Агата Кристи
Възмездието (21)

I

Мис Кук и мис Бароу дойдоха точно в 8:45 часа. Едната носеше бежова рокля, а другата — маслиненозелена.

По-рано, по време на вечерята, Антея заговори за тези две жени:

— Струва ми се странно това тяхно решение да останат тук.

— О, не мисля така — отговори мис Марпъл. — Според мен то е напълно естествено. Имат много точен план, предполагам.

— Какво разбирате под план? — попита мисис Глин.

— Струва ми се, че винаги са готови за всякакви възможни случки и имат план да се справят с тях.

— Да не би да искате да кажете — попита Антея, — да не би да искате да кажете, че са имали план да се справят с това убийство?

— Ще ми се — каза мисис Глин — да не наричаш смъртта на горката мис Темпъл „убийство“.

— Но, разбира се, че е убийство — възпротиви се Антея. — Само се чудя кой ли е искал да я убие. Може би някоя нейна ученичка, която винаги я е мразела и е искала да си върне за нещо.

— Смятате ли, че омразата може да трае толкова дълго време? — попита мис Марпъл.

— Ами да, струва ми се. Мисля, че човек може да таи омразата си с години.

— Не съм съгласна — каза мис Марпъл. — Омразата умира бързо. Можеш да се мъчиш да я поддържаш изкуствено вътре в себе си, но няма да успееш. Любовта е по-силното чувство — добави тя.

— Смятате ли, че е възможно мис Кук или мис Бароу, или и двете да са извършили това убийство?

— Откъде-накъде? — каза мисис Глин. — Антея! Престани вече! Те са много мили жени!

— Аз пък мисля, че те двете са много тайнствени — възрази Антея. — Какво ще кажеш, Клотилд?

— Може би си права — отговори Клотилд. — Сториха ми се малко неестествени, ако разбираш какво искам да кажа.

— Аз пък мисля, че у тях имаше нещо много зловещо и страшно — каза Антея.

— Въображението ти винаги е било прекалено развито — каза мисис Глин. — Освен това са били на долната пътека, нали? Мис Марпъл трябва да ги е видяла там.

— Не мога да кажа, че съм ги видяла — отбеляза мис Марпъл. — Всъщност аз нямах възможност да го направя.

— Искате да кажете, че…

— Тя не е била там — намеси се Клотилд. — Тя беше тук, в градината ни.

— Но, разбира се. Бях забравила това.

— Беше много приятен, спокоен ден — каза мис Марпъл. — Чувствах се много добре. Утре бих желала отново да се порадвам на онези бели цветове, израсли върху останките от зимната градина край оградата. Онзи ден току-що бяха започнали да цъфтят, а сега вече трябва да са разцъфнали напълно. Много са красиви и ще ми останат като спомен от посещението ми тук.

— Мразя ги — каза Антея. — Искам онази купчина да се махне. Искам отново да построим зимната градина. Ако имахме достатъчно пари бихме го направили, нали Клотилд?

— Няма да се занимаваме повече с това — отговори Клотилд. — Не искам да правим нищо такова. За какво ни е зимна градина сега? Ще трябва да минат години, преди лозите да започнат да дават отново плод.

— Хайде, хайде — намеси се мисис Глин. — Не можем вечно да спорим за това. Да отидем във всекидневната. Гостенките ни ще дойдат всеки момент.

И наистина гостенките им дойдоха много скоро. Клотилд донесе подноса с кафето, напълни чашите и ги поднесе. Най-накрая сложи чаша кафе и пред мис Марпъл. Мис Кук се наведе напред и каза:

— Простете ми, мис Марпъл, но ако бях на ваше място, не бих пила това… Искам да кажа, че не бих пила кафе толкова късно вечер. Няма да спите както трябва.

— Така ли смятате? — попита мис Марпъл. — Но аз съм свикнала да пия кафе вечер.

— Все пак това е много силно и хубаво кафе. Съветвам ви да не го пиете.

Мис Марпъл погледна мис Кук. Лицето й беше напрегнато, русата й, някак неестествена на вид коса бе паднала върху едното й око. Другото намигна едва забележимо.

— Разбирам какво искате да кажете — отговори мис Марпъл. — Може би сте права. Предполагам, че разбирате от диети.

— О, да. Интересувам се от такива неща. Освен това съм карала курсове за медицинска сестра.

— Може би сте права — каза мис Марпъл и бутна чашата с кафе настрана. — Имате ли снимка на това момиче? Верити Хънт, нали това беше името му? Архидяконът ми разказа за нея. Изглежда е бил много привързан към девойката.

