тухли, с ветропоказател на малка купола на покрива и с висящ от нея звънец. Сградата беше голяма, но доброто й време беше отминало; просторните й зали малко се използуваха, стените им бяха влажни и плесенясали, прозорците счупени, а портите изгнили. Домашни птици къткаха и се перчеха из конюшните; а постройките за каруци и бараките бяха обрасли в трева. И вътре не беше запазено нищо от старата й пищност; като влязоха в мрачното преддверие и хвърлиха поглед през отворените врати на много стаи, видяха, че наредбата им е жалка, че са студени и просторни. Във въздуха се носеше землист дъх, навред цареше хладна пустота, която по някакъв начин навяваше спомени за прекалено често ставане сутрин на светлината на свещ и за не прекалено много ядене.

Те, призракът и Скрудж, прекосиха преддверието и стигнаха до една врата в дъното на къщата. Тя се отвори пред тях и разкри дълга, гола, мрачна стая, която редиците обикновени дървени пейки и чинове правеха още по-гола. На един от тях самотно момче четеше близо до слаб огън; и Скрудж седна на една пейка, като заплака при вида на клетата си забравена фигура, каквато самият той е бил едно време.

Скрит в къщата ек, цвъртене и шумолене на мишките зад ламперията, капка вода от полуразмразената канелка на чешмата в тъжния двор отзад, въздишка сред обезлистените клонки на една печална топола, безцелното люлеене на вратата на празен склад, да, и пращенето на огъня — те всички разнежваха сърцето на Скрудж и засилваха потока от сълзите му.

Привидението го докосна по ръката и посочи към детската му фигура, вдълбочена в четене. Изведнъж един човек с чуждестранни дрехи — удивително реален и ясен за погледа — застана вън до прозореца, със затъкиата в колана брадва, като водеше с юздата магаре, натоварено с дърва.

— Ха, та това е Али Баба! — възкликна възрадван Скрудж. — Та това е старият честен Али Баба! Да, да, знам! Веднъж на Коледа, когато ей онова самотно дете бе оставено тук сам-самичко, той наистина дойде, за първи път, точно така. Клетото момче! И Валентин — каза Скрудж, — и неговият буен брат Орсон; ето ги и тях! Ами онзи, как му беше името, дето го бяха сложили по долни гащи, заспал, пред портата на Дамаск; не го ли виждаш? И султанският коняр, дето злите мохамедански духове го бяха обърнали с краката нагоре; ето го; застанал на главата си. Тъй му се пада. Колко ми е драго. Та нима той трябваше да се ожени за принцесата?

Ако чуеха как Скрудж изразходва цялата си ревност за такива въпроси, с толкова особен глас между смях и плач, и ако видеха пламналото му и възбудено лице, приятелите му от деловите среди много биха се изненадали.

— Ето папагала — извика Скрудж. — Зелено тяло и жълта опашка, с нещо като маруля, израснало от върха на главата му; ей го на! „Клетий Робинзон Крузо“, се провикнал той, когато господарят му се прибрал у дома, след като обиколил с лодка острова. „Клетий Робинзон Крузо, къде си бил, Робинзон Крузо?“ А той помислил, че сънува, но не било така. Говорел папагалът знаеш. Ето го и Петкан, бяга да си спаси живота в тясното заливче! Хайде! Хайде! Карай!

После, с бърз преход, много чужд на обичайния му нрав, той каза, обзет от жалост към предишния си образ: „Горкичко дете, горкичко дете!“, и отново заплака.

— Бих желал — промълви Скрудж, като сложи ръка в джоба си и се огледа наоколо, след като изтри очи с маншета си, — но вече е твърде късно.

— Какво има? — запита призракът.

— Нищо — рече Скрудж. — Нищо. Едно момче пееше коледна песен на вратата ми снощи. Бих желал да му бях дал нещичко; само това.

Призракът се усмихна замислено и махна с ръка като каза:

— Нека видим друга Коледа!

При тези думи предишният образ на Скрудж се увеличи и стаята попритъмня и стана по-нечиста. Ламперията се сви, прозорците запукаха; парчета мазилка западаха от тавана, като вместо него се показаха голите летви; но как стана всичко това, Скрудж разбра толкова колкото и вие. Той само знаеше, че беше станало точно тъй; че всичко се бе случило именно тъй; че стоеше там отново самичък, докато всички други момчета си бяха отишли у дома за веселите празници.

