Тери Брукс
Магическо кралство за продан. Продадено (11)

ЕЛДЪРУ

Речният господар не знаеше как да се прогони драконът от Зеленоречието. И, доколкото му бе известно, никой не знаеше това. Нощната сянка може и да знае, оазмишляваше той, докато водеше Бен обратно през брястовата горичка до парка с децата. Вещицата от Дълбокия свлек владееше магия, която я правеше по-силна от всяко друго създание в долината — макар че дори Нощната сянка не се бе осмелявала да се опълчи срещу Страбо. Във всеки случай, Нощната сянка едва ли щеше да се съгласи да му помогне, дори и да знаеше как. Тя винаги бе мразила кралете на Ландовър, защото имаха власт, над Паладин, а Паладий бе по-могъщ от нея.

Всичко се мени, мрачно си помисли Бен.

Съществували и вълшебниците, допълни Речния господар, сякаш едва сега му бе хрумнало. Вълшебниците винаги упражнявали власт над драконите. Тъкмо затова и драконите избягали или били прогонени от техния свят и дошли в долината. Но вълшебниците също нямало да помогнат на Бен. Те не помагали на никого, ако сами не решат. Вълшебниците обитавали мъглите, скрити в своя извънвременен, неостаряващ свят, и живеели по свои собствени закони. Бен дори не можел да стигне до тях, за да поиска помощта им. Досега никой, стъпил във вълшебния свят, не се бил завръщал оттам.

Двамата вървяха през Елдъру — Речния господар разказваше историята на града и своя народ, а Бен се питаше как ли ще успее да стане истински крал. Следобедът се изнизваше. Въпреки че градът бе прелестен и вълнуващ, за Бен разходката бе губене на време. Той чинно слушаше, коментираше, когато бе нужно, задаваше съответните въпроси и чакаше търпеливо като светец да му се удаде възможност да поднесе своите извинения и да си тръгне.

Такава възможност не му се удаде. Падна здрач и Речния господар го настани в своите покои за през нощта. Това бе едноетажна къща с няколко открити веранди, уединени градини и внушителна гора от сини дъбове. Над тях ярко осветените алеи на града се виеха в мъглата под горския покрив като бледозлатисти дъги. Смях и безгрижни разговори долитаха от мрачините. За някои денят бе приключил.

Бен се настани в къщата. Дневната светлина бързо гаснеше и отстъпваше на нощта. Обещанието на Речния господар за вечерно празненство му тежеше като камък. Последното нещо, което имаше желание да прави, беше да празнува.

Когато влезе, останалите членове на малката му дружинка го очакваха. Той небрежно ги поздрави и се отпусна в удобен люлеещ се стол, покрит с възглавници.

— Отново се провалих — уморено съобщи Бен. Куестър седна насреща му.

— Отказа ли да се закълне във вярност към престола, ваше величество?

— Общо взето. Обеща да ми даде обет за вярност, само ако успея да накарам останалите народи да не замърсяват долината и да дадат обет, че ще работят съвместно с народа на езерната страна за опазване чистотата на долината.

— Предупредих ви, че ще имате трудности с него, ваше величество — триумфиращо заяви Абърнати. Бен го погледна. Доколкото си спомняше, предупреждението на кралския писар се отнасяше до нещо различно, но нямаше смисъл да се спори по въпроса.

— Според мен сте се справили доста добре, ваше величество — заяви Куестър, без да обръща внимание на Абърнати.

Бен се разсърди.

— Куестър, моля те…

— Говоря сериозно, уверявам ви — веднага добави магьосникът. — Страхувах се, че ще ви откаже безусловно. Той беше лоялен към стария крал от уважение към една монархия, управлявала в продължение на стотици години, а и защото не желаеше да си навлича неприятности, ако откаже да се подчинява. Ала народът на езерната страна никога не е бил свързан с останалите, нито е бил приеман от тях.

— И Речния господар каза нещо в този смисъл. Защо е възникнал такъв проблем?

Куестър поклати глава.

— Главно поради неразбиране. Народът на езерната страна се състои от вълшебни същества, които владеят магия, каквато останалите хора от долината не владеят и никога няма да владеят. Хората от езерната страна са избрали сами изгнаничеството от един свят, възприеман от повечето като съвършен, свят, който е надвременен и неизменен, свят, където можеш да бъдеш безсмъртен. Населението на езерната страна живее различно от останалите и разбира по различен начин кое е важно в живота. Всичко това води до недоверие, ревност, съперничество — все разрушителни чувства.

