Агата Кристи
Възмездието (11)

ГЛАВА 11
Злополука

На следващата сутрин прислужничката донесе чая на мис Марпъл в седем и половина, за да има достатъчно време да закуси и да прибере малкото си вещи. Тъкмо затваряше малкия си куфар, когато на вратата се почука. Влезе Клотилд, която беше доста обезпокоена.

— Скъпа мис Марпъл — каза тя. — Дошъл е един млад мъж, който иска да ви види. Емлин Прайс. Той е от групата и са го изпратили при вас.

— Да, разбира се. Помня го. Съвсем млад, нали?

— О, да. Има напълно съвременен вид… С дълга коса и всичко останало, но всъщност боя се, че е дошъл, за да…, за да ви съобщи една лоша новина… Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но се е случила злополука.

— Злополука? — Мис Марпъл се вгледа в нея. — Искате да кажете с автобуса? По пътя? Някой е наранен.

— Не, не с автобуса. Вчера следобед по време на излета. Ако си спомняте имаше силен вятър, макар че едва ли може да има нещо общо с това… Някои хора са се отклонили… Освен по редовната пътека, човек може да се изкачи по скалите и да прекоси платото… И двата пътя водят до мемориалната кула Бонавентура горе на върха, за където са били тръгнали. Някои хора са се отделили и предполагам, че не имало кой да ги води, както, струва ми се, би трябвало. Не всички умеят да се катерят по скали, а склонът над клисурата е много стръмен. От горе са се срутили някакви скали и са ударили някого долу на пътеката.

— О, Боже! — възкликна мис Марпъл. — Съжалявам за това. Кой е пострадалият?

— Някоя си мис Темпъл от Тендърдън, доколкото разбрах.

— Елизабет Темпъл — каза мис Марпъл. — О, колко съжалявам! Често седяхме една до друга в автобуса и си приказвахме. Струва ми се, че е пенсионирана директорка на училище. Много известно училище.

— Разбира се — каза Клотилд. — Познавам я много добре. Беше директорка на „Фалоуфийлд“, наистина много добро училище. Нямах представа, че е тръгнала с тази екскурзия. Пенсионира се струва ми се преди година или две и сега е дошла някаква нова директорка, съвсем млада, с напредничави идеи. Но мис Темпъл всъщност не е кой знае колко стара. Тя е на около шестдесет години според мен и води много активен живот. Обича да ходи из планините, да се катери и всичко останало. Наистина много жалко за станалото. Надявам се да не е пострадала много. Все още не съм чула никакви подробности.

— Вече съм напълно готова — каза мис Марпъл и затвори капака на куфара си. — Ще сляза веднага, за да поговоря с мистър Прайс.

Клотилд взе куфара.

— Нека ви помогна — каза тя. — Нищо не ми пречи да го нося. Елате долу с мен и внимавайте по стълбите.

Мис Марпъл слезе. Емлин Прайс я чакаше. Косата му беше още по-рошава от обикновено, носеше кожено яке, модни ботуши и изумруденозелен лъскав панталон.

— Такова нещастие — каза той, като улови ръката на мис Марпъл. — Помислих си да дойда лично и да ви кажа за злополуката. Предполагам, че мис Брадбъри-Скот вече ви е казала… Мис Темпъл, знаете я, училищната директорка. Не знам точно какво е правила и как се е случило, но някакви камъни, по-скоро скали, са се срутили отгоре и са я съборили в пропастта. Доста е стръмно онова място. Закараха я в болница с мозъчно сътресение. Доколкото разбрах, тя е в много тежко състояние. Както и да е, програмата за днес се отменя и ще останем тук и тази нощ.

— О, Боже! — каза мис Марпъл. — Съжалявам! Наистина съжалявам!