Сега той не четеше, а се разхождаше отчаян напред-назад. Скрудж погледна призрака и като поклати скръбно глава, хвърли тревожен взор към вратата. Тя се отвори и едно малко момиченце, много по-малко от момчето, се втурна вътре и като обви ръце около врата му често го целуваше и го зовеше: „Скъпи, скъпи братко!“

— Дошла съм да те заведа у дома, мили братко! — рече детето, като плесна с мъничките си ръце и се наведе надолу смеешком. — Да те заведа у дома, у дома, у дома!

— У дома, малка Фан? — запита момчето.

— Да! — отвърна детето, преливащо от радост — У дома, завинаги. У дома, до безкрай, до безкрай. Татко е станал много по-добър от по-рано, така че у дома е като в рай! Той ми заговори тъй мило една приятна вечер, когато си лягах, та не се побоях отново да го запитам дали не можеш да си дойдеш в къщи; и той рече „да, трябва“; и ме прати с пощенска кола да те доведа. И ти ще бъдеш мъж — каза детето, като отвори очи, — и никога вече няма да се връщаш тук; но първо ще бъдем заедно през цялата Коледа и ще си прекараме най-весело.

— Та ти си същинска жена, малка Фан! — възкликна момчето.

Тя плесна с ръце и се разсмя, после понечи да докосне главата му; но тъй като беше мъничка, отново се засмя и се изправи на пръсти да го прегърне. Сетне започна да го дърпа към вратата, с детинското си нетърпение; а той, като нямаше нищо против да тръгне, я придружи.

Страшен глас се провикна в преддверието: „Ей, свалете сандъка на мастър (В много случаи «master» се употребява като обръщение към младеж («младия господин»), дори и да е дете или юноша) Скрудж!“ — и в преддверието се появи самият учител, който погледна мастър Скрудж гневно и със свирепо снизхождение и го хвърли в страхотен смут, като се ръкува с него. После отведе него и сестра му във възможно най-старата, прилична на кладенец, най-официална приемна, която човек можеше да види; където географските карти по стената и небесните и земни глобуси по первазите на прозорците бяха като восъчни от студ. Тук той извади гарафа с удивително леко вино и парче удивително тежък кейк и поднесе тържествено на младите хора по един дял от тези деликатеси; същевременно изпрати един дребен прислужник да предложи чаша „нещо“ на момчето от пощенската кола, което отвърна, че благодари на джентълмена, но ако течността е налята от същия кран, от който е опитал по-рано, предпочита да откаже. Тъй като багажът на мастър Скрудж беше вече завързан за покрива на пощенската кола, децата си взеха сбогом с учителя с най-голяма готовност и като се качиха в колата, тя затрополи весело надолу по градинската алея: бързо търкалящите се колелета разпръскваха скрежа и снега от тъмните листа на вечнозелените растения като струя.

— Все си беше деликатно създание, което полъх на ветреца би могъл да порази — каза призракът, — но имаше голямо сърце!

— Да, такава си беше — извика Скрудж. — Прав си. Не ще го отрека, призрако. Боже опази!

— Тя умря като вече голяма жена — рече призракът — и, струва ми се, имаше деца.

— Едно дете — отвърна Скрудж.

— Вярно — съгласи се призракът. — Твоят племенник.

Изглежда, нещо тревожеше Скрудж и той отговори кратко:

— Да.

Макар че току-що бяха оставили училището зад себе си, те вече се намираха сред оживените улици на един град, където минувачи с призрачен вид вървяха напред-назад; където талиги с призрачен вид и дилижанси си оспорваха пътя и където царяха цялата врява и шумотевица на истински град. От украсата по витрините на магазините ставаше съвсем ясно, че и тук отново беше Коледа; но се бе свечерило и улиците бяха осветени.

Призракът спря пред вратата на един точно определен голям магазин и запита Скрудж дали го познава.

— Дали го познавам! — възкликна Скрудж. — аз чиракувах тук!

Влязоха вътре.

При вида на един стар джентълмен с уелска перука, седнал зад такова високо писалище, че ако беше два инча по-висок, щеше да си удари главата в тавана, Скрудж се провикна много развълнуван:

— Я, та това е старият Фезиуиг! Виж ти! Фезиуиг оживял!

Старият Фезиуиг остави перото си и погледна към часовника, който показваше седем часа. Той потри ръце; оправи широката си жилетка; цял се разсмя, от обувките до сърцето си; и извика с приветлив, благ, звучен, пищен, весел глас:

— Ей, вие там! Ебенизър! Дик!

