Том Кланси
Безпощадно (36)

34.
Дебнене

— Пропуснали сме нещо, Ем — обяви в осем и десет сутринта Дъглас.

— Сега пък какво? — попита Райън. Пропуските не бяха чак толкова рядко явление в тяхната работа.

— Как са разбрали, че е в Питсбърг? Обадих се на онзи сержант Майър и го накарах да провери всички извънградски обаждания на семейство Браун. През последния месец не са провели нито един такъв.

Лейтенантът загаси цигарата си.

— Трябва да приемем, че приятелят ни Хенри е знаел откъде е Дорис. Две от момичетата му са избягали и той сигурно си е направил труда да провери кои са родните места на останалите… Прав си — каза след няколко секунди размисъл Райън. — По-вероятно е да я е сметнал за мъртва.

— Кой е знаел, че е там?

— Хората, които са я завели, но те със сигурност не са казали на никого.

— Кели?

— Вчера в „Хопкинс“ разбрах, че не е бил в страната.

— Така ли? А къде тогава?

— Сестра О’Тул твърди, че знае, но не й е позволено да казва, каквото и, по дяволите, да означава това. — Райън замълча за момент. — Връщаме се в Питсбърг.

— Историята там е следната: Бащата на сержант Майър е свещеник. Той е изповядал момичето и е разказал нещичко на сина си. Така. Сержантът се качва по стълбичката към капитана си. Капитанът познава Франк Алън и сержантът му се обажда да разбере кой се занимава със случая. Франк го насочва към нас. Майър не е говорил с никой друг. — Дъглас запали цигара. — Значи как е отишла информацията при приятелите ни?

Това бе съвсем нормално, но не чак толкова успокояващо. Сега и двамата мъже си мислеха, че случаят започва да се разплита и наистина бе така. И както обикновено събитията започваха да препускат толкова бързо, че не оставаше достатъчно време да бъдат анализирани.

— Отдавна подозираме, че имат информатор при нас.

— Франк? — предложи Дъглас. — Но той никога не е имал връзка с който и да е от случаите. Няма достъп до информацията, нужна на приятелите ни.

И това бе самата истина. Случаят на Хелън Уотърс бе започнал в Западния участък под ръководството на един от младшите детективи на Алън. Шефът обаче почти незабавно го бе прехвърлил на Райън и Дъглас заради високата степен на насилие.

— Все пак това е някакъв напредък, Ем. Сега поне сме сигурни, че имат информатор в полицията.

— Какви са другите добри новини?

 

 

Щатската полиция разполагаше само с три хеликоптера „Бел джет рейнджър“ и все още се учеше как да борави с тях. Получаването на един от тях съвсем не бе лесна задача, но капитанът се радваше на добро положение в своите среди. Районът му се славеше като един от най-спокойните и макар това да не бе изцяло резултат от компетентността му, шефовете уважаваха предимно резултатите и не се интересуваха много от начина, по който са постигнати. Хеликоптерът кацна на покрива на полицейското управление в девет без четвърт. Капитан Ърнест Джой и полицай Фрийланд вече го очакваха. И двамата се качваха за пръв път в хеликоптер и тясната му кабина леко ги изнерви. Отблизо хеликоптерите винаги изглеждат малки, а отвътре са направо миниатюрни. Използваха ги главно за превозване на тежко болни. Екипажът на този се състоеше от пилот и фелдшер — и двамата полицейски служители, — облечени спортно, с пистолети под мишницата и авиаторски очила на носа. Задължителният инструктаж за безопасност отне деветдесет секунди — достатъчно, за да остане напълно неразбран. После перките се завъртяха и хеликоптерът се издигна във въздуха. Пилотът реши да не се прави на каубой. В крайна сметка возеше капитан, пък и почистването на повръщано от пода не го блазнеше особено.

— Накъде? — попита той по разговорката.

— Към остров Блъдсуърт — отвърна капитан Джой.

— Ясно — потвърди пилотът, както смяташе, че трябва да направи всеки авиатор, и се насочи на югоизток. Пътуването щеше да е кратко.

Отгоре светът изглежда различен и първото пътуване с хеликоптер предизвиква у хората една и съща реакция. Излитането, наподобяващо потегляне на виенско колело в увеселителен парк, е малко стряскащо, но след това очарованието започва. Светът се промени пред очите на двамата полицаи и внезапно заприлича на хубаво и подредено място. Фермите и пътищата под тях се виждаха като на карта. В началото Фрийланд се стресна: Той познаваше територията си отлично, но изведнъж разбра, че картината в съзнанието му не е съвсем точна. Намираше се само на триста метра над нея — разстояние, което колата му изминаваше за секунди, — но гледката бе съвсем различна и полицаят веднага започна да коригира представите си.

— Ето там я намерих — каза той на капитана по разговорката.

— Доста далечко от мястото, където отиваме. Мислиш ли, че е била способна да извърви такова разстояние?

— Не, сър.

