Иън Ранкин
Врагът на моя враг (34)

31.

Когато пристигна в болницата сутринта, завари екип от лекари в бяло облекло да се въртят около Сами: едни мереха пулса й, други се вглеждаха в зениците й. Пак монтираха скенер, медицинска сестра се опитваше да постави в ред различно оцветените проводници. Рона изглеждаше бледосива от прекараната безсънна нощ. Щом го зърна, скочи веднага и се впусна към него.

— Сами дойде в съзнание!

Трябваше му цяла секунда да схване думите й. Рона стискаше ръцете му, тресеше ги нетърпеливо.

— Джон, тя отвори очи!

Ребус си проби път до леглото.

— Кога?

— Нощес.

— Защо не се обади?

— Опитвах три-четири пъти — линията ти беше заета. Пробвах телефона и на Пейшънс, но там нямаше никой.

— Какво стана? — Сами му изглеждаше непроменена.

— Просто отвори очи… Не, първо като че ли движеше зеници под затворени клепачи. А после отвори очи!

Ребус усещаше, че пречи на медицинския персонал да си гледа работата. Част от него искаше да изреве: „Ние сме родителите й, дявол да ви вземе!“ Друга част искаше от тях да сторят всичко възможно да я върнат в този свят. Сграбчи Рона за рамото и я отведе в коридора.

— Погледна ли те? Каза ли нещо?

— Само се вторачи в осветлението на тавана. Стори ми се, че ще мигне, но тя само затвори очи и така остана. — Рона се разплака. — Беше като… като че ли я изгубих отново.

Двамата се вкопчиха в отчаяна прегръдка.

— Направила го е вече веднъж — прошепна Ребус в ухото й, — ще го направи пак.

— Така каза и един от лекарите: „Изпълнени сме с надежда“ — така рече. О, Джон, много исках да споделя радостта си с тебе! Исках да го разкажа на всички — на всички!

В същото това време бе потънал до уши в работа: Клейвърхаус, Джак Мортън. А той бе първопричината за състоянието на Сами! Сами и Кандис — две камъчета, пуснати в басейн. А сега вълните се бяха отдалечили толкова от началната точка, че той я бе забравил. Както се случи и след женитбата му: работата го бе погълнала, беше се превърнала в самоцел. В главата му заечаха горчивите думи на Рона: „Ти експлоатираш всяка връзка, до която се добереш!“

„Да се родиш отново.“

— Извинявай, Рона — въздъхна той.

— Ще кажеш ли на Нед? — Тя пак се разплака.

— Хайде да закусим някъде — предложи той. — Цяла нощ ли беше тук?

— Нима бих могла да я оставя?

— Разбирам. — Целуна я по бузата.

— Оня от колата…

— Какво?

Тя го погледна.

— Не ме е грижа за него повече. Не ме интересува кои са били, дали ще ги хванете. Искам само едно: Сами да се върне при нас!

Ребус кимна, отговори, че я разбира. Предложи да плати закуската й. Разговаряше с нея, но в главата му непрекъснато шепнеха, звънтяха, танцуваха неспирен танц думите й: „Не ме интересува кои са били, дали ще ги хванете.“

Както и да ги повтаря, където и да мести логическото ударение, те пак не звучаха като отстъпление.

* * *

Съобщи новината на Нед Фарлоу в полицейското на Сейнт Ленард и го остави разплакан в килията. Фарлоу искаше да отиде до болницата, но Ребус не разреши. Върна се на бюрото си, където го чакаше досието на Кърлежа.

Истинско име: Уилям Андрю Колтън. Досието му започваше от юношеския му период, а сега беше четирийсетгодишен (отпразнувал бе кръглата годишнина в Деня на Гай Фокс). Ребус не беше имал много вземане-даване с него по време на единбургския му период. Изглежда, Кърлежът бе живял в града две години в началото на осемдесетте и се беше върнал в началото на деветдесетте. 1982 година: Ребус беше свидетелствал срещу него в съдебен процес за участие в конспирация — обвиненията бяха отхвърлени. 1983 година: сбиване в кръчма, младеж в кома, а приятелката му е имала нужда от шейсет шева на лицето. Шейсет шева: човек може да изплете чифт ръкавици и с по-малко.