Предишният образ на Скрудж, сега вече като младеж, влезе енергично, придружен от колегата си чирак.

— Дик Уилкис, разбира се! — каза Скрудж на призрака. — Бога ми, да. Ето го. Много беше привързан към мене този Дик. Клетият Дик! Виж ти, виж ти!

— Ей, ей, мои момчета! — каза Фезиуиг. — Стига работа тази вечер. Бъдни вечер, Дик. Коледа, Ебенизър! Да затворим кепенците — провикна се старият Фезиуиг, като плесна силно с ръце, — докато кажа „едно, две, три“!

Не бихте повярвали какво бързане му удариха тези две момчета! Втурнаха се на улицата с кепенците, докато се преброи „едно, две, три“ — поставиха ги на местата им — „четири, пет, шест“ — залостиха ги и ги заключиха — „седем, осем, девет“ — и се върнаха, преди да можехте да преброите до дванадесет, задъхани като коне за надбягване.

— Бързо! — извика старият Фезиуиг, като скочи от високото писалище с удивителна ловкост. — Разчистете, момчетата, ми, и тук да се опразни! Бързай, Дик! Не изоставай, Ебенизър!

Да разчистват! Какво ли не биха разчистили, или не биха могли да разчистят, докато старият Фезиуиг ги наблюдаваше. Работата бе свършена за миг. Всяка вещ беше опакована, сякаш завинаги я изваждаха от обществения живот; подът бе изметен и напръскан с вода, фитилите на лампите бяха подрязани, върху огъня беше натрупано гориво; и магазинът се превърна в такава уютна, топла, суха и светла танцувална зала, че да ви е удоволствие да я видите в зимна вечер.

Влезе цигуларят с нотна тетрадка, качи се на високото писалище, направи от него оркестър и засвири така, сякаш къркореха петдесет болни стомаха. Влезе мисис Фезиуиг, цялата една голяма усмивка. Влязоха трите госпожици Фезиуиг, сияйни и мили. Влязоха шестимата млади ухажори, чиито сърца те плениха. Влязоха всички момци и девойки, които работеха в предприятието. Влезе прислужницата със своя братовчед, хлебаря. Влезе готвачката, с най-близкия приятел на брат си, млекаря. Влезе момчето от отсреща, за което подозираха, че не получава достатъчно храна от господаря си; то се мъчеше да се скрие зад девойката от по-съседната къща, за която се разбра, че господарката й била издърпала ушите. Влязоха всички, един подир друг; някои свенливо, някои смело, някои грациозно, някои тромаво, някои се бутаха, някои се дърпаха, ама всички влязоха по един или друг начин. Всички се втурнаха да танцуват, двадесет двойки наведнъж. Ръцете в полукръг и отново същото на обратната страна; надолу по средата и отново нагоре; кръг след кръг в различни стадии на приятелско групиране; старата начална двойка винаги се озовава на погрешно място; новата начална двойка започва отново веднага щом стигне там; най-после всички са начални двойки и нито една крайна, която да им помогне, Когато се стигна до този резултат, старият Фезиуиг, пляскайки с ръце, за да спре танца, се провикна: „Чудесно!“ — а цигуларят мушна сгорещеното си лице в един съд с черна бира, специално набавена за тази цел. Но след като се измъкна оттам, презирайки всяка почивка, той в миг започна отново, макар още да нямаше танци, сякаш предишният цигулар беше отнесен у дома му, изтощен, на тарга, и сега той беше нов-новеничък човек, твърдо решен да надвие и прогони първия или да загине.

Имаше още танци, и имаше игра на залагане на различни предмети, и още танци — имаше греяно вино с подправки, и имаше огромно парче студено печено, и имаше голямо парче студено варено, и имаше коледни пирожки със скълцани стафиди и портокалови кори, и бира в изобилие. Но големият ефект на вечерта беше след печеното и вареното, когато цигуларят (сръчен дявол, имайте предвид! — от ония хора, дето си знаят добре работата, без да трябва вие или аз да им казваме как да я вършат!) започна мелодията на „Сър Роджър де Ковърли“ („Сър Роджър де Ковърли“ — старинен английски народен танц). Тогава старият Фезиуиг си избра за дама мисис Фезиуиг. Пък и като първа двойка; а твърде трудна работа им предстоеше; двадесет и три или и четири партньори; хора, с които не можеше човек да се шегува; хора, които щяха наистина да танцуват и не знаеха какво е това да вървят.