— Решиха да не продължаваме днес, защото трябва да изчакат резултатите от болницата. Ще променим програмата малко, така че може би утре няма да ходим до Грейнджмиъринг, за което казват, че и без това не било интересно. Мисис Сандборн отиде в болницата рано тази сутрин, за да види какво е положението. Ще дойде при нас в хотела към единадесет часа, за кафето. Помислих си, че може би вие също ще искате да дойдете, за да чуете последните новини.

— Разбира се, че ще дойда — отговори мис Марпъл. — Още сега. Веднага.

Тя се обърна, за да се сбогува с Клотилд и мисис Глин, които бяха в стаята.

— Не зная как да ви се отблагодаря — каза мис Марпъл. — Бяхте толкова мили! Беше ми много приятно, че прекарах две нощи при вас. Чувствам се отпочинала. Какъв неприятен инцидент!

— Ако желаете да останете още една нощ — каза мисис Глин, — сигурна съм, че…

Тя погледна сестра си.

На мис Марпъл, чието периферно зрение беше много добро, й се стори, че в очите на Клотилд се появява неодобрение. Стори й се, че тя дори поклати отрицателно глава, но движението беше почти незабележимо. Мис Марпъл си помисли, че иска да накара сестра си да млъкне.

— … макар че, предполагам предпочитате да се присъедините към групата и да…

— О, да. Мисля, че така ще е по-добре — отговори мис Марпъл. — Така ще зная какви са плановете и какво да правя… А пък не е изключено и да мога да помогна с нещо. Човек никога не знае… Благодаря ви много още веднъж. Предполагам, че няма да е трудно да си взема стая в хотела?

Тя погледна Емлин, който каза:

— Няма да има проблем. Днес се освободиха няколко стаи и няма кой да ги заеме. Струва ми се, че мисис Сандборн запази стаи за всички от групата за довечера, а пък утре ще видим… ще видим какво ще се случи с всичко това.

Мис Марпъл благодари още веднъж и се сбогува. Емлин Прайс взе багажа й и закрачи напред с доста добро темпо.

— Хотелът е на първата пряка вляво, точно зад ъгъла — каза той.

— Да, вчера минах покрай него, струва ми се. Горката мис Темпъл. Надявам се да не е пострадала много.

— Мисля, че е — каза Емлин Прайс. — Разбира се, знаем какви са лекарите и болничният персонал. Винаги казват едно и също: „Състоянието й е такова, каквото трябва да се очаква“. Тук няма болница. Наложи се да я откарат в Каристаун, на около осем мили. Както и да е, докато уредим формалностите в хотела, мисис Сандборн ще се върне с новините.

Влязоха в хотела и завариха групата събрана в ресторанта, където сервираха кафе, кифлички и пасти. Мистър и мисис Бътлър разговаряха.

— Каква ужасна трагедия — каза мисис Бътлър. — Твърде неприятно, нали? Точно когато бяхме толкова щастливи и се радвахме на всичко. Горката мис Темпъл! А винаги съм си мислела, че умее да пази равновесие. Но човек никога не може да е сигурен, нали, Хенри?

— Наистина не може — отговори Хенри. — Така е. Чудя се, дали да не изоставим групата и да се прибираме веднага… И без това остана малко време… Може би ще е най-добре да прекратим екскурзията… Струва ми се, че преди да продължим, може да възникнат някои проблеми… Докато научим нещо определено… Ако това нещо се окаже толкова сериозно… фатално, разбираш ме, нали? Е, искам да кажа, че може да има следствие или нещо такова…

— О, Хенри! Не говори такива ужасни неща!

— Сигурна съм — каза мис Кук, — че сте прекален песимист, мистър Бътлър. Едва ли положението е толкова сериозно.

Мистър Каспар каза с чуждия си акцент:

— Но положението наистина сериозно! Чул вчера. Когато мисис Сандборн говорила по телефон с доктор. Много, много сериозно. Казват, имала сътресение… лошо, лошо сътресение. Специален доктор идва да преглежда нея и види дали оперира или невъзможно. Да, нейно положение много лошо.