— Проблемът има и друга страна, разбира се — намеси се Абърнати зад гърба на Куестър. — Народът на езерната страна винаги е имал трудности в общуването с другите от Ландовър. Те си остават изолирани, но настояват техните ценности да се наложат, докато те като народ си остават обособени. Обвиняват останалите, че разпространяват болестта и поразата чрез лошо отношение към земята и водата, но въпреки това си стоят скрити сред своите мъгли и гори.

Бен се навъси.

— Наистина ли замърсяването, от което се оплакват, е толкова голямо?

Куестър сви рамене.

— Доста голямо. Лордовете на Зеленоречието опустошават земята чрез своите стопанства и добитък и убиват горските животни за месо. Троловете прекопават планините на север за руда и техните отпадъци отравят изворите, които напояват долината. Другите също имат своя принос.

— Трудно е да се угоди на всички, ваше величество — тихо добави Абърнати, присвил замислено очи под рунтавите си вежди.

— Мъдри слова — Бен внезапно се улови, че мисли за живота в Чикаго, който бе напуснал. — Колкото повече се променят нещата, толкова повече проличава, че са неизменни. — промърмори той.

Куестър и Абърнати се спогледаха.

— Ваше величество? — обърна се към него Куестър.

Бен се изправи, изтегна се и тръсна глава. — Остави това. Кога ще започнат празненствата?

— Съвсем скоро, ваше величество — отвърна магьосникът.

— Една баня, ваше величество? — веднага предложи Абърнати. — Може би ще се преоблечете?

— И двете. И очаквам да чуя от вас предложения как да угодим на всички, за да ги накараме да признаят короната, дявол да я вземе!

Буниън и Парснип просъскаха и с готовност се усмихнаха насреща му. Бен им отправи мрачен поглед и тръгна да излиза от стаята, но се спря.

— Вижте, не бих имал нищо против да променя решението на Речния господар, макар че много не ми се вярва — той помълча, размишлявайки. — И все пак с колко време разполагам тази вечер?

— Празненствата обикновено продължават цяла нощ, ваше величество — отвърна Куестър.

Бен уморено въздъхна.

— Ужас — промърмори той и излезе от стаята.

 

Предсказанието на Куестър се оказа вярно до най-малките подробности. Празненството започна непосредствено след залез слънце в продължи до зори. На пръв поглед то се провеждаше в чест на посещението на ландовърския крал, но Бен остана определено с впечатление, че населението на езерната страна бе готово да празнува по всеки повод. Нито редът, нито организацията и продължителността на празненството не бяха съобразени с него.

Празненствата започнаха с процесия. Бен бе настанен в амфитеатъра, заедно с членовете на малката му дружина, Речния господар и неговото семейство, сред които и Уилоу, и няколкостотин други, включително деца и младежи, с факли и цветни знамена, които нахлуха откъм откритата страна и обкръжиха арената всред калейдоскопични цветове и светлини и запяха. Образуваха се концентрични окръжности, които започнаха бавно да се въртят една покрай друга, и събраните хора ги приветстваха. Един оркестър от флейти, рогове, струнни инструменти и кавали свиреше точно под мястото на Бен. Музиката бе силна и увлекателна и определяше ритъма на цялата процесия, като постепенно ускоряваше темпото.

Широките концентрични окръжности започнаха да се разделят на по-малки кръгчета и маршируващите затанцуваха и се завъртяха сред тревите. Факлите и знамената пърхаха над главите им, с ускоряване ритъма на музиката. Из арената и нагоре към седалките на амфитеатъра свободно се разливаше вино и бира, тъй че накрая всички се присъединиха към песните и пляскането. Звуците се издигаха и отекваха сред гигантските горски дървета на Елдъру и изпълваха нощта, докато заглушиха всеки друг шум. Мъглите се разпръснаха и луните на Ландовър озариха небето — ярки цветни кълба, които висяха окачени като огромни балони. Потоци светлина с цветовете на дъгата се процеждаха през клоните на дърветата и се сливаха със светлината на факлите, за да разпилеят мрака.