Но и двойно повече да бяха — охо! — четворно — старият Фезиуиг щеше да им излезе насреща, а също и мисис Фезиуиг. Що се отнася до нея, тя му беше достойна партньорка във всеки смисъл на понятието. Ако и това не е голяма похвала, посочете ми по-голяма и аз ще я изкажа. Просто сякаш светлина струеше от прасците на Фезиуиг. Те блестяха във всяка фигура на танца като месечини. В никой определен момент не можехте да предскажете какво щеше да стане с тях в следващия. И когато старият Фезиуиг и мисис Фезиуиг изиграха всички фигури на танца — напредваш и отстъпваш, подаваш двете си ръце на партньора, покланяш се и правиш реверанс, въртиш се като спирала, изиграваш кральо-портальо и отново се връщаш на мястото си, — Фезиуиг подскочи — подскочи така умело, та сякаш намигна с краката си и отново стъпи на нозе, без да се поклати.

Когато часовникът удари единадесет, домашният бал се разтури. Мистър и мисис Фезиуиг заеха позициите си, единият от едната страна на вратата, другият от другата, и като се ръкуваха поотделно с всеки гостенин, когато той или тя си отиваше, пожелаваха на него или на нея весела Коледа. Когато всички си отидоха, освен двамата чираци, те сториха същото и с тях. И тъй, веселите гласове замряха и двете момчета се отправиха към леглата си, които се намираха под един тезгях в задната част на помещението.

През цялото това време Скрудж се държеше като ненормален. Той наблюдаваше тази сцена с цялото си сърце и душа, както наблюдаваше и предишния си образ. Потвърди сам на себе си всичко и изпита най-чудновато вълнение. И едва сега, когато светналите лица на предишния му образ и на Дик се отдалечиха от тях, той си спомни за призрака и усети, че той цял се е вгледал в него, а светлината на главата му грее съвсем ясно.

— Колко малко е нужно — каза призракът — да преизпълни човек тези хорица с благодарност.

— Малко! — откликна Скрудж.

Привидението му даде знак да се вслуша в разговора на двамата чираци, които най-сърдечно възхваляваха Фезиуиг; и след като той стори това, то му каза:

— Е! Та не е ли малко? Изхарчил е само няколко лири от тези свои нетрайни пари; три или четири може би. Толкова много ли е това, та да заслужава тази похвала?

— Не е това — каза Скрудж, разгорещен от забележката, несъзнателно говорейки като предишната, а не по-сетнешната си личност. — Не е това, призрако. Той притежава способността да ни прави щастливи или нещастни; да прави службата ни лека или тежка; удоволствие или мъка. Кажи, че способността му се крие в думи и погледи; в неща тъй дребни и незначителни, че е невъзможно да ги събираме и броим — какво тогава? Щастието, което той дарява, е толкова голямо, че сякаш струва цяло състояние.

Той почувствува погледа на привидението и се наведе.

— Какво има? — запита призракът.

— Нищо особено — отвърна Скрудж.

— Има нещо, мисля? — настоя призракът.

— Не — каза Скрудж. — Не. Бих желал да можех да кажа една-две думи на моя чиновник тъкмо сега. Само това.

Като изрече желанието си, предишният му образ намали светлината на лампите; и Скрудж и призракът отново се озоваха един до друг на открито.

— Времето ми изтича — забеляза призракът. — Бързо!

Тези думи не бяха отправени към Скрудж, нито към някого, когото той можеше да види, но те произведоха непосредствено въздействие. Защото Скрудж отново видя себе си. Сега беше по-възрастен; мъж в разцвета на живота си. На лицето му нямаше острите и сурови бръчки от по-късните години; но на него вече бяха започнали да се появяват признаците на грижи и скъперничество. Очите му шареха жадно, алчно и неспокойно, което показваше каква страст беше пуснала корен и къде щеше да падне сянката на израстващото дърво.

Той не беше сам, седеше до хубава, млада девойка в жалейни дрехи; в очите й имаше сълзи, които проблясваха на светлината, излъчваща се от Призрака на Отминалите Коледи.

— Няма значение — каза тя тихо. — За тебе няма почти никакво значение. Друг идол ме е изместил; и ако за в бъдеще той ще може да те насърчава и подкрепя, както аз бих се старала да правя това, нямам основателна причина да скърбя.