Но не беше чак толкова далеч от водата. Около три километра и половина. Видяха стария док на една ферма, обявена за продан. Той се намираше само на осем километра от мястото, за което се бяха запътили — едва-две минути с хеликоптер. В утринната омара заливът Чесапийк приличаше на огромно синьо петно. На северозапад се простираше огромната площ на флотския изследователски център „Пакстънт“. Виждаше се излитащ оттам самолет. Пилотът му сигурно внимаваше за нисколетящи самолети, защото колегите му обичаха да правят каскади ниско над земята.

— Право напред — каза Фрийланд.

Фелдшерът посочи посоката, за да е сигурен, че полицаят знае какво означава „право напред“.

— Оттук всичко изглежда различно — забеляза по детски наивно Фрийланд. — Ето там ловя риба. От повърхността местността прилича на тресавище.

Но не и от въздуха. От триста метра височина мястото изглеждаше като остров. С брега го свързваха късчета суша и пасажи тръстика, но все пак си оставаше остров. С приближаването към него късчето земя започна да придобива ромбовидни очертания. Около него се виждаха ръждясалите корабни останки, обрасли с трева и водорасли.

— Я гледай, та те били доста — възкликна пилотът. Той рядко бе летял над тези места, и то главно през нощта с тежко болни на борда.

— Останали са от Първата световна война — обясни капитанът. — Баща ми казваше, че тук са захвърлени онези, които германците не са успели да потопят.

— Какво точно търсим?

— Не съм сигурен, вероятно лодка. Вчера арестувахме една наркоманка — каза капитанът. — Тя твърди, че тук някъде имало лаборатория и трима мъртъвци.

— Сериозно? Лаборатория за наркотици на това място?

— Така казва момичето — потвърди Фрийланд.

Полицаят току-що бе научил нещо ново. Колкото и заплашително да изглеждаше мястото отгоре, към него имаше канали през тръстиката. Сигурно бе идеално за лов на раци. От лодката мястото изглеждаше като голям остров, но от борда на хеликоптера — не. Колко интересно.

— Там нещо блести — посочи фелдшерът надясно. — Сигурно е парче стъкло или нещо подобно.

— Да проверим. — Пилотът изтегли лоста вдясно и надолу и свали хеликоптера по-близо до водата. — Да, до тези трите наистина има лодка.

— Свали още — нареди фелдшерът с усмивка.

— Дадено.

На пилота най-сетне му се отдаваше шанс да покаже майсторството си. Той бе управлявал хеликоптер „Хю“ и обичаше да си играе с малката птичка, която караше сега. В края на краищата всеки можеше да пилотира по права линия. Той направи един кръг, за да провери посоката на вятъра, и смъкна хеликоптера си на около шестдесет метра височина.

— Доста големичка. Около шест метра — обяви Фрийланд.

Вече се виждаше и въжето, което я държеше за корабните останки.

— По-ниско — заповяда капитанът.

След няколко секунди вече висяха на петдесет метра от корабните останки. Лодката беше празна. В задната й част се виждаше сандък за бира и още някакви неща. Шумът от хеликоптера прогони няколко птици от надстройката на кораба и пилотът инстинктивно предприе маневра, за да ги избегне. Дори една нищо и никаква си врана, засмукана от двигателя, можеше да ги превърне в част от това изкуствено блато.

— Собственикът на тази лодка май не проявява голям интерес към нея — каза пилотът по разговорката.

В задната част на хеликоптера Фрийланд показа с жест три изстрела.

— Май че си прав, Бен — съгласи се капитанът и се обърна към пилота: — Можеш ли да нанесеш точното местоположение на картата?

— Разбира се.

Той се замисли над възможността да се спусне още по-ниско и да ги остави на палубата. Ако бе в армията, нямаше да е трудно, но сега перспективата малко го плашеше. Фелдшерът взе картата и отбеляза местоположението на корабните останки.

— Видяхте ли каквото искахте?

— Да, връщаме се обратно.

След двадесет минути капитан Джой вече говореше по телефона:

— Томас пойнт, брегова охрана.

— Обажда се капитан Джой от щатската полиция. Трябва ни малко помощ.

За няколко минути капитанът обясни ситуацията.

— Ще ни трябва час и половина — отвърна Инглиш.

— Чудесно.

 

 

Кели си повика такси, което спря пред входа на пристана. Първата му спирка за деня бе един доста неугледен гараж, наречен „Полковник Кланкър“. Оттам Джон нае един фолксваген, произведен 1959 година, и го предплати за месец напред.

— Благодаря, господин Айло — усмихна се собственикът на Кели, който използваше паспорта на вече загубил интерес към него човек.

Джон откара колата обратно на пристана и започна да товари нужните му неща. Никой не му обърна голямо внимание и след петнадесет минути фолксвагенът вече бе изчезнал.

Кели си направи труда да мине през района, в който щеше да ловува, и да провери доколко е натоварено движението. Наоколо изглеждаше доста пусто. Джон никога не бе идвал в тази част на града. Мястото се намираше в близост до западнал промишлен район на някаква улица „О’Донъл“. Тук не живееше никой, пък и надали мнозина биха проявили желание. Въздухът вонеше на най-различни химикали. Някога оживен, сега районът бе запуснат и много от сградите изглеждаха напълно необитаеми. Между тях имаше много широки празни пространства, покрити с пепел. Мястото явно бе удобно за маневриране на големи камиони. Не се виждаха играещи деца, нямаше и обитаеми къщи, поради което не се мяркаха и полицейски коли. „Доста умно измислено — помисли си Кели. — Поне така изглежда от една страна.“ Сградата, която го интересуваше, също бе запусната, а над входа й висеше счупена табела. Задната страна представляваше гола стена. Имаше само три врати и макар че бяха на две различни стени, можеха да бъдат наблюдавани от едно място. Зад гърба на Кели се издигаше друга изоставена постройка — висока бетонна конструкция с множество натрошени прозорци. След като приключи с разузнаването, Джон се отправи на север.