— Сигурно е бил — каза Клотилд. — Той много обичаше младите хора.

Тя стана, прекоси стаята и вдигна капака на писалището. Извади оттам една снимка и я занесе на мис Марпъл.

— Това е Верити — каза тя.

— Красиво лице — отбеляза мис Марпъл. — Да, много красиво и необикновено лице. Горкото дете.

— Какви ужасни неща стават в наше време — каза Антея. — Непрекъснато. Момичетата са готови да тръгнат с всякакви момчета и изобщо няма кой да се грижи за тях.

— В наше време момичетата трябва сами да се грижат за себе си — каза Клотилд. — Но нямат никаква представа как да го правят, Бог да им е на помощ.

Тя протегна ръка, за да вземе снимката от мис Марпъл. При това движение, ръкавът й закачи чашата с кафе и я събори на йода.

— О, Боже! — възкликна мис Марпъл. — Заради мен ли стана? Аз ли бутнах ръката ви?

— Не — отговори Клотилд. — Аз я бутнах с ръкава си. Доста е широк. Може би ще предпочетете чаша топло мляко, ако ви е страх да пиете кафе толкова късно вечер?

— О, много мило — отговори мис Марпъл. — Топлото мляко преди лягане действа много успокояващо и винаги помага да спиш добре.

Поговориха още известно време за едно или друго и след това мис Кук и мис Бароу си тръгнаха. Тръгнаха си припряно и разсеяно, защото първо едната, а после другата се върна, за да вземе по нещо забравено. Шал, дамска чанта и носна кърпа.

— Каква суматоха! — каза Антея, когато двете жени най-накрая си отидоха.

— Някак си — каза мисис Глин, — не мога да не се съглася с Клотилд. Тези двете наистина ми се струват неистински, ако разбирате какво искам да кажа.

— Да — съгласи се мис Марпъл. — Аз също съм съгласна с вас. Не изглеждат много истински. Доста се чудих що за жени са. Чудих се защо са дошли на тази екскурзия и дали наистина тя им доставя удоволствие.

— И открихте ли отговорите на тези въпроси? — попита Клотилд.

— Мисля, че да — каза мис Марпъл. — Открих, отговорите на доста въпроси.

— Надявам се, че досега сте се чувствали добре с тази екскурзия? — продължи Клотилд.

— Все пак се радвам, че не продължих — отговори мис Марпъл. — Не мисля, че вече би ми доставяло удоволствие.

— Разбирам ви напълно.

Клотилд донесе чаша топло мляко от кухнята и придружи мис Марпъл до стаята й.

— Желаете ли да ви донеса още-нещо? — попита тя. — Каквото и да е?

— Не, благодаря — отговори мис Марпъл. — Нямам нужда от нищо. Няма нужда дори да разопаковам багажа си, защото съм отделила всичко необходимо в ръчната си чанта. Благодаря. Много мило от ваша страна, че ме поканихте отново да ви гостувам.

— Не бихме постъпили по друг начин, след като получихме писмото на мистър Рафиъл. Той беше много предвидлив човек.

— Да — съгласи се мис Марпъл. — Той беше от хората, които… които мислят за всичко. Имаше добър ум, бих казала.

— Нали беше забележителен финансист…

— Но той мислеше за много неща, не само за финанси — каза мис Марпъл. — Е, добре. Вече се чувствам уморена и ще си легна с удоволствие. Лека нощ, мис Брадбъри-Скот.

— Да ви донеса ли закуската в леглото? Ако предпочитате да не слизате долу?

— Не, не! В никакъв случай не искам да ви притеснявам. Ще сляза долу. Ще изпия чаша чай и ще отида отново да видя онези бели цветя върху останките от лятната градина, толкова са красиви!

— Лека нощ, мис Марпъл — каза Клотилд. — Приятни сънища.

II

Във вестибюла на къщата старият стенен часовник в подножието на стълбите удари два часа. Останалите часовници в къщата не отброиха ударите по същото време, а някои от тях и изобщо не ги отброиха. Да поддържаш толкова много часовници и всичките да се движат в синхрон никак не е лесна работа. В три часа отново се разнесе мекият звън на часовника на партера. През процепа на вратата се процеждаше лъч слаба светлина.

Мис Марпъл седна на леглото и сложи ръка върху електрическия ключ на лампата до себе си. Вратата се отвори много тихо. Сега лампата в коридора беше угасена, но тя чу как меките стъпки влизат в стаята й. Мис Марпъл запали лампата.

