Том Кланси
Безпощадно (15)

13.
Задачи

Посещаваше Пентагона за пръв път. Сред всички тези военни се чувстваше като бяла врана. Дори се почуди дали не е, задето идва без униформа, но Кели я бе носил, когато трябва. Сега бе облечен в лек син костюм с миниатюрна лентичка на ревера, символизираща флотски кръст. Когато слезе от автобуса, той се огледа за карта на огромната сграда. Намери я на едно табло и веднага я запамети. След пет минути стоеше пред нужния му кабинет.

— Какво обичате? — попита го един старшина.

— Казвам се Джон Кели. Имам среща с адмирал Максуел.

Поканиха го да седне. На малката масичка пред него лежеше брой на „Флотско време“. Кели не бе чел вестника от уволнението си. Въпреки това успя да сдържи носталгията си. Ругатните и клеветите по адрес на армията, които слушаше, не го бяха променили.

— Господин Кели? — обади се някакъв глас.

Джон се изправи и влезе през отворената врата. След като я затвори, над нея светна червен надпис „Не влизай!“

— Как си, Джон? — обади се пръв Максуел.

— Чудесно, сър, благодаря.

Цивилен или не, Кели не можеше да прогони смущението от присъствието на адмирал пред себе си. Нещата се влошиха още повече, когато през някаква друга врата влязоха двама души. Единият бе цивилен, но другият — контраадмирал. Той също бе летец и на гърдите му висеше медал за храброст, което още повече задължаваше. Максуел представи гостите си един на друг.

— Много съм чувал за вас — каза Подулски и разтърси ръката на по-младия мъж.

— Благодаря, сър — отвърна смутено Кели. Не знаеше какво друго да каже.

— С Каз се знаем от години — намеси се Максуел. — Аз имам петнадесет — посочи японските знаменца на стената той, — а Каз осемнадесет.

— И всичките са снимани — увери го Подулски.

— Аз пък не съм свалил нищо — намеси се Гриър, — но за сметка на това вятърът не ми е продухал мозъка.

Освен че носеше цивилен костюм, този адмирал държеше в ръка и папката с картите. Той извади една от тях. Кели имаше същата на острова, но неговата не бе така одраскана. После се появиха и снимките и Джон отново видя лицето на полковник Захариас. Тази снимка бе увеличена и човекът от нея определено приличаше на армейската фотография на Захариас, която адмиралът също извади.

— Бил съм само на пет километра от мястото — забеляза Кели. — Но никой не ми е казвал, че…

— Тогава все още го е нямало. Построили са го наскоро, преди по-малко от две години — обясни Гриър.

— Имаш ли нови снимки, Джеймс? — попита Максуел.

— Получих едни въздушни, правени от голяма височина, но в тях няма нищо интересно. Натоварил съм един опитен специалист, бивш летец, да прегледа всеки кадър от местността. Докладва само на мен.

— От теб май ще излезе добър шпионин — цъкна с език Подулски.

— Наистина съм им необходим — отвърна весело Гриър, но в тона му се долавяха сериозни нотки.

Кели просто седеше и гледаше тримата адмирали. Те бъбреха досущ като войници, само дето се изразяваха по-хубаво. Гриър отново се обърна към него:

— Разкажи ми за долината.

— Мястото е добро, ако искаш…

— Не, първо кажи как измъкна малкия Холандец. Искам да науча всяка твоя стъпка — нареди Джеймс Гриър.

За петнадесет минути Кели обясни всичко от момента на раздялата му с подводницата „Скейт“ до прибирането им на борда на „Кити Хоук“ с хеликоптер. Разказът му вървеше леко. Той обаче остана изненадан от постоянното споглеждане между адмиралите.

Кели все още не можеше да чете погледи. За него адмиралите не изглеждаха стари, нито пък имаха напълно човешки облик. Те бяха адмирали — божествени безсмъртни създания, които вземаха важни решения и изглеждаха точно така както трябва, дори и цивилният. Освен това Кели не се мислеше за млад. Той бе преживял битки, след които всеки човек се променя завинаги. Но те гледаха на нещата от друг ъгъл. На Максуел, Подулски и Гриър се струваше, че преди тридесет години не са били много по-различни от този млад мъж. Един поглед им бе достатъчен, за да разберат, че Кели е роден войник, и в него те виждаха себе си. Затворническите погледи, които си разменяха, ги оприличаваха на дядовци, гледащи как малкото им внуче прави първите си несигурни стъпки по домашния килим. Но в случая стъпките бяха доста по-важни.

— Свършил си отлична работа — обади се Гриър, след като Кели приключи разказа си. — Значи районът е гъсто населен?

— И да, и не, сър. Искам да кажа, че там няма градове или нещо подобно, но е пълно с малки ферми. Освен това чувах и виждах движението по пътя. Минаха само няколко камиона, но бе задръстено от колелета, волски каруци и тем подобни.

— Значи не е имало много войници? — попита Подулски.

— Те сигурно се движат по този път, адмирале. — Кели посочи една линия на картата, около която се виждаха означения на северновиетнамски части. — Как мислите да стигнете дотам?

— На този свят нищо не става лесно, Джон. Обмисляме варианта с използване на хеликоптер. Другата възможност е да ги атакуваме с амфибии и да напреднем по този път.

Кели поклати глава.

— Много е далеч. Пътят се отбранява лесно. Господа, трябва да разберете, че Виетнам е във война. Там почти всички са обличали униформа, а когато имаш оръжие, започваш да се чувстваш като участник в отбора. В този район има достатъчно хора, за да направят живота ви труден. Няма да успеете.

— И тези хора наистина подкрепят комунистическото правителство? — попита учудено Подулски. Звучеше му невероятно. Но не и на Кели.

— За бога, адмирале, защо, мислите, тази война се проточи толкова? Защо никой не помага на свалените летци? Те не приличат на нас. Ето това не можем да разберем. Във всеки случай, ако изпратите морски пехотинци на брега, никой няма да ги посрещне с хляб и сол. Забравете за придвижването по пътя, сър. Аз съм го виждал. Той не е чак толкова хубав. В интерес на истината на снимките изглежда по-добре, отколкото е в действителност. Достатъчни са няколко отсечени дървета, и става непроходим. — Кели вдигна поглед. — Трябва да се използват хеликоптери.

Джон забеляза, че предложението му не намери топъл прием, и не му бе трудно да се досети защо. Тази част от страната бе буквално залята от зенитни батареи. Хеликоптерите нямаше да влязат лесно. Поне двама от адмиралите бяха бивши пилоти и явно смятаха перспективата за нападение по земя за по-привлекателна. В такъв случай положението с хеликоптерите бе по-лошо, отколкото Кели предполагаше.

— Можем да накараме батареите им да замлъкнат — заразсъждава на глас Максуел.

— Нали не предлагаш да изпратим В-52? — попита Гриър.

