Оноре дьо Балзак
Търсене на абсолютното ^[0] (4)

Четвърта глава

Няколко месеца преминаха в пълно спокойствие. Господин дьо Солис убеди Маргерит, че нейните жалки икономии никога не биха могли да достигнат значителна сума, и я посъветва да не пести толкова, да купува всичко в достатъчни количества, използувайки остатъка от сумата, която му бе поверена. През този период Маргерит изживяваше тревогите и безпокойствата, които по-рано бяха вълнували майка й при подобни обстоятелства. Колкото и недоверчива да беше, в края на краищата тя започна да се надява на гения на своя баща. По силата на едно необяснимо явление, много хора се надяват, без да вярват. Надеждата е плод на желанието, а вярата е рожба на сигурността, Маргерит си казваше: „Ако баща ми сполучи, ние ще бъдем щастливи!“ Само Клаес и Льомюлкиние заявяваха: „Ние ще успеем.“ За нещастие, от ден на ден лицето на Балтазар се натъжаваше. Когато идваше да се храни, понякога не смееше да поглежда към дъщеря си, а понякога й отправяше тържествуващи погледи. Вечерите Маргерит използуваше, за да си изясни някои тънкости на законите, за които разпитваше младия дьо Солис. Тя отрупа баща си с въпроси относно техните роднински връзки. Така завърши своето, тъй да се каже, възмъжаване — очевидно се подготвяше да изпълни плана, който бе обмислила, в случай че баща й още веднъж пропадне в своя двубой с Неизвестното.

В началото на месец юли Балтазар прекара цял ден на пейката в своята градина, потънал в печални размишления. Той поглеждаше ту към опразненото място на лалетата, ту към прозорците на стаята на жена си; без съмнение страдаше при мисълта за всичко, което му е струвала неговата борба: движенията му потвърждаваха, че не е задълбочен в своя проблем. Маргерит седна край него да поработи малко преди да се хранят.

— Татко, пак ли не сполучи?

— Не, мое дете…

— Ах! — каза Маргерит с нежен глас. — Няма да ти отправя и най-слаб упрек, ние сме еднакво виновни. Само ще искам да изпълниш думата си, тя трябва да бъде свещена: ти си Клаес. Твоите деца ще те заобикалят с любов и уважение; но от днес нататък ти ми принадлежиш и ми дължиш послушание. Не се безпокой, моята власт ще бъде смекчена и самата аз ще работя, за да ускоря нейния край. Ще взема със себе си Марта и ще ви напусна за около един месец, за да се заема с теб; защото — прибави тя, като го целуна по челото — сега ти си мое дете. От утре Фелиси ще се разпорежда с къщата. Горката, тя няма още седемнайсет години и не би могла да ти се противопоставя: бъди великодушен и не искай от нея никакви пари, защото тя ще разполага само с нужното за покриване на най-належащите разноски за домакинството. Бъди храбър, откажи се за две или три години от своите трудове и размишления. Проблемът ще узрее, ще ти събера достатъчно пари, за да го разрешиш и ти ще го разрешиш. Е, добре, твоята кралица не е ли мъдра? Кажи?

— Значи, всичко не е изгубено!

— Не, ако удържиш думата си.

— Ще ти се подчинявам, дъще — отвърна Клаес, дълбоко развълнуван.

На следния ден господин Конинкс дойде от Камбре, за да вземе своята родственица. Идваше с пътническа кола и не пожела да остане по-дълго — изчака само Маргерит и Марта да завършат своите приготовления. Господин Клаес посрещна братовчед си любезно, но беше очевидно натъжен и унизен. Старият Конинкс отгатна мислите на Балтазар и докато се хранеха, му каза с голяма прямота:

— Аз притежавам няколко от вашите картини, братовчеде; обичам хубавите картини, това е една разоряваща страст, но всички си имаме по някаква лудост…

— Мили чичо! — каза Маргерит.

— Смятат ви за разорен, братовчеде; но един Клаес винаги има съкровища тук — каза той, като се почука по челото — и тук, нали? — добави, като посочи сърцето си. — Ето защо държа на вас! Намерих в кесията си няколко екю, които поставям на ваше разположение.

— Аз ще ви се отплатя със съкровища! — провикна се Балтазар.

— Единствените съкровища, които ние притежаваме във Фландрия, братовчеде, са постоянството и трудът — отвърна строго Конинкс. — Нашият прародител е написал тези две думи на челото си — добави той, като му посочи портрета на Ван Клаес.

Маргерит целуна баща си, сбогува се с него, даде наставленията си на Жозет, на Фелиси и замина за Париж. Господин Конинкс беше овдовял, имаше само една дъщеря на дванадесет години и притежаваше огромни богатства, тъй че не беше невъзможно да пожелае да се ожени отново. Ето защо жителите на Дуе повярваха, че госпожица Клаес се омъжва за бащиния си братовчед. Слухът за този богат брак доведе Пиеркен нотариуса в дома на Клаес. Бяха настъпили големи промени в мислите на отличния сметкаджия. От две години насам градското общество се беше разделило на два противни лагера. Благородниците бяха образували единия, а буржоазията — втория, естествено, твърде враждебен на първия. Това внезапно деление, което се извърши из цяла Франция и я раздели на две враждуващи нации, чието взаимно раздразнение все повече се увеличаваше, беше една от главните причини за приемането на революцията от юли 1830 година в провинцията. Между двете групировки, едната от които беше ултрамонархическа, а другата — ултралиберална, се намираха чиновниците, приемани — съобразно важността си — в едната и в другата и които при падането на легитимисткия режим останаха неутрални. В началото на тази борба между аристокрацията и буржоазията кафенетата на роялистите придобиха нечувано великолепие, съперничейки блестящо с либералните кафенета. Стигна се до своеобразни гастрономически празненства, за които се разказва, че стрували живота на мнозина. Нещастниците, като несполучливо излети топове, не могли да издържат на тези изпитания. Естествено, двете групи проявяваха нетърпимост и прочистваха редовете си. Въпреки че бе твърде богат за жител на провинцията, Пиеркен беше отхвърлен от аристократическите кръгове и се приюти при буржоазията. Честолюбието му пострада много от последователните удари, получени, когато постепенно бе отблъсван от хората, с които общуваше по-рано. Той навърши четиридесет години — пределната възраст, при която мъжете, възнамеряващи да се женят, все още биха могли да вземат млади жени. Девойките, за които би могъл да претендира, принадлежаха към буржоазията, а неговата амбиция беше да остане във висшето общество, в което трябваше да го въведе някой подходящ брак. Усамотението, в което живееше семейство Клаес, го беше оставило чуждо на това обществено деление. Въпреки че Клаес беше от старата аристокрация на областта, научните занимания му пречеха по всяка вероятност да се подчинява на враждебността, породена от новото групиране на хората. Колкото и бедна да би била, една госпожица Клаес би донесла на своя съпруг онова богатство от суетност, за което копнеят всички парвенюта. Ето защо Пиеркен отново почна да посещава Клаесови с тайното намерение да направи необходимите жертви, но да постигне брака, който би осъществил всичките му въжделения. Той правеше компания на Балтазар и Фелиси, докато Маргерит отсъствуваше, но макар и късно откри опасен съперник в лицето на Еманюел дьо Солис. Смяташе се, че наследството на покойния абат е значително. В очите на един мъж, който обръщаше всичко в цифри, младият наследник изглеждаше по-силен с парите си, отколкото с привлекателността на сърцето, която никога не смущаваше Пиеркен. Това богатство възвръщаше цялата тежест на името дьо Солис. Златото и благородното потекло бяха като два светилника, които отразявайки се един в друг, удвояваха своя блясък. Искреното чувство на младия директор към Фелиси, с която той се отнасяше като със сестра, подтикна нотариуса. Той се опита да затъмни Еманюел, като смесваше модния жаргон, изразите на пресилена галантност, мечтателните настроения и печалните елегии, които тъй добре подхождаха на лицето му. Като се обявяваше за разочарован от всичко на света, той обръщаше очи към Фелиси, за да я убеди, че само тя би могла да го възвърне към живота. Фелиси, към която за първи път мъж отправяше комплименти, се вслуша в думите му, а те винаги бяха приятни, дори и когато лъжеха. Тя прие кухотата за дълбочина и понеже изпитваше нужда да даде някаква насока на неопределените чувства, които изобилствуваха в сърцето й, обърна внимание на своя братовчед. Може би съвсем несъзнателно тя ревнуваше влюбеното внимание, с което Еманюел обграждаше сестра й. Без съмнение и тя искаше да бъде като нея прицел на погледите, на мислите и на грижите на един мъж. Пиеркен скоро забеляза предпочитанието, което Фелиси му отдаваше, и това го накара да упорствува в своите усилия дотолкова, че се увлече повече, отколкото бе желал. Еманюел не изпускаше от очи началото на тази любов — престорена у нотариуса, невинна у Фелиси, чието бъдеще беше поставено на карта. Между братовчеда и братовчедката се водеха задушевни разговори, разменяха се думи, казани шепнешком зад гърба на Еманюел, изобилствуваха онези дребни лукавства, които придават такова изражение на някой поглед или на някоя дума, че потайната им нежност би могла да предизвика невинни грешки. С помощта на тези отношения, които Пиеркен поддържаше с Фелиси, той се опита да разкрие тайната на пътуването на Маргерит. Искаше да узнае дали то наистина е свързано с брак и дали следва да се откаже от своите надежди. Ала въпреки неговото голямо умение нито Балтазар, нито Фелиси можаха да му дадат някакъв отговор, защото самите те не знаеха нищо за проектите на Маргерит. Изглеждаше, че тя, вземайки властта в ръцете си, беше почнала да си служи с похватите на властниците и скриваше своите намерения. Мрачната натъженост на Балтазар и неговата отпадналост придаваха мудност на вечерните часове. Въпреки че Еманюел успя да накара химика да играе табла, Балтазар проявяваше разсеяност в играта. През по-голямата част от времето този човек, който притежаваше тъй голяма интелигентност, изглеждаше глупав. Разочарован в своите надежди, унизен, че е пропилял три състояния, изпаднал в ролята на комарджия без пари, той изнемогваше под тежестта на рухналите си надежди, под бремето на своите въжделения, които бяха по-скоро излъгани, отколкото унищожени. Този гениален човек, заставен от необходимостта да мълчи, сам се осъждаше и представляваше наистина трагична картина, която би трогнала и най-безчувствения човек. Самият Пиеркен гледаше с известно чувство на уважение този лъв в клетка, чиито очи бяха изпълнени с потисната сила, бяха станали спокойни от прекомерна скръб, мрачни от прекомерна светлина. Неговите погледи сякаш искаха милостиня, за която устата не смееше да помоли. Понякога светкавица проблясваше по това изпито лице, което се оживяваше от замисъла на някой нов опит. После, обхождайки дневната, погледът на Балтазар се спираше на мястото, където жена му бе умряла, сълзи се стичаха като жарки пясъчни зрънца от пустинята на неговите зеници, станали огромни от напрегнат размисъл, и главата му се отпускаше на гърдите. Той бе повдигнал света като Титан и сега светът се стоварваше, още по-тежък, върху неговата гръд. Тази гигантска мъка, тъй мъжествено понасяна, оказваше въздействие върху Пиеркен и Еманюел. Понякога те се вълнуваха дотолкова, че им се приискваше да дадат на този човек сумата, необходима за няколко поредици от опити — тъй голяма убедителност има у гения! И двамата разбираха как госпожа Клаес и Маргерит са могли да хвърлят милиони в тази бездна, но разумът скоро спираше поривите на сърцето и тяхното вълнение се изразяваше само в утешения, които още повече огорчаваха този Титан, поразен от гръм. Клаес не говореше за по-голямата си дъщеря, не се безпокоеше нито от нейното отсъствие, нито от липсата на писма до него и до Фелиси. Когато Солис и Пиеркен го питаха за новини от нея, той изглеждаше раздразнен. Предчувствуваше ли, че Маргерит действува срещу него? Унизен ли се усещаше, загдето се е отказал от бащинските си права в полза на своето дете? По-малко ли я обичаше, откакто тя бе взела ролята на бащата, а той — на детето? Може би много от тези причини и много от тези неизразими чувства, които преминават като облаци в душата, допринасяха за неизречената немилост, на която той осъждаше Маргерит. Колкото и достойни да са известните и неизвестни велики хора, сполучили или несполучили в своите начинания, те имат своите недостатъци, чрез които се свързват с човечеството. Тяхното нещастие е двойно, защото страдат от своите качества не по-малко, отколкото от своите недостатъци, и на Балтазар предстоеше да свикне с болката от нараненото си самолюбие. Така че животът му и вечерите, по време на които четиримата прекарваха заедно без Маргерит, бяха живот и вечери, белязани от скръб, изпълнени с не особено приятни преживявания. Това бяха безплодни дни, приличащи на изсушени равнини, където все пак се среща по някое и друго цвете, — редки утешения. Тяхната атмосфера изглеждаше замъглена в отсъствието на най-голямата дъщеря, която беше станала душата, надеждата и силата на това семейство. Така изминаха два месеца, по време на които Балтазар очакваше търпеливо. Маргерит се върна в Дуе, придружавана от стария си чичо, който остана при тях, вместо да се върне в Камбре, без съмнение, за да подкрепи със своя авторитет някой преврат, замислен от племенницата му. Завръщането на Маргерит беше малък семеен празник. Нотариусът и господин дьо Солис бяха поканени на вечеря от Фелиси и Балтазар. Когато пътническата кола спря пред вратата на къщата, тези четирима души излязоха да посрещнат пътниците с голяма радост. Маргерит изглеждаше щастлива, че отново вижда бащиното огнище, очите й се насълзиха, когато прекоси двора, за да влезе в дневната. Обаче, когато целуваше баща си, милувките й на дъщеря не бяха лишени от някаква задна мисъл, тя се изчерви като виновна съпруга, която не умее да се преструва. Погледът й си възвърна цялата чистота, когато се спря на господин дьо Солис, от когото сякаш черпеше сила да довърши онова, което бе замислила тайно. Докато се хранеха, въпреки веселостта, която оживяваше лицата и разговора, бащата и дъщерята се разглеждаха един друг с недоверие и любопитство. Балтазар не зададе никакви въпроси на Маргерит относно нейния престой в Париж, без съмнение, за да запази бащиното си достойнство. Еманюел дьо Солис подражаваше на тази сдържаност. Но Пиеркен, който беше свикнал да знае всички тайни на семейството, каза на Маргерит, прикривайки любопитството си под фалшиво добродушие:

— Е, скъпа братовчедке, вие сигурно видяхте много неща в Париж, представленията…

— Нищо не видях в Париж — отвърна тя, — аз не ходих там, за да се забавлявам. Дните минаваха тъжно за мен, нямах търпение да се върна в Дуе.

— Ако не бях се разсърдил, тя нямаше да дойде дори в операта, където при това й беше скучно! — каза господин Конинкс.

Вечерта беше натегната, всеки се чувствуваше притеснен, усмихваше се неловко или се стремеше да прояви онази престорена веселост, под която се крият действителни безпокойства. Маргерит и Балтазар бяха завладени от неопределени, но жестоки страхове, които потискаха сърцата им. Колкото повече времето напредваше, толкова повече настроението на дъщерята и бащата се влошаваше. Понякога Маргерит се опитваше да се усмихне, но нейните жестове, погледи, звукът на гласа й издаваха живо безпокойство. Господата Конинкс и дьо Солис сякаш знаеха причината на нейното скрито вълнение, и, както изглеждаше, се опитваха да я насърчават с многозначителни погледи. Балтазар бе засегнат, задето са го оставили настрана от някакво решение и от някакви действия, извършени заради него. Неусетно той се отделяше от своите деца и от своите приятели, запазвайки мълчание. Маргерит сигурно щеше да му разкрие какво е решила по отношение на него. За един възрастен човек, за един баща, това положение беше непоносимо. Достигнал възрастта, когато човек не прикрива нищо от децата си, когато размахът на идеите и мислите дава сила на чувствата, естествено бе да става все по-мрачен, замислен и наскърбен, като виждаше, че наближава моментът, в който щеше да загуби всичките си права. Тази вечер съдържаше в себе си една от онези кризи на душевния живот, които могат да бъдат обяснени само с помощта на образи. Облаците и гръмотевичната буря се сгъстяваха по небето, хората в полето се смееха; на всекиго му беше топло, усещаше наближаването на бурята, поглеждаше нагоре и продължаваше пътя си. Господин Конинкс пръв отиде да си легне и бе придружен до стаята си от Балтазар. През това време Пиеркен и господин дьо Солис си тръгнаха. Маргерит се сбогува много любезно с нотариуса; тя не каза нищо на Еманюел, но му стисна ръката и му отправи нежен поглед. После отпрати Фелиси и когато Клаес се върна в дневната, намери дъщеря си сама.

— Мили татко — заговори тя с разтреперан глас, — аз напуснах къщата поради тежките обстоятелства, при които се намираме. След голямо напрежение и след като преодолях неизказани трудности, сега се връщам с известни шансове за спасение за всички. Благодарение на твоето име, на влиянието на чичо и на покровителството на господин дьо Солис, ние получихме за теб едно място на данъчен агент в Бретан. Казват, че то осигурява осемнайсет до двайсет хиляди франка годишно. Нашият чичо даде нужния залог… Ето писмото за твоето назначение — добави тя, като извади някакъв документ от чантата си. — Твоето оставане тук, през годините на лишения и жертви, които ни предстоят, би било непоносимо. Баща ни трябва да остане в положение, почти равностойно на онова, при което е живял винаги. Няма да ти искам нищо от твоите доходи, ще си ги използуваш както намериш за добре. Само ще те моля да помниш, че ние нямаме нито стотинка рента и че всички ще живеем с онова, което Габриел ще ни дава от своята издръжка. Градът няма да знае нищо за този отшелнически живот. Ако би останал при нас, ти би бил пречка за средствата, които ще употребим, сестра ми и аз, за да се опитаме да възвърнем заможността на този дом. Злоупотреба ли е това с властта, която ми даде, за да ти дам възможност сам да си възстановиш състоянието? След няколко години, ако желаеш, ще станеш главен данъчен агент.

— Значи, Маргерит — тихо каза Балтазар, — ти ме изпъждащ от моята къща…

— Не заслужавам такъв упрек — отвърна дъщерята, като сдържаше силното вълнение на сърцето си. — Ти ще се върнеш между нас, щом бъдеш в състояние да живееш в родния си град по начин, който ти подхожда. Освен това, татко, нали имам твоята дума? — добави тя хладно. — Ти трябва да ми се подчиняваш. Чичо остана, за да те отведе в Бретан, тъй че няма да пътуваш сам.

— Няма да отида! — провикна се Балтазар, като стана. — Нямам нужда от ничия помощ, за да възстановя богатството си и да платя онова, което дължа на децата си.

— Така ще бъде по-добре — подхвана Маргерит, без да се смути. — Само ще те моля да размислиш върху нашето положение, което ще ти обясня накратко. Ако останеш в тази къща, твоите деца ще излязат от нея, за да те оставят господар тук.

— Маргерит!

— Освен това — продължи тя, без да дава вид, че забелязва раздразнението на баща си — трябва да уведомим министъра за твоя отказ, да му съобщим, че не приемаш едно доходно и почтено място, което въпреки усилията и връзките ние нямаше да получим, ако няколко банкноти от по хиляда франка не бяха умело поставени от чичо в ръкавицата на една дама…

— Да ме напуснете!

— Или ти ще ни напуснеш, или ние ще избягаме от теб. Ако бях твое единствено дете, щях да направя същото, което направи майка ми, без да се оплаквам от съдбата си, такава, каквато ти ми я налагаш. Обаче сестра ми и двамата ми братя няма да умрат от глад или от отчаяние край теб — обещах това на онази, която умря ей тук — и тя посочи леглото на майка си. — Криехме от теб своите мъки, страдахме мълчаливо, но днес нямаме вече сили за това. Ние не сме на ръба на пропаст, ние сме на нейното дъно, татко! За да излезем оттам, не ни е достатъчна само смелост, нужно е също така нашите усилия да не бъдат непрестанно осуетявани от капризите на една страст…

— Мои скъпи деца! — провикна се Балтазар, като грабна ръката на Маргерит. — Аз ще ви помагам, ще работя, ще.

— Ето начинът за това — отвърна тя, като му протегна министерската заповед.

— Но начинът, който ми предлагаш, за да възвърна богатството си, е много бавен! Ти ме караш да загубя плодовете от десетгодишен труд и огромните средства, вложени в моята лаборатория. Там — каза той, като посочи таванското помещение — са всичките наши източници.

Маргерит се опъти към вратата с думите:

— Татко, ти ще избереш!

— Ах, дъще, ти си много непреклонна! — отвърна той и седна в едно кресло, докато тя излизаше.

На следващата утрин Маргерит узна от Льомюлкиние, че господин Клаес бил излязъл. Тази обикновена вест я накара да побледнее и тревогата й беше тъй видима, че старият камериер добави:

— Бъдете спокойна, госпожице. Господинът каза, че ще се върне в единайсет часа за обяд. Той не си е лягал да спи. В два часа сутринта още беше прав в дневната и се взираше през прозорците към покрива на лабораторията. Аз чаках в кухнята, виждах го, той плачеше, той е наскърбен. Ето най-сетне месец юли, през време на който слънцето е годно да обогати всички ни и ако вие пожелаете…

— Стига! — каза Маргерит, отгатвайки всички мисли, които биха могли да хрумнат на баща й.

И наистина с Балтазар беше станало нещо, което е характерно за всички домоседи. Животът му, тъй да се каже, зависеше от местата, към които се беше приобщил; мисълта му, завинаги свързана с лабораторията и с къщата, ги правеше тъй необходими за него, както е борсата за някой спекулант, за когото празничните дни са загубени дни. Тук бяха неговите надежди, тук се спускаше от небесата единствената атмосфера, от която дробовете му можеха да черпят жизнено необходимия му въздух. Това свързване с хора и предмети, тъй могъщо у слабохарактерните, става почти тиранично у хората на науката и на изследванията. Да напусне своята къща, означаваше за Балтазар да се откаже от науката, от проблема си, означаваше да умре.

Маргерит беше извънредно развълнувана, докато седнаха да се хранят. В паметта й бе възкръснала сцената, когато Балтазар бе поискал да се самоубие, и тя се боеше да не би отчаяното положение на баща й да намери трагична развръзка. Тя се разхождаше насам-натам из дневната и потреперваше при всяко изскърцване на вратата. Най-сетне Балтазар се прибра. Докато той прекосяваше двора, Маргерит се взря в лицето му с безпокойство, но видя само израза на мрачна скръб. Щом влезе в дневната, тя се приближи към него, за да го поздрави. Той нежно я прегърна през кръста, притисна я до сърцето си, целуна я по челото и прошепна в ухото й:

— Отидох да си взема паспорт.

