Тери Брукс
Магическо кралство за продан. Продадено (6)

КОРОНАЦИЯТА

Може би наистина щеше да има късмет на другия ден, но Бен Холидей така и не успя да разбере.

Явиха му се сънища, които бяха смес от реалност и фантазия. Сънува Ани и се развълнува от това, че отново я среща жива, че е с нея и я люби, обхванат от смътното чувство, че не може да я задържи и ще я изгуби още веднъж. Сънува Майлс, груб и циничен, който, докато вървяха из Чикаго, пълен със сини дъбове, непрекъснато напомняше на Бен, че го е предупреждавал какво ще стане. Сънува адвокати и съдилища, където от местата на съдебните заседатели съскаха коболди и съдиите имаха вид на рунтави кучета. Сънува високи склонове и бетонни алеи и над всичко това един дракон, черен като нощта. Сънува демони и рицари, и силуети в мъглата, и дворци, които блестяха като слънце.

Сънуваше и светът все повече се отдалечаваше от него.

Когато се събуди, бе утрин. Намираше се в спалните си покои — обширно помещение, покрито с гоблени и копринени драперии, с полиран дъб и хералдически каменни статуи. Лежеше в леглото си — огромен, обвит в балдахин саркофаг от дъб и метал, който сякаш всеки момент можеше да се прегъне като лодка. Разбра, че е сутрин, по мъждивата светлина, която проникваше от високите сводести прозорци, въпреки че оставаше сивомъглива и безцветна. В неговата стая и в стаите наоколо бе тихо. Дворецът приличаше на каменна черупка.

Въпреки това в него бе уютно. Гледан отстрани, Сребърният дворец приличаше на зандан и бе лишен от външната привлекателност дори и на най-спартанския чикагски небостъргач, ала създаваше усещането за дом. При докосване бе топъл — както подът, по който вървеше, така и стените, до които се допираше. Въздухът му бе топъл, въпреки мъглата и сивотата. Топлината проникваше в него като живителна кръв. Правилно го бе определил Куестър Тюс. Този дворец беше живо същество.

Приятно му бе да върви из него. Беше му уютно и спокойно, както би трябвало да се чувства човек в собствения си дом.

Изтегна се и погледна към нощното шкафче, където бе оставил сака си. Тогава забеляза Куестър Тюс, седнал на стол с висока облегалка и загледан в него.

— Добро утро, Бен Холидей — поздрави го магьосникът.

— Добро утро — отвърна той. Приятното усещане веднага се изпари, когато си спомни мрачните разкрития на магьосника от предишната вечер — че е крал без придворни, без армия и без хазна.

— Надявам се, че сте си отпочинали добре — каза Куестър.

— Много добре, благодаря.

— Чудесно. Предстои ви тежък ден.

— Така ли?

— Да, ваше величество — лъчезарно се усмихна Куестър. — Днес ще бъде вашата коронация. Ще бъдете коронован за крал на Ландовър.

Бен запримига.

— Днес ли? — примигна отново той. Внезапно го присви стомах. — Само за минутка, Куестър. Как така днес е коронацията? Нали вчера ми каза, че ще бъде поне след няколко дни, защото ти е нужно време да информираш когото трябва?

— Ами да… да, наистина казах така, признавам — магьосникът сви прилепското си лице като виновно дете. — Работата е там, че не съм го казал вчера.

— Не е ли било вче…?

— Защото днес не е утре.

Бен се изчерви и бързо седна в леглото.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите? Куестър Тюс се усмихна.

— Ваше величество, вие спите вече цяла седмица. Бен го изгледа безмълвно. Магьосникът не сведе очи. В стаята бе толкова тихо, че Бен чуваше звука от собственото си дишане.

— Как е възможно да съм спал цяла седмица? — попита накрая той.

Куестър прокара ръце по лицето си.

— Нали си спомняте виното, което изпихте — което аз ви предложих? — Бен кимна. — Ами, бях му добавил щипка приспивателно, за да си отдъхнете по-добре — той размаха ръце. — Направих го с магия — леко щракнах с пръст — и той показа как. — Работата е там, че малко съм прехвърлил дозата — вместо няколко капчици съм добавил глътка. Затова и спахте цяла седмица.

— Значи е станала дребна грешка в магията, така ли? — Бен целият се изчерви от гняв.

Куестър се притесни.

— Боя се, че да.

— А аз се боя, че не е просто грешка! За такъв ли глупак ме вземаш? Направил си го нарочно. Приспал си ме, за да ме накараш да остана тук! — Бен целият се тресеше от яд. — Да не би да мислиш, че съм забравил условието на договора, според което имам право в десетдневен срок да се оттегля? За десет дни мога да реша да се върна в моя свят и да си получа обратно парите с удръжка на разходите. Не казвай, че не си знаел за това! А ето че са минали осем от тези десет дни! Доста изгодно за вас, не ти ли се струва?