 

 

Ореза плаваше в южна посока. Той вече веднъж бе минал оттук по време на дежурството си. Чудеше се защо, по дяволите, бреговата охрана не организира една малка станция малко по-надолу по източното крайбрежие или може би при фара на Коув пойнт. Там вече имаше малка къщурка, в която момчетата будуваха ако не за друго, то поне да са сигурни, че фарът свети. Според Ореза това не бе особено тежко задължение, макар че момчето, което поддържаше фара, сигурно бе на друго мнение. Жена му току-що бе родила близнаци, а хората от бреговата охрана бяха най-тясно свързани със семействата си от цялата армия.

Ореза бе поверил руля на един от младите матроси и сега се наслаждаваше на хубавата утрин и отпиваше от кафето си.

— Викат ви по радиото — обади се едно момче от екипажа.

Ореза влезе в рубката и вдигна микрофона.

— Тук Алфа четири-едно.

— Алфа четири-едно, вика те Инглиш в базата Томас. Хората ще те чакат на един док близо до Дамския квартал. Ще се ориентираш по полицейските коли. След колко ще си там?

— Двадесет — двадесет и пет минути, господин Инглиш.

— Прието. Край.

— Ляво на борд — нареди Ореза и погледна картата. Водата по тези места изглеждаше дълбока. — Едно-шест-пет.

— Тъй вярно, едно-шест-пет.

 

 

Ксанта вече излизаше от опиянението си, макар и да бе доста слаба. Тъмната й кожа бе придобила зелен оттенък и момичето се оплакваше от адско главоболие, на което аспирините не помагаха. Вече знаеше, че е арестувана. Досието й бе изпратено по телетипа. Ксанта бе достатъчно хитра, за да настоява за адвокат, но за щастие той не усложни много работата на полицията.

— Клиентката ми — каза адвокатът — е готова да сътрудничи.

Съгласието на момичето бе получено само след десетминутни усилия. Ако говореше истината и ако не бе замесена в сериозно престъпление, полицията щеше да свали обвинението за притежаване на наркотици и да я включи в оздравителна програма. От дълги години никой не бе предлагал толкова изгодна сделка на Ксанта Матюс. Полицаите веднага разбраха защо е така.

— Щяха да ме убият — каза момичето, след като адвокатът й разреши да говори. Въздействието на наркотиците вече бе преминало и тя отлично си спомняше всичко.

— Кои са те — попита капитан Джой.

— Няма ги вече. Онова бялото момче ги застреля. Въобще не пипна наркотиците. Остави ги там.

— Разкажи ни за белия мъж — подкани я Джой и погледна Фрийланд с очи, които трябваше да са невярващи, но не бяха.

— Един голям юначага като него — посочи тя Фрийланд. — Лицето му обаче беше зелено като листо. Взе ме със себе си и ми завърза очите. После ме остави на онзи кей и ми каза да хвана автобус или нещо такова.

— Откъде знаеш, че е бил бял?

— Китките му бяха бели. Беше си боядисал и ръцете зелени, но само дотук — показа тя на собствената си ръка. — Носеше зелени дрехи с черни петна като войник. Имаше голям пистолет. Аз бях заспала и се събудих от изстрелите. Накара ме да се облека, взе ме, остави ме и си отиде с яхтата.

— Каква яхта?

— Голяма, бяла, дълга, имаше десет метра.

— Откъде знаеше, че ще те убиват, Ксанта?

— Бялото момче ми каза. Показа ми работите в лодката.

— Какви работи?

— Рибарска мрежа и циментови блокчета. Те му казали, че са го правили и друг път.

Тук адвокатът реши да се намеси.

— Господа, клиентката ми разполага с информация, която може би засяга голямо криминално разследване. Това й дава право да поиска закрила и освен това в замяна на съдействието си бихме желали разноските по лечението й да се поемат от щатските власти.

— Господин адвокат — отвърна тихо Джой, — ако наистина всичко излезе вярно, аз ще платя за лечението от собствените си пари. Мога ли да ви предложа да я задържим при нас още известно време? Правим го в името на нейната сигурност, която очевидно не е голяма.

„Капитанът дотолкова е свикнал да преговаря с адвокати, че и той започва да говори като тях“ — помисли си Фрийланд.

— Тука храната и кучета няма да я ядат! — обади се Ксанта, затворила очи от болката в главата си.

— Ще се погрижим за това — обеща й Джой.

— Мисля, че клиентката ми има нужда от медицинска помощ — забеляза адвокатът. — Как може да я получи?