Бен бързо се отказа да търси възможност за понататъшни разговори с Речния господар за вярност към трона. Никой не се интересуваше от нищо, освен от това да прекара добре. Песните и виковете осуетяваха всякакви усилия за провеждане на нормален разговор, а виното се пиеше поразително бързо. Той прие една чаша предпазливо и от учтивост и го намери твърде добро. После изпи още една — защото какво значение имаше в края на краищата? — после още няколко. Не след дълго се оказа в особено приповдигнато настроение и започна да се забавлява чудесно. Куестър и коболдите пиха заедно с него и изглеждаха също толкова отпуснати и само Абърнати се въздържа, като измрънка нещо от рода на това, че виното не е препоръчително за животни. Скоро всички пееха и пляскаха с ръце и нямаше никакво значение за какво е цялото това пеене и пляскане.

Речният господар изглеждаше доволен, че Бен така добре се забавлява. Той често го навестяваше. Грапавото му, безизразно лице се бе зачервило и тъмните му очи бяха светнали. Той канеше Бен да го посети отново в Елдъру, отправяше му благопожелания, питаше го дали не се нуждае от нещо. Бен се изкушаваше да му отговори както трябва, но предпочете да си държи езика зад зъбите. Речния господар наистина имаше добри намерения и веселието бе заразително. Той самият не се бе забавлявал дълго време преди да дойде в тази странна земя.

Нощта отминаваше, празненството достигна връхната си точка и хората от местата в амфитеатъра започнаха да слизат надолу към арената и да се смесват с процесията. Песните и танците ставаха все по-лудешки, вълшебните същества от езерната страна се плъзгаха сред сенките и светлината, сякаш все още бяха онзи магически народ, какъвто са били на времето. Речният господар хвана ръката на една от няколкото си съпруги — нежна речна фея — и я издърпа подире си към полето. Той извика на Бен и останалите, на членовете от семейството си и на събралия се народ да го последва. Повечето тръгнаха. Бен се изправи, подвоуми се, обърна поглед към мястото, където бе седяла Уилоу, видя, че я няма там и отново седна. Какво го прихващаше, за какво трябваше да празнува? Той удивително бързо се отърси от въздействието на виното и щом се замисли за горчивата истина, че всичките му усилия като крал се бяха провалили, изгуби всякакво желание да празнува.

Отново се изправи, все още неуверено, бързо се извини пред останалите и побърза към най-близкия изход на амфитеатъра. Абърнати го последва, но той рязко отпрати кучето. Феи, нимфи, русалки, наяди и самодиви кръстосваха наоколо му, танцуваха и пееха, обзети от празнично веселие. Бен бързо мина покрай тях. Бе се преситил от хора, искаше му се да остане сам.

Мина през тунела, обгърнат от сенки, след което отново се озова в гората. Откъм алеите над главата му мигаха светлини и шумът от празненството бе започнал да стихва. Забърза в мрака, като нямаше търпение да се върне в квартирата си и да се махне по-далеч от тържеството. Стомахът му клокочеше от виното и той неочаквано повърна на пътеката. После се изправи, постоя докато му се избистри главата и оправи стомахът, и продължи. Стигна къщата, мина по една алея до открита странична веранда и се отпусна в люлеещ се стол с висока облегалка.

— Браво на теб! — поздрави се иронично той.

Чувстваше се потиснат и обезкуражен, а така силно бе вярвал в себе си в началото. Знаеше, че може да бъде крал на Ландовър, притежаваше интелигентност и способности, умееше да разбира хората и имаше опит с тях, а и бе наясно как се прилагат законите в едно общество. Но най-важното — нуждаеше се от това предизвикателство и се смяташе подготвен за него. Всичко това обаче изглежда нищо не означаваше в случая. Той не бе успял да спечели дори и най-нищожно признание като крал, а само някои условни обещания. Най-близките съюзници на стария крал го бяха отхвърлили. Останалите го бяха пренебрегнали. Бе загубил кралския закрилник, превърнал се в нещо като призрак, обитаващ запустяла къща, а Марк и неговите демони с всеки изминал ден приближаваха с още една стъпка.