Гласът, примиреният поглед, жестът на баща й — всичко разкъсваше сърцето на нещастната девойка, която извърна глава, за да прикрие сълзите си. Като не можеше да ги сдържа, най-сетне отиде в градината и се върна след като бе поплакала на воля. По време на обяда Балтазар беше весел като някой съвсем задоволен човек.

— Значи ще заминем за Бретан, братовчеде? — обърна се той към господин Конинкс. — Винаги съм имал желание да видя тоя край.

— Там се живее евтино — отвърна старият чичо.

— Напуска ли ни татко? — извика Фелиси.

Влезе господин дьо Солис, който водеше Жан.

— Ще го оставите днеска при нас — каза Балтазар, като настани своя син до себе си, — заминавам утре и искам да се сбогувам с него.

Еманюел погледна Маргерит, която наведе глава. Този ден беше мрачен, всички изпитваха тъга и потискаха някакви мисли или сълзи. Не ставаше дума за отсъствие, а за заточение. Всички освен това инстинктивно чувствуваха колко унизително беше за един баща на възрастта на Балтазар да признае на всеослушание своите поражения, като приеме назначение и напусне семейството си. Само той беше на висотата на положението и изглеждаше, че приема с благородство тази форма на покаяние заради прегрешенията, породени от увлечението на гения. Когато вечерта измина, а бащата и дъщерята останаха сами, Балтазар, който през целия ден бе проявявал нежност и обич, както по време на хубавите дни на своя патриархален живот, протегна ръка на Маргерит и я попита със своеобразна нежност, примесена с отчаяние:

— Доволна ли си от твоя баща?

— Ти си достоен за него! — отвърна Маргерит, като му показа портрета на Ван Клаес.

На другата сутрин Балтазар, последван от Льомюлкиние, се изкачи в своята лаборатория, сякаш за да се сбогува с надеждите, които го бяха вдъхновявали. Господарят и камериерът се спогледаха и очите им бяха изпълнени с меланхолия, когато влязоха в таванското помещение, което щяха да напуснат, може би завинаги. Балтазар се загледа в машините, около които мисълта му бе блуждала тъй дълго и всяка от които беше свързана със спомена за някакво изследване или някакъв опит. Натъжен, той нареди на Льомюлкиние да изпразни съдовете от всички газове и опасни киселини, да отдели веществата, чието съприкосновение би могло да предизвика избухвания. Докато вземаше тези мерки, той изпитваше горчиви съжаления, каквито изживява някой осъден на смърт, преди да се изкачи на ешафода.

— Ето един опит, чийто резултат, обаче, трябва да бъде изчакан — каза той, като се спря пред капсула, в която се виждаха двете жици на една волтова батерия. — Ако този опит можеше да успее, ех, каква мисъл! Тогава моите деца нямаше да изпъдят от къщата си бащата, който би хвърлил диаманти в краката им… Ето една смес от въглерод и сяра — добави той, говорейки сам на себе си, — в която въглеродът играе ролята на положително електризирано тяло; кристализацията трябва да започне на отрицателния полюс; и в случай на разлагане въглеродът би кристализирал…

— Да, то ще стане точно така! — каза Льомюлкиние, прехласнат от възхищение пред своя господар.

— Освен това — продължи Балтазар след кратко мълчание — сместа е подложена на въздействието на тази батерия, която може да…

— Ако господинът желае, аз ще засиля действието й…

— Не, не, трябва да се остави както е. Покоят и времето са насъщни условия за кристализацията!…

— Тогава нека да си стои колкото й трябва, тая кристализация — каза камериерът.

— Ако температурата спадне, въглеродният сулфат ще кристализира — продължи Балтазар, като изразяваше разпокъсано неясните мисли, които в неговото съзнание образуваха завършен замисъл, — обаче въздействието на батерията влияе на известни условия, които не познавам… Би трябвало да се следи това… Възможно е… Но какво съм се увлякъл, вече не става дума за химия, драги мой, ние трябва да отидем да събираме данъци в Бретан…

Клаес бързо напусна помещението и слезе, за да закуси за последен път със семейството. Присъствуваха също Пиеркен и господин дьо Солис. Балтазар бързаше да свърши своята научна агония, сбогува се с децата си и се качи в колата, заедно с чичото, цялото семейство го изпрати до външната врата. Там Маргерит го целуна и се притисна към него в отчаяна прегръдка. В отговор той й прошепна на ухото: „Ти си добра дъщеря и никога няма да ти се сърдя за това!“ После тя прекоси двора, скри се в дневната, коленичи на мястото, където майка й бе умряла, и почна горещо да се моли на Бога да й даде сили да се справи с тежките задължения на новия си живот. Тя се чувствуваше вече подкрепена от един вътрешен глас, който сякаш изразяваше одобрението на майка й, когато нейната сестра, нейният брат, Еманюел и Пиеркен влязоха. Те бяха изпратили с поглед колата, чак докато се беше скрила от очите им.

— Сега, госпожице, какво ще правите? — каза Пиеркен.

— Ще спася нашия дом — отвърна просто тя. — Ние притежаваме около хиляда и триста арпана във Вение. Моето намерение е да ги разчистим, да ги разпределим на три ферми, да изградим постройките, необходими за бъдещата работа, и да ги дадем под наем. Вярвам, че след няколко години, след много икономии и търпение, всеки от нас — тя показа сестра си и брат си — ще има по една ферма от четиристотин и няколко арпана, която би могла да дава един ден към петнайсет хиляди франка рента. Брат ми Габриел за сметка на това ще си запази тази къща и онова, което вече е вложено в облигации. После ще можем да върнем на татко неговото имущество, освободено от всякакви задължения, като употребим нашите приходи за изплащане на дълговете му.

— Добре, скъпа братовчедке — каза нотариусът, удивен от разбирането на деловите въпроси, с което говореше Маргерит, както и от нейния хладен ум, — обаче на вас ще ви трябват повече от двеста хиляди франка, за да разчистите земята, да построите фермите и да купите добитък… Откъде ще вземете тази сума?

— Тук започват моите затруднения — отвърна тя, поглеждайки ту към нотариуса, ту към господин дьо Солис, — не смея да я поискам от чичо, който вече плати гаранцията за татко!

— Вие имате приятели! — се провикна Пиеркен, който изведнъж си бе дал сметка, че госпожиците Клаес все още са „девойки с по петстотин хиляди франка всяка“…

Еманюел дьо Солис загледа нежно Маргерит; за свое нещастие, Пиеркен остана нотариус и посред ентусиазма си. Той добави:

— Аз ви ги предлагам тия двеста хиляди франка!

Еманюел и Маргерит се посъветваха с поглед, който беше същинско откровение за Пиеркен. Фелиси пък силно се изчерви от щастие, че братовчед й проявява щедрост, каквато тя би желала. Тя погледна към сестра си, която веднага отгатна, че по време на нейното отсъствие горкото момиче се е полъгало по баналните ухажвания на Пиеркен.

— Ще ми плащате само пет на сто лихва — продължи той. — Ще ми се издължите, когато искате, и ще ми дадете ипотека върху вашите земи. Но бъдете спокойни, няма да има нужда да ми плащате за всичките договори, освен това ще ви намеря подходящи фермери и ще уредя всичко друго безплатно, за да ви помогна като роднина.

Еманюел направи знак, с който подканваше Маргерит да откаже, но тя беше твърде заета да следи промените в изражението на сестра си и не го забеляза. След кратко мълчание тя погледна иронично нотариуса и му каза, за голяма радост на господин дьо Солис:

— Вие наистина сте добър роднина и аз не съм очаквала друго от вас, но петпроцентовата лихва би отдалечила твърде много нашето освобождение, затова ще изчакам пълнолетието на брат си и ще продадем неговата рента.

Пиеркен прехапа устни, Еманюел леко се усмихна.

— Фелиси, мила, заведи Жан в колежа, Марта ще те придружи — каза Маргерит. — Жан, миличък, бъди послушен, не си късай дрехите, ние не сме достатъчно богати, за да ти купуваме толкова често нови! Хайде, върви и се учи добре.

Фелиси излезе с брат си.

— Братовчеде и вие господине, вие сигурно сте идвали да навестявате баща ми, докато мен ме нямаше? Благодаря ви за този израз на приятелство. Не се съмнявам, че бихте направили същото и за две нещастни момичета, които ще имат нужда от съвети. Нека да се разберем по този въпрос… Когато съм тук, ще ви приемам винаги с най-голямо удоволствие; но когато Фелиси бъде сама вкъщи заедно с Жозет и Марта, няма нужда да ви казвам, че тя не бива да се вижда с никого, било то и с някой стар приятел и най-предан роднина. При обстоятелствата, в които се намираме, нашето поведение трябва да се придържа към безукорна строгост. Сега ние за дълго ще трябва да се посветим на труд и самота.

Последва мълчание, което трая няколко минути. Еманюел, потънал в съзерцание на Маргерит, изглеждаше като ням; Пиеркен не знаеше какво да каже. Нотариусът се сбогува със своята братовчедка, изпълнен с ярост срещу самия себе си: беше разбрал, че Маргерит обича Еманюел и че самият той се е държал като същински глупак.

„Ама че работа! Драги Пиеркен — каза си той на улицата, — който ти каже, че си същинско говедо, би имал право. Какъв глупак съм! Имам дванайсет хиляди ливри рента извън текущите ми приходи, без да се смята наследството на чичо ми Де Ракетс, на когото съм единствен наследник и което всеки ден може да удвои имуществото ми (в края на краищата, аз не му пожелавам да умре, той е пестелив!), и стигнах до позора да искам лихви от госпожица Клаес! Сигурен съм, че те двамата ми се присмиват сега. Не бива вече да мисля за Маргерит! Не. В края на краищата Фелиси е едно нежно и добро малко момиче, което повече ми подхожда. Маргерит има железен характер, тя би искала да се разпорежда с мен и би се разпореждала! Хайде, да бъдем щедри, да не се проявяваме чак толкова като нотариуси! Разбира се! Ще се заема да обичам Фелиси и само на това ще държа!… Тъй, разбира се! Тя ще има ферма с четиристотин и трийсет арпана земя, която в даден момент ще дава между петнайсет и двайсет хиляди рента, защото земята във Вение е добра. Нека след това умре и горкият ми чичо! Ще продам кантората си и ето ме човек с пет-де-сет хи-ля-ди лив-ри рен-та. Съпругата ми е от рода Клаес, аз съм свързан със знатни фамилии. По дяволите! Ще видим тогава дали разните Куртвил, Магаленс, Саварон дьо Саварюс ще отказват да посещават един Пиеркен-Клаес-Молина-Нурхо! Ще бъда кмет на Дуе, ще получа орден, ще мога да стана депутат, ще имам всичко… Да, Пиеркен, мое момче, дръж се здраво, стига вече глупости, още повече че, честна дума, Фелиси… госпожица Фелиси Ван Клаес те обича.“

Когато двамата влюбени останаха сами, Еманюел протегна ръка на Маргерит, която не можа да се стърпи и сложи в нея своята. Те се изправиха едновременно и тръгнаха към своята пейка в градината. Но още преди да излязат от дневната, той не можа да устои на своята радост и с разтреперан от вълнение глас каза на Маргерит:

— Аз имам триста хиляди франка за вас!…

— Как? — провикна се тя. — Нима горката ми майка ви е поверила още?… Не… Как?

— О, Маргерит, което е мое, не е ли и ваше? Нали вие за първи път казахте за нас?

