Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Five Hells of Orion, 1963 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Борис Миндов, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Фредерик Пол. Тунел под света
Разкази
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985
Библиотека „Галактика“, №69
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Съставител: Светослав Славчев
Преведоха от английски: Борис Миндов, Виолета Чушкова
Редактор: Гергана Калчева-Донева
Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректор: Ани Иванова
Американска, I издание
Дадена за набор на 25.VII.1985 г. Подписана за печат на 18.XI.1985 г.
Излязла от печат месец ноември 1985 г. Формат 70×100/32. Изд. №1904. Цена 1,50 лв.
Печ. коли 18. Изд. коли 11,66. УИК 11,52 ЕКП 95366 21431/5637–301–85
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
4820(73)-32
© Светослав Славчев, съставител, предговор, 1985
© Виолета Чушкова, Борис Миндов, преводачи, 1985
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985
c/o Jusautor, Sofia
© Frederik Pohl, 1975. The best of Frederik Pohl
Ballantine Books, New York
© Frederik Pohl, 1966. Digits and Dastards
Corgi Books, London
История
- — Добавяне
- — Редакция от Mandor според хартиенотото издание
V
На няколкостотин светлинни години далеч „Джодръл Банк“ наваксваше загубеното време по маршрута си към Бетелгейзе.
Хъръл Маккрей опипваше дългия път от Слънцето до Бетелгейзе със сетивата си, които не бяха нито очите, нито осезанието му, но това нямаше значение. Най-после го намери. Гигантският кораб, най-бързият и най-големият от звездолетите на човечеството, му се струваше като едва пълзяща буболечка.
На него имаше приятели и нещо друго — нещо, от което тялото му се нуждаеше — въздух, вода и храна. Маккрей не знаеше какво щеше да стане с него, ако докато съзнанието му блуждаеше между звездите, тялото му умреше. Но и нямаше желание да узнае това.
Маккрей не се бе опитал да движи материалното си тяло, но благодарение на стореното с мозъка му сега можеше да върши всичко, което беше по силите на сънародниците на Наблюдателя. Както те го бяха пренесли от кораба до планетата, така и той бе в състояние сега да прехвърли тялото си обратно от планетата на кораба. Напъна мозъчните си мускули, които никога досега не бе използвал, и след миг тялото му се тръсна на пода на наблюдателната кабина на „Джодръл Банк“. След още един миг се озова в тялото си, отвори очи и се взря в учуденото лице на Крис Сторър, неговия помощник-навигатор.
— Боже небесни — прошепна Сторър, — ти ли си!
— Аз съм — отговори Маккрей прегракнало, през засъхнали и напукани устни, зае седнало положение и опита мускулите на тялото си. То го болеше. Беше капнал от умора. — Моля те, помогни ми да се измъкна от този костюм.
Маккрей установи, че никак не е лесно да бъде отново дух в тяло. Времето бе спряло за него. Той се бе реял с часове по звездните пътища с освободения си дух, но докато душата му беше освободена, тялото му там, на „планетата“ на Наблюдателя, бе продължавало бавния си метаболизъм, системното изяждане на собствените си тъкани, неизбежното си придвижване към смъртта. Когато се върна в него, установи, че пулсът му е променчив, а дишането му — повърхностно. Глад стържеше стомаха му. Мускулите го боляха.
Каквото и да бе станало в душата му, ясно беше, че тялото му щеше да умре, ако стоеше още дълго време ненахранено и занемарено. Затова го бе пренесъл обратно на „Джодръл Банк“. Изправи се, но отбягваше въпросите на Крис.
— Дай ми нещо за ядене, а после да се почистя малко. — (Бе установил, че тялото му вони). — Тогава ще ти разправя всичко, което искаш да знаеш — на теб, на капитана и на останалите, които желаят да слушат. И освен това ще трябва да пратим съобщение до Земята, понеже е важно… Но, моля те, ще го разкажа само веднъж. Тъй като — премълча това — може да нямам време да го повторя.