— „Нюпорт нюз“ се връща във Виетнам след няколко седмици. Виждал ли си го в действие, Джон?

Кели кимна.

— Разбира се. Подкрепял ни е два пъти, когато работехме близо до брега. Стрелбата на двестамилиметрови оръдия наистина е нещо забележително. Проблемът, сър, е, че започваме да вкарваме все повече фигури в играта. Колкото по-сложно става всичко, толкова повече нараства възможността да объркаме нещо.

Кели се облегна на кушетката и си каза, че мисълта му може да е от полза не само за адмиралите.

— Дъч, след пет минути сме на заседание — каза неохотно Подулски.

Според Каз срещата им не бе преминала особено успешно. Гриър и Максуел обаче бяха на друго мнение. Двамата бяха научили някои нови неща, което означаваше, че не са си изгубили времето.

— Мога ли да ви запитам защо държите толкова много на секретността? — обади се Кели.

— Веднъж вече отгатна — отвърна Максуел и кимна към другия адмирал.

— Операцията при Сонг Тай се провали поради изтичане на информация — обясни Гриър. — Не знаем как е станало, но един от хората ни докладва, че там са знаели — или поне са очаквали — нещо. Явно обаче не са ни очаквали толкова скоро. Ние нападнахме лагера след евакуирането на затворниците там, но преди поставянето на засадата. Така е, всяко зло за добро. Смятали са, че операция ЖАЛОН ще се проведе след около месец.

— Милостиви Боже — възкликна Кели. — Значи някой нарочно ги е предал?

— Добре дошъл в света на разузнавателните операции, боцман — каза Гриър с мрачна усмивка.

— Но защо?

— Ако срещна въпросния господин, непременно ще го попитам. — Гриър се обърна към колегите си: — Все пак няма да е зле да поразгледаме документите от операцията. Без да вдигаме шум, разбира се.

— Къде са те?

— Във военновъздушната база „Еглин“, където се е подготвял предишният екип.

— Кой ще отиде? — попита Подулски.

Кели усети как погледите на останалите трима се насочват към него.

— Господа, аз съм само един боцман.

— Къде сте паркирали колата си, господин Кели?

— Оставих я в града, сър. Дойдох дотук с автобус.

— Елате с мен. Ще вземете друг автобус обратно.

Излязоха от сградата мълчаливо. Колата на Гриър бе спряна в паркинга за гости до Речния изход. Той махна на Кели да се качва и потегли към алеята „Джордж Вашингтон“.

— Дъч ми даде досието ти и аз го прочетох. Впечатлен съм, синко. — Гриър обаче не му каза, че средният резултат от приложените в досието три теста за интелигентност, правени от Кели, бе 147 точки. — Всеки от командирите ти те хвали.

— Служил съм при добри командири, сър.

— Така изглежда. И тримата са те карали да постъпиш в офицерско училище, но Дъч вече ми разказва за това. Иска ми се да знам, защо не си приел отпуснатата за колежа стипендия?

— Беше ми омръзнало от училища. Освен това стипендията бе за плуване, адмирале.

— Да, чувал съм, че в Индиана умират да плуват, но ти си имал добри оценки и със сигурност си щял да получиш академична стипендия. Ходил си в чудесно подготвително училище и…

— Там също бях със стипендия. — Кели сви рамене. — Никой от семейството ми не е бил в колеж. Татко е отишъл в армията през войната. Предполагам, че просто е търсел какво да прави.

Кели обаче не бе казвал на никого, че баща му не харесваше армията.

Гриър се замисли. Думите на спътника му все още не изясняваха нещата.

— Последният кораб, който командвах, бе подводницата „Даниел Уебстър“. Моят старшина, отговарящ за нещатния екипаж, работеше в сонарния отсек. Имаше университетска диплома по физика и разбираше от работата си повече, отколкото аз от моята. Бе много добър човек, но не бе водач. Сякаш се срамуваше от това. Но ти не си такъв, Кели.

— Вижте, сър, когато си в джунглата и нещо се случи, трябва да се действа.

— Не всички мислят така. Виж, Кели, на света има два вида хора. На едните трябва да им кажеш какво да правят, а другите се сещат сами — каза Гриър.

Подминаха един крайпътен надпис, който Джон не успя да прочете, но който нямаше нищо общо с ЦРУ Той не разбра, че са пристигнали, докато не видя сградата на охраната.

— Срещал ли си се във Виетнам с хора от управлението?

Кели кимна.

— Да, с някои. Ние бяхме… всъщност вие знаете това. План ФЕНИКС, нали? Ние бяхме част от него. Една мъничка част.

— Какво мислиш за тях?

— Двама-трима бяха истински професионалисти. Останалите… Наистина ли искате да чуете какво мисля?

— Да, точно това искам — увери го Гриър.

— Останалите можеха да правят единствено мартини — каза безстрастно Кели и си спечели мрачния смях на адмирала.

— Да, хората тук обичат да гледат филми! — Гриър намери мястото си в паркинга и отвори вратата. — Ела с мен, боцман.

Цивилният адмирал поведе Кели към сградата и му извади специален посетителски пропуск, който обаче изискваше приносителят му да бъде придружаван.

С влизането си в управлението Кели се почувства като турист в някаква екзотична страна. Спокойната атмосфера в сградата й придаваше зловещ колорит. Въпреки че бе обикновена и сравнително нова, главната квартира на ЦРУ притежаваше някакъв странен ореол. Тя сякаш бе откъсната от реалния свят. Гриър улови погледа му и цъкна с език. Двамата взеха асансьора до кабинета на адмирала на шестия етаж. Едва след като влязоха вътре, Гриър отново проговори:

— Какви са ти плановете за следващата седмица?

— Нищо определено. По принцип съм свободен — отвърна предпазливо Кели.

Джеймс Гриър кимна сериозно.

— Дъч ми разказа и за това. Ужасно съжалявам, боцман, но в момента задълженията ми са свързани с двадесет прекрасни мъже, които вероятно никога повече няма да видят семействата си. Освен ако не направим нещо, разбира се.

Той отвори чекмеджето на бюрото си.

— Сър, точно сега наистина съм много объркан.

— Виж, Кели, има два начина да го направим — болезнен и безболезнен. Ако предпочиташ първия, Дъч още сега ще вдигне телефона и ще бъдеш мобилизиран — каза решително Гриър. — Безболезненият начин е да дойдеш да работиш при мен като цивилен консултант. Ще бъдеш на хонорар и ще ти плащаме доста повече, отколкото ще вземаш като боцман.

— А какво ще правя?

— Ще отлетиш за военновъздушната база „Еглин“, през Ню Орлиънс и Авис, предполагам. Това — подхвърли Гриър пликче документи за самоличност в скута на Кели — ще ти осигури достъп до архива им. Искам да прегледаш оперативните планове, за да можем да си съставим схема на действие.

