Артър Кларк
Краят на детството (21)

Двадесет и едно

Джийн плачеше преди, но вече престана. Равнодушна и жестока слънчева светлина позлатяваше Нова Атина, а над върховете-близнаци на Спарта се снижаваше кораб. Неотдавна на този скалист остров синът й избегна смъртта — избегна я по чудо, което сега й беше малко по-ясно. Понякога тя си мислеше, че щеше да е по-добре, ако Свръхвладетелите не се бяха намесили и го бяха оставили на произвола на съдбата. Тя би могла да се примири със смъртта му, както се беше примирявала преди — смъртта е естествена, тя е в природата на нещата. А това, което ставаше сега, бе непостижимо за смъртта — и непоправимо. До днес хората бяха умирали, но човечеството продължаваше да живее.

Децата бяха абсолютно тихи и неподвижни. Стояха на групи от по няколко човека тук-там на пясъчния бряг — сякаш не се забелязваха един друг и не си спомняха за родните домове, които напускаха завинаги. Много от тях държаха в ръцете си по-малки деца и бебета, които още не умееха да ходят, а може би, като обладаваха друга сила, не искаха да проявят тази своя способност. „След като са в състояние да местят неодушевени предмети — мислеше си Джордж, — сигурно биха могли да придвижват и себе си. И защо, всъщност, ги прибират корабите на Свръхвладетелите?“

Но всичко това не беше важно. Решили бяха да го направят така, а не по друг начин. Сякаш трънче се бе забило в паметта на Джордж и изведнъж той се сети. Някога някъде той бе гледал филм със столетна давност за такава велика раздяла. Може би филмът е разказвал за първата световна война…, или за втората. Препълнени с деца дълги влакови композиции бавно напускаха градовете, заплашени от врага, а родителите оставаха. На много от децата не им бе съдено да ги видят отново. Децата почти не плачеха, някои гледаха разсеяно и боязливо стискаха в ръцете си своите торбички и куфарчета, а повечето като че ли нетърпеливо предвкусваха някакви увлекателни приключения.

Джордж внезапно си помисли, че сравнението е невярно. Историята не се повтаряше. Тези, които сега заминаваха — каквото и да са те — вече не бяха деца. И този път нито едно семейство нямаше да се събере отново.

Корабът се спусна близо до водата и дъното му затъна дълбоко в мекия пясък. Като под командата на диригентска палка изведнъж се спуснаха огромни огънати пластини и на брега се протегнаха металните езици на траповете. Разпръснатите по брега невъобразимо самотни фигури започнаха да се приближават, превърнаха се в тълпа, която се движеше съвсем като тълпите от хора.

Самотни ли бяха? Джордж се учуди, че си е помислил точно това. Можеше да се случи всичко друго, но самота те вече никога нямаше да изпитат. Самотна можеше да бъде само отделната личност… човекът. Когато се рушаха преградите между хората, изчезваше индивидуалността, а с нея и самотността. Безбройните капки дъжд се разтваряха в океана.

Изведнъж Джийн спонтанно, по-здраво от преди стисна ръката му…

— Виж — прошепна тя, — ето го там Джеф! При втората врата.

На Джордж му се стори, че е твърде далеч, а и пред очите си сякаш имаше мъгла. Все пак това бе Джеф… Той позна сина си, който вече стъпваше с единия крак върху металния трап.

Внезапно Джеф се обърна и погледна към тях. Лицето му не се виждаше добре от там — беше просто бледо петно — и не можеше да се види дали ги е познал, дали има дори и сянка от спомен за всичко, което той напускаше. Джордж никога нямаше да узнае дали това обръщане на Джеф бе случайно или той е разбрал в тези последни секунди, докато е бил все още техен син, че те стояха и гледаха неговия преход в неизвестния свят, до който те нямаха достъп.

Грамадните люкове започнаха да се затварят. И тогава Фей повдигна косматата си муцунка и тихо, протяжно зави. После повдигна прекрасните си влажни очи към Джордж и той проумя — беше загубила стопанина си. Джордж вече нямаше съперник.

Пред тези, които оставаха, имаше много пътища, но в края на краищата всички щяха да отведат до едно и също място. Някои говореха, че светът все още е прекрасен — така или иначе един ден щеше да се наложи да го напуснат, но това не е причина да се бърза.

Но по-голямата част от хората, тези, на които бъдещето беше по-скъпо от миналото, тези, които бяха изгубили всичко, за което си е струвало да живеят, не желаеха да чакат. Те си отиваха — някои в самота, а други заедно с най-добрите си приятели.

Така беше и в Атина. Роденият някога от пламъците остров бе решил и да умре в пламъци. Тези, които желаеха, си тръгнаха, но повечето останаха и се готвеха да посрещнат края си сред отломките на всичко, за което бяха мечтали преди.

Предполагаше се, че никой няма да знае предварително точния час. Но в мрака на нощта Джийн се събуди и лежа неподвижно около минута. Гледаше в тавана, озарен от призрачни проблясъци. После се протегна и хвана ръката на Джордж. Винаги бе спал като заклан, а сега се събуди изведнъж. Те мълчаха — светът нямаше нужда от думи.

Тя вече не се страхуваше, дори не изпитваше тъга. Беше спокойна — сякаш е спряла в някакъв тих залив след буря — нищо не я вълнуваше. Имаше само едно нещо, което трябваше да се направи и Джийн знаеше, че часът е настъпил.

Джордж мълчаливо тръгна след нея из безмълвния дом. Те пресякоха ивицата от лунна светлина, която проникваше през стъкления покрив на студиото. Движеха се безшумно — като странни лунни сенки — и се спряха в детската стая.

Тук нищо не бе променено. Светещите шарки на стените, които Джордж беше създал с толкова много желание, все така излъчваха мека светлина. И дрънкалката — някогашната забава на Джени — още лежеше там, където тя я беше хвърлила, когато се унасяше в непостижимите далечини, които й станаха дом.

„Тя е захвърлила своите играчки — помисли си Джордж, — а нашите ще си отидат от тук заедно с нас.“ Той си спомни за царствените деца на фараоните — преди пет хиляди години техните гердани и кукли са били погребвани с притежателите си. И сега щеше да бъде така. „Никой вече няма да се полюбува на нашите съкровища — помисли си Джордж. — Ще ги вземем със себе си. Няма да се разделим с тях.“

Джийн бавно се обърна към него и положи главата си върху рамото му. Той я прегърна — старата любов се върна като тихо, но ясно ехо, отразено в снагата на далечна планина. Беше късно да й каже всичко онова, което искаше. Той тъгуваше не толкова за измяната, колкото за предишното си равнодушие.

После Джийн тихо каза: „Сбогом, мили“ и здраво го прегърна. Джордж не успя да отговори, но и в този последен кратък миг той се изуми от това, че тя знаеше — знаеше, че е време.

В каменните недра на острова се вкопчиха една в друга урановите пластини, стремейки се към недостижимото за тях единение.

Островът се възнесе, за да посрещне изгрева.