Артър Кларк
Краят на детството (22)

Двадесет и две

Корабът на Свръхвладетелите се плъзгаше по светещата следа, оставена сякаш от метеорит, която сочеше самото сърце на съзвездието Карина. Още преди външните планети той започна неистово да потушава скоростта си, но дори край Марс премина с такава, която съставляваше значителна част от светлинната. Исполинските полета на земното Слънце бавно поглъщаха инерцията му, а назад, на милиони километри се простираше огнената черта от използваната от звездолета енергия.

Остарял с половин година, Ян Родрикс се завръщаше вкъщи, в дома, който напусна преди осемдесет години.

Сега той не беше „гратисчия“. Стоеше зад трима пилоти, недоумяваше защо са нужни именно трима и гледаше как се появяват и изчезват знаците върху огромния екран, който доминираше в кабината. Върху екрана се сменяха цветове и очертания, от които той не схващаше нищо. Помисли си, че те означават данни, които на земен кораб щяха да се отчитат от циферблати и стрелки. Понякога екранът показваше разположението на околните звезди и сигурно на него скоро щеше да се появи и Земята.

На Ян му бе хубаво, че се връща у дома, макар и да беше положил доста усилия за бягството. За отминалите месеци бе станал по-възрастен. Видя толкова много неща и толкова различни места, но тъгуваше за познатия роден свят. Сега той знаеше защо Свръхвладетелите не допускаха Земята до звездите. Човечеството трябваше да извърви още много път, преди да може да стане една малка част от цивилизацията, която той беше видял.

А може би, колкото и да въставаше Ян срещу тази мисъл, човечеството щеше да си остане само някаква нисша порода, която стои в зоологическа градина на края на света под надзора на Свръхвладетелите. Дали това криеше Виндартен в двусмисленото си предупреждение преди самото отлитане. „За времето, което е отминало на вашата планета, може да са се случили много неща — каза Свръхвладетелят. — Възможно е, когато видиш своя свят, да не го познаеш.“

Ян си помисли, че е възможно да не познае Земята — осемдесет години бяха голям срок и макар че той бе млад и способен да се приспособи към нови условия, щеше да му е трудно да разбере всичко, което се е променило. Но в едно нямаше съмнение — хората щяха да искат непременно да го изслушат, за да разберат какво е успял да види от света на Свръхвладетелите.

Както и очакваше Ян, към него се бяха отнесли снизходително. За полета от Земята той не узна нищо — когато действието на сънотворното престана и Ян се събуди, корабът вече навлизаше в слънчевата система на Свръхвладетелите. Той се измъкна от своя фантастичен тайник и с облекчение се убеди, че не му е нужна кислородна маска. Бе задушно, въздухът бе тежък, но можеше да се диша. Ян се оказа в мъждивия червен сумрак на огромния трюм, който беше препълнен с най-различни сандъци и товари — съвсем нормална обстановка за който и да е океански или въздушен лайнер. Той се лута почти цял час, преди да се добере до кабината и да се представи на екипажа.

За негово изумление те съвсем не се удивиха. Ян знаеше, че Свръхвладетелите рядко проявяват някакви чувства, но очакваше все пак нещо, дори само една искра от емоция. А те просто продължиха да си гледат работата, следяха екрана и натискаха безбройните копчета върху пулта за управление. Той разбра, че корабът се приготвя за кацане — на екрана час по час се появяваше изображението на планетата и постепенно растеше. Не се усещаше нито движението, нито ускорението и Ян прецени, че не се променя и силата на притеглянето, което бе около пет пъти по-малко от земното. Явно могъщите сили, които движеха кораба, бяха уравновесени с поразителна точност.

После тримата пилоти станаха от местата си като един и Ян разбра, че пътешествието е приключило. Те все още не бяха говорили нито помежду си, нито с него, и когато единият от тях му направи знак да ги последва, Ян осъзна нещо, за което трябваше да е помислил по-рано. Напълно възможно беше тук, на другия край на невероятно дългия път, по който се доставяха товарите на Карелен, никой да не разбира дори и дума от човешката реч.

Тримата го наблюдаваха сериозно, когато пред неговия нетърпелив поглед се разтвориха огромните люкове. Това беше най-великата минута в неговия живот — той беше първият от хората, на когото е писано да види свят, осветен от друго слънце. В кораба проникна светлината на звезда НГС 549672 и пред Ян се откри планетата на Свръхвладетелите.