— Доктор Пейдж ще намине да я прегледа следобед. Господин адвокат, в момента клиентката ви не може сама да се грижи за себе си. Ако историята й се окаже вярна, всички обвинения срещу нея автоматично ще отпаднат. В замяна на съдействието й ще удовлетворим всичките ви желания. Повече от това не мога да направя.

— Клиентката ми е съгласна с условията и предложенията ви — отвърна адвокатът, без да се консултира с Ксанта.

Общината щеше да плати дори хонорара му. Освен това той чувстваше, че може би върши услуга на обществото. Случаят просто не можеше да се сравнява с пияните шофьори, с които по принцип се занимаваше.

— Ето там има баня. Защо не я заведете да се изкъпе? Освен това можете да й купите по-прилични дрехи. Сметката изпратете при нас.

— Удоволствие е да се работи с вас, капитан Джой — каза адвокатът, докато началникът на управлението се отправяше към колата на Фрийланд.

— Бен, наистина си се натъкнал на нещо голямо. Освен това си се справил чудесно. Няма да го забравя. А сега ми покажи какво може този звяр.

— Нямате проблеми, капитане.

Фрийланд включи сирените още преди да вдигне седемдесет. Полицейската кола пристигна на дока точно в момента, когато се появи катерът на бреговата охрана.

 

 

Човекът носеше лейтенантски пагони — макар да твърдеше, че е капитан — и Ореза му отдаде чест, когато се качи на борда. И двамата полицаи получиха спасителни жилетки, защото според изискванията на бреговата охрана те бяха задължителни за малките съдове. После Джой им показа картата.

— Мислите ли, че можем да стигнем дотам?

— Не, но спасителната ни лодка може. Какво се е случило?

— Вероятно тройно убийство. Замесени са и наркотици. Тази сутрин ходихме дотам с хеликоптер, и, видяхме празна яхта.

Ореза кимна възможно най-безучастно и сам пое руля. До мястото имаше само някакви си осем километра и трябваше да се напредва изключително внимателно.

— Не може ли по-близо? Има прилив — обади се Фрийланд.

— Точно в това е проблемът. По такива места се ходи по време на отлив, за да може, ако заседнеш, приливът да те освободи. Оттук нататък ще трябва да използваме лодката.

Докато моряците спускаха петметровата лодка на вода, мозъкът на Ореза щракаше. Той си спомни за онази бурна нощ с лейтенант Шарън още преди месеци. Тогава очакваха сключването на някаква наркосделка някъде в залива. „Доста сериозни момчета“ — бе казал лейтенантът на Португалеца. Ореза вече се чудеше дали между двете събития има връзка.

Навлязоха в канала, бутани от десетте конски сили на извънбордовия двигател. Ореза наблюдаваше нивото на водата и провираше лодката из тръстиките, следвайки очертанията по картата. Тишината наоколо напомни на Португалеца участието му в операция ПАЗАРЕН ДЕН. Чрез нея бреговата охрана се бе опитала да помогне на флота във Виетнам. Тогава бе прекарал доста време с онези момчета, управлявайки катерите, строени в Анаполис. Тук обстановката бе почти същата. Високите тръстики можеха и често наистина скриваха въоръжени войници. Ченгетата стискаха пистолетите си и Ореза със закъснение се запита защо не бе взел своя колт. Не че знаеше как да го използва, но… Следващата му мисъл бе, че сега нямаше да е зле, ако в лодката пътуваше и Кели. Португалеца знаеше съвсем малко за него, но подозираше, че Кели е един от „тюлените“, с които бе работил в делтата на Меконг. Медалът със сигурност му бе даден за нещо, пък и татуировката на ръката надали бе случайна.

— По дяволите — прошепна Ореза, — сякаш сме в научнофантастичен филм. — Той вдигна микрофона на радиото: — Алфа четири-едно, тук Ореза.

— Чуваме те, Португалец.

— Стигнахме на мястото. Стойте на подслушване.

— Прието.

Внезапно всички в лодката се напрегнаха. Двете ченгета се спогледаха и вероятно се запитаха защо не са взели още хора със себе си. Ореза спря спасителната лодка до другата и полицаите се прехвърлиха в нея.

Фрийланд посочи към бака и Джой кимна. Там се виждаха шест бетонни блокчета и сгъната рибарска мрежа. Ксанта не ги бе излъгала за това. От борда на кораба висеше въжена стълба. Джой се заизкачва пръв, без да изпуска пистолета от дясната си ръка. Фрийланд го последва, а Ореза остана в лодката. Когато се качиха на палубата, полицаите стиснаха оръжието си с две ръце и се насочиха към надстройката. Ореза ги изгуби от поглед за около четири минути, които му се сториха цял час. Няколко подплашени птици изпляскаха с криле и излетяха. Когато Джой отново се появи, пистолетът му вече не се виждаше.

— Тук има три трупа и ужасно голямо количество от вещество, което прилича на хероин. Обади се на катера си и им кажи да предадат в участъка, че имаме нужда от експерти. Изглежда, че ще навлезеш в бизнеса с фериботи, господин Ореза.

— В риболовната база разполагат с доста по-добри съдове за тази работа. Искате ли да им се обадя да ви помогнат?

— Добра идея. Ако искаш, можеш да огледаш наоколо. Водата изглежда бистра, а момичето каза, че и друг път са изхвърляли трупове тук. Виждаш ли нещата в лодката им?

