Ърл Стенли Гарднър
Наклонената свещ (5)

V

— Оттук — каза Карол Бърбанк, като го хвана под ръка и го поведе по улицата до паркинга, разположен половин блок по-надолу.

— Той трябваше да е тук — оглеждаше тя минаващите със свъсено чело.

— Кой? Баща ви?

— Не. Джъдсън Белтин.

— Кой е Джъдсън Белтин?

— Човекът, който е дясната ръка на баща ми.

— Знае ли той за убийството?

— Да.

— Знае ли къде отивате? — Не.

След малко, видимо изпитала неловкост от кратките си, не много учтиви отговори, тя допълни.

— Джъдсън не знае нищо, освен че трябва да докара колата тук, да я изпълни до върха с бензин и да постави два бидона от по двадесет литра в багажника. Трябваше да бъде тук още преди пет минути и да ме чака. Разбира се, може да му се е случило нещо, но… А, ето го, идва.

Кола, карана с голяма скорост, зави и влезе в паркинга.

— Това е Белтин. Не показвайте, че той значи нещо за нас — предупреди Карол. — Стойте си ей така, сякаш очакваме да ни бъде доставена някоя кола.

— Защо е цялата тази мистерия?

— Моля, доверявайте ми се. Не мога да ви обясня сега. Само чакайте и правете каквото ви казвам.

Висок мъж на около тридесет и пет години, подчертано приведен в раменете, спря колата пред един от обслужващите паркинга. Последният взе от него двадесет и пет цента, като му откъсна от перфорираната си книжка талон, върху който записа номера на колата, и му го връчи. Белтин се запъти право към тях. Подминавайки ги, без да дава вид, че познава някого, той бързо протегна ръка и Карол пое талона за колата, а после се огледа.

— Да проверим, дали някой не го следва… Там, там има един… Излиза от паркиран автомобил. Виждате ли? Следва го…

— Та най-сетне това е оживена улица. Всеки миг, ако се обърнете и погледнете зад себе си, ще откриете стотици хора, крачещи зад вас. Означава ли това, че те ви следят?

Тя не отвърна нищо. Изчака Джъдсън да завие зад ъгъла, после избра грижливо едно от момчетата — не този, който бе таксувал Белтин — и съвсем спокойно му връчи талона. След като то докара колата до изхода, тя седна зад волана, настани. Мейсън до себе си и подкара до уличното платно. Тук спря за миг на стопа и след малко гмурна изкусно колата в огромния трафик. Кормуваше със спокойна увереност, която предизвика възторженото одобрение на Мейсън, въпреки че той не си позволи да го изкаже гласно.

— А сега така, само за да сме сигурни, че никой не ще ни последва — и тя зави рязко наляво, когато светофарът подаде зелена светлина. Това стана точно в момента, когато цялата редица коли, разположени в ляво от нея, поеха напред, а Карол плъзна колата светкавично наляво, на сантиметри пред връхлитащия автомобил.

— Има ли някой зад нас? — запита тя, след като изправи волана.

От гърдите на Мейсън се изтръгна дълбока въздишка на облекчение и когато отговори, той даже не се обърна да погледне зад себе си.

— Ако някой би опитал да ни последва, щяхме да чуем експлозията на колата му при удара върху устремената напред върволица от коли.

На следващата пресечка тя зави надясно и след малко спря пред друг червен сигнал. При появата на зелената светлина повтори същия трик. Убедила се вече, че никой не я следва, Карол се успокои зад кормилото и скоро излязоха от Холивуд по Кауенга Грейд и булевард Вентура. Машината постепенно набираше скорост и задминаваше бързо всяка по-бавно движеща се кола. Мейсън й се възхищаваше мълком, потънал в удобната тапицерия на седалката с цигара в уста.

Скоро изминаха лекия наклон на Конейо Грейд, а после се спуснаха бързо по планинския склон до Камарило. Когато навлязоха във Вентура, Карол погледна отново часовника си.

— Надявам се, че ще пристигнем навреме.

Това бяха първите й думи, откакто напуснаха Лос Анжелос.

Мейсън не отговори нищо.

Някъде по средата на пътя между Вентура и Санта Барбара тя намали изведнъж скоростта и влезе в един мотел, където спретнати снежнобели бунгала с кацнали над тях кокетни червени покриви контрастираха върху фона на разлистени палми и морето зад тях.