— Само за минутка — Куестър се бе вцепенил от възмущение. — Ако действително възнамерявах да ви задържа в Ландовър, ваше величество, нямаше изобщо да ви кажа за приспивателното и за дните, които сте проспали. Щях да ви оставя да си мислите, че сте в Ландовър за втори ден и десетте дни щяха да минат преди да разберете това!

В първия миг Бен го гледаше, без да може да каже нито дума, после седна отново.

— Сигурно в това си прав — той поклати глава усъмнен. — Може би ти дължа извинение, но честно казано, в момента съм твърде много ядосан, за да се извинявам. Изгубих цяла седмица заради теб. А докато аз съм спал, ти си пуснал в ход плановете си да ме направиш крал — разпратил си покани и си подготвил всичко останало! Какво щастие, че се събудих навреме, нали, защото иначе щеше да ти се наложи да ме короноваш в леглото!

— О, аз знаех, че ще се събудите навреме, след като разбрах какво е станало — побърза да го увери Куестър.

— Тоест надявал си се, че знаеш — намеси се Абърнати, който се появи в спалнята с табла в ръка. — Ще закусите ли, ваше величество?

Той донесе таблата и я остави на нощното шкафче.

— Благодаря — промърмори Бен, без да отмества очи от Куестър.

— Знаех — натърти магьосникът.

— Хубав ден за коронация — каза Абърнати. Той погледна Бен над очилата си. — Мантията ви е готова. Поправена е тъй, че да ви става — той замълча. — Докато спяхте, имах достатъчно време да ви взема мярка.

— Сигурен съм в това — захапа Бен ядосано парче хляб. — Цяла седмица наистина е доста време.

Абърнати сви рамене.

— Не е точно така. Ние също пихме от виното, ваше величество.

— Грешката беше неволна — продължи да настоява Куестър, свил вежди.

— Доста често ти се случва — сопна му се Абърнати.

— Сигурно предпочиташ изобщо да се откажа!

— Нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие!

Бен вдигна ръка умолително.

— Спрете! Всичко това ми дотегна! — той изгледа единия, после другия. — До гуша ми дойде от спорове. Като адвокат съм се наслушал на спорове. Сега искам да ми се отговори на някои въпроси. Снощи ви казах, че искам да зная цялата история около продажбата на това кралство — е, не снощи, а при предишния ни разговор. Ето че този момент настъпи, Куестър.

Магьосникът се изправи, хвърли мрачен поглед на Абърнати и отново погледна към Бен.

— Ще получите обяснение, ваше величество. Но се налага да го изслушате, докато пътуваме До Престолнината. Коронацията ще се извърши по обед и трябва да тръгнем веднага, за да стигнем навреме.

Абърнати се отправи към вратата.

— Сигурен съм, че той я очаква с нетърпение, магьоснико. Ваше величество, веднага ще донеса мантията ви. Опитайте се да хапнете малко от закуската. Магията на двореца непрестанно запада и може би скоро ще ни се наложи да обикаляме околностите, за да търсим нещо за препитание.

И той излезе. Куестър погледна след него ядосано, после бързо се обърна към Бен.

— Бих могъл само да добавя, ваше величество, че двата дни, които остават, са достатъчно време, за да използвате медальона и да се върнете във вашия свят, ако пожелаете.

Той се подвоуми, после тръгна да излиза подир Абърнати. Бен остана загледан след тях.

— Цяла седмица — промълви той, блъсна подноса встрани и стана от леглото.

Тръгнаха подир час — Бен, Куестър, Абърнати и двата коболда. Напуснаха Сребърния дворец и самотния му остров с езерната птица, като мълчаливо преплуваха мрачните води на езерото до отсрещните ливади. Оттам поеха през горите и мъглата.

— Предполагам, че трябва да започна от самото начало — каза Куестър на Бен, когато навлязоха в гората. Вървяха рамо до рамо на крачка пред другите. Магьосникът пристъпваше с овладяна, клатушкаща се походка, свити рамене и наведена глава. — Проблемът с престола започна след смъртта на стария крал, преди повече от двайсет години. Нещата по онова време бяха доста различни. Старият крал се ползваше с уважението на целия народ на Ландовър. Пет поколения от неговия род бяха поемали едно след друго властта и бяха управлявали добре. Никой не оспорваше управлението на стария крал — нито Нощната сянка, нито дори Марк. По онова време имаше армия, придворни и всичко беше подчинено на закона. Хазната бе пълна, магията закриляше трона. Сребърният дворец не бе започнал да се покрива с патина; бе лъскав и сияен като нов, а островът, на който е разположен, бе най-красивото място на земята. Тук имаше цветя и слънце, а не мъгли и облаци.