Какво очакваше да види? И той сам не знаеше. Огромни здания, градове с кули, чиито върхове се губят в облаците, невъобразими машини — всичко това нямаше да го удиви. Но той видя една безлика плоска равнина, която свършваше в един неестествено близък хоризонт. Това еднообразие се нарушаваше само от три други кораба, които висяха на няколко километра по-далеч.

За миг Ян изпита горчиво разочарование. После повдигна рамене — всичко беше много просто — къде можеше да се намира един космодрум, ако не на такова пустинно и безлюдно място?

Бе хладно, но не много. Голямо червено слънце висеше ниско над хоризонта — светлината му напълно стигаше за човешкото око, но Ян си помисли, че може би скоро ще започне да тъгува за зеления и синия цвят. А след това той забеляза в небето огромен, извит тънък полумесец — сякаш близо до слънцето имаше обтегнат гигантски лък. Ян го разглежда дълго време, но после съобрази, че пътешествието му съвсем не е свършило. Реши, че това всъщност е планетата на Свръхвладетелите, а мястото, на което се намират, е неин спътник и база, откъдето излитат звездолетите.

Поведоха го към друг кораб, по-малък. Той не надвишаваше размерите на земен пътнически самолет. Ян се покатери на едно от високите места за сядане — опитваше се да разгледа през илюминатора приближаващата планета.

Прелетът беше толкова стремителен, че не му се отдаваше да различи нищо от ширещото се долу небесно тяло. Сигурно и тук, близо до дома си, Свръхвладетелите използваха някаква разновидност на своите междузвездни двигатели, защото само след няколко минути корабът се потопи в плътна, изпъстрена с облаци атмосфера. Вратите се откриха и всички се озоваха в нещо като хангар — сводовете му сигурно се бяха затворили плътно след пристигането на кораба, защото Ян не забеляза никакви входни отверстия.

От това здание той излезе чак след два дни. Никой не беше очаквал такъв товар и изглежда нямаше къде да го устроят. На всичко отгоре нито един Свръхвладетел не разбираше езика му. Бе невъзможно да се обясни каквото и да е и Ян разочаровано осъзна, че съвсем не беше така просто да се влезе в контакт с инопланетяни, както често това бе изобразявано в романите. Езикът на жестовете се оказа абсолютно безполезен. Той се основаваше главно на изразителността на движенията, позите, мимиките на лицето, а Свръхвладетелите бяха твърде различни от хората.

Ян си помисли, че ако езикът на хората се знаеше само от Свръхвладетелите, които бяха на Земята, то тогава всичко бе напразно. Оставаше му да чака и да се надява. Може би някой тамошен учен, специалист по чуждите обитаеми светове, щеше да дойде и да се заеме с него. А може би гостът бе толкова нищожен, че никой нямаше да се безпокои заради него?

Той не можеше да се измъкне сам от зданието — огромните врати нямаха нито ръчки, нито бутони. Когато към тях се приближаваше Свръхвладетел, те се отваряха сами. Ян също се опита да им подейства, размахва високо над главата си каквото имаше под ръка, като разчиташе, че ще подейства на някакъв лъч, опитва всички способи, за които се сети, но безуспешно. Навярно така безпомощен щеше да се чувства и пещерният жител от доисторическите времена, ако го оставеха в сграда на съвременен земен град. Веднъж Ян се опита да излезе с един от Свръхвладетелите, но той кротко го прогони. Ян отстъпи, не желаеше никак да разсърди домакините си.

Виндартен се появи, преди той да изпадне в пълно отчаяние. Този Свръхвладетел говореше доста лош английски и при това много бързо, но беше поразително, че едва ли не с всяка минута езикът му се подобряваше. След няколко дни те общуваха съвсем леко помежду си на всякакви теми, стига те да не изискваха специална терминология.

След като Ян попадна под опеката на Виндартен, престана да се тревожи, но съвсем не беше свободен да прави каквото си поиска — почти цялото му време преминаваше в срещи с учени. Свръхвладетелите имаха огромно желание да го изследват със своите непонятни способи и сложни прибори. Понякога апаратите им плашеха Ян, а след опита с някакво хипнотизиращо устройство няколко часа усещаше силна болка в главата си. Той беше готов да помага на изследователите си, но не бе сигурен, че те знаят докъде се простират неговите душевни и физически сили. Малко бавно например му се отдаде да им обясни, че през определени периоди от време той има нужда от сън.