— Скъпи Еманюел! — каза тя, като стисна ръката му, която все още държеше.

И вместо да отиде в градината, тя се отпусна на креслото.

— Всъщност аз би трябвало да ви благодаря, защото приемате.

— Този миг, любими, изкупва много мъки и ни приближава към щастливо бъдеще! Да, приемам твоите пари — добави тя и на устните й заигра ангелска усмивка, — знам как да ги направя мои.

Тя погледна портрета на Ван Клаес сякаш за да го призове като свидетел. Младежът, който гледаше очите на Маргерит, не забеляза как тя свали от пръста си един момински пръстен и съзря жеста й едва когато чу следните думи:

— Посред нашите, големи нещастия се появява едно щастие. Поради безгрижието си, моят баща ме е оставил свободна да разполагам със себе си — и тя му подаде пръстена, — вземи го, Еманюел! Майка ми те ценеше много, тя би те избрала.

Еманюел се просълзи, побледня, хвърли се в нейните крака и каза, като на свой ред подаде пръстена, който носеше винаги:

— Ето сватбената халка на моята майка! Моя Маргерит — добави той, като целуна нейния пръстен, — няма ли да получа и друг залог освен този?

Тя се наведе, за да поднесе челото си на неговите устни.

— Уви, мили мой, дали не постъпваме лошо? Защото ще се наложи да чакаме още много дълго.

— Чичо ми казваше, че обожанието е всекидневният хляб на търпението, говорейки за християнина, който обича Бога. Аз мога да те обичам така, отдавна вече те смесвам с Бога във всичко: аз ти принадлежа, както принадлежа на него.

Те останаха известно време потънали в най-нежна екзалтация. Това беше искреното и спокойно избликване на едно чувство, което, подобно пълноводен извор, се лееше на малки неспирни струи. Събитията, които бяха разделяли двамата влюбени, представляваха повод за меланхолия, но тя сега направи щастието им още по-ярко. Тя му придаде известна острота, присъща на мъката. Според тях Фелиси се върна твърде рано. Еманюел, ръководен от възхитителния такт, който позволява на влюбените всичко да отгатват, остави двете сестри сами. Преди това той бе разменил с Маргерит един поглед, в който тя можеше да види колко много му струва тази дискретност. С него той изрази колко жадува за тъй дълго мечтаното щастие, осветено сега от сгодяването на сърцата им.

— Ела, моя малка сестричке — каза Маргерит, като прегърна Фелиси.

После тя я отведе в градината. Двете седнаха на пейката, на която всяко поколение беше доверявало своите любовни думи, своите скръбни въздишки, своите мечти и размишления. Въпреки радостния тон и усмивката на своята сестра, Фелиси изпитваше вълнение, приличащо на страх. Маргерит я хвана за ръка и усети, че тя трепери.

— Госпожице Фелиси — зашепна по-голямата сестра, като се наведе към ухото й, — аз чета във вашата душа. Пиеркен е идвал често, докато ме нямаше, идвал е всяка вечер, говорил ви е нежни думи и вие сте му вярвали…

Фелиси се изчерви.

— Не се оправдавай, мила — продължи Маргерит, — толкова естествено е да се обича! Може би твоята нежна душа ще промени малко природата на братовчеда; той е егоист, но е почтен човек и изглежда, че неговите недостатъци ще са от полза за твоето щастие. Той ще те обича като най-хубава своя собственост, ще представляваш част от неговото имущество. Прости ми тези думи, мила, но ти ще поправиш лошия му навик да вижда навсякъде само интереси, като го научиш да се вслушва и в сърцето.

Фелиси можа само да целуне сестра си.

— При това — добави Маргерит — той е богат. Семейството му е от най-изтъкнатата и най-стара буржоазия. Но нима аз бих се противопоставила на твоето щастие, дори и ако би желала да го търсиш у някой по-беден човек?

Фелиси прошепна:

— Мила сестрице!

— О, да, ти можеш да се довериш на мен! — извика Маргерит. — Какво по-естествено от това да споделяме тайните си?

След тези думи двете девойки наистина си казаха всичко. Маргерит вече беше придобила разбиране за тези чувства. Когато вникна докрай в сърцето на Фелиси, тя й каза:

— Добре, нека да проверим дали братовчедът те обича наистина, тогава…

— Остави това на мен — отвърна Фелиси, смеейки се, — аз имам образец.

— Немирница! — и Маргерит я целуна по челото.

Пиеркен принадлежеше към този род мъже, които виждат в брака задължения, изпълнение на обществени норми и средство за прехвърляне на собственост; на него му беше безразлично дали ще се ожени за Фелиси или за Маргерит, щом едната и другата носеха еднакво име и еднаква зестра. Но въпреки всичко това той успя да забележи, че и двете бяха, както сам той се изразяваше, романтични и сантиментални момичета — две прилагателни, употребявани от бездушните хора като подигравка с качества, които природата посява със скъперническа ръка из браздите на човечеството. Нотариусът без друго си беше казал, че с вълците трябва да се вие. На следния ден той дойде при Маргерит, отведе я загадъчно в малката градина и започна да говори за чувства, понеже това беше една от клаузите на примитивния договор, предшествуващ според законите на света нотариално заверения договор.

— Драга братовчедке, ние невинаги сме били на едно и също мнение относно средствата за достигане до щастливо уреждане на вашите работи. Но днес вие трябва да признаете, че винаги съм бил ръководен от голямо желание да ви бъда полезен. Е добре, вчера аз провалих моите предложения, поради една съдбоносна привичка, която ни дава нашият дух на нотариуси, нали разбирате?… Сърцето ми не беше съучастник в тази глупост. Аз наистина ви обичах, но хората като мен имат известна прозорливост и скоро забелязах, че не съм ви по вкуса. Грешката е моя! Друг се беше оказал по-ловък от мен. Е добре, сега идвам да ви кажа най-чистосърдечно, че действително обичам сестра ви Фелиси. И така, смятайте ме за свой брат! Вземайте от кесията ми, колкото ви е необходимо! Хайде, колкото повече вземете, толкоз повече ще ми докажете приятелството си. Аз съм на ваше разположение, изцяло без лихви, разбирате ли? Нито по дванайсет, нито по четвърт на сто. Достатъчно ми е да се покажа достоен за Фелиси. Простете ми за моите недостатъци, те се дължат само на характера на работата ми; сърцето ми е добро и по-скоро бих се хвърлил в реката, отколкото да не направя жена си щастлива.

— Това е хубаво, братовчеде! Но бъдещето на сестра ми зависи от нея и от нашия баща.

— Знам това, скъпа братовчедке, но вие сте майка за цялото семейство и аз не държа на нищо толкова, колкото на това — вие да прецените намеренията ми.

Този начин на изразяване достатъчно добре характеризират почтения нотариус. По-късно Пиеркен се прочу със своя отговор на военния комендант на Сент Омер, който го бе поканил на някакво военно тържество. Отговорът гласеше: „Господин Пиеркен Клаес дьо Молина-Нурхо, кмет на града Дуе, кавалер на Почетния легион ще бъде същият, който ще вземе участие… и т.н.“

Маргерит прие настояванията на нотариуса, но само по отношение на всичко, което засягаше неговата професия, за да не компрометира с нищо нито своето женско достойнство, нито бъдещето на сестра си, нито волята на баща си. Още същия ден тя повери своята сестра на Жозет и Марта, които тялом и духом се бяха посветили на младата си господарка, като подпомагаха нейните планове за икономии. Маргерит веднага замина за Вение, където започна своята дейност, умело насочвана от Пиеркен. Предаността бе възприета и пресметната в съзнанието на нотариуса като една добра сделка; за него грижите и усилията, които полагаше в този случай, представляваха нещо като спестяване, което той не се опитваше да отбегне. Преди всичко се постара да спести на Маргерит труда по разчистване и разработване на земите. Той влезе във връзка с трима синове на богати фермери, които желаеха да се устроят самостоятелно, съблазни ги с изгледите, предлагани от плодородието на земята и успя да сключи сделка с тях за трите ферми, които щяха да бъдат създадени. Фермерите нямаше да плащат през първите три години, на четвъртата се задължаваха да изплатят десет хиляди франка наем, до шестата — по дванадесет хиляди и по петнадесет хиляди през следващите години. Освен това те се задължаваха да разчистят земите, да направят насажденията и да купят добитък. Докато се изграждаха постройките, фермерите се заеха с подготовка на земята. Четири години след заминаването на Балтазар, Маргерит беше вече почти възстановила имуществото на брат си и сестра си. Двеста хиляди франка стигнаха за изплащане на всички постройки. Нито помощ, нито съвети липсваха на тази храбра девойка, която си спечели възхищението на целия град. Маргерит надзираваше строежите, изпълнението на продажбите и всичко останало със здравия разум и активността, присъщи на жените, когато са ръководени от голямо чувство. Още на петата година тя можа да отдели тридесет хиляди франка, получени от доходи от фермите, заедно с рентата на брат си и полученото от бащините й имоти, за освобождаване от ипотеките и за възстановяване на щетите, причинени в къщата от страстта на Балтазар. Оттам нататък тежестта почваше да намалява, поради постепенното изплащане на лихвите. Освен това Еманюел дьо Солис постави на разположение на Маргерит сто хиляди франка, които оставаха от чичовото му наследство и които той не беше употребил. Той прибави към тях двадесетина хиляди франка свои спестявания. И така, след изтичане на три години, откакто бе поела всичко в ръцете си, тя можа да изплати значителна част от дълговете. Този живот, изпълнен със смелост, лишения и преданост, продължи пет години без никакви отстъпления. Всичко се увенчаваше с успех под ръководството и влиянието на Маргерит.

Габриел стана инженер — строител на мостове и пътища. Подпомаган от своя чичо, той бързо забогатя при прокопаването на един канал. Хареса се на своята братовчедка госпожица Конинкс, която бе обожавана от баща си и бе една от най-богатите наследнички в двете Фландрии. През 1824 година имотите на Клаес вече бяха напълно свободни от задължения, а къщата на улица Париж бе изцяло възстановена. Пиеркен поиска ръката на Фелиси от Балтазар, докато господин дьо Солис направи същото за Маргерит.

В началото на месец януари 1825 година Маргерит и господин Конинкс заминаха, за да доведат бащата изгнаник. Всички настоятелно искаха неговото завръщане и той си даде оставката, за да се върне сред семейството, чието щастие щеше да бъде увенчано от неговото присъствие. Маргерит често бе изразявала съжаление, че не може да попълни празните места в галерията и в салоните за гости, за да бъде всичко както преди в деня на бащиното й завръщане. В нейно отсъствие Пиеркен и господин дьо Солис влязоха в заговор с Фелиси и подготвиха за Маргерит една изненада, която щеше да позволи на малката сестра в известен смисъл да участвува при възстановяването на дома Клаес. И двамата купиха за Фелиси множество хубави картини, които й подариха, за да украси галерията. На господин Конинкс беше хрумнала същата идея. Искаше му се да изрази на Маргерит задоволството си от нейното благородно поведение и от предаността, с която тя изпълнява завета на майка си. Ето защо бе изпратил петдесетина от своите най-хубави картини и няколко от онези, които на времето Балтазар бе продал, тъй че галерията Клаес бе изцяло попълнена.