Бен хвърли поглед нататък. Беше облечен в червена копринена туника и панталони с високи до коленете ботуши и сребърни кантове. Абърнати носеше церемониалната му мантия, короната и скиптъра.

— Неприятно ми е да ти го кажа, Куестър, но твоето обяснение започва да напомня зле скалъпена приказка.

— Ще стане и още по-зле, ваше величество. Старият крал умря и остави само един син, който бе още много млад за наследник на престола. Възпитателят на сина бе магьосник с огромна сила, но със съмнителни принципи. Този магьосник се държеше повече като баща на принца, отколкото самият крал. Той се бе грижил за момчето след смъртта на майка му и по време на честите отсъствия на стария крал от двореца. Синът бе малодушно момче, отегчено от Ландовър, на което не му бяха приятни отговорностите, които рожденото му право му налага, и магьосникът се възползва от неговата слабост. Отдавна магьосникът бе търсил начин да избяга, защото животът в Ландовър му се струваше ограничен. По онова време той бе придворен магьосник — длъжност, която в момента изпълнявам аз — но си бе въобразил, че е предопределен за по-големи дела. Ала един придворен магьосник е свързан с трона и страната чрез магическа клетва. Не би могъл да напусне, ако сам кралят не го освободи. Ето защо той вложи цялото си умение, за да убеди момчето, че двамата трябва да напуснат Ландовър.

Куестър замълча и обърна леко прилепското си лице към Бен.

— Магьосникът е мой природен брат, ваше величество. На вас ви е познат като Мийкс.

— О…о…о — бавно поклати глава Бен. — Започва да ми просветва.

— Ааа?

— Такава е думата. А ти няма ли най-сетне да престанеш да повтаряш това ааа! Баба ми, като получи склероза, все това ааа повтаряше, когато се обръщах към нея, и това ме вбесяваше.

— Извинете. Ала проблемът е, че ако човек иска да напусне Ландовър, не може да вземе нищо със себе си. Магията не позволява. А това бе много неприятно за моя природен брат и за сина на стария крал. Ето защо те изработиха план: да продадат трона на човек от друг свят. Ако някой от друг свят купи Ландовър, моят природен брат и синът на стария крал биха могли да приберат постъпленията в този друг свят и така да избегнат законите на тукашния свят, които им забраняват да изнасят каквото и да било от него. По такъв начин те биха могли да се издържат, където и да отидат.

— Кое ги е накарало да се спрат на моя свят? — попита Бен.

— Проучванията — усмихна се Куестър. — Във вашия свят най-много хора можеха да бъдат привлечени от тукашния живот. За тях Ландовър е бленувана фантазия.

Бен кимна.

— Само дето всъщност не е.

— Е, да — прокашля се Куестър. — Мина време, откакто природеният ми брат повлия на сина на стария крал, откакто синът порасна и двамата измислиха как да скъсат връзките си с тази страна. Синът и без това не желаеше трона. Той щеше при всички случаи скоро да го напусне, само ако бъдеше сигурен, че ще има кой да се грижи за него. Моят природен брат се зае да му помогне. За това се изискваше известна мисъл и изобретателност. Докато беше в ход всичко това, кралството започна да запада. Магията се крепи на силата на посвещението, а за такова едва ли можеше да се говори. Хазната се изпразни. Армията се разпръсна. Законите престанаха да се спазват. Народът започна да се разединява и да се пилее из охранявани временни поселища. Търговията помежду племената бе прекратена. Сребърният дворец бе лишен от господаря и придворните си и нямаше кой да се грижи за него, тъй че започна да се поддава на разрухата. Земите също бяха засегнати, почвата обедняваше и буренясваше. Моят природен брат и синът на стария крал не биха могли лесно да продадат такава, ааа… съмнителна стока на някой случаен купувач.

Бен се загледа безпомощно нагоре към дърветата.

— Ти доста добре отмерваш думите си, Куестър.

— Вижте, ваше величество, сегашното положение на нещата може да се промени — тъкмо това се опитвам да ви обясня. Един мъдър и силен крал може да възвърне някогашния блясък на Ландовър. Законите могат да се възстановят — особено от човек като вас, който разбира правната материя. Хазната може да се напълни, армията да се събере, а патината да се почисти. Тъкмо затова аз облякох мантията на придворен магьосник, когато моят природен брат я бе захвърлил. Затова се и съгласих да му помогна да камери купувач за престола. Дори написах обявата за продажба.

— Значи ти си написал онези купища лъжи в каталога? — изненада се Бен.

— Написах обявата така, че да привлече подходящия човек — човек с въображение и смелост! — Той потупа Бен с костеливия си пръст. — А това не са купища лъжи! — пръстът се отдръпна и изпитото лице се изопна. — Така трябваше, ваше величество. Ландовър трябва да се възстанови. Той изгуби своята сила, разединен подир управлението на стария крал, а когато загуби и магията, това напълно ще го довърши.