А, вие ли сте, мис Брадбъри-Скот — каза тя. — Случило ли се е нещо?

— О — отговори тя, — само дойдох да проверя дали нямате нужда от нещо.

Мис Марпъл я погледна. Клотилд беше с дълга червена роба. „Каква красива жена“ — помисли си мис Марпъл. Косата й очертаваше челото и й придаваше някакъв трагичен вид, вид на героиня от драма. Мис Марпъл отново си спомни гръцката пиеса. Клитемнестра.

— Сигурна ли сте, че нямате нужда от нищо?

— Не, благодаря. Наистина нямам — отговори мис Марпъл. — Боя се — добави тя, сякаш се оправдаваше, — че дори не изпих млякото ви.

— О, скъпа, а защо не го изпихте?

— Помислих си, че няма да ми се отрази добре.

Клотилд стоеше в долния край на леглото и я гледаше.

— Не е здравословно — добави мис Марпъл.

— Какво искате да кажете с това? — попита Клотилд. Гласът и стана рязък.

— Струва ми се, че знаете какво искам да кажа — отговори мис Марпъл. — И сте мислили за това през цялата вечер. Може би и преди това.

— Не зная за какво говорите.

— Така ли? — В гласа на мис Марпъл се появи насмешка.

— Млякото вече е изстинало. Ще отида да ви донеса топло.

Клотилд протегна ръка и взе чашата мляко от нощното шкафче.

— О, не си правете труд — каза мис Марпъл. — Дори и да ми донесете, няма да го изпия.

— Наистина не мога да разбера за какво става дума — каза Клотилд, без да сваля поглед от нея. — Каква чудна жена сте вие, мис Марпъл! Що за човек сте? Защо говорите така? Коя сте вие?

Мис Марпъл свали розовия вълнен шал, с който бе увила главата си — подобен на онзи, който бе носила тогава на острова в Карибско море.

— Някои ме наричаха Немезида — каза тя.

— Немезида? Какво означава това?

— Струва ми се, че знаете — отговори мис Марпъл.

— Вие сте много образована жена. Понякога възмездието се бави дълго време, но винаги в края на краищата идва.

— Но какво говорите?

— Говоря за едно много хубаво момиче, което сте убили — обясни мис Марпъл.

— Което съм убила? Какво искате да кажете?

— Имам предвид Верити.

— И защо според вас съм я убила?

— Защото сте я обичали — отговори мис Марпъл.

— Разбра се, че я обичах. Бях готова да направя всичко за нея. Тя също ме обичаше.

— Преди известно време една жена ми каза, че „любов“ е много страшна дума. Наистина е страшна. Вие сте обичали Верити прекалено много. За вас тя е била всичко на света. За нея вие сте били всичко, докато в живота й не се е появило нещо друго. Влюбила се е в едно момче, в млад мъж. Не особено подходящ, не от най-добрите и направо с лоша биография, но тя го е обичала и е искала да избяга. Да избяга от тежестта на любовта, на вашата любов. Искала е да живее като нормална жена. Да бъде с мъжа, с когото е искала да бъде, да има деца от него… Искала е да се ожени и да бъде щастлива като всеки нормален човек.

Клотилд отиде до един стол, седна и се втренчи в мис Марпъл.

— Значи разбирате много добре.

— Да, разбирам, наистина.

— Това, което казахте, е самата истина. Не мога да го отрека. Няма значение дали отричам или не.

— Наистина няма — каза мис Марпъл. — В това сте много права.

— Давате ли си сметка изобщо… можете ли да си представите… колко страдах?

— Да — отговори мис Марпъл. — Мога да си представя. Винаги съм можела да си представям едно или друго.

— Можете ли да си представите каква агония, какво мъчение е мисълта, увереността, че ще изгубите това, което обичате най-много на света? При това ще го изгубите заради някакъв нещастен, долен престъпник? Човек, който въобще не можеше да се сравнява с това красиво, прекрасно момиче. Трябваше да го предотвратя. Трябваше… трябваше…

— Да — каза мис Марпъл. — Вместо да дадете свобода на момичето, предпочетохте да отнемете живота му. Убихте го, защото го обичахте.

— Нима мислите, че бих могла да направя такова нещо? Мислите ли, че бих могла да я удуша и да обезобразя лицето й по този зловещ начин? Само един обезумял, жесток мъж би могъл да направи подобно нещо.

— Да, съгласна съм, че не сте го направили вие — каза мис Марпъл. — Вие сте обичали това момиче и не сте били в състояние да постъпите така.