— Какъв идол те е заместил?

— Златен.

— Това е то справедливото отношение на хората! — каза той. — На нищо не гледат така безмилостно, както на бедността; и нищо не се преструват, че порицават така остро, както стремежа към богатство!

— Прекалено много се боиш от хората — отговори кротко тя. — Всички твои други надежди са се слели в надеждата да не те достигат долните им упреци. Виждах как по-благородните ти въжделения изчезваха едно по едно, докато господствуващата ти страст, печалбата, те завладя. Не беше ли така?

— Какво от това? — възрази той. — Дори и ако съм станал толкова по-мъдър, какво от това? Към тебе не съм се променил. — Тя поклати глава.

— Променил ли съм се?

— Уговорката ни е стара, направихме я, когато и двамата бяхме бедни и доволни, че сме такива, докато, след време, ще можехме да си подобрим положението с търпелив труд. Ти наистина си се променил. Когато сключихме уговорката си, ти беше друг човек.

— Тогава бях момче — каза раздразнено той.

— Твоето собствено чувство ти казва, че не беше това, което си — отвърна тя. — А аз съм. Онова, което обещаваше щастие, когато сърцата ни биеха като едно, е преизпълнено с мъка сега, когато те туптят като две. Колко често и колко дълбоко съм мислила за това, не ще ти кажа. Достатъчно е, че наистина съм мислила за него и мога да те освободя от поетото задължение.

— Искал ли съм някога да бъда освободен?

— С думи? Не. Никога.

— С какво тогава?

— С променената си природа; с променения си дух; с една друга атмосфера на живота си; друга надежда за голямата му цел. С всичко, което придаваше в твоите очи значение и стойност на любовта ми. Ако това не бе съществувало между нас — каза девойката, като го гледаше меко, но непоколебимо, — кажи ми, би ли ме потърсил и би ли се опитал да ме спечелиш сега? О, не!

Той, изглежда, отстъпи при справедливостта на тази мисъл, въпреки самия себе си. Но каза с вътрешна борба:

— Ти мислиш, че няма.

— С удоволствие бих мислила инак, ако можех — отговори тя. — Бога ми! Когато аз съм осъзнала една такава истина, знам колко силна и непреодолима може да бъде тя. Но ако ти беше свободен днес, утре, вчера, мога ли даже аз да повярвам, че ти би избрал девойка без зестра — ти, който дори и когато й се доверяваш, преценяваш всичко според печалбата; или пък, избирайки я, ако за миг изневериш на единствения си ръководен принцип и сториш това, нима не знам, че после положително ще се разкаеш и съжалиш? Да, знам; и те освобождавам. С цялото си сърце, заради любовта към оногова, който ти някога беше.

Той понечи да заговори; но като отвърна от него глава, тя продължи:

— Може би — споменът за миналото почти ме кара да се надявам — това ще ти причини болка. За много, много кратко време, но ти с радост ще се отвърнеш от този спомен като от безплодна мечта, която за твое добро ще се разсее. Дано си щастлив в живота, който си избрал! — Тя го остави и те се разделиха.

— Призрако — рече Скрудж, — не ми показвай нищо повече! Отведи ме у дома. Защо ти прави удоволствие да ме измъчваш?

— Още една сянка! — възкликна призракът.

— Нито една повече! — извика Скрудж. — Нито една. Не искам да я видя. Не ми показвай други.

Но безмилостният призрак го прикова с двете си ръце и го принуди да наблюдава какво стана подир това.

Намираха се при други обстоятелства и на друго място; стая, нито голяма, нито хубава, но много уютна. Крап зимния огън седеше красива млада девойка, която толкова приличаше на предишната, та Скрудж помисли, че е същата, докато не видя самата нея, сега представителна матрона, седнала срещу дъщеря си. Шумът в тази стая беше наистина заглушителен, защото там имаше повече деца, отколкото Скрудж във възбуденото си състояние можеше да преброи; и противно на прочутата чарда от известното стихотворение, това не бяха четиридесет деца, които се държат като едно, а всяко от тях се държеше като четиридесет. Последиците се изразяваха в невероятна врява; но, изглежда, никой не се смущаваше; тъкмо обратното, майката и дъщерята се смееха от сърце и им беше много приятно; и последната, след като скоро се намеси в игрите, стана плячка на безмилостните малки разбойници. Какво не бих дал да съм един от тях? Макар че никога не бих могъл да съм така груб, не, не. И за най-голямото богатство в света не бих разбъркал тази оплетена коса и не бих я разпилял; а колкото се отнася до прелестната малка обувка, не бих я измъкнал, бога ми, ако ще това и живота ми да струваше. Пък да премеря кръста й на игра, каквото направиха те, тази смела малка челяд, такова нещо не бих могъл да сторя. Бих очаквал ръката ми да обвие този кръст за наказание и изобщо никога да не я отмахне. И все пак как ли не бих желал, признавам, да докосна устните й; да я запитам нещо, та тя да ги отвори; да погледна миглите на сведените й очи и да не предизвикам по лицето й руменина; да разпусна вълните на косата й, един инч от която би бил безценен спомен за мене: накратко, бих желал, признавам си го, да ми беше позволено и най-малкото нещо, което се позволява на едно дете, и все пак да бъдех достатъчно мъж, за да го оценя.