В кратките промеждутъци между изследванията Ян успя да зърне града и разбра, че ще бъде много трудно, а и опасно, да се движи из него. Не се виждаха нито улици, нито някакъв транспорт. Обитателите на този свят умееха да летят и за тях не беше страшна силата на притеглянето. Затова можеше изведнъж да се окажеш на ръба на няколкостотин метрова пропаст, от чиято дълбочина ти се завива свят, а после да разбереш, че единственият вход към помещението е някакъв отвор високо в стената. По различни начини Ян всяка минута се убеждаваше, че психологията на крилатото племе не можеше да не се отличава коренно от психологията на този, който е прикован към повърхността на своята планета.

Странно бе да се наблюдават Свръхвладетелите, които летяха сред зданията на града като огромни птици, поразяващи с бавните мощни махове на крилата си. Тук се криеше някаква загадка за науката. Планетата беше по-голяма от Земята, а тежестта бе малка и атмосферата твърде плътна. Ян разпита Виндартен и се изясни, както отчасти очакваше и той, че това не е родната планета на Свръхвладетелите. Племето им беше възникнало на друга, много по-малка планета, а този свят те бяха усвоили и бяха изменили не само неговата атмосфера, но и силата на притеглянето.

Архитектурата им бе унила, чисто прагматична. Ян не видя никакви украшения, всяка дреболия имаше някакво конкретно предназначение, макар той да не можеше да го разбере. Ако този град със своята приглушена червеникава светлина и с крилатите си обитатели беше видян от някой средновековен човек, то той със сигурност щеше да реши, че е попаднал в ада. Дори Ян, при всичките си познания и с безстрастието си на учен човек, понякога усещаше, че след миг може да го обхване ужас, неподвластен на ума. Дори и най-ясният и трезв разсъдък можеше да изгуби равновесие, когато наоколо няма нищо познато, на което да се опре.

А тук имаше много непознати неща, които дори Виндартен не се опитваше да разясни — може би не искаше, а може би не можеше. Някакви мигновени избухвания и променливи сенки се мяркаха из въздуха — бяха толкова стремителни и неуловими, че можеше да се помислят за привидения. Можеха да бъдат нещо страшно, величествено, а можеше да са просто нещо като привличащите окото щуротии от рода на светлинните реклами на древния Бродуей.

Ян чувстваше и друго — че светът на Свръхвладетелите е изпълнен с неуловими за неговия слух звукове. Понякога някакви сложни летящи ритми се възнасяха невероятно високо или се снижаваха толкова, че изчезваха зад пределите на неговото възприятие. Виндартен сякаш не разбираше какво има предвид Ян, когато му говори за музика, така че тайнствените звукове си останаха загадка.

Градът беше малък, много по-малък например от Лондон или Ню Йорк в годините на разцвета им. Виндартен обясни, че на планетата има разхвърляни няколко хиляди подобни градове и всеки от тях си има свое предназначение. Това можеше да се сравни с някои от университетските градове на Земята, само че специализацията тук бе отишла твърде далеч. Ян бързо разбра, че целият този град е зает с изучаването на чуждите цивилизации.

По време на едно от първите излизания на Ян зад пределите на четирите голи стени, където го бяха настанили, Виндартен го заведе в музея на чуждите култури. Това зареди Ян с малко бодрост, която му бе необходима — накрая беше попаднал на място, чийто смисъл му е напълно ясен. Ако не се мисли за мащабите, този музей можеше да се приеме за земен. Пътят до там беше дълъг. Те се спускаха равномерно на огромна кръгла платформа, която се движеше като бутало във вертикален цилиндър с неизвестна дължина. Не се виждаха никакви бутони или ръчки, но в началото и в края на спускането се усещаше ускорение. Сигурно у дома си Свръхвладетелите не губеха енергията на полето, което уравновесява притеглянето. Ян се питаше дали цялата планета не беше пробита от подобни вътрешни преходи и помещения. Защо Свръхвладетелите ограничаваха размерите на градовете си и ги изграждаха в дълбочина, а не в ширина? Това беше още една загадка, която той не разреши.

Цял живот не би стигнал, за да се разгледат огромните зали на музея. Тук бе донесено и събрано създаденото от множество планети и безброй цивилизации. Но Ян успя да види малко. Виндартен внимателно го постави на някаква лента, която Ян отначало помисли за част от украсата на пода. После се сети, че в града няма никакви украшения — невидима сила меко го подхвана и го понесе напред. Той преминаваше със скорост двадесет-тридесет километра в час покрай огромни витрини, скрили зад себе си видения от невъобразими светове.