— Слушали сме цялата тази реч и по-рано, Куестър — промърмори Абърнати зад тях. — Ако обичаш, престани да я повтаряш.

Магьосникът му хвърли раздразнен поглед.

— Говоря, каквото трябва. Ако ти е досадно, недей да слушаш.

— Куестър, не мога да разбера каква е твоята роля във всичко това — върна Бен разговора на темата. — Ако толкова искрено се тревожиш за Ландовър, защо изобщо си допуснал природеният ти брат и синът на стария крал да съсипят всичко това? Какво си правил самият ти през всичките тези години след смъртта на стария крал? Къде си бил, когато престолът на Ландовър е бил празен?

Куестър Тюс вдигна умолително ръце.

— Моля ви, ваше величество — задавайте въпросите един по един! — Той потърка брадичка с плачливо изражение. — Трябва да си дадете сметка, че по онова време придворен магьосник бях не аз, а моят природен брат. А колкото и да не ми е приятно да си го призная, аз не съм толкова добър магьосник, колкото него. Винаги съм му отстъпвал по способности.

— Дайте ми хартия и перо — възкликна Абърнати, — това трябва да се запише!

— Обаче откакто съм придворен магьосник, аз се усъвършенствам — продължи Куестър, без да му обръща внимание. — Докато брат ми беше на служба, нямах положение в двора — бях един чирак, твърде остарял, за да продължи да чиракува, а неспособен да си намери друга работа в кралството. Попътувах, опитах се да науча нещо от магията на вълшебниците, опитах се да си намеря работа за запълване времето. Няколко години след смъртта на стария крал природеният ми брат отново ме повика в двореца да му помагам в управлението. Тогава сподели намерението си да напусне кралството, за да не се върне повече. Предупреди ме, че синът на стария крал е решил да продаде престола и да тръгне заедно с него. Определи ме за придворен магьосник и съветник на новия крал.

Той се спря и се вгледа в лицето на Бен.

— Сигурно си е мислил, че няма да му създавам неприятности, защото бях слаб магьосник и пропаднал в живота човек. Смятал е, че положението на придворен магьосник толкова ще ме ощастливи, че ще изпълнявам всичко, което пожелае, и аз го оставих да се заблуждава, ваше величество. Правех се; че му съдействам, защото това бе единственият начин да помогна на страната. Щеше да има нужда от нов крал, за да поемат нещата отново във вярната посока. Бях решен да намеря този крал. Дори убедих природения си брат да остави на мен да напиша обявата за разпродажба, която трябваше да доведе такъв крал в Ландовър.

— И ето ме мене — довърши Бен.

— И ето ви вас — съгласи се Куестър.

— С милион долара по-беден.

— И с цяло кралство по-богат.

— Но парите ми ги няма, нали? Договорът, който подписах, е бил мошенически по начало. Мийкс и онзи принц са избягали с парите, а аз съм принуден да стоя тук до края на живота си.

Куестър се загледа продължително в него, после поклати глава.

— Не, ваше величество, не сте принуден да стоите тук, ако сам не желаете това. Договорът е напълно валиден, условието за завръщане е валидно и парите ще ви чакат, ако се върнете в срок от десет дни.

Сега Бен на свой ред го изгледа.

— Дявол да го вземе — прошепна той, втренчен безмълвно в Куестър цяла една минута. — Сам разбираш, че е излишно да ми говориш всичко това. Защо не ме накараш да мисля, че парите ги няма и аз съм принуден да остана тук?

Магьосникът изглежда се натъжи.

— Не, никога не бих сторил такова нещо, ваше величество.

— Разбира се, че би го сторил — намеси се Абърнати. — Би го сторил и още как, само да можеше — той седна и разтърка врат със задния си крак. — Да не би да има кърлежи в тази гора? — попита той. — Не мога да понасям кърлежите.

Продължиха мълчаливо да вървят. Бен обмисляше думите на Куестър. Старият Мийкс и синът на някогашния крал правят заговор за продажба на престола на кралството, след което се преселват с парите — напълно възможно. Но цялата загадка си оставаше неясна. Работата бе там, че не можеше да разбере какво куца. Знаеше, че е близо до разкритието, но не можеше съвсем да го налучка. Вложи цялото си следователско умение, но неясният момент му убягваше.