Маргерит много пъти бе ходила да вижда баща си, придружавана от сестра си или от Жан. Всеки път тя бе го намирала променен, но от последното й посещение насам старостта бе почнала да се проявява у Балтазар с ужасяващи симптоми. За тяхната сила допринасяше безсъмнено и скъперническият му начин на живот. По-голямата част от своя доход той използуваше за извършване на опити, които винаги излъгваха надеждите му. Въпреки че беше само на шестдесет и пет години, той изглеждаше на осемдесет. Очите му бяха дълбоко хлътнали, веждите — побелели, само няколко косъма оставаха на главата му; оставяше брадата си да расте, а когато тя много почваше да му пречи, сам я изрязваше с ножица; беше прегърбен като стар лозар; облеклото му, в безпорядък, бе придобило мизерен вид, който го правеше отблъскващ. Въпреки че някаква силна мисъл оживяваше това едро лице, чиито черти вече не личаха под бръчките, втренчеността на погледа, отчаяният вид и постоянното безпокойство у него говореха за невменяемост или по-скоро за всички форми на невменяемост, взети заедно. У Балтазар ту се появяваше надежда, която му придаваше израз на маниак ту нетърпението да открие час по-скоро тайната го изпълваше с ярост; после изведнъж гръмък смях издаваше лудост; накрая, през по-голямата част от времето най-пълна отпадналост съчетаваше всички отсенки на неговата страст в студената меланхолия на идиота. Колкото и краткотрайни и недоловими да бяха тези изражения за страничния наблюдател, те бяха, за нещастие, твърде осезателни за онези, които познаваха един Клаес, прекрасен в добрината си, с възвишен характер и хубаво лице, от когото оставаха само редки проблясъци. Остарял и преуморен от постоянните издирвания като господаря си, Льомюлкиние поне не бе се изразходвал в постоянно умствено напрежение. Неговото лице представляваше странна смесица от загриженост и възхищение към господаря, от което човек лесно можеше да се заблуди: въпреки че изслушваше всяка негова дума с уважение, че следеше и най-малките му движения със своеобразна нежност, той се грижеше за учения като майка за своето дете, често дори можеше да изглежда като негов покровител, защото наистина го покровителствуваше във всекидневието на живота, за което Балтазар никога не мислеше. Тези двама старци, увлечени от една идея, изпълнени с вяра в действителността на своята мечта, движени от един и същ порив, представляваха ужасяваща и същевременно трогателна картина. Единият сякаш беше обвивката, а другият — душата на тяхното общо съществуване. Когато Маргерит и господин Конинкс пристигнаха, те намериха Клаес настанен в една странноприемница. Неговият заместник не се бе забавил и вече бе заел мястото му.

Въпреки научното си увлечение, Балтазар бе развълнуван от копнеж да види отново своя роден край, къщата и семейството си. Писмото от дъщеря му съобщаваше за щастливи събития; той мечтаеше да увенчае своята дейност с поредица от опити, които най-сетне щяха да доведат до разрешаването на неговия проблем. Ето защо очакваше Маргерит с изключително нетърпение. Девойката се хвърли в прегръдките на баща си, плачейки от радост. Този път тя идваше да получи наградата за един живот, изпълнен със страдания, и опрощението заради своите успехи на добър стопанин. Тя се чувствуваше виновна като великите хора, които посягат на свободите, за да спасят своето отечество. Но като видя баща си, потрепери поради промените, които бяха настъпили у него след последната им среща. Конинкс сподели скритата тревога на своята племенница. Той настоя колкото е възможно по-скоро да отведат стареца в Дуе, където влиянието на родното място можеше да го възвърне към разума и към здравето, като го приобщи към щастливия живот на семейното огнище. След първите излияния, които бяха по-пламенни от страна на Балтазар, отколкото очакваше Маргерит, той прояви изключително внимание към нея: изказа съжаление, че я приема в лошата стая на една странноприемница, осведоми се за нейните вкусове, попита какво би желала да яде с нежната загриженост на влюбен. Отнасяше се към нея като виновен човек, които иска да благоразположи своя съдия. Маргерит познаваше тъй добре баща си, че отгатна причината за тази нежност. Тя предположи, че той може би е направил в града някои дългове, които би желал да изплати преди заминаването си. Известно време продължи да наблюдава баща си и тогава видя разголено човешко сърце. Балтазар беше издребнял. Чувството за собственото му падение, усамотението, на което го осъждаше науката, го бяха направили нерешителен и същинско дете по отношение на всички въпроси, чужди на любимите му занимания. Неговата най-голяма дъщеря бе израснала в очите му: споменът за нейната минала преданост, силата, която бе проявила, съзнанието за властта, която сам й бе отстъпил, богатството, с което тя разполагаше и неизразимите настроения, които го бяха обземали от деня, когато се бе отрекъл от вече компрометираната си бащинска власт — всичко това, без съмнение, беше възвеличавало постепенно нейния образ. Конинкс сякаш не представляваше нищо за Балтазар — той забелязваше само дъщеря си и мислеше само за нея. Боеше се от нея както някои слабохарактерни мъже се боят от съпругите си, които ги превъзхождат и са ги подчинили. Когато я погледнеше, Маргерит с болка долавяше в очите му израз на страх като у дете, което се чувствува виновно. Благородната девойка не можеше да съчетае величествения и ужасяващ израз на тази глава, опустошена от науката и усилената работа, от една страна, с виновната усмивка и наивното раболепие, които, от друга страна, се по явяваха по лицето на Балтазар. Тя се чувствуваше наранена от контраста между това величие и теза падение и реши да използува цялото си влияние, за да възвърне достойнството на баща си за тържествения ден, когато той отново ще се появи между своите. Преди всичко тя използува миг, през който бяха останали сами, и му прошепна:

— Дължиш ли нещо тук?

Балтазар се изчерви и отговори притеснено:

— Не знам, но Льомюлкиние ще ти каже. Той знае по-добре от мен какво е положението.

Маргерит повика камериера и почти несъзнателно сравни лицата на двамата старци.

— Желае ли господинът нещо? — попита Льомюлкиние.

Маргерит, изтъкана от гордост и благородство, с болка забеляза по тона и държането на камериера, че се е установила неподходяща фамилиарност между баща й и другаря в неговите занимания.

— Значи, татко не може без вас да направи сметка на своите дългове тук?

— Господинът дължи…

При тези думи Балтазар направи на камериера си съучастнически знак, който Маргерит долови. Той се почувствува унизен.

— Кажете ми колко всичко дължи баща ми!

— Тук господинът дължи хиляда екю на един аптекар, който ни доставяше сода, олово, цинк и реактиви.

— Това всичко ли е? — запита Маргерит.

Балтазар кимна утвърдително на Льомюлкиние, който, като омагьосан от господаря си, отвърна:

— Да, госпожице.

— Добре, ще ви ги дам.

Балтазар радостно целуна дъщеря си и кача:

— Ти си същински ангел за мен, мое дете.

Той въздъхна с облекчение и погледът му сякаш вече беше по-малко тъжен; но въпреки това Маргерит лесно забеляза по лицето му признаци на дълбоко безпокойство и си помисли, че тези хиляда екю навярно представляват само най-належащия дълг, причинен от лабораторията.

— Татко, бъди откровен — каза тя, докато той я вземаше на коленете си, — дължиш ли още нещо? Кажи ми, върни се в своя дом, без да остава у тебе някаква причина за тревога сред общата радост.

— Скъпа Маргерит — отвърна той и взе ръцете й, целувайки ги с изящество, сякаш спомен от младостта му, — ще ми се караш ли?…

— Не.

— Наистина ли? — и той не можа да сдържи жест на детинска радост. — Значи, мога всичко да ти кажа, ги ще платиш?…

— Да — каза тя, едва сдържайки напиращите си сълзи.

— Е добре, дължа… ох, не смея!…

— Но хайде, кажи ми, татко!

— Много е.

Тя сплете ръце с отчаяние.

— Дължа трийсет хиляди франка на фирмата Проте и Шифрьовил.

— Трийсет хиляди франка — повтори тя. — Това са моите спестявания, но аз с радост ще ти ги дам — добави тя, като го целуна почтително по чедото.

Той скочи, прегърна дъщеря си и я завъртя из стаята, повдигайки я като дете, после отново я върна на креслото и извика:

— Скъпо мое дете, ти си същинско съкровище! Вече бях като мъртъв. Онези ми написаха три заплашителни писма и искаха да ме преследват, мен, благодарение на когото спечелиха цяло състояние…

— Татко — тъжно каза Маргерит, — значи, ти продължаваш да търсиш?

— Продължавам! — каза той с усмивка на луд. — Аз ще намеря, ще видиш!… Ако знаеш докъде сме стигнали вече!

— Кои сме?…

— Говоря за Мюлкиние, той почна да ме разбира и отлично ми помага… Горкият, толкова ми е предан!

Влизането на Конинкс прекъсна техния разговор Маргерит направи знак на баща си да мълчи, от страх да не падне в очите на чичото. Тя беше ужасена от пораженията, нанесени на тази интелигентност, погълната от разрешаването на един може би неразрешим проблем. Балтазар, който навярно не беше в състояние да види нищо извън своите пещи, не можеше да си даде сметка, че имотите му са освободени от задължения. На следния ден те заминаха за Фландрия.

Пътуването беше достатъчно дълго, за да може Маргерит да узнае нещо повече за отношенията между нейния баща и Льомюлкиние. Но все пак положението оставаше неясно за нея. Дали камериерът се бе възползувал от предимството, което някои необразовани хора съумяват да си осигурят над най-възвишени умове, понеже се чувствуват необходими и които, от отстъпка на отстъпка, умеят да вървят към пълно господство с постоянството, давано от една натрапчива мисъл? Или господарят изпитваше към камериера си онази привързаност, която се ражда от навика и прилича на отношението на работника към сечивото, с което създава блага, или на арабина към коня, комуто дължи освобождението си? Маргерит съсредоточи вниманието си върху някои подробности, за да вземе своето решение, тъй като желаеше да освободи Балтазар от едно унизително иго, ако наистина съществуваше такова. Минавайки през Париж, те останаха там няколко дни. Тя изплати дълга на баща си и помоли търговците да не изпращат нищо в Дуе, без предварително да са я уведомили за поръчките на Клаес. Убеди баща си да смени дрехите си и да почне да се грижи за облеклото си както подхожда на човек от неговия кръг. Това физическо възстановяване възвърна на Балтазар известно достойнство, което беше добър подтик за промяна в настроението. Скоро дъщеря му, предварително зарадвана при мисълта за изненадите, които го очакват в собствената му къща, реши да продължат пътуването към Дуе.

На три левги от този град Балтазар видя дъщеря си Фелиси на кон, придружена от двамата си братя, Еманюел, Пиеркен и най-близките приятели на трите семейства. Пътуването не можеше да не отвлече химика от обичайните му мисли, видът на Фландрия подействува на сърцето му. Когато съгледа веселото шествие, образувано от семейството и приятелите, той изпита тъй силно вълнение, че очите му се навлажниха, а гласът затрепери; после тъй пламенно разцелува децата си, че зрителите на тази сцена бяха покъртени до сълзи. Когато видя отново дома си, той побледня, скочи от пътническата кола с пъргавината на младеж, вдъхна въздуха на двора с наслада и почна да разглежда и най-малките подробности с удоволствие, което се изразяваше в движенията му; тялото му се поизправи и лицето се подмлади. Когато влезе в дневната, разплака се, виждайки точността, с която дъщеря му беше възпроизвела продадените старинни сребърни свещници. По това можеше да се съди, че щетите са поправени изцяло. Великолепен обед бе поднесен в трапезарията. Нейните етажерки бяха попълнени със сребърни и ценни предмети, чиято стойност беше най-малкото равна на онези, които се намираха там някога. Въпреки че този семеен обяд трая дълго, времето едва стигна за разказите, които Балтазар искаше да чуе от всяко дете. Завръщането му подобри неговото настроеше дотолкова, че можа да се приобщи към щастието на семейството и да се прояви като истински баща. Обноските му си възвърнаха предишното благородство. В първия миг той изцяло се отдаде на радостта от притежанието, без да се пита с какви средства си е възвърнал всичко загубено. Ето защо удоволствието му беше пълно. След като обядът завърши, четирите деца, бащата и Пиеркен нотариусът минаха в дневната. Балтазар не без безпокойство видя книжата, които някакъв писар беше донесъл върху една маса, след което бе останал пред нея, сякаш за да асистира на своя патрон. Децата седнаха, а изненаданият Балтазар остана прав пред камината.