Но тогава на вратата се чу почукване и веднага последва такъв стремителен бяг, че онази със засмяното лице и раздърпаната рокля бе понесена нататък в центъра на поруменялата и необуздана група деца точно навреме, за да посрещнат бащата, който се прибираше в къщи, придружен от един човек, натоварен с коледни подаръци и играчки. И какви крясъци и каква борба, и на какво нападение бе подложен беззащитният носач! Как опряха в него столове, да им служат за стълби, та да бъркат и джобовете му, да плячкосат обвитите в кафява хартия пакети, как се държаха здраво за вратовръзката му, прегръщаха врата му, удряха го по гърба и го ритаха по краката с неукротима обич! Виковете на учудване и радост, с които се посрещаше развиването на всеки пакет! Страшното съобщение, че са уловили бебето да слага в устата си кукленско тиганче и как се оказа повече от съмнително, че е погълнало изкуствения пуяк, залепен на една дървена чиния! Огромното облекчение при откриването, че уплахата е била напразна! Радостта и благодарността, и възторгът! Те всички са еднакво неописуеми. Достатъчно е, че малко по малко децата и техните чувства излязоха от стаята и спирайки се на всяко стъпало, се качиха на най-горния етаж на къщата, където си легнаха да спят и по този начин се усмириха.

И сега Скрудж наблюдаваше по-внимателно от всякога как домовладиката, след като дъщеря му се облегна мило на него, седна с нея и с майка й край собственото си огнище; и когато си помисли, че подобно същество, точно толкова изящно и многообещаващо, би могло да го назове татко и да бъде пролет в изпустялата зима на неговия живот, погледът му наистина много се замъгли.

— Бел — каза съпругът, като се обърна усмихнат към жена си, — днес следобед видях един твой стар приятел.

— Кой беше?

— Отгатни!

— Че как ще отгатна? Ц… ц, май че се сетих — добави тя в същия миг, смеейки се заедно с него. — Мистър Скрудж.

— Точно мистър Скрудж. Минавах край прозореца на кантората му; и тъй като кепенците не бяха затворени, а вътре той имаше свещ, просто не можех да не го видя. Съдружникът му е на смъртно легло, както чувам; и той седеше самичък. Съвсем сам в света, уверен съм.

— Призрако — рече Скрудж унило, — махни ме от това място.

— Казах ти, че това са сенки на отминали събития — заяви призракът. — Че са такива, каквито са, няма защо мене да обвиняваш!

— Махни ме! — възкликна Скрудж. — Не мога да го понеса!

После се нахвърли върху призрака и като видя, че той го гледа, с лице, в което по някакъв чудноват начин се бяха смесили черти от всичките лица, които му бе показал, взе да се бори с него.

— Остави ме! Върни ме! Стига си ме преследвал.

В борбата, ако това можеше да се нарече борба, при която призракът, без видима съпротива от своя страна, остана необезпокоен от усилията на противника си, Скрудж забеляза, че светлината му блести ярко и нависоко и като смътно свърза това с влиянието му върху него, грабна шапката-гасител и внезапно я нахлупи здраво на главата му.

Привидението падна под нея, така че гасителят го покри целия; но макар че Скрудж натискаше шапката с всички сили, той не можеше да закрие светлината, която струеше изпод нея като нестихващ порой върху земята.

Усети, че е изтощен и обзет от непреодолима сънливост; и подир това, че се намира в собствената си спалня. Стисна шапката за последен път, след което ръката му се отпусна; и едва имаше време да се добере до леглото, когато потъна в тежък сън.