— Тогава не разбирате ли, че говорите безсмислици?

— Вие не сте постъпили така с нея, защото сте я обичали много. Но момичето, на което се е случило това ужасно нещо не е Верити. Верити все още е тук, нали? Тук, в градината. Не мисля, че сте я удушили. Мисля, че сте й дали чаша кафе или мляко, безболезнена свръхдоза приспивателно. И когато е умряла, сте отнесли тялото й в градината, разчистили сте тухлите от зимната градина и сте й направили гробница, някъде под плочите на пода, предполагам. След това е бил засаден полигонумът и оттогава той цъфти и става все по-голям и по-силен с всяка изминала година. Верити е останала тук при вас. Не сте й позволили да си отиде.

— Глупачка! Стара побъркана глупачка! Мислите ли, че изобщо ще излезете оттук, за да разказвате тези врели-некипели?

— Мисля, че да — отговори мис Марпъл. — Все пак не съм много сигурна. Вие сте силна жена, далеч по-силна от мен.

— Радвам се, че си давате сметка за това.

— Освен това не страдате от излишни скрупули. Знаете ли, човек никога не спира след първото убийство. Забелязала съм това през живота си и в случаите, когато съм се сблъсквала с престъпността. Убихте две момичета, нали? Това, което сте обичали и още едно.

— Убих една малка глупава уличница, малолетна пачавра. Как научихте за нея?

— Просто се замислих — отговори мис Марпъл. — Реших, че не бихте могли да убиете Верити по този зверски начин, да я удушите и да обезобразите лицето й, защото сте я обичали. Но по същото време е изчезнало и другото момиче, а трупът му още не е открит. Но аз си помислих, че трупът всъщност е бил открит, но никой не е знаел, че е на Нора Брод. Била е облечена с дрехите на Верити, тази, която първо биха повикали за разпознаване на трупа, която я е познавала по-добре от всички останали, е казала, че е Верити. Поискали са от вас да кажете дали намереният труп е на Верити и вие сте потвърдили това.

— И защо ми е било да го правя?

— Защото сте искали момчето, което е обичало Верити и което тя е обичала, да бъде съдено за убийство. И така, скрили сте втория труп на място, където няма да бъде намерен лесно. След това е трябвало всички да мислят, че това е Верити и сте се погрижили за това. Сменили сте дрехите, сложили сте чантата й наблизо. Може би някое и друго писмо, бижу, кръстче на верижка… Обезобразили сте лицето… А преди седмица извършихте трето убийство. Убихте Елизабет Темпъл. Убихте я, защото беше решила да дойде в този край, защото се страхувахте да не би да се е досетила, да не би Верити да й е писала или казала нещо, което да я насочи към вас. Освен това тя е смятала да се срещне с архидякон Брейбзън и вие сте се притеснявали да не би двамата да успеят да стигнат до истината. Елизабет Темпъл просто не е трябвало да се срещне с архидякона. Вие сте физически много силна жена. Спокойно бихте могли да бутнете онзи камък надолу по склона. Предполагам, че не е било лесно, но вие сте силна.

— Достатъчно силна, за да се справя с вас — каза Клотилд.

— Не мисля — каза мис Марпъл, — че ще ви бъде позволено да направите това.

— Какво искате да кажете с това? Нещастна, сбръчкана старица!

— Да — отговори мис Марпъл. — Наистина съм стара и крайниците ми не са никак силни. Вече имам много малко сили. Но аз съм пратеник на справедливостта.

Клотилд се засмя.

— И кой ще ми попречи да се отърва от вас?

— Моят ангел хранител, струва ми се — отговори мис Марпъл.

— Доверявате се на своя ангел хранител, така ли? — каза Клотилд и отново се засмя. След това тръгна към леглото.

— Възможно е ангелите да са два — каза мис Марпъл.

— Мистър Рафиъл винаги е мислел мащабно.

Тя мушна ръка под възглавницата си и бързо я извади. В пръстите й имаше една свирка, която сложи в устата си. Беше доста силна свирка. Звукът й беше писклив и пронизителен, като тези, които могат да привлекат вниманието на полицая зад ъгъла. Две неща се случиха почти едновременно. Вратата на стаята се отвори. Клотилд се обърна. На прага стоеше мис Бароу. В същото време се отвори и вратата на големия гардероб и от него излезе мис Кук. Сега те излъчваха някакъв мрачен професионализъм, който остро контрастираше с приятното им поведение вечерта.

— Два ангела! — възкликна мис Марпъл щастливо. — Просто не мога да не се гордея с мистър Рафиъл!