— Ще слизаме ли? — запита адвокатът.

— Да.

Мейсън я последва до стаята на управителя.

— Имате ли регистриран в мотела мистър Дж. С. Ласинг? — запита Карол Бърбанк.

Управителката прегледа служебната книга.

— Вила четиринадесета. Група от пет души са там.

— Много съм ви благодарна — кимна Карол с лъчезарна усмивка.

Тръгнаха по пътека със скърцащ ситен чакъл. Силно сниженото на запад слънце бе разхвърляло удължени сенки около постройките. Сега, когато бяха вън от колата, те усетиха остро студения вятър, ваещ къдрави бели шапчици по гребените на вълните — вятър, който принуждаваше Карол да се навежда напред и да притиска полата към коленете си. Търсената от тях вила изглеждаше притихнала и мрачна. В гаража до нея нямаше никаква кола. Карол взе наведнъж трите сгънала и зачука припряно по вратата. Тъй като не последва отговор, тя натисна дръжката. Не бе заключена и вятърът я отвори с порив. Хваната за дръжката, Карол също бе повлечена навътре.

— Предполагам, че трябва да влезем — засмя се нервно тя.

Мейсън я последва, като затвори вратата с усилие, подпрял я с рамо.

— Ало, има ли някой тук? — повиши глас той. Не последва никакъв отговор.

Вилата представляваше четиристайна постройка, съставена от прилепени една о друга две вили-близнаци. Голямата лицева стая имаше двойни легла и бе достатъчно обширна, за да бъде използувана и като дневна. Мебелировката беше от качеството на хотелите от най-висока класа. Леглата бяха грижливо оправени. Пред канапето около ниска масичка бяха поставени в полукръг три малки фотьойла и изглеждаше, че всички пепелници в къщата бяха влезли в употреба — бяха препълнени с угарки от пури и цигари. Върху масичката стояха пет чаши, а кошчето за смет, поставено до канапето, бе препълнено с празни бутилки. Стаята бе напоена със зловонието на угарки и алкохол.

— Боя се, че са си заминали — промълви Карол. — Да хвърлим поглед наоколо и да видим не са ли оставили някакъв багаж. — И тя тръгна да обикаля из стаите.

Нямаше и следа от нечии вещи. В банята намериха употребявани кърпи. На лавицата стояха самобръсначка и четка за бръснене. Карол ги огледа, взе четката и възкликна.

— Та това е татковата четка!

— Може би той ще се върне — съобрази Мейсън.

— Не. Чантата му я няма. Просто е оставил тук бръснарските си принадлежности. Голям забраван е, що се отнася до такива дреболии.

— Смятате, че не ще дойде обратно?

— Не. Вилата е изиграла вече ролята, за която е била наета.

— Каква е била задачата?

— Политическа конференция. Някакви големи клечки от Сакраменто. Не мога да ви кажа кои са и не бих посмяла дори да ви намекна за какво са разговаряли. То е политически динамит — нещо толкова голямо, толкова изумително, че преждевременното му разгласяване би провалило политическата кариера на тези, които са участвували в срещата.

— Добре. То си е ваша работа. Какво искате по-нататък?

— Нищо. Само ще взема татковите вещи и ще ги прибера. Нищо повече не можем да сторим.

Адвокатът мълчеше.

Момичето се поколеба, после пое бавно четката за бръснене, като оглеждаше и самобръсначката върху полицата.

— Татко не ги е почистил даже — и се обърна към Мейсън. — Считате ли, че ще е добре да ги почистя и измия?

— Зависи.

— От какво?

— От това, дали смятате, че е важно да установите факта на бащиното ви пребиваване тук.

— Той даже не би приел, че е бил тук.

— Защо?

— Обясних ви. Това би било политическо самоубийство за присъствувалите тук…

— Нали то не би навредило на бащината ви кариера?

— Кое не би навредило?

— Ако се узнае, че той е бил тук.

— Не, не става дума за баща ми, а за останалите.

— Да допуснем, че баща ви не спомене имената на партньорите си?

— Защо? Каква полза от това?

— В случай че на баща ви се наложи да доказва къде е бил снощи, четката и самобръсначката могат да бъдат подкрепящи твърденията му доказателства. Микроскопското изследване на космите по самобръсначката, разбирате ли?

Лицето й светна при внезапното осъзнаване важното значение на казаното от адвоката.

