Дамян Дамянов
Самотен цех

Това сме аз и стаята, и ти.

Невидимият с многото черти,

Зачетен в мойте думи и животи:

— Е, що работиш? — питаш, вгледан в тях.

— Работя, що работя! Бягай, ах!

Аз питам ли те ти какво работиш?!

 

Но се досещам: блъскаш се навред.

Градиш къщя, заводи. Лееш мед,

Чугун, прокат. Засяваш хляб. Лекуваш.

Чертаеш. Смяташ. Мъкнеш цял живот.

И тялото ти нищо че е в пот —

Душицата ти, грешната, студува.

 

В коли я возиш — бъхта тя пеша.

Със хляб я тъпчеш — гладна все. Душа.

Цял свят й дай — насита няма, брате!

Съдрана в сума драки на света,

Все дрипава вдън тебе зъзне тя.

 

И твойта я изкарах. Само миг —

Последен шев. Ела си я вземи!

И повече не питай що работя!

Аз съм шивачът с болното сърце —

Най-глъчният и най-самотен цех,

Облякъл — да не мръзнат — куп животи.

 

Машина трака и върви тигел…

— Клиенте стар, в дюкянчето дошел,

седни, душа поръчай си по мода.

Ще ти я шийна екстра — нямай дерт!

Ала от моята не вземай терк —

Шивачът, думат, все без дрешка ходел…