Посетителят в музей винаги се уморява, а Свръхвладетелите бяха решили този проблем. Тук не се ходеше пеша.

После придружителят отново подхвана Ян и с махове на могъщите си крила го вдигна над неведомата сила, която ги беше носила в продължение на няколко километра. Пред тях се откри огромна, наполовина празна зала, която беше обляна в позната светлина — такава Ян не бе виждал откакто напусна Земята. Смекчена, за да на дразни очите на Свръхвладетелите, това несъмнено беше светлината на Слънцето. Никога досега Ян не бе мислил, че толкова обикновено нещо може да предизвика у него такава тъга.

Това бе изложбата на експонатите от Земята. Изминаха няколко крачки покрай прекрасния макет на Париж, после край нелепата сбирка от произведения на изкуството, представящи различни столетия, и стигнаха до новите изчислителни машини, които бяха в съседство с брадви от каменния век; сред телевизори бе поставена парната турбина на Херон Александрийски. Пред тях се откри висока врата и те влязоха в кабинета на главата на Отдел Земя.

Ян веднага си помисли, че той може би вижда човек за пръв път. Питаше се дали е бил поне веднъж на Земята или за него тя е само една от многото планети, които той изучава, без дори да има понятие къде се намират. Във всеки случай той не говореше земен език и не разбираше нито дума. Наложи се Виндартен да им превежда.

Ян остана тук няколко часа, през които Свръхвладетелите му показваха разни земни предмети, а той се стараеше да обясни на записващия апарат тяхното предназначение. След малко се засрами от това, че не знаеше предназначението на много от вещите. Оказа се почти невежа за достиженията на собственото си племе. И се запита дали при всички свои способности и велик ум Свръхвладетелите ще могат да разберат сложността на човешката култура.

От музея Виндартен го поведе по друг път. Отново без никакви усилия те плуваха по огромен сводест коридор, но вече не покрай изкуствените плодове на разума, а покрай това, което е създала природата. Съливан не би пожалил живота си, за да попадне тук и да види всички чудеса, сътворени от еволюцията сред стотици различни светове. Ян си помисли с тъга, че Съливан сигурно отдавна е умрял…

Изведнъж те се оказаха в галерия, разположена над кръгло помещение, което имаше диаметър около сто метра. По обиколната тераса нямаше никакви перила и Ян се посуети, преди да се реши да отиде към ръба. Но Виндартен стоеше спокойно там и гледаше надолу — Ян също се приближи.

Дъното на това вместилище беше само на двайсет метра под тях… — беше близо, прекалено близо! По-късно, след като поразмисли, Ян разбра, че Виндартен изобщо не е искал да го порази. Напротив, и той е бил смаян. Защото Ян отскочи с отчаян вопъл назад и инстинктивно се опита да се скрие от това, което лежеше долу. Когато в плътния въздух замря приглушеното ехо от неговия вик, той отново събра сили да пристъпи към ръба.

Разбира се, ТО беше безжизнено, а не гледаше посетителя с втренчен поглед, както се стори на изплашеният до смърт Ян отначало. Заемаше почти целия този кръгъл басейн и в неговите прозрачни глъбини проблясваха рубинови пламъчета.

Това беше едно единствено исполинско око.

— Защо вдигна такъв шум? — попита Виндартен.

— Изплаших се — смутено си призна Ян.

— Защо? Да не би да си мислил, че тук може да има някаква опасност?

Можеше ли да му се обясни какво е това рефлекс? Ян реши да не се опитва.

— Всичко, което е неочаквано, плаши. Докато не осъзнаеш какво е това ново и непознато нещо, по-безопасно е да предположиш най-лошото.

Ян отново погледна надолу към чудовищното око. Сърцето му още лудо биеше. Може би това беше само много увеличен модел, подобно на микробите и насекомите в земните музеи. Но още докато се питаше това, Ян усети хлад от увереността, че окото е съвсем истинско и в естествена големина.

Виндартен успя да му обясни съвсем малко — той се занимаваше в друга област на науката и не бе твърде любопитен за останалото. От думите му въображението на Ян нарисува някаква огромна едноока твар, обитаваща малките астероиди около едно далечно слънце. Без да се притеснява от силите на притегляне, циклопът израства до неимоверни размери, а неговото препитание и животът му зависят от това, колко далече и колко ясно вижда единственото му око.

Виждаше се, че за Природата, когато това е необходимо, няма невъзможни неща и Ян безмълвно се зарадва, че и за Свръхвладетелите не всичко на света е достъпно. Бяха донесли от Земята цял кашалот, но ТАКЪВ експонат не можеха да повдигнат дори те.