— Та вие сте прав! Колко много сте прав!

— Бихте могла — продължи Мейсън — да се отбиете при управителката и да й заявите, че искате да ангажирате вилата за една седмица. Предплатете наема в брой и се уговорете всичко да бъде оставено, както е, никой да не се допуска вътре, дори и прислугата.

— Чудесна идея! Да вървим!

— Трябва да заключим входната врата. Не виждате ли ключа някъде?

Претърсиха къщата, но не можаха да открият ключ. Вратата на вила тринадесета бе заключена и ключът беше отвътре, но този за номер четиринадесет го нямаше.

— Няма го, това е то — заяви Мейсън. — Къде, предполагате, е сега баща ви?

Очите й изразиха паника при този въпрос.

— Сигурно се е върнал на яхтата. Полицаите ще го чакат там с въпросите си и той ще им изтърси някоя ужасна лъжа — всичко друго, но не и да приеме, че е бил тук.

Мейсън отвори вратата и я задържа, за да пропусне Карол. Той хвърли поглед, изразяващ високата му оценка, когато вятърът вдигна полата й високо над стройните крака. Тя с усилие я оправи надолу, а адвокатът затвори вратата, борейки се със студения вятър, напиращ откъм океана.

— По-добре вие, уговорете всичко с управителката — предложи тя и внезапно добави. — Ето ви малко пари за разходи.

Мушна пачка банкноти в ръката му. Бяха от по двадесет долара, свързани с ивица гумирана лента, носеща наименованието на една от банките в Лос Анжелос — всичко петстотин долара.

— Едва ли наемът ще струва толкова много — подхвърли Мейсън.

— Задръжте ги. Ще имате и други разходи. Ще ги уредим после.

Мейсън спусна банкнотите в страничния джоб на сакото си, влезе в офиса и почака, докато се появи управителката. Усмивката върху лицето й бе заучена гримаса.

— Намерихте ли тези, които търсехте?

Адвокатът постави в ход най-привлекателните си маниери.

— Положението е твърде особено и някак си деликатно. Изведнъж усмивката се изпари от лицето й. Погледът й стана хладен и твърд, когато го премести от Мейсън върху изящното младо момиче до рамото му.

— Да? — Гласът й бе леден. — В какъв смисъл положението е деликатно, моля?

— Търсехме бащата на тази млада дама. Щеше да ни посрещне във вила четиринадесета, но закъсняхме и, боя се, тръгнал е да ни пресрещне из пътя. Трябва да отидем да го намерим.

Жената не се помръдна. Очите й го фиксираха хладно. Изразът на лицето й бе на човек, който се мъчи да оцени обстановката безстрастно. Остана безмълвна, когато Мейсън спря, и чакаше да продължи.

— И така — продължи Мейсън — за нас ще е по-удобно да задържим вилата.

— Запея е предплатено до 12:00 утре — информира ги управителката.

— Вписани ли са в книгата ви имената на всички, които заемаха вилата? — запита Мейсън.

— Защо?

— Искам да бъда съвсем сигурен, че това са хората, за които се интересуваме.

— Името беше Ласинг, нали?

— Това е името на един от групата — намеси се припряно Карол, — не на моя баща. Съмнявам се, дали всички са вписани.

— А как се казва баща ви, мила? Карол посрещна твърдо погледа й.

— Бърбанк — отвърна тя, — Роджър Бърбанк.

— Обикновено не записваме всички — омекна изведнъж жената, — когато групата е голяма. Регистрира се обичайно един, този, който е собственик на колата, с която са дошли. Той вписва марката в номера на автомобила. Само за миг, сега ще погледна.

Тя се извърна към регистрационната книга и след малко каза.

— Не. Вписано е само Дж. С. Ласинг и компания.

— Вилата е подредена. Не е необходимо да влиза никой до утре сутринта — предупреди Мейсън.

— Защо би трябвало някой да влиза? — учуди се жената.

— Прислугата може да иска да смени кърпите — каза Мейсън.

— Та какво от това?

— Предпочитаме вилата да остане така, както е.

— Наемът — казва сухо жената — е осем долара дневно.

— Това ще стигне за пет дни — и Мейсън й даде две от банкнотите.

Тя се размекна при вида на парите.

— Сигурно ще ви е нужна разписка?

Гласът на Мейсън стана сух, какъвто бе и нейният преди малко.

— Съвсем сигурно.