Защото ония студени и кръвожадни същества в скупчените вътрешни слънца се бяха пресегнали така небрежно, както мечка измъква сьомга от поток, и отскубнали непознатата жена от планетата на Наблюдателя. Те можеха да се пресегнат навсякъде в галактиката, където витаеха мислите им.
Лесно можеха да го проследят дотук.
Хубаво беше да си отново човек и Маккрей ревеше от болка и радост, докато струята на душа като ледени иглици прочистваше тялото му. Излапа огромните блюда с бифтеци и картофи, които корабната кухня избута пред него, и пи изстудено мляко и димящо черно кафе в сменящи се еднопинтови канички. Маккрей се остави да бъде прегледан от корабния лекар и се смя на изражението в очите на този човек.
— Зная, че съм малко разнебитен — каза той. — Но това няма значение, докторе. Можете да ме държите в лазарета колкото време си искате, след като поговоря с капитана. Пет пари не давам за това. Разбирате ли, аз няма да бъда там… — и се засмя още по-гръмогласно, но не обясни.
Един час по-късно, с пълен стомах и с нещо от спринцовката на лекаря в кръвния си поток за избистряне на мозъка, той се намираше в капитанската каюта и се мъчеше да разкаже със смислени думи невероятната история на (както бе установил) осемте дни след отвличането му от кораба.
Гледайки корабните офицери, добри приятели, другари в десетки отпуски на някоя планета, Маккрей заговори, запъна се и за миг се затрудни да намери думи. Беше толкова невероятно, че не можеше да го опише. Как да ги накара да разберат?
А се налагаше да разберат. Нелепи или не, нелепите факти трябваше да им бъдат обяснени. Колкото и смешно да зяпаха, те бяха умни хора. Щяха да се противят, но накрая щяха да разберат.
Превъзмогна затруднението си, като им разправи ясно и просто всичко, което се бе случило, без да ги гледа в лицата и без да чака въпросите им. Разказа им за Наблюдателя и за помещението, в което бе попаднал. Разказа им за възрозовата светлина, показваща само това, върху което съсредоточаваше вниманието си — и им обясни всичко, макар че отначало не го бе разбрал: за сънародниците на Наблюдателя и как целият техен сетивен свят е създаден от това, което човеците наричат екстрасензорно възприемане, където „светлината“ е просто фокусиране на мисълта, но тя не вижда материалните предмети, към които не е насочена. Разказа им за жената от другия кораб и за жестокото хирургическо посегателство върху мозъка му, което му бе открило цяла вселена. Обеща, че тази вселена ще се открие и за тях. Разказа им за смъртната, незнайна опасност за сънародниците на Наблюдателя — и за самите тях, — скрита в центъра на галактиката. Разправи им как жената бе изчезнала и им каза, че сега тя е мъртва — убита от Старите от Централните райони — щастие за нея, обясни Маккрей, щастие и за всички тях, защото, макар че дори в смъртта мозъкът й щеше да издаде някои от своите тайни, ако беше жива, той щеше да служи за пътеводител на Старите и те щяха да се нахвърлят върху тях.
Не изчака да реагират.
Обърна се към корабния лекар:
— Докторе, сега аз съм изцяло на ваше разположение, тялом и духом… не, само тялом!
И ги остави, за да заплува отново в пространството.
За толкова кратко време Маккрей си бе представял това като живот или един вид междуцарствие. Той се издигна нагоре и настрани, погледна назад и видя само корабния лекар, който скочи напред да улови бездушното му тяло, докато то падаше, а после се озова отново в междузвездното пространство.
Тук, между земното Слънце и Бетелгейзе, пространството беше чисто, сурово и студено, нямаше разсеян газов облак, нямаше нови, растящи слънца. Той „гледаше“ към света на Наблюдателя, но се колебаеше и размишляваше.
Рано или късно трябваше да погледне още веднъж враждебните същества, които го бяха наблюдавали от Централните райони. И по-добре това да станеше още сега.
С изострени възприятия той се устреми към центъра на галактиката.