Кърлежът беше работил като бияч, охрана, общ работник. През 1986 година хората от данъчната служба напразно се бяха опитали да го притиснат. Към 1988 година се е подвизавал по Западния бряг, където вероятно попада на Томи Телфорд. Той веднага го оценява по достойнство и го поставя пред вратите на клуба си в Пейсли. Още пролята кръв — още безрезултатни обвинения. Кърлежът живееше омагьосан живот, типът живот, който подлудяваше полицаите по целия свят: свидетелите на простъпките му винаги се оказваха прекалено уплашени, за да свидетелстват срещу него, и се оттегляха или в последния момент отказваха да дадат показания. Кърлежът рядко допускаше влизане в съдебната зала.

Като възрастен бе изтърпял три присъди — общо двайсет и седем месеца — едно нищо при кариера като неговата, която вече навлизаше в четвъртото си десетилетие. Ребус прехвърли отново досието му, после вдигна телефона и набра отдела за криминални разследвания в Пейсли. Оказа се, че колегата, който можеше да му помогне, бил преместен в Мъдъруел. Позвъни там, добра се най-сетне до детектив-сержант Рони Хонигън и му обясни защо го търси.

— Когато човек чете досието на Кърлежа, остава с натрапчивото усещане, че в действителност има много повече от написаното на хартия.

— Прав си… — Хонигън се изкашля. — Но така и не успяхме да съберем доказателства за каквото и да било друго. Казваш, че сега е на юг от границата, така ли?

— Телфорд го е изпратил заедно с друг гангстер в Нюкасъл.

— Човек с криминални наклонности, предпочита да е в движение. Да се надяваме все пак, че ще се застои там. Познавам го като садист без задръжки, истински ужас за всеки нормален човек — без преувеличение. Може би заради това Телфорд го е поднесъл на някой друг: Кърлежът трудно се поддава на контрол. Предполагам, че Телфорд го е пробвал като наемен убиец, Кърлежът не се е оказал подходящ и Телфорд го е изритал от близкото си обкръжение.

— Какво убийство имаш предвид?

— В Еър. Трябва да е било… чакай да помисля… преди четири години, може би. Много наркотици, по-голяма част от тях се разпределят в клуб за танци, не си спомням името му. Не знам какво точно се е случило: може би провал на сделка, може би тъп опит за измама. Каквото и да е било, извън клуба става убийство: някакъв тип остава с половин лице — другата половина е била отнесена вероятно от сатър.

— И полицията реши, че Кърлежът е зад тая история, така ли?

— Разбира се, той имаше алиби, а свидетелите от местопрестъплението, изглежда, бяха масово пострадали от някаква епидемия на временна слепота. Истински заговор.

Нападение с нож пред нощен клуб. Ребус почука замислено с писалка по бюрото си.

— Интересно как се е измъкнал убиецът.

— С мотоциклет. Кърлежът обича мотоциклетите — задължителният шлем е чудесна маскировка.

— Напоследък тук стана нещо подобно. Мотоциклетист нападна наркотърговец пред един от нощните клубове на Телфорд, но уби един от биячите там.

И Кафърти бе заявил, че няма пръст в тая история.

— След като Кърлежът е в Нюкасъл, както казваш…

Да-а — и не се помръдва оттам, изплашен до смърт дори от мисълта да се появи на север. Предупреден от Таравич. Защото Единбург е прекалено опасен… някои могат да го разпознаят.

— Знаеш ли на какво разстояние е Нюкасъл?

— Май на около два часа.

— Едно голямо нищо за добър мотоциклетист. Нещо друго?

— Телфорд пробва Кърлежа и във фургона, но той се провали и там.

— Какъв фургон?

— За сладолед.

Ребус едва не изтърва слушалката.

— Обясни.

— Лесна работа: момчетата на Телфорд продаваха наркотици от фургон за сладолед. Помежду си ги наричаха „специалните от пет лири“. Подаваш банкнота от пет фунта и получаваш вафлена фунийка за сладолед с пластмасово пликче вътре.

Ребус благодари на Хонигън и прекъсна връзката. „Специалните от пет лири“: господин Сладкия и неговите клиенти със страст към сладоледа през всички сезони на годината и по всяко време. И къде се закотвяше Сладкия обикновено през деня? Близо до някое училище! А през нощта е вечно присъствие пред някой от нощните клубове на Телфорд! Специалитетът от пет лири в менюто, Телфорд прибира печалбата си. Новият „Мерцедес“: съдбоносната грешка на Сладкия. Дори за бавните мозъци на хората на Телфорд не е било трудно да схванат, че техният човек ги мами. И Телфорд решава да превърне господин Сладкия в един добър урок.