Изтегна се и се огледа в нощта. Е, какво — не преставаше да упорства той. Та нали тук не го задържаше нищо освен собственото му самоуважение? Трябваше само да свали медальона, за да се върне в Чикаго — наистина с един милион по-беден, ала все пак жив и здрав. И на времето бе търпял провали, щеше да ги търпи и в бъдеще. Като се замисли само — та това не бе нищо повече от поредния провал.

Тази мисъл му се въртеше в ума известно време, но тор ненадейно си представи лицата на онези, които бяха дошли на коронацията му — селските стопани с техните семейства, ловците и онези, които продължаваха да очакват онзи крал, на когото да могат да повярват. Толкова по-зле за тях, каза си той, като в същото време се питаше как може да бъде толкова нагъл.

— Е, може пък и ти да не си чак толкова цвете — помисли си той уморено.

Нещо се раздвижи сред сенките на дърветата близо до верандата и той скочи.

— Бен?

Беше Уилоу. Тя се промъкна между дърветата и приближи до него. Тялото й, облечено в бяла коприна, бе призрачно. Зелената й коса на лъщеше на светлината. Тя приличаше на мъглица, която преминава над нощно езеро, озарена от лунна светлина. Ефемерна, но невероятно красива.

— Проследих те, Бен — тихо каза тя, но без нотка на извинение в гласа. — Знаех, че ще се умориш и ще дойдеш да спиш, но не заспивай още. Ела първо с мен, ела да видиш как майка ми танцува.

Той почувства как гърлото му се сви, когато тя приближи до него.

— Майка ти ли?

— Тя е горска нимфа, Бен — толкова е дива, че отказва да живее сред хората от Елдъру. Баща ми така и не успя да я накара да живее с него, ала музиката ще я привлече и тя ще поиска да танцува. Ще дойде сред старите борове да ме потърси. Ела, Бен, искам да дойдеш там.

Тя се качи на верандата, протегна се да го хване за ръка, но се спря.

— О, какво е лицето ти! Та ти си ранен!

Той почти беше забравил побоя, който му нанесе Календбор. Тя нежно докосна челото му с ръка.

— Не забелязах раните ти в Ирилин. Ей сега.

Тя бързо прокара пръсти по лицето му и болката незабавно премина. В погледа му се изписа нескривано удивление.

— Дребните рани се лекуват, Бен — прошепна тя. — Външните рани.

— Уилоу. — започна той.

— Аз вече няма да искам от тебе да тръгнеш с мен, преди да си готов — пръстите й, топли и нежни, докосваха бузите му. — Вече знам кой си, зная, че си от друг свят и не си намерил още своето място в нашия. Аз ще чакам.

Той поклати глава.

— Уилоу…

— Ела, Бен — тя го хвана здраво за ръка и го дръпна от стола му. — Ела, по-бързо! — и го поведе от верандата сред дърветата. — Майка ми ще чака!

Бен вече и не мислеше да се противи. Спуснаха се да тичат през гората. Тя беше видение, каквото той не бе допускал, че може да съществува, а той бе сякаш нейна сянка. Стрелкаха се между дърветата, тя — хванала го за ръка, той — безнадеждно изгубен, макар че това не го интересуваше. Докосването й го пареше и копнежът му по нея започна да се надига отново.

След малко забавиха ход в дълбока гора, обвита в сенки и мъгли, далеч от Елдъру. Шумът от празненството продължаваше да кънти между дърветата, но бе далечен и тих. Цветни потоци лунна светлина се промъкваха през покрова на гората и прошарваха земята като рисувани петънца. Уилоу бе хванала Бен здраво за ръка. Той се чувстваше страстно привлечен от близостта на тялото й. Кичурът коса, който се спускаше от ръката й, галеше китката му като житен клас. Тя бе започнала да се промъква между дърветата и храстите и безшумно заобикаляше гигантските дървета, застанали като на пост, и по-дребните наоколо им, които приличаха на отломък от нощта.

Широколистните дървета отстъпиха на вечно зелени борове, гигантски и вековни. Уилоу и Бен започнаха да се промъкват между иглолистните им клони, докато пред тях се открои една полянка.

Там майката на Уилоу танцуваше в призма от цветна лунна светлина.