Ореза се надигна и забеляза рибарската мрежа и бетонните блокчета.

„Исусе.“

— Значи така се прави. Добре, ще обиколя наоколо — отвърна Ореза и след като се обади на катера, се залови за работа.

 

 

— Здрасти, Санди.

— Джон! Къде си?

— В апартамента си в Балтимор.

— Вчера един полицай идва да говори с нас. Търсят те.

— Така ли? — присви очи Кели, но не престана да дъвче сандвича си.

— Каза, че трябвало да отидеш и да говориш с него и колкото по-бързо го направиш, толкова по-добре.

— Много мило от негова страна — усмихна се Кели.

— Какво ще правиш?

— Не ти трябва да знаеш, Санди.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм.

— Моля те, Джон, моля те, помисли добре, преди да направиш каквото и да било.

— Вече съм помислил, Санди. Честна дума. Няма страшно, ще се оправя. Благодаря за информацията.

— Случило ли се е нещо? — попита някаква колежка, след като Санди затвори.

— Не — отвърна сестра О’Тул.

 

 

„Хм.“ Кели допи колата си. Това потвърждаваше подозренията му, събудени от посещението на Ореза. Значи нещата ставаха сложни. Но нима не бяха такива и преди седмица? Джон се насочи към спалнята и когато стигна там, на вратата се почука. Звукът го стресна, но трябваше да отвори. Беше отворил прозорците, за да проветри, и отвън добре се виждаше, че в апартамента му има човек. Кели си пое дълбоко въздух и отвори вратата.

— Чудех се къде сте, господин Мърфи — каза управителят за огромно облекчение на Джон.

— Имах две седмици работа в Средния запад, а после отидох да почина няколко дни във Флорида — излъга той с усмивка.

— Не сте почернели много.

Кели се усмихна неловко.

— Прекарвах повече време в хотела — отвърна той и отговорът явно допадна на управителя.

— Чудесно. Е, аз просто исках да се уверя, че всичко е наред.

— Няма никакви проблеми — увери го Джон и затвори вратата, преди управителят да е успял да попита още нещо.

Трябваше да поспи. Повечето от работата си вършеше през нощта. „Сякаш съм на другия край на света“ — помисли си Кели и се просна на леглото.

 

 

Денят бе горещ. По-добре да бяха избрали клетката на пандата за срещата си. Там бе пълно с хора, които бързаха да видят прекрасния подарък — израз на добра воля — от Народна република Китай (за Ритър просто китайските комунисти). Климатичната инсталация поддържаше в помещението приятна температура, но офицерите от разузнаването обикновено се чувстват неудобно в такава обстановка. Така че Ритър се разхождаше около огромната площ, на която бяха разположени галапагоските костенурки. Не му беше ясно само защо на животни, движещи се със скоростта на ледник, им е необходимо толкова много място.

— Здравейте, Боб.

„Чарлз“ вече бе само излишно усложнение, въпреки че именно обаждането на Волошин бе предизвикало срещата. Той бе позвънил направо в кабинета на Ритър, за да покаже колко е досетлив. В работата на разузнавачите проблемът винаги има две страни. Ако руснаците поискаха връзка, то тогава кодовото име бе „Бил“.

— Здравейте, Сергей. — Ритър посочи влечугите. — Не ви ли напомнят за начина, по който работят правителствата ни?

— Аз нямам пръст в това — забеляза руснакът и отпи от чашата си. — Нито пък вие.

— Какви са новините от Москва?

— Забравили сте да ми кажете нещо.

— Какво?

— Че на гости ви е дошъл и един виетнамски офицер.

— И какво ви засяга това? — попита Ритър.

Волошин видя, че американецът с мъка прикрива раздразнението си от факта, че КГБ работи толкова успешно.

— Това е допълнително усложнение. В Москва все още не знаят.

— Тогава не им казвайте — предложи Ритър. — Както добре се изразихте, това е само допълнително усложнение. Уверявам ви, че съюзниците ви няма да научат за него.

— Как така? — попита руснакът.

— Сергей, аз не питам за вашите методи, нали? — отвърна Ритър и сложи край на тази част от разговора.

Играта трябваше да се води изключително внимателно поради много причини.

— Вижте, генерале, вие мразите малките копелета също колкото и аз, нали?

— Те са ни братски социалистически съюзници.

— Да, сега сигурно ще ми кажете, че Латинска Америка е царството на демокрацията, нали? Да не би да сте дошли за един бърз курс по политология?

— Хубавото на врага е, че знаеш точната му позиция. С приятелите невинаги е така — призна Волошин.

Това обясняваше защо правителството му се чувства толкова добре с новия американски президент. Той наистина бе мръсник, но всички го знаеха. „Не — прецени трезво руският генерал, — никога не съм обичал виетнамците.“ Истинската история се правеше в Европа. Така е било и така щеше да бъде. В продължение на векове старият континент постоянно бе център на най-важните събития и нищо не можеше да промени този факт.