Кели погледна снимката в документите. Беше старата му фотография от флота, на която се виждаше само главата.

— Почакайте малко, сър. Аз нямам нужната квалификация да…

— Лично аз съм убеден, че я имаш, но отстрани ще изглежда, както ти казваш. Ти ще бъдеш просто младши консултант, който събира информация за маловажен, никому ненужен доклад. Половината от парите на това проклето управление се харчат точно за такива цели. Ако досега не си го разбрал, време е вече да го научиш — каза ядосано Гриър. Гневът явно даваше криле на фантазията му. — Ние искаме всичко да изглежда точно толкова обикновено и безполезно.

— Сериозно ли говорите?

— Боцман, Дъч Максуел е готов да пожертва кариерата си за тези хора. Аз също. Ако има начин да ги измъкнем…

— Ами мирните преговори?

„Как да му обясня на това дете?“ — запита се Гриър.

— Официалната версия е, че полковник Захариас не е между живите. Така твърди другата страна. Вестниците им дори публикуваха снимка на трупа. Жена му също мисли така. Армейският свещеник вече я посети с новината. Придружи го колега на Захариас, за да омекоти удара, ако това въобще е възможно. Дадоха й едноседмичен срок, за да освободи ведомствения апартамент. Придържаме се към версията — поясни Гриър. — Захариас официално е мъртъв. Аз много внимателно разговарях с някои хора и ние… — Тук адмиралът се запъна. — Страната ни няма да провали мирните преговори заради подобно нещо. Снимките, с които разполагаме, не стават дори и за съдебно доказателство, а в международните отношения се действа именно така. Това е стандартна процедура, която не можем да предприемем, и хората, взели решението, го знаят. Те не искат да провалят мирните преговори и ако прекратяването на тази проклета война изисква още двадесет човешки живота, те ще бъдат пожертвани. Тези хора са отписани.

Кели не можеше да повярва на ушите си. Колко хора „отписваше“ Америка всяка година? И не всички бяха войници, нали? Някои просто си седяха у дома или се разхождаха по улицата в родината си.

— Наистина ли е толкова зле?

Умората, изписана по лицето на Гриър, не можеше да се сбърка с нищо друго.

— Знаеш ли защо приех тази работа? Бях готов да се пенсионирам. Прослужил съм необходимото време, командвал съм поверените ми кораби и съм изпълнил задълженията си. Готов съм да заживея в малка къщурка, да играя два пъти седмично голф и от време на време да давам по някой съвет. Но има и нещо друго. Прекалено много хора идват в места като това и действителността за тях остава просто спомен. Те се концентрират върху „процеса“ и забравят, че в другия край на веригата от бумащина стоят човешки същества. Ето защо не се пенсионирах. Някой трябва да вдъхне живот на този процес. Да го върне в реалността. Организираме операцията „на тъмно“. Знаеш ли какво означава това?

— Не, сър, не знам.

— Това е някакъв току-що пръкнал се термин. Означава, че операцията ни не съществува. Пълна лудост. Въобще не би трябвало да е така, но за съжаление е. Е, идваш ли с нас?

„Ню Орлиънс…“ Кели присви очи за момент, продължил около петнадесет секунди, и бавно кимна.

— Ако смятате, че мога да помогна, сър, ще го сторя. С колко време разполагам?

Гриър успя да се усмихне и на свой ред самолетните билети също полетяха към скута на Кели.

— Документите ти са на името на Джон Кларк, ще го запомниш лесно. Летиш утре следобед. Билетът е с нефиксирана дата за обратния полет, но ми се иска да те видя следващия петък. Очаквам да се постараеш. Визитната ми картичка и домашният ми телефон са при билетите. Стягай се, синко.

— Тъй вярно, сър.

Гриър стана и изпрати Кели до вратата.

— И да не забравиш да вземеш някоя от квитанциите за разходите си. Когато човек работи за Чичо Сам, трябва да му плащат добре.

— Ще ви послушам, сър — усмихна се Джон.

— Можеш да се качиш на синия автобус отвън. Той ще те откара обратно в Пентагона.

Кели си тръгна, а Гриър отново се върна към работата си.

Току-що бе излязъл от сградата, и синият автобус пристигна. Пътуването обратно до Пентагона се оказа любопитно. Половината от пътниците бяха униформени, а другата половина — цивилни. Всички упорито мълчаха, сякаш дори обсъждането на продължаващите слаби игри на „Уошингтън Сенатърс“ в НХЛ щеше да наруши секретността. Кели се усмихна и поклати глава. Тогава си спомни собствените си тайни и намерения. И все пак… Гриър му даваше възможност, която не бе обмислил. Кели се отпусна в седалката и загледа през прозореца. Спътниците му не сваляха погледи от тила на човека пред себе си.

 

 

— Май наистина са доволни — каза Пиаджи.

— Постоянно ти го повтарям, човече. Друго си е, когато разполагаш с най-добрата стока.

— Но не всички. Някои са се набутали с доста френска стока и нашето специално предложение направо им срина пазара.

Тъкър се засмя от сърце. „Старата гвардия“ съдираше кожи години наред. Монополът им се отплащаше щедро.

Отстрани двамата изглеждаха досущ като бизнесмени или адвокати, тъй като ресторантът, в който седяха, бе пълен с такива. Пиаджи носеше по-хубави дрехи, изработени от италианска коприна. Той реши да запознае Хенри с шивача си. Е, Тъкър поне се бе научил да се подстригва и да се бръсне. Сега трябваше да си изработи и нов стил на обличане, с който да не прилича на папагал. Трябваше да се носи почтено. Да, това бе думата: „почтено“. Така че хората да те гледат с друго око. Крещящо облечените, като сводниците например, играеха опасна игра, но бяха твърде тъпи, за да го схванат.

— Следващата пратка ще е двойно по-голяма. Ще успеят ли да се оправят приятелите ти?

— Няма проблеми. Най-доволни са хората от Филаделфия. Главният им доставчик претърпял лека злополука.

— Да, четох вчерашните вестници. Сгафил е. Но така или иначе станахме много маймуни на клона.

— Хенри, ти от ден на ден ставаш все по-хитър. Не се изхитрявай прекалено много. Това е добър съвет — наблегна на думите си Пиаджи.

— Няма страшно, Тони. Исках просто да кажа, че не бива да повтаряме грешките на другите.

Пиаджи се отпусна и отпи от бирата си.

— Точно така, Хенри. Трябва да ти кажа, че е чудесно да работиш с човек, който знае как да организира бизнеса си. Всички се чудят откъде вземаш стоката. Аз обаче те прикривам. Въпреки това, ако някога ти потрябват пари за…

Очите на Тъкър проблеснаха.

— Не, Тони. Нито сега, нито за в бъдеще.

— Добре, така да бъде. Все пак можеш да помислиш.