Тя бе дребно създание, едва ли по-голяма от дете. Чертите й бяха нежни и изящни. Сребристата й коса се спускаше под кръста, а кожата на крехкото й тяло и на крайниците й бе бледозелена, както на дъщеря й. Цялата бе обвита в бял воал и излъчваше сякаш вродена вътрешна светлина. Тя се въртеше и пристъпваше в самозабрава под такта на далечната музика на осветената от луната поляна.

— Майко! — тихо прошепна Уилоу и погледът й стана развълнуван и щастлив.

Очите на горската нимфа мигом срещнаха нейните, но тя не забави танца си. Уилоу безмълвно коленичи в края на просеката и нежно придърпа Бен. Двамата седяха мълчаливи и гледаха как това фантазно видение пред тях прави чудеса.

Колко дълго танцува нимфата и колко дълго те я наблюдаваха Бен така и не разбра. На тази поляна сякаш времето бе спряло. Всичко, което го тревожеше при завръщането му от амфитеатъра, бе изгубило значение и забравено. Съществуваха само Уилоу, той и танцуващата нимфа. Чувстваше как стават едно цяло чрез грацията и красотата на този танц. Чувстваше някаква връзка помежду им, която не разбираше, но от която отчаяно се нуждаеше. Усещаше я как се осъществява и не й се съпротивляваше.

Накрая танцът свърши. Внезапно настъпи тишина и музиката също сякаш престана. Майката на Уилоу се обърна към тях за част от секундата да ги погледне и изчезна. Бен гледаше втренчено и отново започна да чува музиката на празненството, ала горската нимфа бе изчезнала, сякаш никога не я е имало.

— О, майко! — прошепна Уилоу през сълзи. — Та тя е толкова красива, Бен. Нали е красива?

Бен кимна и усети как малката й ръка бе взела неговата.

— Много е красива, Уилоу.

Силфидата се надигна и го придърпа към себе си.

— Бен — произнесе тя името му толкова тихо, че той едва го чу. — Аз ти принадлежа. Крал и дъщеря на вълшебници — ние ще бъдем едно цяло. Ти трябва да поискаш от баща ми да ме пусне да тръгна с теб, преди да си заминеш. Трябва да му кажеш, че съм ти нужна — защото аз наистина съм ти нужна, Бен. А кажеш ли му това, той ще ме пусне.

Бен веднага поклати глава.

— Уилоу, не мога да искам…

— Ти си крал и твоето желание не може да остане незачетено — прекъсна го тя с пръст на устните. — Аз съм само едно от многото деца на баща си, а майка ми дори не желае да живее с мъжа, с който са ми дали живот и отношението на баща ми се променя към мене в зависимост от настроенията му. Но ти трябва да ме поискаш, Бен.

Представата за Ани проблясна в съзнанието му в противовес на страстта, която будеше у него това момиче.

— Не мога.

— Ти не разбираш магията на вълшебните същества, Бен. Виждам го по очите ти, усещам го по гласа ти. Но Ландовър наистина е сърцето на тази магия и ти трябва да приемеш всичко, което означава това.

Тя пусна ръката му и тихо се отдалечи.

— А сега трябва да вървиш. Аз се храня от пръстта, която майка ми е напоила с благодат. Остави ме сама, Бен. Върни се през гората, пътят сам ще се отвори пред тебе.

— Не, Уилоу, почакай…

— Поискай ме, Бен. Баща ми трябва да ме даде — изящното й лице се вдигна в цветните потоци лунна светлина, в които се къпеше поляната. — О, Бен, имам чувството, че майка ми е навсякъде около мен, обгръща ме и ме притиска до себе си, още я усещам. Нейният дух достига до мене от почвата. Тази нощ мога да бъда заедно с нея. Остави ме сама, Бен, побързай!

Той обаче продължаваше да стои пред нея без да помръдне и упорито отказваше да направи онова, за което го молеше. Защо толкова настояваше да му принадлежи? Защо не можеше да разбере, че това, което иска, е невъзможно?

Тя се завъртя в средата на поляната — красива, чувствена и изящна. В този момент той я пожела толкова страстно, че сълзи бликнаха от очите му.

— Уилоу! — извика той и тръгна напред.