Разпръснатите парченца от пъзела постепенно лягаха по местата си. Ребус подхвърли химикалка, хвана я и набра друг номер — този път в Нюкасъл.

— Радвам се, че те чувам отново — звънна гласът на Мириам Кенуърти. — Някаква следа от оная млада жена?

— Появи се тук.

— Страхотно.

— До дясното рамо на господин Розовия.

— А-а-а… Не било чак толкова страхотно. Питах се къде ли е отишъл.

— Той едва ли е тук, за да разглежда забележителностите на града.

— Страхувам се, че си прав.

— Заради това те безпокоя.

— М-м-м?

— Чудя се дали между него и атаките с мачете има нещо общо.

— Мачете ли каза? Чакай да помисля… — Настъпи тишина, часовникът взе да отброява прилежно минута след минута и той реши, че линията е прекъснала, когато тя се обади отново. — Тази дума ми напомни нещо. Искам да направя една компютърна справка. — Понесоха се слаби звуци от леко тракане по компютърна клавиатура. Ребус хапеше нетърпеливо долната си устна, едва не си пусна кръв. — Мили Боже, оказах се права! — възкликна възбудено Мириам. — Преди около година е имало сблъсък между враждуващи банди за някакъв имот, такава е поне официалната версия. Истинската причина обаче бе публична тайна: всеки знаеше, че битката е била за територия и наркотици.

— А където става въпрос за наркотици, там е и Таравич, нали?

— Тогава се понесе слух, че и неговите хора са участвали.

— А те използват мачете, така ли е?

— Само един от тях: Патрик Кенет Мойниан, известен надлъж и нашир като Пи Кей.

— Можеш ли да ми го опишеш?

— Ще ти изпратя по факса снимката му. Но междувременно ще ти подам някои данни: висок, едър, къдрава черна коса, черна брада.

Нямаше такъв човек в свитата на Таравич. Двама от най-добрите биячи на Розовия бяха оставени в Нюкасъл в името на безопасността. Ребус вписа Пи Кей като един от нападателите в Пейсли — Кафърти пак остана на чисто.

— Благодаря ти, Мириам. Слушай, за онзи слух…

— Напомни ми.

— Според него Телфорд снабдява Таравич с дрога, а не обратното. Изскочи ли нещо по въпроса?

— Проследихме Розовия и хората му. Две прескачания до континента, но и двамата се върнаха чисти.

— Погрешна схема, така ли?

— И това ни принуди да преразгледаме постановката си.

— Но кой тогава е снабдителят на Телфорд?

— Много бързаш — не сме стигнали още чак дотам.

— Е, благодаря ти отново…

— Хей, не прекъсвай връзката: за какво става въпрос?

— Утринна зора. Успешен ден, Мириам.

Ребус излезе, взе нова чаша кафе и го подслади механично — забеляза грешката си едва когато го преполови. Таравич нападаше Телфорд. Телфорд обвиняваше Кафърти. Предизвиканата война ще унищожи Кафърти и ще отслаби Телфорд. После последният ще осъществи нахлуването при „Маклейн“, но ще го предадат.

И Таравич ще запълни получената празнина. Ето какъв им е планът. Блусбрейкърс: „Двойно пресичане“. Страхотно: насъскай двама съперници един срещу друг и изчакай касапницата да приключи.

Ребус още не бе наясно само каква ще е печалбата. Трябва да е нещо голямо, да си заслужава усилията. Шушне се, че Таравич не купува наркотици от Лондон, а от Шотландия. От Томи Телфорд.

Какво знаеше Телфорд? Какво правеше доставката му на наркотици толкова ценна? Имаше ли нещо общо с „Маклейн“? Ребус купи още едно кафе и не усети как го изпи, гарнирано с три таблетки парацетамол. Измъчваше го познатото усещане, че главата му се пръска. Върна се на бюрото и се опита безуспешно да се свърже с Клейвърхаус. Обади се на пейджъра му и Клейвърхаус реагира почти веднага.

— Във фургона съм — обяви той.