— Кажете им, че информацията е непотвърдена, поискайте време, за да я проверите, забавете се. Моля ви, генерале, залогът тук е твърде голям, за да се съобразяваме с някакъв виетнамец. Ако нещо се случи с тези хора, вашият офицер няма да се завърне в родината си. Пентагонът знае за него, Сергей. Военните искат хората си обратно и не дават пукнат грош за detente.

Прямотата на Ритър показваше, че е искрен.

— А вие? Какво мислят във вашия отдел?

— Мислим, че светът със сигурност ще стане по-предсказуем. Къде бяхте през 1962, Сергей? — попита Ритър, който знаеше отговора, но бе любопитен да чуе думите на генерала.

— Както ви е известно, бях в Бон и наблюдавах как частите ви повишават бойната си готовност заради глупавите игрички на Никита Сергеевич.

И двамата знаеха, че решението на Хрушчов е взето въпреки съветите на КГБ и външното министерство.

— Ние никога няма да станем приятели, но дори и враговете могат да си определят някакви правила. Всъщност въпросът е именно в това, нали?

„Разумен човек“ — помисли си доволно Волошин. Това означаваше, че действията на събеседника му ще следват определен стереотип — единственото, което руснаците искаха от американците.

— Говорите убедително, Боб. Сигурен ли сте, че съюзниците ни не знаят за липсата на своя човек?

— Абсолютно. Поканата ми да се срещнете с вашия офицер все още е в сила — прибави Ритър.

— Без реципрочни мерки ли? — опита се да пробие Волошин.

— За това вече ми трябва разрешение отгоре. Но ако искате, мога да опитам да го получа, макар че ще е сложно.

Ритър изхвърли празната пластмасова чаша в близкото кошче.

— Искам — заяви Волошин, за да са наясно.

— Много добре. Ще ви се обадя. А в замяна?

— В замяна ще помисля над молбата ви — отвърна резидентът и се отдалечи, без да каже нито дума повече.

„Пипнах те!“ — помисли си Ритър и се отправи към мястото, където бе паркирал колата си. Бе изиграл сложна, но ползотворна игра. Информацията за ЗЕЛЕН ЧИМШИР можеше да изтече единствено от три места. Ритър бе посетил и трите. На едното бе казал, че са успели да измъкнат един пленник, който впоследствие е починал от раните си. На другото — че руснакът е тежко ранен и може да не оживее. Най-добрата си идея обаче Боб бе съхранил за най-вероятния източник на предателство. Сега вече знаеше. Кръгът от заподозрени се стесняваше до четири човека — Роджър Макензи, младия му помощник и двете секретарки. Това бе работа за ФБР, но Ритър не искаше нови усложнения. Самото разследване на хора от администрацията на президента на Съединените щати вече бе достатъчно голямо усложнение. Когато влезе в колата, Ритър реши да се срещне със свой приятел от научно-техническия отдел. Боб хранеше голямо уважение към Волошин. Умен, внимателен и методичен човек, руснакът бе вербувал агенти из цяла Западна Европа, преди да дойде във Вашингтон. Той щеше да удържи на думата си и за да е сигурен, че никой няма да пострада, щеше да играе по точните правила на КГБ. Ритър рискуваше ужасно много, но ако успееше и в това начинание, заслугите му щяха да станат прекалено много, за да не се издигне. Хубавото в цялата работа бе, че Боб сам проправяше пътя си нагоре. Син на тексаски полицай, той бе сервирал в заведения, за да може да завърши образованието си в Бейлър. „Като добър марксист-ленинец Сергей сигурно ще оцени по достойнство житейския ми път“ — помисли си Ритър, докато завиваше по авеню „Кънектикът“. Момчето от работническата класа достига нечувани върхове.

 

 

Кели не бе използвал досега този необичаен начин за събиране на информация, но той бе достатъчно приятен, за да му допадне. Седеше в един ъгъл на „Мама Мария“ и бавно ядеше второто си ястие. Бе отказал предложеното му вино под предлог, че е с кола. Синият костюм и късата бизнесменска прическа заслужиха погледите на няколко самотни жени и на келнерката, която определено се заглеждаше в него. За последното бяха помогнали и добрите обноски на Кели. Чудесната храна обясняваше препълнения ресторант. Тълпата пък на свой ред даваше ясно да се разбере защо Тони Пиаджи и Хенри Тъкър предпочитат да се срещат тук. Майк Айло се бе оказал изключително отзивчив човек. „Мама Мария“ вече трето поколение бе собственост на семейство Пиаджи, което още от времето на сухия режим осигуряваше на квартала храна и някои не чак толкова законни услуги. Собственикът бе бонвиван, който посрещаше клиентите си, поздравяваше ги, водеше ги до масите и въобще излъчваше гостоприемството на Стария свят. „Освен това е конте“ — забеляза Кели, който вече бе запаметил лицето, фигурата, жестовете и маниерите на Пиаджи, докато похапваше от калмарите си. В ресторанта влезе един негър в добре ушит костюм. Той, изглежда, познаваше заведението, защото се усмихна на домакинята и изчака няколко секунди да му обърнат внимание.