Накрая се отказа. Рано или късно щеше да разбере, а засега трябваше да реши един по-неотложен проблем. Осем от десетте дни, които му бяха предоставени според условията на договора, вече бяха изминали. Оставаха му само днес и утре, за да реши дали ще се откаже от покупката и ще се завърне отново в къщи или не. Куестър го бе уверил, че има възможност да го направи, а той му вярваше. Въпросът бе не дали може, а дали иска да се върне. Нищо в Ландовър не беше такова, каквото обещаваше каталогът — освен, разбира се, в най-широкия смисъл на думата. Имаше дракони и феи, и всякакви подобни същества, имаше магия и той беше кралят на всичко това — или поне щеше да бъде. Но този фантазен свят не беше дори и отчасти такъв, какъвто бе очаквал. Парите, които плати, изглеждаха твърде много за онова, което получи. И все пак… Ищецът отстъпи място на защитника… И все пак в Ландовър го привличаше нещо, което не можеше да определи. Най-вероятно — предизвикателството. Не искаше да си го признае, но ако трябваше да бъде честен със себе си, по-добре беше да си го признае в момента. Той не обичаше да бяга от отговорност. Не обичаше да губи. Мъчително му бе да си признае, че е сгрешил с идването си тук, че е платил милион долара за една фантазия, която бе наистина фантазия, макар и не желаната от него. Той притежаваше нюх и упоритост на съдебен следовател и не обичаше да се отказва от битката. В Ландовър сигурно го очакваше битка, ала суверенитетът на трона бе заплашен и трябваше да се положат невероятни усилия, за да бъде възстановен. Нима той не можеше да направи това? Нима не притежаваше необходимите способности, достойни за неговите подвластни?

Майлс щеше да каже, че не си струва усилието. Майлс щеше да вдигне ръце и да се върне в цивилизацията — към конкуренцията, асансьорите и такситата. Неговите колеги биха сторили същото.

Ани обаче — не. Ани щеше да го посъветва да рискува и щеше да го подкрепи. Но Ани бе мъртва.

Той начумерено сви устни. Ако се замислеше човек, той също щеше да бъде мъртъв, ако сега се откажеше и се върнеше обратно. Та нали тъкмо затова бе приел предизвикателството и бе дошъл тук — за да се върне към живота. Продължаваше да мисли, че тук щеше да има тази възможност; продължаваше да мисли, че Ландовър можеше да бъде негов дом. Освен това, парите са си само пари…

И все пак — един милион долара? Представяше си как Майлс недоумяващо възкликва. Представяше си го как размахва ръце от възмущение.

С удивление откри, че се усмихва при тази представа.

 

Към обяд дърветата и мъглата най-ненадейно се разсеяха и групичката навлезе в поляна, озарена цялата от слънце, с треви, които грееха зелени, златисти и алени. Цялата поляна бе обградена от сини дъбове, подредени на равно разстояние един от друг и само онези, които бяха по-навътре в гората, проявяваха симптоми на завяхване, каквито бе наблюдавал Бен по време на пътуването си насам. В центъра на поляната бе изграден подиум и имаше трон от гладък бял дъб. В четирите краища на подиума бяха поставени излъскани сребърни стойки, върху които се намираха високи бели свещи с незапалени фитили. Зад подиума бяха издигнати флагове с различни цветове и гербове и навсякъде имаше бели кадифени възглавнички за коленичене.

Куестър посочи с ръка озарената от слънцето поляна.

— Това е Престолнината, ваше величество — тихо каза той. — Тук ще бъдете коронован за крал на Ландовър.

Бен се загледа в лъскавия дъб и среброто на трона и подиума, в знамената и свещите, в окосената трева и сините дъбове.

— Тук няма и следа от Ерозията, Куестър. Всичко изглежда като… ново.

— Ерозията не е достигнала до Престолнината, ваше величество. Магията тук е най-силна. Елате.

Те прекосиха мълчаливо покрай кадифените възглавнички за коленичене и отидоха в центъра на поляната, където се намираха подиумът и тронът. Благоухания изпълваха топлия обеден въздух и цветовете на тревите и дърветата проблясваха и се смесваха с лекота. Бен изпита такова омиротворение и почтителност, каквото някога усещаше в неделните утрини в църковния храм, където го водеха като момче. С удивление откри, че все още си спомня това.

Стигнаха до подиума и спряха. Бен бавно се огледа наоколо. Престолнината бе съвършено пуста. Само неколцина изнурени скотовъдци и фермери, подредили се заедно с жените и децата си, стояха колебливо покрай поляната и си шепнеха нещо, поглеждайки неуверено към Бен. Половин дузина ловци и дървари се бяха струпали на групичка сред сенките на гората, докъдето не достигаше слънчева светлина. Един просяк в окъсани, протрити кожени панталони и туника бе седнал с кръстосани крака в основата на един умиращ дъб.

Освен тях нямаше никой друг.

Бен се начумери. Тези, които си бяха направили труда да дойдат, имаха някак подплашен, отчаян поглед.

— Кои са те? — тихо попита той Куестър. Куестър погледна към парцаливата сбирщина и извърна поглед встрани.

— Публика.