 

 

Друг път той се издигаше все по-високо и по-високо — стените на асансьора станаха матови, а после прозрачни като кристал. Той стоеше, като че без да има никаква опора, сред високите върхове на града и нищо не го ограждаше от бездната. Главата му не се замайваше, както не се замайва главата в самолет, защото нямаше никакво усещане за повърхността на планетата далече долу.

Ян стоеше над облаците — наравно с него в небето имаше само няколко каменни или метални върха на други здания. Долу лениво се движеше аленото море на плътните облаци. Недалеч от мъждивото слънце едва светеха две мънички луни. Почти в средата на този разплут червен диск тъмнееше малко, съвсем кръгло петно. Беше или слънчево петно, или друга луна, която преминава пред светилото.

Ян бавно огледа хоризонта. Облачният покров стигаше до самия му край, но на едно място, Ян не можеше да определи отдалечеността, над облаците се виждаха някакви силуети — може би бяха кулите на друг град. Ян дълго се вглежда натам, а после премести погледа си в друга посока.

Когато описа полукръг, той видя една планина. Беше точно зад гърба му и се извисяваше самотна над края на хоризонта — склоновете й се спускаха под облаците и той не можеше да види нейното подножие. Така се крие под водата по-голямата част от айсберга. Ян внимателно се опита да прецени размерите на тази грамада. Просто не можеше да повярва, че на планета, където силата на притегляне е толкова малка, може да съществува нещо подобно. Може би Свръхвладетелите се издигаха до тези откоси с крилата си и се рееха сред тях подобно на орли сред исполински зъбери.

След това пред очите му планината започна да променя облика си. Когато Ян я съзря за пръв път, тя беше тъмно пурпурна, с някакъв зловещ оттенък и с някакви неясни петна по върховете. Той се опита да ги разгледа по-добре и изведнъж забеляза, че те се движат…

Отначало Ян не повярва на очите си. После старателно си припомни, че всички привични понятия тук са безполезни — не трябваше да позволява на разсъдъка си да отхвърля дори най-малкото от това, което сетивата му възприемаха и предаваха в тайниците на мозъка. Не трябваше и да се опитва да разбира — достатъчно беше да наблюдава. Осмислянето щеше да дойде след това — или изобщо нямаше да дойде.

Планината — Ян все още считаше това за планина, просто нямаше друга по-подходяща дума — изглеждаше жива. Той си спомни чудовищното око, което беше видял там, в гробницата, в недрата на планетата…, но му се стори немислимо. Това не беше форма на органичен живот, може би дори не беше материя в познатия за него смисъл.

Неясната пурпурна грамада се разпалваше и пламтеше гневно. Разсякоха я ярки жълти линии и Ян си помисли, че това е вулкан, който излива потоци от лава в равнината. Но забеляза движението на някакви петна и точки и разбра — потоците бяха устремени нагоре!

Нещо ново се надигаше над алените облаци, които опасваха подножието на планината. Беше огромен пръстен, безупречно хоризонтален и безупречно кръгъл, а цветът му беше същият, който Ян бе оставил далеч от тук — така ясно синееше небето само над Земята. Нито веднъж досега той не бе виждал подобна лазурна синева в света на Свръхвладетелите — тъга и самота го стиснаха за гърлото.

А синият пръстен се издигаше и се разширяваше. Той вече беше над върха на планината и близкият му край се носеше към Ян. Разбира се беше някакъв вихър, обръч от газ или дим, който се разшири до няколко километра в диаметър. Но не се забелязваше никакво въртене и макар че се разширяваше, той не ставаше по-малко плътен.

Издигайки се все по-нагоре огромният пръстен премина и над главата на Ян — сянката му величествено се носеше по облаците. Ян гледа след него, докато той не се превърна в тънка синя нишка, която едва се различаваше в пурпурното небе. Когато се скри съвсем от погледа му, той вече имаше няколкостотин километра ширина и продължаваше да расте.

Ян отново погледна към планината. Сега тя беше златна и без никакво петънце. Може би на него само му се струваше така — вече бе готов да повярва във всичко — но в момента тя се беше източила, бе станала по-висока и се въртеше около оста си — като смерч. Едва сега вцепененият и потресен Ян се сети за фотоапарата си. Той го вдигна и го насочи към тази невъзможна и непостижима за ума загадка.