Тъкър кимна и остави разговора на този етап, но се зачуди какъв ли ход може да замисля „партньорът“ му. Доверието в този бизнес бе променлива величина. Той вярваше, че Тони ще му плати навреме. Бе предложил на Пиаджи изгодни условия и италианецът знаеше, че яйцата от златната гъска, която държаха в ръцете си, щяха да го осигурят за цял живот. Тъкър дори си мислеше, че пропускането на едно плащане не може да бъде фатално, докато контролира постоянния си приход от качествен хероин. Дотогава и партньорите му щяха да се държат като бизнесмени и именно затова Хенри бе избрал точно тях. Но помежду им нямаше истинско доверие. Вярата им в него се простираше само до запасите от хероин. Тъкър бе доволен и на това, но ако съдружникът му започнеше да го притиска за канала на стоката…

Пиаджи се питаше дали не е натиснал твърде много. Питаше се също дали Тъкър схваща мащаба и потенциала на работата им. Контролът върху доставките по цялото източно крайбрежие, осъществяван внимателно посредством сигурна организация, приличаше на превърнал се в реалност сън. Със сигурност скоро щеше да му е нужен по-голям капитал и приятелите му вече питаха с какво могат да помогнат. Но Тъкър очевидно бе подозрителен към въпросите и ако Пиаджи продължеше да ги задава, макар и добронамерено, щеше само да влоши нещата. Така че той отново се захвана с обяда си и реши да изчака, докато всичко се уталожи. Колко неприятно. Тъкър бе много умна дребна риба, но въпреки това си оставаше дребна риба по душа. Може би все пак щеше да се научи? Хенри никога нямаше да бъде „член на фамилията“, но можеше да се превърне във важен човек за организацията.

— Значи следващия петък? — попита Тъкър.

— Чудесно. Продължавай да действаш внимателно и само на сигурно.

— Нямаш проблем, братче.

 

 

Полетът с „Пиедмонт“ 737, излетял от международното летище „Френдшип“, премина спокойно. Стюардесата се погрижи за него и му донесе лек обяд. Летенето над Америка бе толкова различно от другите му въздушни приключения. Кели се изненада от огромното количество басейни. От което и летище да се издигаха, дори и в хълмистия Тенеси, слънцето проблясваше в малките правоъгълничета, пълни с хлорирана вода и обградени със зелени морави. Погледната отдалеч, страната му наистина изглеждаше приятна и мамеща. Е, поне не се налагаше да се оглежда за огън на зенитни оръдия.

В Авис го очакваше кола, в чиято жабка намери карта. Оказа се, че е можел да мине през Панама сити, Флорида, но Ню Орлиънс напълно го устройваше. Кели хвърли двата си куфара в багажника и потегли на изток. Шофирането му напомняше управлението на яхта, само че бе по-изморително. В това така или иначе изгубено време той размишляваше и преценяваше вероятностите и действията си. Очите му следяха движението, но мозъкът му се занимаваше с нещо съвсем различно. И тогава на устните му се появи усмивка. Тя бе съвсем слаба и замръзна на лицето му, докато въображението внимателно рисуваше картината на следващите седмици.

Четири часа след кацането, последвано от пътуване през долната част на щатите Мисисипи и Алабама, Кели спря колата си пред портала на военновъздушната база „Еглин“. Мястото определено бе избрано добре. Горещината и влажността създаваха почти идентични условия с тези на страната, в която парашутистите от операция ЖАЛОН се бяха подготвяли да проникнат. Кели остана пред караулното помещение в очакване да го посрещнат. Най-после пристигна синя служебна кола, от която излезе един офицер.

— Господин Кларк?

— Да.

Той подаде документите си и след като ги прегледа, офицерът му отдаде чест. Това бе ново преживяване. Явно ЦРУ доста впечатляваше някого. Младият офицер вероятно за пръв път срещаше човек от управлението. Разбира се, Кели си бе сложил вратовръзка специално за случая с надеждата да изглежда възможно най-представително.

— Последвайте ме, ако обичате, сър.

Офицерът, капитан Грифин, го отведе на първия етаж в офицерското ергенско общежитие. То имаше удобствата на приличен мотел и бе мамещо близко до плажа. След като му помогна да се настани, Грифин го отведе в офицерския клуб и му каза, че ще се ползва с привилегиите на гост. Достатъчно било само да покаже ключа от стаята си.

— Много сте гостоприемни, капитане. — Кели се почувства задължен да купи първата бира. — Знаете ли защо съм тук?

— Аз съм разузнавателен офицер — отвърна Грифин.

— ЖАЛОН?

Също като на кино офицерът се огледа наоколо си, преди да заговори:

— Да, сър. Всички документи, които могат да ви бъдат полезни, вече са подготвени. Разбрах, че сте се занимавали със специални операции.

— Правилно.

— Имам един въпрос, сър — каза капитанът.

— Давай — подкани го Кели и отпи от бирата си. По пътя от Ню Орлиънс за насам вече бе пресушил една.

— Знаете ли кой е провалил операцията?

— Не — отвърна Кели, но реши да добави: — Може би сега ще науча нещо.

— Мислим, че по-големият ми брат е бил в този лагер. Сега щеше да си бъде у дома, ако онова…

— Копеле — подсказа услужливо Кели и капитанът се изчерви като момиче.

— Какво ще стане, ако го откриете?

— Това вече не е по моята част — отвърна Кели и съжали, че си е позволил волности. — Кога мога да започна?

— По принцип утре сутрин, господин Кларк, но документите са в кабинета ми.

— Трябва ми тиха стая, каничка кафе и може би няколко сандвича.

— Мисля, че ще мога да изпълня желанието ви.

— Тогава да започвам.

След десет минути Кели разполагаше с всичко, което му бе нужно. Капитан Грифин го бе снабдил с наръч листи и цяла връзка моливи. Джон започна от първите разузнавателни снимки, направени от RF-101 „Вуду“. Както и ЗЕЛЕН ЧИМШИР, Сонг Тай също бе открит абсолютно случайно. Просто бяха забелязали нещо необичайно в район, където трябваше да има само безобиден лагер за военна подготовка. Дворът на лагера бе изпъстрен с най-различни знаци, начертани в праха, подредени от камъни или простряно пране. Например буквата „И“, която означаваше „измъкнете ни оттук“ и други, изписани под носа на нищо неподозиращата охрана. Списъкът на хората, включени в операцията, бе истински „Кой кой е?“ на офицери, занимаващи се със специални операции. Кели бе чувал доста за всеки от тях.