Мисълта е по-бърза от светлината. Съзнанието на Маккрей изминаваше светлинни хилядолетия за един миг. То прескачаше менящото се празно пространство между спиралните разклонения, провираше се през прашни облаци, навлезе в компактната централна галактична сфера, на която нашият земен сектор от галактиката е само далечен и маловажен придатък. Тук един голям кълбовиден куп от слънца се струпваше около един общ център на притегляне. Маккрей се сви до размерите на човешко тяло и загледа с почуда. Слънцето на човечеството се намираше в едно тънко, разтегнато разклонение, рядко населено според звездните мащаби; ако Земята се въртеше около едно от тези струпани нагъсто слънца, колко различна картина на небето щеше да се разкрива пред древните пастири! Докато от Земята очите на човека имат щастието да наброят хиляда звезди на зимното небе, тук те бяха десетки хиляди, достатъчно ярки, за да бъдат Сириус или Капела на дъното на една атмосферна яма като земната — общо десетки милиарди слънца, въртящи се близо едно до друго, тъй че звезда се среща със звезда на разстояния, едва ли по-големи от разстоянията между планетите. Най-близката звезда, съседка на земното слънце отстои на четири светлинни години. Нито едно слънце в тази гъста, въртяща се централна маса не се намира дори на една светлинна година от съседа си.
Тук имаше слънца, които са блестели със зряла, постоянна светлина, когато земното Слънце е било само свиваща се маса от водород, а планетите им са изстинали и са родили живот, преди в падините на Земята да са се събрали първите горещи капчици, дали началото на моретата.
На тези древни светове съществуваше живот.
Маккрей не бе разбрал всичко, което Наблюдателят се бе опитал да му предаде, но бе доловил ужаса в мислите на Наблюдателя. Сънародниците на Наблюдателя избягали от тези древни светове преди хиляди години — избягали и се скрили в центъра на Орионовия газов облак, който представлявал свят и всичко за тях. Но и там не били в безопасност. Знаели, че с време Старите ще ги намерят. И именно този страх ги карал да отвличат човеци, търсейки съюзници във войната, която не можела да бъде отлагана вечно.
Сънародниците на Наблюдателя бяха същества на мисълта. Човекът владееше физически сили — „паранормални“ за Наблюдателя, както телепортацията и четенето на мислите бяха „паранормални“ за Маккрей. Старите бяха овладели и едното, и другото.
Маккрей се спря на границата на звездния куп и зачака да го обземе презрителна омраза. Тя дойде и той се отдръпна на хиляда светлинни години, преди да успее да се спре.
Борбата със Старите нямаше да бъде лека — ала времето можеше да работи в полза на човешкия род. Той вече владееше електромагнитния спектър, а водородният синтез беше в състояние да действува със силата на слънца. С помощта на Наблюдателя — и със собствени сили — Човекът щеше да освободи и съзнанието си, а може би и Старите щяха да се озоват пред противник, могъщ като самите тях.
Той се отдръпна от Централните райони, без да се страхува вече, и пожела да види планетата на Наблюдателя.
Тя бе изчезнала.
Сините слънца, които си пробиваха път през големия газов облак, помитаха нагоре водородната си храна, несмущавани от планети. Самите те бяха толкова млади, че не можеха да имат твърди спътници, а и обсебеният свят на Наблюдателя отново се бе преместил, така че сега бяха останали сами.
Изчезнали!
За миг тази мисъл го хвърли в паника. Маккрей разбираше какво са направили. Най-голямата надежда на Наблюдателя беше да намерят друга раса, която да застане между неговия народ и Старите. И те я бяха намерили!
Сега светът на Наблюдателя можеше да се скрие отново и да чака, докато други водят битката вместо него.
С лице, широко цели светлинни години, с мозък, съставен от частици в ефира, Маккрей се усмихваше горчиво.
— Може пък да са взели правилно решение — мислеше си той. — Може да бъдат просто наблизо, когато настъпи решителният час.
И потърси отново „Джодръл Банк“ и тялото си, готвейки се да стане пак човек… и да научи себеподобните си как да станат богове.