Виндартен бързо пристъпи към него и заслони всичко. Огромните му длани решително и неумолимо закриха обектива и издърпаха апарата надолу. Ян не се опита да се възпротиви, а и разбира се това нямаше да му се отдаде… Той изведнъж усети смъртен ужас от тази неведома реалност на края на света. Достатъчно беше видял.

Дотогава, където и да беше, никой не му забраняваше да фотографира. Сега Виндартен дори не обясни забраната си. Само дълго и подробно, до най-малките дреболии, разпитва Ян как и какво е видял.

Тогава Ян разбра, че Виндартен е наблюдавал нещо съвсем различно и за пръв път осъзна, че Свръхвладетелите също се подчиняват на някого.

 

 

И така, той се завръщаше вкъщи — всички чудеса, страхове и тайни бяха останали назад. Корабът може би беше същият, но екипажът сигурно бе друг. Колкото и да бе дълъг животът на Свръхвладетелите, трудно беше да се повярва, че те охотно се откъсват от дома си за десетилетията, които отнемаше междузвездният полет.

Разбира се, относителността на времето при околосветлинната скорост беше медал с две страни. Свръхвладетелите щяха да остареят в полета си до Земята само с четири месеца, но при завръщането им техните приятели щяха да са по-стари с осемдесет години.

Ако Ян беше пожелал, той несъмнено можеше да остане там до края на живота си. Но Виндартен го предупреди, че следващият кораб ще се отправи към Земята след няколко години и го посъветва да не изпуска случая. Възможно е Свръхвладетелите да бяха преценили, че умът на човека не би издържал наплива от впечатления. А може би просто бе започнал да им пречи и те нямаха време да се занимават с него.

Но това вече не го занимаваше — Земята наближаваше. Той я беше виждал стотици пъти по този начин, но само чрез хладните изкуствени очи на камерите. Сега я наблюдаваше от космоса. Идваше краят на неговата осъществена мечта и Земята кръжеше под него по вечната си орбита.

Огромният синьозелен сърп се виждаше в своята първа четвърт — другата част от диска се криеше в нощна тъмнина. Облаци почти нямаше — само тук-там в долната част те протягаха ивиците си по направление на пасатите. Проблясваше ледената шапка на полюса, но още по-ярко беше отражението на слънчевите лъчи във водите на Тихия океан.

В това полукълбо имаше толкова малко суша. Можеше да си помислиш, че цялата планета е покрита с вода. От континентите се виждаше само Австралия — там фината мъгла на атмосферата сякаш бе малко по-плътна.

Корабът навлезе в огромен тъмен конус — сянката на Земята. Блестящият сърп се източи в тънка огнена линия, в огънат горящ лък, премигна прощално и изчезна. Долу бе само тъмнината на нощта. Свят, потънал в сън.

И тогава Ян разбра, че нещо не е наред. Под тях бе сушата, но къде бяха проблясващите светлинки на огъня, блестящите фойерверки — белезите на съградените от хората градове? Цялото полукълбо тънеше в мрак и нито една искрица не прогонваше нощната тъма. Нямаше и следа от милионите киловати, които щедро озаряваха небесата. Сякаш пред очите на Ян бе Земята, но до появата на човека.

Не така си представяше Ян своето завръщане у дома. Оставаше му само да чака, а в душата му нарастваше страхът от неизвестното. Нещо се бе случило…, нещо непостижимо за ума му. През това време корабът уверено се снижаваше, описа широка дъга и отново излезе откъм осветената страна на планетата.

Ян не видя приземяването — изображението на Земята върху екрана внезапно се смени от някакви линии и проблясъци. Когато екранът се проясни отново, пътешествието вече беше завършило. Сега в далечината се виждаха високи здания, наоколо се движеха някакви машини, а след тях идваха няколко Свръхвладетеля.

Някъде приглушено забуча въздушна струя — налягането на въздуха в звездолета се изравняваше с външното. После Ян чу как се разкриваха огромните му отвори. Той не можеше да чака повече — мълчаливите великани някак снизходително, а може би равнодушно, наблюдаваха как той притича и изскочи вън от кабината.

Беше си вкъщи и отново виждаше сияйната светлина на познатото слънце, вдишваше същия въздух, който за пръв бе облял дробовете му в деня на неговото раждане.

Карелен стоеше малко настрани от останалите, близо до огромна платформа, натоварена със сандъци. Ян дори не се замисли как е разпознал Попечителя, не се удиви, че той си беше съвсем същият както преди. Сякаш бе подготвен за това, че в Карелен няма да има никакви промени.

— Чаках те — каза Карелен.