Формата и устройството на лагера не се различаваха бог знае колко от онзи, който го интересуваше сега, и Кели си отбеляза факта. Един от документите наистина го изненада. Той представляваше писмо от полковник до подполковник, показващо, че за някои Сонг Тай е била просто средство. Полковникът искаше разрешение да вкара няколко отряда за подривни действия в Северен Виетнам. Според него това щяло да им предостави множество чудесни възможности, една от които бил язовир… аха, разбра Кели. Полковникът искаше ловно разрешително, за да вкара хората си в страната и да започне играта, играна от OSS^[1] в тила на немската армия през Втората световна война. Писмото завършваше със забележката, че политическите фактори правели този аспект на ПОЛЯРЕН КРЪГ — едно от първите имена на операция ЖАЛОН — изключително деликатен. Някои можели да видят в него опит да се разширят мащабите на войната. Кели вдигна глава и допи втората си чаша кафе. „Какво им става на политиците?“ — запита се той. Врагът можеше да прави каквото си иска, но неговата страна я втрисаше при мисълта, че може да бъде обвинена в опит за разширяване на войната. Той бе виждал доказателства за това дори и на своето пиво. Планът ФЕНИКС — преднамереното унищожаване на противниковата политическа инфраструктура — бе строго секретен. По дяволите, нима те не носеха униформи? Ако човек се появи на бойната линия облечен с униформа, значи се е съгласил с правилата на играта. Другата страна избиваше кметовете и учителите без никакъв свян. Въобще двете страни водеха войната по съвсем различни начини. Това бе доста смущаваща мисъл, но Кели я прогони и насочи вниманието си към втория куп документи.

Събирането на хората и изготвянето на плановете за операцията бе продължило цяла вечност. И все пак изборът бе чудесен. Полковник Бъл Саймънс — още един от хората с отлична репутация — бе един от най-строгите и взискателни командири в армията. Дик Медоус, малко по-млад, но замесен от същото тесто. Единствената мисъл на горните двама, с която ставаха всяка сутрин, бе да унищожат враговете си. Освен това те умееха да го направят с удивително малко на брой хора и с оскъдни средства. „Сигурно са горели от желание за тази операция“ — помисли си Кели. Но бюрокрацията, с която е трябвало да се справят… Джон преброи десет документа до по-висши инстанции, които уверяваха в успеха на мисията — сякаш едно писмо можеше да гарантира нещо в жестокия свят на бойните операции, — и се отказа. Всички използваха поразително еднакви клишета и той се усъмни, че някой услужлив чиновник е изготвил образец, под който е трябвало да се постави само дата. Вероятно нечий речников запас се бе изчерпил и неприязънта му към бумащината бе приела формата на блудкави клишета с надеждата, че бунтът му ще остане незабелязан. Кели прекара три часа заровен в тоновете хартия, пътували от „Еглин“ до ЦРУ и обратно. В тях имаше всичко: опасения на мухлясали в ъглите бюрократи, които пречеха на армията да върши работата си, „добронамерени“ предложения от хора, които сигурно не сваляха вратовръзките си и в леглото, и всички те изискваха отговори от мъже, свикнали да си служат предимно с оръжие… Така от относително малка, но съдбовна операция ЖАЛОН се бе превърнала в драма от Сесил Б. де Мил^[2]. Плановете за нея неведнъж бяха посещавали Белия дом, за да станат в крайна сметка известни дори на президентския екип по националната сигурност.

В два и половина сутринта Кели спря разгромен от следващата купчина хартия. Той заключи всичко в касата и изтича обратно в общежитието. Поръча да го събудят в седем сутринта.

Странно колко бързо се наспива човек, когато го чака важна работа. Когато в седем телефонът иззвъня, Кели скочи от леглото и след петнадесет минути вече бягаше по плажа бос и само по шорти. Не бе единствен. Не знаеше колко хора служат в „Еглин“, но те не бяха много по-различни от него. Някои от тях вероятно се числяха към отряди за специални операции и той само можеше да гадае с какво се занимават. Различаваше ги по широките им плещи. Сутрешният крос бе само малка част от физическата им подготовка. Мъжете си разменяха преценяващи погледи и всеки знаеше какво означава изражението на другия. „Дали наистина го бива?“ — питаха се по навик те. Кели се усмихна, доволен, че е част от това общество и заслужава мълчаливото уважение на другите. Душът и обилната закуска напълно го освежиха. Той се върна към канцеларската си работа, но на път към кабинета в главата му изневиделица изникна един въпрос. Защо все пак бе напуснал редиците на тези хора? В крайна сметка сред тях бе намерил единствения си истински дом след напускането на Индианаполис.

Дните се заредиха един след друг. Кели на два пъти си позволи по шест часа сън, но никога не се хранеше повече от двадесет минути. Освен това бирата, изпита при пристигането му, не бе последвана от други, въпреки че отделяше по няколко часа дневно за упражнения, просто за да не се отпуска. Той обаче сякаш не искаше да признае истинската причина. Кели искаше да бъде най-добрият по време на сутрешните кросове, а не само участник в елитното общество. Джон отново се чувстваше „тюлен“. Нещо повече, той пак бе „Змията“. Промяната пролича на третата или четвъртата сутрин. Физиономията и фигурата му се бяха превърнали в желана част от пейзажа. Анонимността му явно възбуждаше още по-голям интерес. Тя и белезите по тялото му караха другите да се питат къде ли е сгрешил. Но видът му им напомняше, че въпреки белезите този човек все още е в бизнеса. Те, разбира се, не знаеха, че се е оттеглил. „Завинаги“ — прибави умът на Кели не без известна доза угризение.

Ровичкането из документите се оказа учудващо интересно. Кели никога не се бе замислял върху този аспект от работата и с изненада откри, че му се отдава. Той видя красотата на планирането, шлифована от усилия и подготовка и приличаща на младо момиче, дълго държано вкъщи от ревнивия си баща. Участниците в операцията при Сонг Тай всеки ден — понякога повече от веднъж — бяха издигали и атакували макета на лагера. Колко ли затъпяващо бяха действали тези безкрайни и еднообразни тренировки на войниците? И всичко бе продължило цяла вечност. Цяла вечност уморителни инсценировки, докато шефовете се бяха потривали, размишлявайки над разузнавателната информация… Докато най-сетне пленниците бяха изчезнали.

— По дяволите — прошепна Кели.

Работата не беше толкова в това, че операцията е била провалена от предателство. Подготовката се бе проточила толкова дълго, че ако въобще имаше предателство, то предателят вероятно последен бе научил какво става. Кели записа предположението си на отделен лист и сложи голям въпросителен.