— О, Боже! — възкликна мис Лъмли. — Ако има някакво съмнение, може би е по-добре да се прибираме у дома, Милдред. Струва ми се, че трябва да погледна разписанието на влаковете. — Тя се обърна към мисис Бътлър: — Виждате ли, уговорила съм се със съседите да гледат котката и ако закъснея ден или два, това може да създаде много трудности за всички.

— Няма смисъл да се вълнуваме много — каза мисис Райзли-Портър с плътния си властен глас. — Джоана, хвърли тази кифличка в кошчето за боклук, моля те. Наистина не може да се яде. Ужасен мармалад. Но не искам да я оставям в чинията, защото може да се обидят.

Джоана изхвърли кифличката и каза:

— Имаш ли нещо против да изляза да се поразходя с Емлин? Да поразгледаме какво има наоколо. Не виждам особен смисъл да седим тук и да правим мрачни забележки, нали? Нищо лошо няма да се случи, ако излезем!

— Мисля, че ще постъпите умно, ако излезете — каза мис Кук.

— Ами да, разбира се, излезте — намеси се и мисис Бароу, преди мисис Райзли-Портьр да успее да каже каквото и да било.

Мис Кук и мис Бароу се спогледаха и въздъхнаха, клатейки глави.

— Тревата беше много хлъзгава — каза мис Бароу. — Аз самата се подхлъзнах веднъж или два пъти на онзи торф.

— А и скалите — каза мис Кук. — Точно когато завивах зад един ъгъл на пътеката, отгоре се изсипа дъжд от камъчета. Едно дори ме удари много силно по рамото.

След като приключиха с чая, кафето и закуските, всички добиха мрачен и смутен вид. Когато се случи някаква беда, изглежда не е лесно да прецениш как да я посрещнеш. Всички бяха казали мнението си, бяха изразили изненадата и съжалението си. Сега всички очакваха новините и копнееха за някакво развлечение, за нещо интересно, което да убие времето. Обядът щеше да бъде сервиран чак в един часа и им се струваше, че да останат на местата си и да повтарят едни и същи забележки до втръсване би било доста отегчително.

Мис Кук и мис Бароу станаха едновременно и обясниха, че трябва да отидат по магазините. Имали нужда от някои неща и искали да купят пощенски марки.

— Искам да изпратя няколко пощенски картички и да проверя колко струват марките до Китай — каза мис Бароу.

— Аз пък искам да сравня една прежда — обяви мис Кук. — Освен това на края на търговската улица има много интересна постройка.

— Мисля, че за всички ще е по-добре ако се разтъпчат — добави мис Бароу.

Полковник Уокър и жена му също станаха и предложиха на мистър и мисис Бътлър също да излязат и да разгледат, каквото има за разглеждане. Мисис Бътлър обяви, че се надява да намери нещо интересно в един антикварен магазин.

— Само че не е истински антикварен магазин — каза тя. — По-скоро е вехтошарски, но все едно, понякога и в тях човек може да открие интересни неща.

Всички се запътиха към изхода. Мистър Емлин Прайс вече бе излязъл навън след Джоана, без да си прави труд да дава някакво обяснение. След закъснелия опит да върне племенницата си обратно мисис Райзли-Портър каза, че според нея да се седи поне във фоайето щяло да бъде сто пъти по-приятно. Мис Лъмли се съгласи и мистър Каспар съпроводи дамите с вид на чуждестранен флигел-адютант.

Останаха професор Уонстед и мис Марпъл.

— Струва ми се — каза й професорът, — че ако излезем навън, ще се чувстваме по-добре. Отпред има малка тераса към улицата. Успях ли да ви убедя?

Мис Марпъл му благодари за поканата и се изправи. Досега не беше разменила почти нито дума с професор Уонстед. Той винаги носеше със себе си някакви дебели книги и обикновено ги прелистваше. Дори и в автобуса никога не преставаше с опитите си да чете.