— Това е отчет за настойничеството, който се дава от господин Клаес пред неговите деца — заговори Пиеркен. — Сигурно няма да е много забавно — добави той, като се засмя, както правят нотариусите, които обикновено се опитват да говорят шеговито по най-сериозни въпроси — но се налага на всяка цена да го изслушате.

Въпреки, че обстоятелствата оправдаваха тези думи, господин Клаес, чиято съвест му припомняше миналото, ги прие като упрек и присви вежди. Писарят започна да чете. Изумлението на Балтазар нарастваше постоянно. В документа се казваше най-напред, че имуществото на съпругата му, в момента на смъртта й, е възлизало на около един милион и шестстотин хиляди франка. По-нататък, след подробен отчет, в последна сметка излизаше, че всяко от нейните деца ще получи полагаемия му се дял. Резултатът беше такъв, какъвто би се получил под грижите на един добър и старателен баща на семейство. Оказваше се, че къщата е освободена от всякакви ипотеки, че Балтазар се намира в дома, който му принадлежи и че поземлените му имоти са също на негово пълно разположение. След като различните актове бяха подписани, Пиеркен представи разписките за взетите по-рано назаем суми, както и документите, удостоверяващи ликвидирането на всички ипотеки. В този миг Балтазар, който си възвръщаше едновременно честта на човек, живота на баща и уважението като гражданин, се отпусна в едно кресло. Той се огледа за Маргерит. Тя бе проявила присъщата на жените деликатност и бе излязла по време на четенето, за да провери дали всичките й указания за празника са изпълнени. Всеки от членовете на семейството разбра какво вълнуваше стареца в момента, в който леко навлажнените му очи я търсеха. В нейно лице всички сега виждаха същински ангел, изпълнен със сила и светлина. Габриел отиде да я извика. Щом чу стъпките й, Балтазар изтича да я прегърне.

— Татко — прошепна тя в подножието на стълбището, където старецът бе я грабнал в прегръдките си, — моля те, не накърнявай с нищо свещения си авторитет. Благодари ми пред цялото семейство, че добре съм осъществила твоите намерения и по този начин бъди единственият автор на доброто, което е могло да стане тук.

Балтазар вдигна очи към небето, после погледна дъщеря си и скръсти ръце. В настъпилото мълчание лицето му придоби изражение, каквото децата не бяха виждали у него от десет години насам. Той каза:

— Защо не си тук, Пепита, за да се възхищаваш от нашето дете!

После силно прегърна Маргерит, без да може да добави нито дума, и се върна при всички.

— А сега ще трябва да прочетем брачните договори — каза Пиеркен, като погледна часовника. — Но това вече не е моя работа, тъй като законът ми забранява да документирам онова, което засяга мои близки или самия мен. Ще ме замести господин Рапарлие.

В този миг започнаха да пристигат приятелите на семейството, поканени на вечерята в чест на завръщането на господин Клаес и на сключването на браковете. В същото време слуги донасяха сватбените подаръци. Броят на гостите бързо нарасна. Събраното общество се отличаваше с внушителност поради достойнствата на поканените, и с красота, поради богатството на тоалетите. Трите семейства, които се събираха заради щастието на своите деца, бяха пожелали да си съперничат по великолепие.

За кратко време дневната се изпълни с прекрасни подаръци, каквито се правят на годеници. Злато струеше и искреше навсякъде. Раздиплените платове кашмирените шалове, огърлиците и другите скъпоценности предизвикваха еднакво искрена радост у онези, които ги даваха и у онези, които ги получаваха. Тази почти детинска радост се беше изписала по всички лица, тъй че стойността на прекрасните подаръци беше забравена и от най-равнодушните, които обикновено са заети да я пресмятат. Скоро започна церемонията, която се спазваше в семейство Клаес при подобни тържествени случаи. Само бащата и майката трябваше да седнат, останалите оставаха прави на известно разстояние от тях. В лявата част на дневната, откъм страната на градината застанаха Габриел Клаес и госпожица Конинкс, по-нататък господин дьо Солис и Маргерит, нейната сестра и Пиеркен. На няколко крачки от трите двойки, Балтазар и Конинкс, единствените седнали участници в тържеството, заеха места в две кресла, близо до нотариуса, който заместваше Пиеркен. Жан стоеше прав зад баща си. Двадесетина елегантно облечени жени и неколцина мъже, подбрани измежду най-близките роднини на семействата Пиеркен, Конинкс и Клаес, кметът на Дуе, който щеше да извърши бракосъчетанието, дванадесетте свидетели, определени измежду най-преданите приятели на трите семейства, в числото на които беше първият президент на кралския двор, всички, дори и свещеникът от черквата Сен Пиер, останаха прави и образуваха внушителна група откъм двора. Тази почит, отдавана от всички събрани на бащинството, което в този миг излъчваше кралско величие, изпълваше цялата картина с антично обаяние. В течение на последните шестнадесет години това беше единственият момент, по време на който Балтазар забрави за търсенето на абсолютното. Нотариусът господин Рапарлие отиде при Маргерит и сестра й, за да се осведоми дали всички поканени са пристигнали. След утвърдителния отговор, той се върна на мястото си и посегна към брачния договор на Маргерит и на господин дьо Солис, който трябваше да бъде прочетен най-напред. Тъкмо тогава вратата на дневната се отвори и се показа Льомюлкиние с лице, пламнало от радост:

— Господине, господине!

Балтазар погледна отчаяно Маргерит, направи й знак и я отведе в градината. Между присъствуващите настъпи смут.

— Не смеех да ти го кажа, дете мое — заговори бащата, — но след като направи толкова за мен, ще ме спасиш и от това ново нещастие. Льомюлкиние ми даде на заем двайсет хиляди франка — всичките си спестявания, за да направя един последен опит, който не сполучи. Сигурно нещастникът идва да си ги иска, като е разбрал, че отново съм богат; дай му ги веднага. Мой ангеле, ти му дължиш баща си, защото само той единствен ме утешаваше при моите неудачи, той единствен ще вярва в мен. Без него положително щях да умра…

— Господине, господине! — викаше Льомюлкиние.

— Какво има? — попита Балтазар, като се обърна.

— Един диамант!

Клаес веднага се върна в дневната като забеляза един диамант в ръката на своя камериер, който му прошепна съвсем тихо:

— Отидох в лабораторията…

Химикът, който бе забравил всичко друго, погледна стария фламандец и този поглед означаваше: „Ти пръв си отишъл в лабораторията!“

— И намерих — продължи камериерът — този диамант в капсулата, свързана с батерията, която оставихме да прави своето; и тя го е направила, господине! — добави той като посочи един осмостенен диамант, чийто блясък привличаше изумените погледи на всички.

— Деца мои, приятели мои — заговори Балтазар — извинете моя стар служител, извинете и мен… Това ще ме накара да полудея. Една случайност, станала през последните седем години е довела, без мен, до откритие, което търся от шестнайсет години насам. Как? Не зная. Да, бях оставил въглероден сулфат под въздействието на волтова батерия, чието влияние трябваше да бъде следено всеки ден. Е, добре, по време на моето отсъствие, Божието могъщество се е проявило в моята лаборатория, без да мога да установя как! Не е ли ужасно това? Проклето изгнание! Проклета случайност! Уви, ако аз бях проследил тази продължителна, тази бавна, тази внезапна, не знам как да я нарека, кристализация, трансформация, това чудо, сега моите деца щяха да бъдат още по-богати. Въпреки че това не е решението на проблема, над който аз работя, поне първите лъчи на моята слава щяха да заблестят над страната ни. А този момент, тъй светъл поради радостта на пашите чувства, щеше да бъде още по-бляскав, огрян от слънцето на науката!

Всички мълчаха пред този човек. Мъката изтръгваше от него думи, които сякаш нямаха край. Тяхната дълбока искреност ги правеше възвишени.

Изведнъж Балтазар потисна своето отчаяние дълбоко в себе си, спря величествен поглед върху присъствуващите, взе диаманта и го поднесе из Маргерит, като се провикна:

— Той ти принадлежи, ангел мой.

После с жест отпрати Льомюлкиние и каза на нотариуса:

— Да продължим.

Тези думи предизвикаха у всички онази тръпка, която в някои роли Талма умееше да изтръгва от притихналите зрители. Балтазар седна на мястото си, като си прошепна:

— Днес трябва да бъда само баща.

Маргерит го чу, пристъпи, грабна ръката на баща си и почтително я целуна.

— Никой не е бил тъй велик — каза Еманюел, когато избраницата му се върна край него, — никой не е бил тъй могъщ. Всеки друг би полудял от това.

След като трите договора бяха прочетени и подписани, всички побързаха да разпитат Балтазар за начина, по който се е образувал този диамант; но той не можеше да обясни странното явление. Погледна към таванското помещение и го посочи с яростен жест:

— Да, ужасната сила, дължаща се на движението на възпламенената материя, която, без съмнение, е създала металите и диамантите, се е проявила тук случайно, за миг.

Един от хората, които обичат да намират обяснение на всичко промълви:

— Явно е, че тази случайност е съвсем естествена — горкият човек е забравил някой истински диамант. Само той е оцелял от толкова изгорени…

През това време Балтазар се обърна към своите приятели:

— Да забравим това, моля ви да не ми говорите за него днес!

Маргерит хвана под ръка баща си, за да отидат в апартаментите на предната къща, където ги очакваше разкошно празненство. Когато влезе в галерията след всички свои гости, той я видя попълнена с картини и украсена с редки цветя.

— Картини! — провикна се той — Картини… И няколко от старите наши картини!

Той се спря, челото му се помрачи, за миг стана тъжен и усети цялата тежест на своите прегрешения, измервайки обсега на вътрешното си унижение.

— Всичко това е твое, татко — каза Маргерит, като отгатна чувствата, които вълнуваха душата на Балтазар.

— Ти си ангел, от когото небесните души трябва да се възхищават! — провикна се той. — Колко пъти ще връщаш живота на баща си?

— Нека да няма никакъв облак по челото ти и никаква тъжна мисъл в сърцето ти — отвърна тя. — Така ще бъда възнаградена най-добре. Сетих се за Льомюлкиние, мили татко. Малкото, което ти ми каза за него, ме кара да го уважавам и трябва да призная, че съм го подценявала досега. Недей да мислиш за дълга си към него, той ще остане при теб като предан приятел. Еманюел има спестени около шейсет хиляди франка, ние ще ги дадем на Льомюлкиние. След като ти е служил тъй добре, този човек трябва да бъде щастлив до края на живота си. Недей да се безпокоиш за нас! Еманюел и аз ще живеем спокойно и приятно без разкош, така че можем да се лишим от тази сума, докато ни я върнеш.