— Публика ли?

— За коронацията.

— Ами къде са останалите?

— Сигурно доста са закъснели — каза с привидно сериозен вид Абърнати. Зад него коболдите тихо просъскаха и показаха зъбите си.

Бен постави ръка на раменете на Куестър и го обърна към себе си.

— Какво става тук, Куестър? Къде са всички останали?

Магьосникът нервно търкаше брадичката си.

— Възможно е наистина хората, които изобщо ще дойдат, да са просто закъснели, да ги е задържало нещо непредвидено, когато…

— Чакай, чакай — прекъсна го Бен. — Я повтори още веднаж — „хората, които изобщо ще дойдат“ ли каза? Значи ли това, че някои изобщо не възнамеряват да дойдат?

— Е, така е думата, ваше величество. Разбира се, че ще дойдат всички, които могат.

Бен скръсти ръце на гърди и погледна Куестър в очите.

— Да-да, не ми ги разправяй тия. Слушай, Куестър. Живял съм достатъчно дълго, за да мога да различа бялото от черното. И така, какво става тук?

Магьосникът притеснено пристъпваше от крак на крак.

— Ами… вижте, всъщност наистина Ще дойдат малцина.

— Какво значи малцина…

— Вероятно само две двойки. Абърнати пристъпи напред.

— Той има предвид само нас четиримата, ваше величество — и онези нещастници оттатък в сянката на гората.

— Само вас четиримата ли? — зяпна Бен, невярващ на ушите си. — Вие четиримата? И никой друг? Извършва се коронация на крал на Ландовър след повече от двайсет години прекъсване и не идва никой…

— Вие не сте първият, ваше величество — тихо каза Куестър.

— …освен вас четиримата?

— Вие не сте първият — повтори магьосникът. Настъпи дълго мълчание.

— Какво каза? — попита Бен.

— Преди вас имаше други, ваше величество — други крале на Ландовър, дошли след кончината на стария крал. Вие сте само последният, който се възкачва на трона. Съжалявам, че ви се налага да го чуете. Бих предпочел да го узнаете след като церемонията по коронацията…

— Колко на брой? — лицето на Бен бе почервеняло от гняв.

— …се извърши и ние… какво казахте?

— Крале, дявол да го вземе! Колко други е имало?.

Куестър Тюс се смути.

— По всяка вероятност няколко десетки. Честно казано, престанал съм да ги броя.

Някъде в далечината откъм гората и дърветата прозвуча гръм. Абърнати наостри уши.

— Няколко десетки ли? — не дочу Бен. Той отпусна ръце встрани и мускулите на врата му се напрегнаха. — Разбирам защо бройката ти се губи! Разбирам защо вече никой не идва!

— В началото идваха, разбира се — продължаваше другият с досадно спокоен глас и без да отклони поглед. Идваха, защото вярваха. Дори след като престанаха да вярват, известно време продължиха да идват от любопитство. Но с времето дори и любопитството им се изчерпи. Оттук минаха твърде много крале, ваше величество, които не се оказаха истински крале.

Той посочи с ръка малцината, скупчили се в края на гората.

— Тези тук идват само защото са отчаяни. Отново изтрещя гръмотевица, този път по-силно и близо и дълбокият й, пронизителен гръм отекна по цялата гора и разтърси земята. Коболдите просъскаха и ушите им клепнаха. Очите на Бен блеснаха. Абърнати ръмжеше.

Куестър хвана Бен за ръката.

— Качете се на подиума, ваше величество! Бързо, вървете! — Бен се поколеба начумерен. — Вървете!

— блъсна го магьосникът — Демоните приближават!

Това беше достатъчен аргумент за Бен. Коболдите вече препускаха напред и той ги последва. Гръмотевицата разтърсваше всичко наоколо им, дърветата и земята.

— Ето че ще си имате публика, ваше величество — каза Абърнати, докато се изкачваше по стъпалата на подиума на четири крака и едва не изпусна церемониалната мантия и жезъла.

Бен се изкачваше по стълбите след него и тревожно се озърташе. Престолнината бе опустяла, останали бяха само те петимата. Фермерите, скотовъдците и техните семейства, ловците и просякът се бяха изпокрили сред сенките на гората. Мъглата и сенките на околните дървета се спускаха ниско над слънчевата поляна.

— Помогни на негово величество да си сложи мантията и да вземе скиптъра — нареди Куестър Тюс на Абърнати и изтича на подиума, за да застане до тях. — По-бързо!

Абърнати се изправи на задните си крака и започна да облича мантията на Бен и да му поднася атрибутите на властта.

— Само за минутка, Куестър — възпротиви се Бен. Той внимателно се взря към черния входен тунел насреща им. — Не съм съвсем сигурен, че вече имам желание за коронация.