Тя постепенно спря да се върти и се обърна към него, приковала крака в земята, с ръце към небето и вдигнато лице. Бен спря. Внезапна светлина започна да се излъчва от силфидата — същата светлина, каквато бе излъчвала майка й, докато танцуваше. Уилоу потръпна, стана прозрачна на светлината и започна да се издува и да губи форма. Бен отмести очи и се отпусна на коляното си в шок. Уилоу променяше формата си пред очите му, превръщайки се в нещо съвсем различно. Ръцете и краката й потъмняха и се разкривиха. Тя се изду като платно и започна да се обезформя и издължава.

След миг Уилоу вече я нямаше, а на мястото й стоеше едно дърво. Върба — това означаваше името й. Уилоу се бе превърнала във върба.

Бен се втренчи, без да може да повярва на очите си. В него се надигна пристъп на страх и отвращение. Опита се да го подтисне, ала не можа. Тя бе му казала, че черпи сили от почвата. Казала му бе, че усеща как майка й се докосва до нея. Боже мой, що за създание беше това?

Той зачака, за да получи отговор на въпроса си — самотен силует сред мъглата и сенките на гората. Чака дълго, но отговор не дойде.

 

Щеше да си остане тук през цялата нощ, ако Буниън не се беше появил, изникнал внезапно иззад дърветата и не го бе хванал за ръката и повел като непослушно дете. Той тръгна с коболда без да спори, твърде зашеметен, за да направи каквото и да било. Най-противоречиви чувства бушуваха в него и го смазваха. Уилоу бе толкова красива и жизнена и страстта му към нея бе невероятно силна. В същото време бе отблъснат от нея — тя бе същество, явно аморфно, което с еднаква лекота можеше да стане дърво или човек.

Отдалечи се от поляната, без да се обръща назад — нямаше сили да го понесе. Твърде много се срамуваше от собствените си чувства. Проправяше си път сред вековните борове, следвайки Буниън мълчаливо. Предположи, че коболдът сигурно го е проследил. Сигурно Куестър или Абърнати са го изпратили. Те не смееха да го изпуснат от очи след изчезването му край Ирилин.

Изведнъж съжали, че го бяха намерили онази нощ. По-добре да се беше загубил. Поредпочиташе онова, което вече нямаше шанс да се случи.

Не им се наложи да вървят дълго. Останалите го чакаха пред къщата разтревожени. Сложиха го да седне и се скупчиха наоколо му.

— Трябваше да ни кажете за силфидата, ваше величество — тихо рече Куестър, след като размени няколко думи с Буниън. — Щяхме да ви предупредим какво можете да очаквате.

— Вече го предупредих, че населението на езерната страна не е като нас — изтъкна Абърнати и Бен не знаеше да се смее ли, да плаче ли. Куестър веднага изшътка на кралския писар.

— Трябва да разберете едно, ваше величество — продължи магьосникът, като се обърна отново към Бен. — Уилоу е дъщеря на воден дух и горска нимфа. Баща й е само наполовина човек. Майка и изобщо не е. Тя принадлежи повече на гората, отколкото на хората — дух, който черпи живота си от земята. Това донякъде се е предало по наследство на Уилоу и тя се нуждае от същия извор на сили. Тя има двойнствен произход — черпи живот едновременно от растителните и животинските форми. За нея е естествено да се превъплъщава в едните и в другите. В противен случай не може да живее. Разбирам, че това сигурно ви изглежда странно.

Бен бавно поклати глава, чувствайки, че започва да преодолява вътрешния си конфликт.

— Не по-странно от всичко останало тук. Почувства се тъжен и уморен и имаше нужда от сън.

Куестър се подвоуми.

— Тя изглежда искрено се вълнува от вас. Бен кимна при спомена.

— Каза, че ми принадлежи.

Куестър стрелна с поглед Абърнати и веднага го отмести. Коболдите се загледаха в Бен със светлите си изпитателни очи. Бен отвърна на погледите им.

— Но не е така — каза най-сетне той, — тя принадлежи на езерната страна, принадлежи на своето семейство и на своя народ.

Абърнати промърмори нещо неразбираемо и се обърна настрани. Куестър нищо не каза. Бен ги наблюдава безмълвно един миг, после се изправи на крака.

— Смятам да си лягам — заяви той.

Тръгна да излиза от стаята и останалите го проследиха с поглед. После спря за миг пред входа на спалнята си.

— Връщаме се — каза им той и замълча. — Още утре, щом се зазори.

Никой нищо не каза. Той затвори вратата след себе си и остана сам в мрака.