— Ах, дъще моя, не ме напускай никога! Бъди винаги провидението на баща си…

Влизайки в апартаментите за гости, Балтазар ги намери възстановени и мебелирани също тъй великолепно, както някога. Скоро поканените се събраха в голямата трапезария на приземния етаж. На всяко стъпало от главното стълбище, което водеше към нея, имаше разцъфнали дръвчета. Възхитителни прибори от сребро, подарени от Габриел на баща му, привлякоха всички погледи. Разкошът на масата беше такъв, че се стори изключителен на най-важните личности в един град, в който луксът беше традиция. Прислужниците на господин Конинкс, на Клаес и на Пиеркен поднасяха великолепната вечеря. Льомюлкиние стоеше зад господаря си. Заобиколен от роднини, приятели, от лица, озарени от буйна и искрена радост, Балтазар изпита дълбоко вълнение. Всички замлъкнаха, както се случва при голяма радост или при голяма мъка.

— Мили деца — провикна се той, — вие сте приготвили пиршество по случай завръщането на блудния баща!

С тези думи ученият сам произнесе присъдата си и може би попречи на другите да го осъдят по-тежко. Те бяха произнесени тъй благородно, че всеки се трогна и избърса сълзите си. Но това беше последната проява на меланхолия, неусетно радостта придоби онзи шумен и оживен характер, който е присъщ на семейните празненства. След вечеря дойдоха всички останали градски първенци — започна бал, който отговаряше на традиционното великолепие в дома Клаес.

Трите сватби станаха наскоро и дадоха повод за празненства, балове и пиршества, които за няколко месеца увлякоха стария Клаес в светския живот. Големият му син се настани близо до Камбре в имението на Конинкс, който не искаше да се разделя от дъщеря си. Госпожа Пиеркен също трябваше да напусне бащината си къща и да се настани в хубавата сграда, построена специално от Пиеркен. Там тя заживя аристократично, защото той бе продал своята кантора, а чичо му наскоро бе починал, завещавайки му бавно натрупваните си съкровища. Жан замина за Париж, където трябваше да довърши своето образование.

И така, семейство Солис единствено остана при бащата, който им отстъпи задната къща и се настани на втория етаж на предната. Маргерит продължи да бди на материалните интереси на Балтазар, подпомогната в тази приятна грижа от Еманюел. Благородната девойка получи от ръцете на любовта най-завидната корона: короната, сплитана от щастието, чийто блясък е поддържан от постоянството. И наистина, не би могло да се намери друга двойка, която по-точно да отговаря на представата за онова пълно, взаимно и чисто щастие, за което мечтаят всички жени. Бракът между тези две същества, които бяха проявили такава смелост пред изпитанията на живота и които тъй свято се бяха обичали, предизвика у всички в града почтително възхищение. Доста време преди това господин дьо Солис бе назначен за главен инспектор на университета. Той се отказа от своята длъжност, за да може по-добре да се наслаждава на щастието и за да остане в Дуе. Там всички ценяха тъй много способностите му и неговия характер, че името му беше предварително включено в списъка на избраниците за депутати и оставаше само да навърши необходимата възраст. Маргерит, която се бе показала тъй силна пред изпитанията, отново стана нежна и любяща жена, когато настъпи щастието. Клаес изглеждаше дълбоко замислен през цялата тази година. Но въпреки че направи редица не особено скъпо струващи опити, съобразени с приходите му, той сякаш пренебрегваше своята лаборатория. За да разведрява баща си, Маргерит поднови предишните привички на дома Клаес и всеки месец устройваше семейно празненство, на което присъствуваха семействата Пиеркен и Конинкс. Освен това тя приемаше висшето общество на града в определен ден на седмицата и това нейно „кафе“ стана едно от най-известните. Въпреки че често бе разсеян, Клаес присъствуваше навсякъде. За да направи удоволствие на голямата си дъщеря, той дотолкова си възвърна качествата на светски човек, че децата му повярваха в отказ от по-нататъшни занимания с неговия проблем. Така изминаха три години.

През 1828 година Еманюел трябваше да отиде в Испания поради настъпилите благоприятни за него обстоятелства. Между него и богатствата на дома дьо Солис бе имало три многобройни разклонения на семейството. Но въпреки това жълтата треска, старостта, безплодието и всички прищевки на съдбата се събраха, за да направят Еманюел, макар и последен по ред, наследник на родовите титли и богати владения. Благодарение на една от онези случайности, които изглеждат невероятни само в книгите, домът дьо Солис бе придобил и графството Нурхо. Маргерит не искаше да се разделя със съпруга си, който трябваше да остане в Испания, докато се уредят работите му; освен това, тя беше любопитна да види замъка Каза-Реал, в който майка й беше прекарала детинството си, а също и Гренада, града-люлка на семейството дьо Солис. Тя замина, като повери къщата на предаността на Марта, на Жозет и на Льомюлкиние, които бяха свикнали да водят домакинството. Маргерит предложи на Балтазар да ги придружи в Испания, но той отказа, като се позова на напредналата си възраст. Обаче множество изследвания, замислени отдавна, които трябваше да осъществят най-сетне неговите надежди, бяха истинската причина за този отказ.

Граф и графиня дьо Солис и Нурхо останаха в Испания по-дълго, отколкото бяха очаквали. Там Маргерит роди дете. Към средата на 1830 година те се намираха в Кадис, откъдето смятаха да заминат за Франция, като минат през Италия. Получи се обаче писмо, в което Фелиси съобщаваше тъжни новини на сестра си. За осемнадесет месеца баща им се бил разорил напълно. Габриел и Пиеркен били принудени да дават всеки месец известна сума на Льомюлкиние за всекидневните разходи на домакинството. Старият камериер още веднъж пожертвувал имуществото си заради своя господар. Балтазар не искал да приема никого и не пускал дори и децата си при себе си. Жозет и Марта били починали. Кочияшът, готвачът и другите от прислугата последователно били освободени. Конете и колите били продадени. Въпреки че Льомюлкиние пазел най-пълно мълчание относно работите на своя господар, по всяка вероятност и хилядата франка, давани месечно от Габриел Клаес и от Пиеркен, били използувани за опити. Малкото покупки, правени от камериера на пазара, карали да се предполага, че двамата старци се задоволяват само с най-необходимото. Най-сетне, за да не допуснат да бъде продадена бащината къща, Габриел и Пиеркен плащали лихвите на заемите, сключени от Клаес срещу гаранция от недвижими имоти. Никое от децата му не можело да повлияе на този старец. Седемдесетгодишен, той проявявал невероятна енергия при изпълнението на всичките, дори и най-абсурдните свои желания. Може би Маргерит единствена би могла отново да му въздействува и Фелиси умоляваше сестра си да се върне по-скоро; тя се опасяваше, че Балтазар е подписал някои полици. Габриел, Конинкс и Пиеркен, ужасени от упоритостта на тази лудост, която бе погълнала безрезултатно близо седем милиона, били решили да не плащат дълговете на господин Клаес. Това писмо промени намеренията на Маргерит и тя се отправи по най-късия път към Дуе. Разбира се, нейните спестявания и новото й богатство позволяваха още веднъж да покрие дълговете на баща си. Но тя желаеше нещо повече — да изпълни завета на майка си и да не допусне Балтазар да умре в безчестие. Наистина само тя можеше да въздействува достатъчно върху стареца, та да му попречи в неговото разрушително дело при тази възраст, при която не може да се очаква плодотворен труд от отслабените способности. Но нейното желание беше да го направлява, без да го засяга, за да не повтори случая с децата на Софокъл, ако баща й е наближил научната цел, заради която бе пожертвувал толкова много.

Господин и госпожа дьо Солис пристигнаха във Фландрия през последните дни на месец септември през 1831 година и се озоваха в Дуе една сутрин. Спряха пред къщата на улица Париж и Маргерит я намери затворена. Въпреки ожесточеното чукане, никой не отвори. Един търговец излезе от дюкяна си, след като бе застанал на прага, привлечен от шума на колите на господин дьо Солис и придружаващите го. Навред по прозорците се показваха любопитни. Те не искаха да изпуснат завръщането на едно семейство, обичано от целия град, както и събитията, които можеха да се очакват в дома Клаес при пристигането на Маргерит. Търговецът каза на камериера на граф дьо Солис, че старият Клаес е излязъл преди около половин час. Без съмнение, Льомюлкиние разхождаше своя господар покрай градската стена. Маргерит изпрати да потърсят ключар, за да отвори вратата. Тя искаше да избегне неприятната сцена, която би могла да се получи, ако баща й, както й беше писала Фелиси, откаже да я пусне в къщата. През това време Еманюел отиде да търси стареца, а камериерът на дьо Солис изтича да се обади на господин и госпожа Пиеркен. Най-сетне вратата бе отворена. Маргерит влезе в дневната, за да остави багажа си, и потрепери от ужас, като видя напълно оголените стени. Сякаш пожар бе опустошил къщата. Великолепната ламперия, изработена от Ван Хюизиум, и портретът на прадядото бяха продадени — според слуховете — на лорд Спенсър. Трапезарията беше празна, в нея имаше само два тръстикови стола и най-проста маса, върху която Маргерит с ужас видя две чинии, две кани и два сребърни прибора, а на един поднос — костите от пушена херинга, която Клаес и неговият камериер явно току-що си бяха поделили. Набързо тя обходи цялата къща. Навсякъде я посрещна същата отчаяна гледка, същата голота, която царуваше в дневната и трапезарията. Идеята за абсолютното бе преминала навред като унищожителен огън. Цялата мебелировка на бащината й стая се състоеше от легло, един стол и маса, върху която имаше прост меден свещник с остатък от най-долнокачествена свещ. Оголването бе тъй пълно, че нямаше и завеси на прозорците. И най-дребните предмети, които биха могли да имат някаква стойност, чак до кухненските съдове, бяха продадени. Водена от любопитството, което не ни напуска и в нещастие, Маргерит влезе в стаята на Льомюлкиние. И тя беше също тъй оголена като стаята на господаря му. В полуотвореното чекмедже на масата му тя съгледа една разписка, удостоверяваща, че камериерът е заложил часовника си преди няколко дни. Маргерит изтича в лабораторията и видя, че е пълна с научни уреди както в миналото. После отвори своя апартамент: там баща й не беше пипал нищо.

Още с първия поглед дъщерята се обля в сълзи и прости всичко на баща си. Посред тази опустошителна ярост той все пак е бил спрян от бащиното чувство и от признателността, която й дължеше! Това доказателство за нежност, получено в мига, когато отчаянието на Маргерит беше най-силно, даде подтик на една от онези душевни реакции, пред които са безсилни и най-студените сърца. Тя слезе в дневната, за да дочака баща си, изпълнена с тревога и безпокойство. Какъв щеше да го види? Изтощен, болен, отпаднал от гладуването, наложено от гордостта му? Дали е запазил разума си? Сълзи се стичаха от очите й и тя не си даваше сметка за това, докато влизаше в опустошеното светилище. Картината на целия й живот, нейните усилия, нейните безполезни предпазни мерки, нейното детинство, нейната щастлива и нещастна майка, всичко, като се стигне да усмихващия се край нея мъничък Жозеф, всичко се съчетаваше в същинска поема от унищожително униние. Но и най-лошите й очаквания бяха надминати от развръзката, която бе увенчала живота на нейния баща — един живот, едновременно величествен и жалък. Състоянието, в което се намираше господин Клаес, не беше тайна за никого. За срам на хората в Дуе не се намериха поне две великодушни сърца, които да отдадат почит на неговото упорство на гений. За цялото общество Балтазар беше отритнат човек, лош баща, който бе прахосал шест състояния, милиони и който търсеше философския камък през деветнадесетия век — този просветен век, този невярващ век, този… и така нататък. Разпространяваха клевети за него, наричаха го алхимик и подхвърляха в лицето му думите: „Той иска да прави злато!“ Колко възхвали се изказваха по адрес на този век, по време на който, както и през всички останали, талантът издъхва под тежестта на също тъй брутално безразличие, каквото е имало по времето, когато са умрели Данте, Сервантес, Тасо и останалите като тях… Народите разбират гениалните произведения още по-късно дори и от кралете.