Пиаджи го забеляза и се насочи към него, като по пътя спря колкото да поздрави някакъв клиент. Той се здрависа с новия посетител и го поведе покрай масата на Кели към стълбите за горния етаж. Никой не им обърна внимание. В ресторанта имаше и други цветнокожи, които бяха третирани като обикновени клиенти. Кели обаче бе сигурен, че те изкарват прехраната си по честен начин. Той прогони ненужните мисли. „Значи това е Хенри Тъкър — човекът, убил Пам.“ Не приличаше на чудовище, но чудовищата рядко имаха ужасен външен вид. За Кели Тъкър приличаше на мишена и отличителните му белези заеха мястото си в мозъка му до онези на Пиаджи. Когато сведе поглед към масата, Джон с удивление забеляза, че вилицата в ръката му е огъната.

— Какво има? — попита Пиаджи, когато се качиха горе.

Като добър домакин той наля и на двамата по чаша кианти, но веднага щом затвори вратата след себе си, лицето на Хенри потъмня.

— Още ги няма.

— Фил, Майк и Бърт ли?

— Не! — избумтя Хенри, макар че имаше предвид „да“.

— Добре, успокой се. С колко материал разполагаха?

— Двадесет кила чиста стока, човече. Това трябваше да стигне за мен, за Филаделфия и за Ню Йорк за доста време.

— Доста стока, Хенри — кимна Тони. — Може би просто не са успели да свършат навреме.

— Досега трябваше да са тук.

— Виж, Фил и Майк са нови и вероятно доста несръчни. Сигурно са като мен и Еди първия път, помниш ли? По дяволите, Хенри, тогава трябваше да се справим само с някакви си пет килограма.

— Аз съм виновен — каза Тъкър, като се чудеше дали наистина е така.

— Хенри — каза Тони и отпи от виното си, като се опитваше да прозвучи спокойно и разумно, — виж сега. Защо се връзваш толкова? Погрижихме се за всички проблеми, нали?

— Нещо не е в ред, човече.

— Какво?

— Де да знам.

— Искаш ли да вземеш една лодка и да отидеш дотам да провериш?

Тъкър поклати глава.

— Ще изгубя много време.

— Срещата ни с другите момчета е чак след три дни. Спокойно. Сигурно вече идват насам.

Пиаджи си мислеше, че разбира тревогата на Тъкър. Вече бе дошло време за големи удари. От двадесет килограма чист хероин щеше да се получи огромно количество стока за улична продажба. Готовите пакетчета с хероин щяха да зарадват клиентите им, които за пръв път плащаха най-високата възможна цена. Тъкър бе работил за този успех в продължение на няколко години. Самото събиране на парите за купуването на чистия хероин си беше голямо мероприятие. Логично беше Хенри да е нервен.

— Тони, ами ако в крайна сметка не е бил Еди?

— Ти твърдеше, че е той, забрави ли? — отвърна раздразнено Пиаджи.

Тъкър не можеше да спори по въпроса. Той просто си бе търсил извинение, за да премахне ненужното усложнение, наречено Еди Морело. Тони отчасти бе познал причините за тревогата му, но имаше и още нещо. Събитията, които бяха започнали в началото на лятото без всякаква причина и спрели по същия начин. Хенри си бе повтарял, че всичко е работа на Еди. Дори бе успял да се убеди в това, но само защото му се искаше да е така. Обаче тъничкият вътрешен гласец, който го бе отвел толкова далеч, твърдеше нещо друго. Сега той отново се бе появил и този път нямаше никакъв Еди, върху когото Тъкър да стовари гнева и тревогите си. Израсъл на улицата и стигнал дотук благодарение на комбинацията от разум, кураж и инстинкт, Тъкър се осланяше най-много на последното си качество. Сега то му казваше, че не може да обясни нещата, които не разбира. Тони имаше право. Несръчността им може би ги бе забавила. Това бе една от причините, поради които подготвяха нова лаборатория в Източен Балтимор. Вече можеха да си го позволят с натрупания опит зад гърба си и с очакваната печалба от продажбите следващата седмица. Тъкър изпи виното си и се успокои. Богатият червен алкохол укроти настръхналите му инстинкти.

— Ще ги изчакам до утре.

 

 

— Как беше? — попита рулевият.

Вече се бяха отдалечили на един час път от остров Блъдсуърт и той сметна, че е време да заговори мълчаливия старшина до себе си. В крайна сметка нямаше полза само да стоят и да мълчат.

— Нахранили са шибаните раци! — отвърна Ореза. — Взели са два квадратни метра мрежа, закачили са й бетонни блокчета и са го пратили на дъното. Останали са само костите му!

Служителите от полицейската лаборатория обмисляха как да извадят останките. Ореза бе сигурен, че ще изминат години, докато забрави гледката. Черепът лежеше на една страна, а все още облечените кости се мърдаха от водното течение… или пък от раците в скелета. Старшината не си бе направил труда да разбере точно от какво.

— Наистина кофти — съгласи се рулевият.

— Знаеш ли кой е той?

— Какво искаш да кажеш, Португалец?

— Помниш ли, когато през май с онзи Шарън гонехме човека с платноходката? Обзалагам се, че е същият.

— Да, сетих се. Може и да си прав, шефе.