Самата операция бе планирана с педантична точност. Всичко бе изпипано чудесно. Имаше основен план и няколко резервни. Участниците са знаели задълженията си толкова точно, че без съмнение са могли да изпълнят мисията си дори и насън. Един голям хеликоптер „Сикорски“ трябваше да се приземи точно в средата на лагера, за да може ударната сила да не губи време в проникване до целта. Кулите щяха да бъдат обезвредени с миномети. В плана нямаше и следа от префиненост, конспиративни промъквания и тем подобни кинаджийски измишльотини. Всичко бе заложено на една карта — грубата, брутална сила. Последвалите операцията анализи показваха, че охраната по кулите е била обезвредена за секунди. Колко ли екзалтирани се бяха почувствали войниците в първите минута-две, когато операцията им е протичала гладко, точно според плана? И после е дошло зашеметяващото, горчиво разочарование, изразено в повтореното няколко пъти „обектът липсва“ по радиото. „Обект“ бе кодовата дума, избрана за американските военнопленници, които са прекарали нощта в друг лагер. Войниците бяха нападнали и освободили празни бараки. Кели лесно можеше да си представи гробното мълчание по време на обратния полет до Тайланд. Всички сигурно са изпитвали ужасния вкус на неуспеха в устата си, въпреки че са били изпълнили задълженията си.

От документите на операцията имаше какво да се научи. Кели изписа доста листи с бележки и изхаби много моливи. Независимо от края си, ЖАЛОН си оставаше изключително ценен урок. Документацията предоставяше купища полезна информация, която можеше да бъде преписана без угризения. Всъщност единствената съществена грешка си оставаше прекаленото протакане. Войници с подобни качества можеха да извършат всичко далеч по-бързо. Изискванията за съвършенство не бяха предявени от непосредствените командири, а спуснати отгоре, от остарели и изгубили връзка с ентусиазма и находчивостта на младостта хора. Последствията — пълен провал. За него нямаха вина нито Бъл Саймънс, нито Дик Медоус, нито пък Зелените барети, рискували живота си заради напълно непознати хора. Виновни бяха хората, уплашили се да не провалят кариерата си и да не загубят кабинетите си — неща с много по-голямо значение от живота на мъжете по фронтовата линия. Сонг Тай всъщност бе историята на Виетнам, разказана в няколкото минути, необходими на един отлично подготвен отряд да се провали. Момчетата се бяха оказали толкова предадени от безкрайните обсъждания и анализи, колкото и от някой мръсник, скрил се из дебрите на федералната бюрокрация.

„ЗЕЛЕН ЧИМШИР ще бъде нещо съвсем различно“ — каза си Кели. Най-малкото за това, че щеше да бъде организирана като личен поход. Ако истинската заплаха за операцията бе бюрокрацията, то тя просто трябваше да бъде изключена от нея.

 

 

— Капитане, вие ми бяхте изключително полезен — каза Кели.

— Намерихте ли каквото ви трябваше, господин Кларк? — попита Грифин.

— Да, господин Грифин — върна се несъзнателно към армейския език Джон. — Направили сте първокласен анализ на лагера. Ако все още никой не ви го е казал, трябва да знаете, че сигурно сте спасили няколко човешки живота. И още нещо: иска ми се да сме имали разузнавач като вас зад гърба си, когато бяхме в джунглата.

— Не съм годен за летец, така че трябва да върша нещо полезно — отвърна Грифин, смутен от похвалата.

— Наистина го вършите.

Кели му подаде бележките си. Капитанът ги пъхна в един плик и го запечата с червен восък.

— Изпратете го на този адрес — каза Кели.

— Да, сър. Вие си заслужихте почивката. Спахте ли изобщо? — попита капитан Грифин.

— Наистина мисля да се поотпусна в Ню Орлиънс, преди да се кача на обратния полет.

— Града си го бива, сър.

Грифин го изпрати до колата му, в която куфарите вече чакаха.

„Още един аспект на разузнаването се оказа детински лесен“ — помисли си Кели, докато излизаше през портала на „Еглин“. В стаята му в общежитието имаше телефонен указател на Ню Орлиънс. Там за негова голяма изненада фигурираше името на човека, когото бе решил да потърси още преди седмица, докато говореше с адмирал Джеймс Гриър в ЦРУ.

 

 

„Това е пратката, която ще създаде репутацията ми“ — мислеше си Тъкър, докато гледаше как Били и Рик приключват с товаренето. Част от нея щеше да замине за Ню Йорк. Досега Хенри бе само натрапник, амбициозен новак. Беше осигурявал достатъчно хероин, за да накара другите да се заинтересуват от него и партньорите му (самият факт, че има партньори, бе достатъчен, за да привлече внимание). Сега обаче бе различно. Вече правеше хода, който да му осигури място в отбора. Другите щяха да разберат, че е сериозен бизнесмен, защото тази пратка можеше да задоволи всички нужди на Балтимор и Филаделфия за… около месец. Е, може би по-малко, ако дистрибуторската им мрежа бе толкова добра, колкото твърдяха. Остатъците щяха да посрещнат апетита на „Биг апъл“^[3], който бе особено голям след ареста. След толкова много малки стъпки Хенри най-сетне правеше една великанска. Били пусна радиото, за да чуе спортните новини, но вместо тях попадна на метеорологичната прогноза.

— Слава богу, че си тръгваме. Май идва буря.

Тъкър погледна навън. Небето бе чисто и ясно.

— Няма за какво да се тревожим — каза им той.

 

 

Обичаше Ню Орлиънс — изграден в европейската традиция, но съчетаващ в себе си очарованието на Стария свят и американската пикантност. Градът имаше богата история. Притежаван първо от французи, а после от испанци, той бе успял да запази традициите. Те личаха дори в законите, които бяха абсолютно непонятни за населението на останалите четиридесет и девет щата и често объркваха федералните власти. Такова бе и местното наречие заради многобройните френски думи (поне хората от града смятаха, че са френски) примесени в него. Прадедите на Пиер Ламарк също бяха французи и някои от по-далечните му роднини все още живееха в големите колониални къщи по делтата. Но странните и забавни за туристите обичаи, както и богатите традиции не го интересуваха особено. Той прибягваше до тях само при нужда, просто за да си придаде някакво амплоа, различно от това на хората, в чиито среди се движеше. И това съвсем не бе лесно, като се имаше предвид, че работата му изисква доста блясък и индивидуалност. Ламарк подчертаваше неповторимостта си с бял ленен костюм и жилетка, под които носеше риза с дълъг ръкав и червена едноцветна вратовръзка. Облеклото съвпадаше с представата му за солиден, макар и малко натруфен местен бизнесмен. Личният му бял кадилак завършваше картината. Ламарк отбягваше любимите на другите сводници безполезни финтифлюшки към колата си — като например клаксоните с различни тонове. Един от колегите му дори бе монтирал на линкълна си стара тромба. Той обаче бе жалък боклук от долната част на Алабама, който дори не знаеше как да се отнася с момичетата си.

„За разлика от мен“ — помисли си доволно Ламарк и отвори вратата на кадилака за най-новата си придобивка — петнадесетгодишно момиче, току-що навлязло в бизнеса. Невинният поглед и плавните й движения я правеха ценна придобивка в осемчленната менажерия на сводника. Момичето си бе спечелило необичайната галантност на Ламарк с един специален сеанс същата сутрин. Луксозната кола запали веднага и в седем и тридесет Пиер Ламарк потегли към поредната си работна нощ. Нощният живот в Ню Орлиънс започваше рано и продължаваше дълго. Днес в града имаше конференция на производители или нещо подобно. Ню Орлиънс бе любимо място за подобни събирания и участниците в тях осигуряваха стабилен доход на Ламарк. Нощта обещаваше топлина и пари.