Тези схващания неусетно се бяха просмукали от висшето общество на Дуе към буржоазията и от нея — към простолюдието. Седемдесетгодишният химик предизвикваше чувство на дълбоко съжаление у добре възпитаните хора и присмехулно любопитство у народа. Това са двете форми на презрение, в които се изразява познатото Vae Victis^[1], с което масите обсипват великите хора, когато ги виждат в нищета. Мнозина идваха пред дома Клаес и си показваха един на друг розетката на тавана, където бе погълнато толкова злато и бяха изгорени толкова въглища. Когато Балтазар минаваше, хората го сочеха с пръст. Често някой човек от простолюдието или някое дете му подхвърляше думи на насмешка или на съжаление; обаче Льомюлкиние се грижеше да му ги обяснява като възхвали и лесно успяваше да го заблуди. Докато очите на Балтазар си запазваха възвишената яснота, придобита от постоянното занимание с велики мисли, неговият слух беше значително отслабнал. За мнозина селяни, прости и суеверни хора, този старец беше магьосник. Благородният дом Клаес вече се наричаше — из предградията и полето — къща на дявола. Дори и лицето на Льомюлкиние допринасяше за разпространяването на невероятни представи за неговия господар. Когато бедният стар илот^[2] отиваше на пазара за най-насъщните покупки и избираше измежду най-евтиното, той винаги получаваше исканото заедно с някоя и друга обида, изречена със задоволство. Той дори беше доволен, ако не е попаднал на суеверен продавач, който би отказал да му продаде жалките припаси, от страх да не бъде прокълнат поради връзки със слуга на ада. И така, чувствата на целия град бяха враждебни спрямо този велик старец и неговия другар. За това спомагаше и тяхното облекло. По дрехите си те приличаха на бедняци, които нямат с какво да се облекат, но се срамуват да просят. Рано или късно двамата старци можеха да бъдат обидени. Пиеркен чувствуваше, че някой публичен скандал би опозорил името на семейството. Затова той винаги изпращаше двама-трима от своите слуги, които се движеха около тъста му при неговите разходки. Като оставаха на известно разстояние от него, те имаха за задача да го пазят, защото Юлската революция не беше направила народа по-почтителен.

По силата на една от онези случайности, които не се обясняват, Клаес и Льомюлкиние бяха излезли твърде рано тази сутрин и бяха излъгали тайната бдителност на господин и госпожа Пиеркен. Така те се намериха сами в града. На връщане от своята разходка, те поседнаха на слънце върху една пейка на площада Сен Жак. Оттам минаваха деца, които отиваха на училище. Като видяха отдалече двамата беззащитни старци, чиито лица се наслаждаваха на слънцето, децата заприказваха за тях. Обикновено разговорите на децата скоро достигат до смях; от смеха те преминават към лудории, без да влагат жестокост в тях. Първите седем или осем появили се деца останаха на известно разстояние и разглеждаха двете старчески лица, като едва сдържаха смеха си. Те привлякоха вниманието на Льомюлкиние.

— Я гледай, виждаш ли оня, който има глава като коляно?

— Да.

— Е, добре, той е учен от рождение.

— Татко казва, че той прави злато.

— Откъде? Оттук ли го прави? — добави трето момче, като направи не особено приличен жест.

Най-малкият от групата, който носеше пълна кошничка със закуски и тъкмо гризеше един маслен сладкиш, се приближи към пейката и с престорена наивност каза на Льомюлкиние:

— Вярно ли е, господине, че вие правите бисери и диаманти?

— Да, малки умнико — отвърна Льомюлкиние, като се усмихна и го потупа по бузата, — ние ще ти дадем от тях, когато се изучиш повече.

— Ах, господине, дайте и на мен! — се развикаха всички.

Децата се спуснаха като ято птички и заобиколиха двамата химици. До този миг Балтазар бе погълнат в някакво свое размишление. Виковете го стреснаха и той изрази удивлението си с жест, който предизвика всеобщ смях.

— Деца, малко уважение към един велик човек! — каза Льомюлкиние.

— Дръжте ги! — развикаха се децата. — Вие сте магьосници, да, стари магьосници! Магьосници, ей!

Льомюлкиние се изправи и заплаши децата с бастуна си, те се разбягаха, грабвайки камъни и буци кал. Един работник, който закусваше наблизо, видя Льомюлкиние с вдигнат бастун, помисли, че е ударил децата, и ги насърчи със страшните думи:

— Долу магьосниците!

Почувствували подкрепа, децата почнаха да хвърлят своите снаряди, които се посипаха върху двамата старци. В този миг граф дьо Солис се появи на площада, придружен от слугите на Пиеркен. Когато те пристигнаха, децата вече бяха обсипали с кал двамата старци. Ударът беше нанесен. Дотогава всички способности на Балтазар бяха се запазили, благодарение на своеобразното чистосърдечие на учените, у които съсредоточаването към някакво откритие унищожава всякакви други страсти. Като при внезапно просветление, той разбра какво ставаше около него. Грохналото му тяло не можа да издържи на страшната реакция, която бе засегнала най-възвишените му чувства. Той падна парализиран в ръцете на Льомюлкиние. Отнесоха го вкъщи на носилка, заобиколена от двамата му зетьове. Никоя сила не можеше да попречи на простолюдието от Дуе да придружи стареца чак до вратата на неговия дом. Там бяха Фелиси и нейните деца, Жан, Маргерит и Габриел, който, получил известие от сестра си, бе пристигнал от Камбре със своята жена. Страхотна картина представляваше влизането на този старец, който се съпротивляваше по-малко на смъртта, отколкото се боеше от ужаса, че децата му ще разкрият тайната на неговата нищета. Веднага едно легло бе нагласено посред дневната и Балтазар бе обкръжен с грижи. Към края на деня положението му позволяваше да се надяват, че ще оживее. Но въпреки взетите мерки, парализата го остави доста дълго в състояние на вдетиняване. Малко по малко той си възвърна способността да се движи, обаче езикът му остана парализиран. Изглежда, че той беше особено силно засегнат, може би, защото тъкмо там се бе насочила цялата сила на стареца в момента на гнева, когато бе искал да отвърне на децата.

Тази случка предизвика всеобщо негодувание в града. По силата на един все още необяснен закон, който ръководи предпочитанията на масите, това събитие обърна всички в полза на господин Клаес. Изведнъж той стана велик човек, предизвика възхищение и придоби всички чувства, които преди това му бяха отказвани. Всеки хвалеше неговото търпение, силна воля, смелост и гений. Градската управа искаше да накаже всички, които бяха участвували в покушението; но злото вече беше сторено. Семейството Клаес първо пожела да се забрави станалото. Маргерит нареди да мебелират дневната, чиито голи стени скоро бяха покрити с коприна. Няколко дни по-късно, когато старият баща се бе съвзел, той се видя в елегантна обстановка, заобиколен от всичко необходимо за щастлив живот. Той осъзна, че дъщеря му Маргерит навярно се е върнала в мига, в който тя влизаше в дневната. Като я видя, Балтазар се изчерви, очите му се навлажниха, без да потекат сълзи от тях. Той можа да стисне със студените си пръсти ръката на своята дъщеря и вложи в това стискане всички чувства и всички мисли, които вече не можеше да изрече. Имаше нещо свято и тържествено в този миг; това бе сбогуването на все още живия ум, на сърцето, което се оживяваше от признателността. Изтощен от безплодните си усилия, изморен от борбата си с един гигантски проблем и може би отчаян от забвението, което очакваше неговата памет, този исполин скоро щеше да престане да живее. Всичките му деца го заобикаляха с почтително чувство, пред очите му се редуваха картини на изобилие, на богатство, отново пред него бе трогателното щастие на едно хубаво семейство. Обич струеше от погледа му, само чрез него можеше да изразява всичките си чувства; очите му изведнъж придобиха тъй голямо разнообразие от изражения, че сякаш вече имаха свой език от светлина, лесен за разбиране. Маргерит изплати дълговете на своя баща и за няколко дена придаде на дома Клаес модерно великолепие, което отстраняваше всякаква мисъл за упадък. Тя оставаше край леглото на Балтазар, стараеше се да отгатва всичките му мисли и да изпълнява и най-малките му желания. Няколко месеца изминаха в редуване на подобрено и влошено състояние, което отразява борбата между живота и смъртта у старците. Всяка сутрин децата отиваха при него, оставаха през целия ден в дневната, хранеха се край леглото му и излизаха само когато той заспиваше. От всички развлечения, които се опитваха да му доставят, най-голямо удоволствие му правеше четенето на вестниците, които бяха твърде интересни по онова време поради политическите събития. Господин Клаес слушаше внимателно, докато господин Солис четеше на глас близо до него.

Към края на 1832 година Балтазар прекара една извънредно критична нощ. Господин Пиеркен, лекарят бе извикан от болногледачката, изплашена от внезапната промяна у болния. Лекарят реши, че ще трябва да остане при него. Опасяваше се, че всеки миг би могла да настъпи смъртта вследствие вътрешната криза, чиито признаци бяха придобили характер на агония.

Старецът влагаше невероятна сила в своите движения, сякаш за да разкъса обръча на парализата; мъчеше се да говори и раздвижваше езика си, без да издава звуци; пламтящите му очи буквално изстрелваха мисли; сгърчените му черти изразяваха неизмерима мъка; пръстите му се свиваха в отчаяние, потеше се на едри капки. На сутринта децата дойдоха да целунат своя баща с онази нежност, която поради страха от близката смърт става всеки ден все по-силна и по-пламенна; но той не изрази задоволството, което изпитваше винаги в такива мигове. Еманюел, извикан от Пиеркен, побърза да разпечата вестника, за да види дали четенето няма да смекчи малко вътрешната криза на Балтазар. Като разгъна листа, той съзря думите: „Откритие на абсолютното“, които силно го заинтересуваха. Тогава зачете на Маргерит статия, в която се разказваше за някакъв процес по повод продажбата на абсолютното, която извършвал някакъв прочут полски математик. Въпреки че Еманюел четеше съвсем тихо на Маргерит, която го помоли да отмине статията, Балтазар бе дочул всичко.

Умиращият се надигна внезапно, опирайки се на юмруците си, и отправи към ужасените си деца поглед, който ги порази като светкавица. Косите, останали по темето му, се раздвижиха, бръчките му се разтресоха, лицето му се оживи от огнен дух, някакъв полъх премина по него и му придаде незабравимо величие; той вдигна ръка, сгърчена от ярост, и изкрещя с пронизителен глас прочутите думи на Архимед: „Еврика!“ (Аз намерих!) После отново падна върху леглото с тежкия звук на безжизнено тяло; той умря със страхотно стенание и очите му изразяваха, чак до мига, в който лекарят ги затвори, съжалението, че не е успял да завещае на науката разрешението на една енигма, чието було се беше разкъсало твърде късно под костеливите пръсти на смъртта.