— Може би предпочитате да отидете по магазините? — каза й той. — Аз лично предпочитам да седна някъде на спокойствие и да изчакам завръщането на мисис Сандборн. Според мен е важно да научим какво ще правим оттук нататък.

— Съгласна съм с вас — отговори мис Марпъл. — Вчера пообиколих града и не виждам никаква причина днес да го правя отново. Ще остана тук, в случай че има нужда от помощта ми. Не че очаквам да има, но човек никога не е сигурен.

Излязоха заедно през вратата на хотела и заобиколиха зад ъгъла, където имаше малка издигната площадка с цветя, на която бяха подредени различни плетени столове. Нямаше никой и те седнаха. Мис Марпъл погледна замислено придружителя си. Сбръчканото му лице, рунтавите вежди, гъстата му сива коса. Ходеше леко прегърбен. Мис Марпъл реши, че лицето му е интересно. Гласът му беше сух и саркастичен. Веднага си личеше, че е специалист в някаква област.

— Нали не греша? — заговори професор Уонстед. — Вие сте мис Джейн Марпъл?

— Да, аз съм Джейн Марпъл.

Беше малко изненадана, макар и без някаква особена причина. Може би защото не бяха прекарали заедно достатъчно време, за да могат всички екскурзианти да се опознаят. Последните две вечери тя не беше с останалите от групата. И все пак нямаше нищо неестествено.

— Така си и помислих — каза професорът. — Отговаряте на описанието, което ми дадоха…

— Дали са ви описание? Мое? — Мис Марпъл отново се изненада.

— Да. Ваше… — професорът замълча за миг и след това добави, не точно със снишен глас, но все пак някак си не толкова плътен, макар че тя го чуваше без усилие: — От мистър Рафиъл.

— О! — възкликна Мис Марпъл още по-изненадана. — От мистър Рафиъл!

— Изненадана ли сте?

— Да, наистина. Доста.

— Мисля, че не би трябвало да сте.

— Не очаквах… — започна мис Марпъл и млъкна.

Професор Уонстед не каза нищо. Просто седеше и я гледаше с очакване. „Само след минута — помисли си мис Марпъл — ще ме попита: От какво точно се оплаквате, скъпа? Не можете да спите? Болезнено преглъщане? Храносмилането ви как е?“ Сега тя беше почти напълно сигурна, че е лекар.

— И кога мистър Рафиъл ви говори за мен? Трябва да е било…

— Искахте да кажете преди известно време. Преди няколко седмици. Преди смъртта му, точно така. Той ми каза, че ще дойдете на тази екскурзия.

— И е знаел, че и вие ще бъдете, нали?

— Може и така да се каже — отговори професор Уонстед. — Мистър Рафиъл ми съобщи, че ще дойдете и че всъщност той е уредил това.

— Наистина много мило от негова страна — каза мис Марпъл. — Много мило! Толкова се изненадах, когато разбрах, че е запазил място за мен! И колко е щедър! Аз самата никога не бих могла да си позволя…

— Да — съгласи се професор Уонстед, — много добре казано.

Той кимна като учител, който се възхищава от отличния отговор на свой ученик.

— Жалко, че пътуването ни беше прекъснато по този начин — каза мис Марпъл. — Колко тъжно наистина. Когато всички се забавлявахме толкова много…

— Да — отвърна професорът. — Наистина е тъжно. Мислите ли, че стана неочаквано? Или не?

— Какво искате да кажете с този въпрос, професор Уонстед?

Погледът му срещна нейния и на устните му се появи лека усмивка.

— Мистър Рафиъл ми разказа доста неща за вас, мис Марпъл. Предложи аз също да дойда на тази екскурзия. Беше напълно сигурен, че след ден-два ще се запозная с вас, макар че в началото минава известно време докато хората се групират според интересите и вкусовете си. И след това ми предложи, нека се изразя така, да ви държа под око.