— Трябва да ти съобщя нещо.

— Давай.

Ребус искаше да знае първо какво става — искаше да получи информацията в движение.

— Само на четири очи. Къде си паркирал?

— По-долу от магазина. — В гласа на Клейвърхаус се промъкна подозрение.

— Бял фургон на бояджия?

— Много лоша идея.

— Искаш ли да знаеш до какво се добрах?

— Заинтригувай ме.

— Всичко си ляга на мястото.

Клейвърхаус чакаше повече, но Ребус не подаде. Паузата бе последвана от театрална въздишка: Клейвърхаус преживяваше тежки времена.

— След половин час съм при теб — обяви Ребус, постави слушалката на място и огледа офиса. — Някой тук да има работен комбинезон?

* * *

— М-м-м, хубава маскировка — одобри усилията му Клейвърхаус, когато Ребус се настани с мъка на предната седалка.

Зад волана седеше Ормистън, а пред него зееше гостоприемно пластмасова кутия. От отворения термос с горещ чай, поставен пред волана, се кълбеше пара и покриваше предното стъкло с тънка мрежа миниатюрни водни капчици. Отзад бяха нахвърлени кутии боя, четки и други бояджийски пособия. Към покрива бе закрепена стълба, друга бе опряна на стената, до която бяха паркирали фургона. Клейвърхаус и Ормистън бяха в бели работни комбинезони със стари цветни петна от боя. Ребус едва бе успял да намери син работен комбинезон, тесен в кръста и на гърдите: той веднага разкопча първите няколко копчета, докато се наместваше на седалката.

— Нещо ново?

— Тая сутрин Джак влезе два пъти в магазина — осведоми го Клейвърхаус. — Първия път за цигари и хартия, а после за кутия сок и кифла с пълнеж.

— Той не пуши.

— Прави го заради операцията: чудесно извинение да прескача до магазина от време на време.

— Не е ли подал някакъв сигнал?

— Ти чуваш ли се? Да не би да очакваш от него да развява знамена? — Дъхът на Ормистън вонеше на пастет от риба.

— Не се връзвай, просто попитах. — Ребус хвърли поглед на часовника си. — Някой от вас не иска ли почивка?

— Добре сме и така — парира предложението Клейвърхаус.

— Какво прави Сайобан?

— Пише доклади — захили се Ормистън. — Къде си виждал бояджийка?

— А ти колко къщи си боядисал, Орми?

Клейвърхаус се засмя.

— Е, Джон — намеси се той, — какво имаш за нас?

Ребус им разказа набързо изводите, до които бе стигнал, отбелязвайки нарастващия интерес на Клейвърхаус.

— Смяташ, че Таравич е скроил шапка на Телфорд, така ли? — сумира нещата накрая Ормистън.

Ребус сви рамене.

— Само лично предположение.

— Защо тогава висим тук като паяци? Да ги оставим да се избият един друг.

— Но така няма да стигнем до Таравич — забеляза Клейвърхаус. — Ако е поставил клопка на Телфорд, той лично остава на сухо и в пълна безопасност. Прибираме Телфорд на топло, но всъщност само заменяме един негодяй с друг.

— При това от много по-гаден тип — подаде Ребус.

— Какво?! Да не би Телфорд да е Робин Худ?

— Не, но поне знаем с какво и с кого имаме работа.

— Старците от апартаментите му са направо влюбени в него.

Ребус си спомни за срещата си с госпожа Хедърингтън точно когато тя се подготвяше за Холандия и се оплакваше, че се налага да минава през Инвърнес. На път за Единбург Шода се беше отбил в Инвърнес.

Ребус внезапно избухна в смях.

— Къде е смешното?

Той поклати глава и продължи да се смее, избърсвайки насълзени очи. Всъщност не беше чак толкова смешно, съвсем не.

— Бихме могли да пуснем мухата на Телфорд — защо да не му кажем до какво сме се добрали? — подхвърли Клейвърхаус, вгледан въпросително в Ребус. — Ще го насъскаме срещу Таравич и ще ги оставим да се изядат живи.

Ребус кимна, после пое дълбоко дъх.

— Да, една от възможностите.

— Дай ми друга.

— По-късно — отговори Ребус и отвори вратата.

— Накъде се понесе? — запита Клейвърхаус.

— Налага ми се да летя.