Бяха му позволили да види всичко. Мислеха си, че му оказват някаква чест, без която Ореза спокойно можеше да мине, но която тогава не можеше да откаже. Не можеше да се разтрепери пред ченгетата, защото и той бе своего рода ченге. След като се бе качил по въжената стълба, за да съобщи за откритието си, Ореза бе видял още три трупа. Те лежаха по очи на палубата на ръждясалия кораб. Всичките бяха мъртви, простреляни в тила и с накълвани от птиците рани. Португалеца едва бе запазил самообладание. Птиците явно имаха достатъчно мозък в главите си, защото не бяха кълвали от хероина.

— Имаше двадесет килограма чист хероин, поне така казаха ченгетата. Това са милиони долари — продължи Ореза.

— Винаги съм казвал, че съм си сбъркал професията.

— За бога, ченгетата явно са доста корави хора. Особено онзи капитан. Изглежда, ще останат там цяла нощ.

 

 

— Здрасти, Уоли.

Записът бе отчайващо некачествен. Техникът обясни, че това се дължало на старите телефонни линии и не можел да направи нищо. Телефонната кутия в сградата датирала още от времето на Александър Бел^[1].

— Какво има? — отвърна леко треперещ глас.

— Онази работа с виетнамския офицер. Сигурен ли си?

— Така ми каза Роджър.

„Бинго!“ — помисли си Ритър.

— Къде го държат?

— Предполагам, че е в Уинчестър заедно с руснака.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Аз също се изненадах.

— Просто исках да проверя преди… нали знаеш.

— Разбира се, братче.

Линията прекъсна.

— Кой е той? — попита Гриър.

— Уолтър Хикс. Минал е през най-добрите училища, „Джеймс — Андоувър“ и „Браун“. Баща му е голяма клечка — известен банкер, който дръпнал няколко политически струни и, хоп, малкият Уоли подскочил нависоко. — Ритър сви ръката си в юмрук. — Искаш ли да знаеш защо онези хора все още са в лагера? Ето затова.

— И какво възнамеряваш да правиш?

— Не знам.

„Но няма да е нищо законно.“ Самият запис също не бе. Устройството бе монтирано без съдебно разрешение.

— Обмисли всичко внимателно, Боб — предупреди го Гриър. — Не забравяй, че аз също бях там.

— Ами ако Сергей не успее да задвижи нещата достатъчно бързо? Тогава това кретенче ще продължи да си ходи безнаказано, въпреки че е убило двадесет души!

— На мен перспективата също не ми харесва много.

— На мен пък не ми харесва въобще!

— Измяната не е престанала да бъде сериозно престъпление, Боб.

Ритър вдигна поглед.

— Поне така би трябвало да бъде.

 

 

Още един дълъг ден. Ореза вече започваше да завижда на момчето, което работеше на фара. Поне семейството му бе с него през цялото време. Португалеца бе баща на най-прекрасното момиченце от цялата детска градина, а го виждаше толкова рядко. „Може би в крайна сметка ще приема предложението за преподавателска работа в Ню Лондон“ — помисли си Ореза. Просто за да поживее една-две години нормален семеен живот. Перспективата да преподава означаваше да се разправя с деца, които някой ден щяха да станат офицери, но Португалеца поне щеше да ги научи какво е да си истински моряк.

Най-тежко му бе да остане насаме с мислите си. Екипажът му вече лягаше в спалното помещение и Ореза също трябваше да бъде при тях, но виденията от изминалия ден го преследваха. Оглозганият от раците скелет и изкълваните от птиците рани щяха още дълги часове да го лишават от сън, ако не ги прогонеше от главата си… В крайна сметка имаше извинение за това, нали? Ореза порови из бюрото си и намери нужната визитна картичка.

— Ало?

— Лейтенант Шарън? Обажда се старшина Ореза от Томас пойнт.

— Не е ли малко късно за телефонни разговори? — попита сопнато Шарън. Бяха го хванали на път за леглото.

— Спомняте ли си, когато през май търсихме онази платноходка?

— Да, защо?

— Мисля, че намерихме вашия човек.

Ореза си помисли, че чува как очите на лейтенанта се разширяват от изненада.

— Разкажи ми по-подробно.

Португалеца изпълни нареждането, без да изпуска нищо. Докато говореше, усещаше как ужасът излиза от него, сякаш го изливаше в телефонната слушалка. Той си нямаше и представа, че всъщност прави точно това.

— Как се казва капитанът, който ръководи разследването?

— Името му е Джой, сър. От областта Съмърсет. Познавате ли го?

— Не.

— А, има и още нещо — спомни си Ореза.

— Какво? — попита Шарън, който бясно си водеше бележки.

— Познавате ли лейтенант Райън?

— Да, работим в един участък.

— Той искаше да потърся един човек на име Кели. А, да! Вие сте го виждали, помните ли?

— Какво искаш да кажеш?

— В нощта, когато търсехме платноходката. На сутринта срещнахме една яхта, сещате ли се? Живее на един остров близо до Блъдсуърт. Както и да е, този Райън искаше да го намеря. Кели се е върнал, сър. Сега сигурно е в Балтимор. Опитах се да се обадя, но лейтенантът бе излязъл, а после отидох на дежурство и така цял ден. Можете ли да му кажете вместо мен?

— Разбира се — отвърна Шарън. Мозъкът му вече работеше трескаво.