— Да ме държите под око? — попита мис Марпъл с леко неудоволствие. — И поради каква причина?

— Причината, според мен, е вашата сигурност. Искаше да е напълно спокоен, че нищо лошо няма да ви се случи.

— Да ми се случи нещо лошо? Бих искала да знам какво би могло да ми се случи.

— Може би нещо като това, което се случи на мис Елизабет Темпъл — отговори професор Уонстед.

Зад ъгъла се показа Джоана Крофърд с пазарска мрежа в ръка. Тя мина покрай тях, изгледа ги с любопитство, кимна им и продължи нататък по улицата. Професор Уонстед не каза нищо, преди тя да изчезне от погледите им.

— Приятно момиче — каза той. — Поне аз смятам така. В момента се е примирила с ролята си на товарно добиче на властната си леля, но подозирам, че часът на бунта приближава.

— Какво искахте да кажете преди малко? — попита мис Марпъл, която в момента не се интересуваше от възможния бунт на Джоана Крофърд.

— Това е един въпрос — отговори професорът, — който ще трябва да обсъдим заради това, което се случи.

— Заради злополуката ли?

— Да. Ако е било злополука.

— Мислите ли, че може да не е било?

— Мисля, че не е изключено. Това е всичко.

— Разбира се — каза мис Марпъл с колебание, — аз не зная нищо за това.

— Така е. Нямаше ви на мястото. Били сте, ако мога да се изразя така, да изпълните дълга си някъде другаде.

Мис Марпъл остана мълчалива за момент. Тя погледна професор Уонстед веднъж или два пъти и каза:

— Все пак, не мисля, че разбирам какво искате да кажете.

— Вие сте много внимателна — отговори професорът. — И много правилно.

— За мен това е навик — отвърна тя.

— Да внимавате?

— Не бих го определила точно така, но все пак, за мен е важно във всеки един момент да мога да се усъмня, а също и да повярвам във всичко, което ми се казва.

— Това също е много разумно. Вие не знаете нищо за мен. Само името ми и то от списъка на участниците в тази много приятна екскурзия за посещаване на замъци, исторически къщи и великолепни градини. Може би градините за вас представляват най-голям интерес?

— Може би.

— Тук има и други, които се интересуват от градини.

— Или твърдят, че се интересуват от градини.

— А! — възкликна професор Уонстед. — Значи сте забелязали и това? Е, задачата ми беше най-напред да ви наблюдавам, да гледам какво правите и да съм наблизо, ако се появи заплаха от… позволете ми да се изразя грубо… от някаква мръсна игра. Сега, обаче, нещата малко се промениха. Предполагам, че сега трябва да решите дали съм ваш съюзник или съм ваш враг.

— Може би сте прав — каза мис Марпъл. — Това, което ми казахте, е много ясно, но все още не зная нищо за вас, от което бих могла да съдя. С покойния мистър Рафиъл, предполагам, сте били приятели?

— Не — отговори професор Уонстед. — Не бяхме приятели с мистър Рафиъл. Виждали сме се един-два пъти. Първия път беше на едно събрание на болничния комитет, а втория — пак нещо такова. Знаех кой е той. Той, доколкото разбрах, също е знаел кой съм аз. Мис Марпъл, ако ви кажа, че в средите, в които се движа, аз се ползвам с известна слава, вероятно ще си помислите, че съм самохвалко.

— Едва ли — отвърна тя. — Струва ми се, че ако кажете такова нещо за себе си, ще си помисля, че вероятно казвате самата истина. Лекар ли сте?