— Късно е, ваше величество — длъжен сте! — прилепеното лице внезапно стана неумолимо. — Доверете ми се. Няма нищо страшно.

Бен си помисли, че има сериозно основание да се съмнява в това твърдение, но Абърнати вече закопчаваше халките на мантията и му поднасяше скиптъра. Кралският писар бе удивително сръчен за едно куче и Бен неволно погледна към него, независимо от драматичността на ситуацията. Остана изненадан. Лапите на Абърнати съвсем определено имаха човешки пръсти.

— Дори и това не успя да направи както трябва — промърмори кралският писар, като забеляза погледа на Бен. — Да се надяваме, че с вас ще има повече успех.

Сенки и мъгли се стелеха и виеха като разтворено във вода мастило в далечния край на поляната. Изведнъж тишината отстъпи на внезапния вой на вятъра. Трясъкът от приближаването на демоните се изви като силен гръм, който разтърси цялата гора. Бен се извърна, а вятърът развя мантията му, сякаш всеки миг щеше да я отнесе. Абърнати се отдръпна с гърлено ръмжене, а коболдите просъскаха като змии и оголваха зъби в мрака.

В този момент демоните се появиха, изникнаха от тъмнината и мъглата, материализирайки се, сякаш дупка се бе образувала във въздуха — армия от тънки, бронирани силуети, тъмни като нощта. Оръжията и броните им подрънкваха и подковите на чудовищните им змиевидни кобили ехтяха по земята и скалите и дълго отекваха, преди да стихнат. Армията забави ход и спря. Откъм мъглите проблясваха белите им зъби и червените очи, издаваха се вити нокти и шипове, сякаш всички бяха сплетени в едно. Армията се насочи към площадката в неравен строй. Бяха стотици, скупчени между горските дървета и възглавничките за коленичене, диханията им изпълваха тишината, настъпила след гръмотевичния грохот. Вятърът изсвистя още веднъж и замря.

Поляната се изпълни от шума на тежко, задъхано дишане.

— Куестър…? — тихо повика магьосника Бен, застинал на мястото.

— Дръжте, се, ваше величество — прошепна магьосникът.

Демонската орда се размърда, оръжията се вдигнаха като едно и армията нададе див вик като от общо гърло. Абърнати отстъпи назад с разтворени челюсти. Коболдите направо подивяха, започнаха да съскат и да скимтят от ужас, приклекнали от двете страни на Бен.

— Куестър…? — подхвана отново Бен, все по-настойчиво.

В този миг се появи Марк. Демоните внезапно се отдръпнаха и той излезе по средата между редиците им. Яздеше своя крилат змей — едно същество, което бе полузмия-полувълк, излязло сякаш от най-ужасен кошмар. Марк целият бе покрит в черна броня, непроницаема и протрита, отрупан с оръжия и щръкнали шипове. Главата му бе обвита с шлем със спуснато забрало.

Бен Холидей би предпочел да бъде навсякъде, само не и тук.

Куестър Тюс пристъпи напред.

— Паднете на колене, ваше величество! — просъска той.

— Какво?

— Паднете на колене! Нали ще ставате крал! Демоните са дошли да присъстват на церемонията и не трябва да ги карате да чакат — прилепското лице се сбръчка от настойчивост. — Паднете на колене, за да дадете клетва!

Бен коленичи, приковал поглед в демоните.

— Поставете ръце на медальона — заповяда Куестър. Бен пъхна ръката под туниката си и хвана медальона. — А сега повтаряйте думите: „Аз ставам едно с тази земя и този народ, верен на всички и необвързан с никого, подчинен на законите на трона и магията, вричам се на света, в който съм дошъл — негов крал отсега и во веки.“ Повтаряйте сега.

Бен се подвоуми.

— Куестър, не искам…

— Кажете ги, Бен Холидей, ако искате наистина да бъдете крал, както твърдяхте.

Думите му бяха толкова сурови и непреклонни, сякаш ги бе произнесъл някой друг, а не Куестър Тюс. Бен твърдо срещна погледа му. Усещаше неспокойствието сред редовете на демоните.

Вдигна медальона, така че всички добре да го видят. Не отместваше очи от Куестър.

— Аз ставам едно с тази земя и този народ, верен на всички и необвързан с никого, подчинен на законите на трона и магията, вричам се в света, в който съм дошъл — негов крал отсега и во веки.

Той произнесе думите ясно и отчетливо. Бе леко изненадан дори, че ги е запомнил толкова лесно — сякаш ги знаеше отпреди. Над поляната настана пълна тишина. Той отново пусна медальона на гърдите си.

Куестър Тюс кимна и прокара ръка над главата на Бен.

— Изправете се, ваше величество — тихо каза той. — Бен Холидей, крал на Ландовър, законен владетел и суверен.