 

 

„Той трябва да е“ — помисли си Кели, който следваше кадилака от около двеста метра в наетата си кола. Кой друг щеше да носи костюм с вратовръзка и да ходи с младо момиче, облечено в прилепнала по бедрата къса пола? Със сигурност не и някой застрахователен агент. Евтините украшения на момичето личаха дори от такова разстояние. Кели смени скоростите. Можеше да си позволи да поизостане. Надали имаше много бели кадилаци. Той прекоси реката, без да изпуска обекта от очи, докато периферната част на мозъка му се занимаваше с останалата част от движението. На един светофар рискува да го глобят, но в общи линии преследването мина гладко. Кадилакът спря пред скъп хотел и момичето излезе от колата. То се запъти към входа с примирената си служебна походка. Кели нямаше желание да вижда лицето й отблизо, защото се страхуваше от спомени. Сега не бе време за емоции. Те вече бяха изиграли ролята си да го мотивират за тази мисия. Осъществяването й бе нещо съвсем различно. „Борбата ще е продължителна — помисли си Кели, — но трябва да завърши успешно.“ В крайна сметка именно затова бе тук тази нощ.

Кадилакът отново потегли и продължи още няколко пресечки, докато паркира пред невзрачно заведение с големи лъскави надписи. Мястото бе близо до хубавите хотели, така че човек да може бързо да прибяга дотук и въпреки обстановката да не се чувства откъснат от удобствата на цивилизацията. Дългата редица от таксита подсказваше, че тази част от местния живот се ползва със солидна репутация. Кели запомни заведението и след малко намери място за паркиране недалеч от него.

Оставянето на колата далеч от обекта преследваше две цели. Първо разходката по улица „Декатър“ му позволи да огледа обстановката и да потърси удобно за действие място. Нощта със сигурност щеше да бъде дълга. Някакви късополи момичета му се усмихнаха автоматично като светофари, сменящи светлините си, но той не им обърна внимание. Очите му опипваха улицата, докато един далечен глас не му напомни какво бе смятал за тези жестове в миналото. Кели пропъди мисълта с друга, по-скорошна. Бе облякъл ежедневни, умерено елегантни дрехи, подходящи за влажната жега и тежкия въздух. Бяха тъмни, анонимни и свободни. Облеклото му издаваше добро материално състояние, а походката сякаш казваше, че е по-добре да не го закачат. Тази вечер Джон бе просто един заслужаващ уважение човек, предприел дискретна разходка по опасна улица.

Той влезе в „Ша Соваж“ в осем и седемнадесет. Първото му впечатление от заведението бе: много шумно и много задимено. В далечния край свиреше някаква малка, но ентусиазирана рокгрупа. Виждаше се и някакъв дансинг два на три метра, върху който танцуваха хора на неговата възраст, както и по-млади. Забеляза и Пиер Ламарк, седнал на една маса в ъгъла заедно с познати. Кели се упъти към тоалетната, за да задоволи непосредствената си нужда и да огледа по-добре обстановката. Забеляза, че има и друг вход, но той не бе по-близо до масата на Ламарк от онзи, през който бяха влезли и двамата. Най-късият път до кадилака минаваше покрай мястото на Кели на бара. Значи трябваше да седи там. Джон си поръча бира и се обърна нехайно към рокгрупата.

В девет и десет при Ламарк дойдоха две млади жени. Едната седна в скута му, а другата се наведе над ухото на сводника. Другите двама мъже на масата гледаха с каменно изражение, докато двете жени дадоха нещо на Ламарк. Кели не знаеше какво е то, защото се бе обърнал към рокгрупата и внимаваше да не зяпа към масата в ъгъла. Сводникът обаче на часа удовлетвори любопитството му. Оказа се, разбира се, че „нещото“ бе пари, които Ламарк демонстративно прибра в портфейла си. Джон се бе постарал да научи, че показното размахване на пари е важна част от репутацията на сводниците. Двете жени си отидоха, за да отстъпят мястото си на друга. Момичетата продължиха да пристигат, сякаш нямаха край. Другите двама мъже се радваха на същото внимание. Те пиеха питиетата си, плащаха в брой и от време на време пощипваха келнерките и ги възнаграждаваха със солидни бакшиши, сякаш да се извинят за волностите си. Кели не стоеше като закован. Той свали сакото и нави ръкавите на ризата си, за да се покаже в друга светлина пред собствениците на заведението. Купи си само две бири, които изпи възможно най-бавно. Вечерта се точеше тягостно и Джон се опита да я разнообрази с наблюдения. Гледаше кой къде отива, кой влиза и излиза, кой остава, кой стои на едно място. Кели скоро започна да различава различните посетители, да им прикача измислени имена и да отгатва защо се държат точно по този начин. Най-много обаче го интересуваше поведението на Ламарк. През цялата вечер обектът му не си свали сакото и не отлепи гръб от стената. Той разговаряше дружелюбно с компанията си, но разговорът им определено не бе приятелски. Тримата мъже жестикулираха доста отсечено и поведението им издаваше неудоволствието на хора, споделящи компанията само заради пари. „Дори и сводниците се чувстват самотни — помисли си Кели. — Въпреки че се движат в свои води, връзките между тях явно не прерастват в нещо повече от познанство.“ Но сега не бе време за философски разсъждения. Щом Ламарк не сваляше сакото си, значи носеше оръжие.

Точно след полунощ Кели облече своето сако и отново отиде до тоалетната. Там премести пистолета на колана си. За четири часа бе изпил две бири. Черният дроб отдавна трябваше да е елиминирал алкохола от организма му, но дори и да не го бе сторил, такова количество не можеше да му повлияе съществено. Това бе важна констатация и Кели се надяваше да е вярна.

Бе улучил времето. Докато си миеше ръцете за пети път, видя в огледалото, че вратата зад гърба му се отваря. Кели успя да забележи само тила на влезлия, но под тъмната коса имаше бял костюм. Джон изчака да чуе шума от уринирането. След миг човекът се обърна и погледите им се срещнаха в огледалото.

— Извинете ме — каза Пиер Ламарк.

Кели се отдръпна от мивката, като продължаваше да бърше ръце с хартиената кърпа.

— Момичетата ми харесват — каза тихо той.

— А?

Ламарк бе на не по-малко от шест питиета и черният му дроб явно не смогваше да се справи със задачата. Това не попречи на сводника да се наслади на външността си в зацапаното огледало.

— Онези, които те навестяваха. — Кели сниши глас: — Те май работят за теб, а?