— А! Проницателна сте, мис Марпъл. Да, много сте проницателна. Наистина имам медицинска диплома, но освен това имам и защитена специалност. Аз съм едновременно патолог и психолог. У себе си нямам никакви документи. Предполагам, че ще трябва да ми се доверите до известна степен, макар че мога да ви покажа писма, адресирани до мен, дори официални, които биха могли да ви убедят, че казвам истината. Занимавам се със специална работа, свързана със съдебната практика. И да се изразя на обикновен език, нека ви кажа, че се интересувам от различните типове криминална психика. Изучавам тези проблеми вече от доста години. Писал съм и книги по тези въпроси, някои от които са възбуждали остри дискусии, други са привличали мои привърженици. Напоследък не работя много напрегнато. Пиша материали по специалността си, преди всичко за някои неща, които ми се струват интересни. От време на време наистина попадам на интересни неща, неща, които бих искал да проуча по-внимателно. Но сигурно ви отегчавам?

— Ни най-малко — отговори мис Марпъл. — Надявам се, след като ви изслушах, че може би ще успеете да ми обясните някои неща, които мистър Рафиъл не счете за нужно да ми обясни. Той поиска от мен да се заема с нещо, но не ми даде никаква друга полезна информация. Остави ме да приема и да се заема с него, както се казва, при пълна тъмнина. Строи ми се доста глупаво от негова страна да постъпи по този начин.

— Но вие приехте?

— Да, приех. Ще бъда съвсем честна с вас. Имаше финансов стимул.

— Той имаше ли значение за вас?

Мис Марпъл остана мълчалива за момент, след което каза бавно:

— Може и да не ми повярвате, но всъщност нямаше.

— Не съм изненадан. Все пак интересът ви беше събуден, нали? Това ли искате да кажете?

— Да. Интересът ми беше събуден. Не познавах мистър Рафиъл много добре, само бегло, но прекарахме заедно известно време на един остров в Карибско море. Виждам, че повече или по-малко знаете за това.

— Зная, че там сте се запознали с мистър Рафиъл и… нека се изразя така, там сте си сътрудничили.

Мис Марпъл го изгледа с доста голяма неувереност.

— Той ли ви каза това? — поклати тя глава.

— Да, той ми го каза — отговори професор Уонстед. — Каза ми, че имате удивителен талант да се справяте с криминални проблеми.

Мис Марпъл го погледна и вдигна вежди.

— Предполагам, че това ви изглежда малко вероятно — каза тя. — И ви изненадва?

— Рядко си позволявам събитията да ме изненадват — отговори професорът. — Мистър Рафиъл беше много умен и проницателен човек. Познаваше хората, добре. Смяташе, че и вие притежавате същото качество.

— Не бих казала това за себе си. Просто някои хора ми напомнят за други хора, които познавам и затова бих могла да предположа някои възможни техни реакции и действия. Ако смятате, че зная кой знае какво за целта на присъствието ми тук, много се лъжете.

— По-скоро случайно, отколкото преднамерено — каза професор Уонстед, — тук се оказахме на много подходящо място за разговор на определена тема. Струва ми се, че никой не ни гледа, не би било лесно някой да ни подслушва, не сме близо до прозорец или врата, над нас също няма прозорец. Можем да говорим спокойно.

— Бих се радвала, ако го направим — каза мис Марпъл. — Искам да подчертая факта, че нямам никаква представа какво правя тук или какво би трябвало да правя. Също така не зная, защо мистър Рафиъл е искал да бъде така.

— Предполагам, че мога да се досетя. Искал е да подходите към някои факти или събития непредубедена от думите на когото и да било.

— Значи и вие няма да ми кажете нищо, така ли? — в гласа на мис Марпъл се прокрадна раздразнение. — Наистина! Всяко нещо си има граници!

— Да — отговори професор Уонстед и неочаквано се усмихна. — Съгласен съм с вас. Ще трябва да се преборим с някои от тези граници. Ще ви кажа някои факти, които ще изяснят някои неща. Може би и вие ще можете да ми кажете някои факти.

— Съмнявам се — отговори мис Марпъл. — Мога да споделя някои свои странни наблюдения и догадки, но догадките не са факти.

— Ето защо… — професор Уонстед замълча.

— За Бога! — каза мис Марпъл. — Кажете ми нещо!