Бен се изправи и внезапно през мъглата над него се плъзна един лъч. Над поляната се спусна още по-плътна тишина. Куестър Тюс бавно се наведе и падна на едното си коляно. Абърнати го последва и коболдите коленичиха заедно с него.

Ала демоните не помръднаха от мястото си. Марк остана върху змея и никой наоколо му не се помръдваше.

— Покажи им медальона още веднъж! — просъска Куестър под нос.

Бен се извърна и вдигна медальона с дясната си ръка, като прокарваше пръсти по очертанията на рицаря ездач, на езерото, двореца и изгряващото слънце. Някои демони от редиците черни силуети тихо извикаха и отстъпиха назад. Ала Марк веднага вдигна ръка и им даде знак да останат по местата си и да не отстъпват. Шлемът му заплашително се обърна към Бен.

— Куестър, не действа! — рече Бен, останал без дъх.

Внезапно демонските редици се размърдаха. Възседнал чудовищния си крилат змей, Марк приближаваше откъм сенките и мъглата. Демоните го следваха.

Бен направо изстина.

— Куестър!

Ала в този момент проблесна светлина от Престолнината, сякаш нещо светло бе уловило лъч от слънцето. Тя се появи в мрака между приближаващите демони и подиума, където се намираха Бен и неговата компания. Демоните забавиха ход и започнаха да се оглеждат. Бен и приятелите му се обърнаха.

Откъм мъглите се появи един ездач на кон.

Бен Холидей не можеше да повярва на очите си. Това бе рицарят, който бе срещнал в прохода на времето между своя свят и този, рицарят, чийто образ бе гравиран върху медальона — една очукана, пробита желязна статуя, въз седнала изнурен кон, с вдигната пика и целият брониран. Беше неподвижен, сякаш изваян от камък.

— Паладин! — прошепна Куестър, невярващ на очите си. — Върнал се е!

Марк целият се изпъна под доспехите върху змея си и обърна шлем към рицаря. Демоните наоколо отстъпиха сред сенките и мъглите и се разнесе смутен шепот. Въпреки това рицарят не се помръдна.

— Куестър, какво става? — попита Бен, но магьосникът безмълвно поклати глава.

Само след миг демоните и рицарят бяха изправени един срещу друг в озарената от слънцето част на Престолнината и се гледаха като дебнещи се животни. Марк бе вдигнал ръка със свит юмрук и наведен шлем по посока на Бен. Той накара змея да се извърти и препусна обратно в мрака, а армията му го последва. Крясъци и викове разцепиха тишината, изви се вятър и конни копита затрещяха отново. Демоните изчезнаха безследно, както бяха и дошли.

Мъглата и мракът се оттеглиха и слънчевата светлина се върна. Бен мигаше, без да може да повярва. Когато се обърна отново, за да види рицаря и бойния му кон, и те бяха изчезнали. Поляната бе пуста, с изключение на петимата, които стояха на подиума. След това сенките отново се размърдаха. Неколцината фермери, скотовъдците и техните семейства, ловците и единственият просяк се появиха отново, като колебливо се скупчиха в края на гората. В очите им се четеше страх и удивление. Не приближиха повече, но коленичиха един след друг на земята.

Бен дишаше тежко, целият потънал в пот. Пое си дълбоко дъх и се обърна към Куестър.

— Искам да зная какво става и то веднага!

За първи път, откакто се бяха запознали, Куестър Тюс си бе глътнал езика. Опита се да каже нещо, спря, опита се отново и поклати глава. Бен погледна към останалите. Абърнати дишаше тежко, сякаш го бяха гонили. Коболдите бяха клекнали наблизо с клепнали уши и присвити очи.

Бен хвана Куестър за ръката.

— Отговори ми, дявол те взел!

— Ваше величество, аз не… не мога да обясня… — прилепското лице се гърчеше, като уловено на местопрестъплението. — Не мога дори да повярвам…

Бен бързо вдигна ръка, за да го накара да спре.

— За бога, Куестър, моля те, ела на себе си. Другият кимна и се опита да се съвземе.

— Да, ваше величество.

— И отговори на въпроса ми!

— Ваше величество, аз… — той отново се спря. Рунтавата глава на Абърнати се килна над едното рамо.

— Започва да става интересно — заяви той. Изглежда се беше съвзел много по-бързо, отколкото магьосникът.

Куестър му хвърли мрачен поглед.

— Съжалявам, че не те превърнах в котка! — викна му той.

— Куестър! — нетърпеливо рече Бен. Магьосникът се обърна, пое си дълбоко дъх, вдигна глава замислено и сви рамене.

— Ваше величество, не зная как точно да ви обясня това — усмихна се леко той. — Рицарят от медальона, този рицар, който се противопостави на Марк — той не съществува.

Усмивката му изчезна.

— Ваше величество, пред нас се яви призрак!