— Може и така да се каже, приятелю. — Ламарк измъкна черен пластмасов гребен и заоправя прическата си. — Защо питаш?

— Ами, току-виж, ми потрябвали няколко — изтърси смутено Кели.

— Няколко? Сигурен ли си, че ще се справиш, приятелю? — попита Ламарк с дяволита усмивка.

— Имам приятели в града. Един от тях празнува рожден ден и…

— О, купон — забеляза доволно сводникът.

— Точно така.

Кели се опитваше да бъде срамежлив, но успяваше да изглежда само объркан. Оказа се, че грешката работи в негова полза.

— Ами защо не каза веднага? Колко дами ще желаете, господине?

— Три или четири. Защо не поговорим навън? Малко чист въздух няма да ми се отрази зле.

— Разбира се. Само да си измия ръцете.

— Ще почакам пред заведението.

Улицата бе притихнала. В средата на седмицата Ню Орлиънс сякаш губеше обичайното си оживление и макар не съвсем опустели, тротоарите не бяха претъпкани с хора. Кели изчака с гръб към входа, докато не усети приятелско потупване по гърба.

— Няма какво да се притесняваш. Всички обичаме да се позабавляваме малко, особено когато сме в командировка, нали?

— Ще платя добре — усмихна се смутено Кели.

Ламарк се ухили професионално, за да предразположи този селяк.

— Моите момичета си заслужават парите. Ще ти трябва ли нещо друго?

Кели се покашля и направи няколко крачки, за да увлече Ламарк след себе си. Ходът му успя.

— Може би нещо като, нещо да ни пораздвижи и развесели.

— Няма проблеми — обеща Ламарк. Вече наближаваха алеята.

— Струва ми се, че сме се виждали и друг път. Преди около две години. Дори си спомням момичето. Казваше се… Пам? Да, Пам. Слабичка, с кестенява коса.

— А, да, тя беше сладурана, но вече не работи при мен — отвърна Ламарк. — Но има много други. Обслужвам предимно мъже, които ги предпочитат млади и свежи.

— Сигурно е така — каза Кели и посегна към гърба си. — Нали всички вземат… имам предвид онова, дето…

— Прашецът на щастието, приятелю. Така винаги са в настроение да се веселят. Момичето да бъде в тон с клиентите. — Ламарк спря в началото на алеята и се огледа. Вероятно се безпокоеше от ченгета, което напълно устройваше Кели. Зад сводника се простираше слабо осветен коридор, заграден от тухлени стени, в който имаше само боклук и улични котки. В края се виждаше слаба светлина. — Така значи, четири момичета, да кажем, за цяла нощ и малко бял прашец, за да започне купонът… Петстотин долара ще уредят всичко. Момичетата ми не са евтини, но ще видите, че…

— Ръцете встрани от тялото — нареди Кели и колтът му се спря на двадесетина сантиметра от гърдите на сводника.

Първата реакция на Ламарк бе безгранично учудване:

— Приятелю, това е голяма глупост…

Отговорът бе изречен със студен глас:

— Не е по-глупаво, отколкото да спориш с пистолет, приятелю. Обърни се, тръгни надолу по алеята и, току-виж, си успял да се върнеш за още една чашка в кръчмата.

— Сигурно доста си закъсал за пари, щом вършиш такива тъпотии — опита да го сплаши сводникът.

— Ти какво, сам ли искаш да натиснеш спусъка? — попита невинно Кели.

Ламарк прецени набързо обстановката и тръгна към тъмнината.

— Спри — нареди след петдесетина метра Джон.

Все още се намираха зад голата задна стена на бара или може би зад някоя друга. Лявата ръка на Кели стисна тила на Ламарк и го блъсна в стената. Очите му огледаха двата изхода на алеята. Ушите му се ослушаха за други шумове, освен тези от преминаващите по улицата коли и приглушената музика. Засега мястото бе тихо и безопасно.

— Подай ми оръжието си. Много внимателно.

— Нямам…

Зареждането на пистолета изтрещя като гръмотевица до ухото му.

— На глупак ли ти приличам?

— Добре, добре — каза неспокойно Ламарк. — Само спокойно. Това са просто пари.

— Сече ти пипето — похвали го Кели.

Сводникът извади малък пистолет. Джон пусна предпазителя му. Нямаше смисъл да оставя отпечатъци на оръжието. Вече бе поел достатъчно рискове. Въпреки предпазливостта му опасностите нарастваха с главоломна бързина. Пистолетът безшумно се вмъкна в джоба на сакото му.

— А сега да видим мангизите.

— Тук са, приятелю.

Ламарк ставаше нервен. „Това е и добре, и зле“ — помисли си Кели. Добре, защото гледката бе приятна. Зле, защото изплашеният човек бе склонен да върши глупости. Вместо да се отпусне, Джон се напрегна още повече.

— Благодаря, господин Ламарк — каза любезно Кели, за да успокои пленника си.

В този момент сводникът трепна, извърна леко глава и разумът му проби пелената на шестте питиета.

— Чакай малко, нали каза, че познаваш Пам?

— Познавах я — отвърна Кели.

— Тогава защо…

Главата на сводника се изви още по-назад, но той не видя нищо повече от едно тъмно лице. Блестяха само очите.

— Ти си един от хората, разрушили живота й.

Гневно:

— Хей, човече, тя дойде при мен!

— И ти я натъпка с хапчета, за да е в настроение да се весели, така ли? — попита призрачният глас.

Ламарк вече не помнеше как изглежда нападателят му.

— Това е просто бизнес. Ти поне си бил с нея и знаеш, че се чука добре, нали?

— Със сигурност.

— Трябваше да я обуча още по-добре и тогава можеше отново да я имаш, ако… защо казваш, че си я познавал?

— Защото вече е мъртва — отвърна Кели и бръкна в джоба си. — Някой я е убил.

— Така ли? Да не мислиш, че съм аз?

Ламарк се чувстваше като на решителен изпит, но не разбираше нито материята, нито въпросите на изпитващия.

— Не, не мисля — отвърна Кели и зави заглушителя на дулото.

Ламарк някак си успя да го забележи, защото очите му вече се приспособяваха към тъмнината. Гласът му стана скърцащ.

— Тогава защо правиш това? — попита сводникът.

Той бе прекалено изплашен, за да вика, прекалено вдървен от абсурда на последните няколко минути. Петдесетината метра, разделящи голата тухлена стена от заведението, в което висеше всяка вечер, изглеждаха смешно малко, за да са преход от живота към смъртта. Ламарк отчаяно търсеше отговор на въпроса си. По някакъв начин сега той бе по-важен от предварително обречения му опит за бягство.

Кели се замисли за секунда-две. Можеше да му каже много неща, но докато вдигаше пистолета си, реши, че ще е най-честно да каже истината:

— Упражнявам се.