Сергей Павлов
Лунна дъга II (5)

4. Принцът върху граховото зърно

В аерария Копаев се огледа внимателно и тръгна мълчешком към гардеробното помещение.

Андрей затвори след себе си бамбуковата врата и видя, че Копаев разглежда дрехите на окачалката.

— Моите са — поясни Андрей.

— Предполагам — измърмори Копаев. Вдигна нагоре глава и по лицето му се отпечатаха сенките на таванската решетка. Целият стана раиран като зебра. — Къде е… автоматичното управление с устна команда? Все не мога да свикна.

„Продължава да се прави на ударен“ — помисли си Андрей и заповяда на автомата:

— Четирийсет-петнайсет, горните светофилтри.

Решетката потъмня — цялото помещение стана изумрудено. Блясъкът на водата, който се виждаше през жалузите, сега, кой знае защо, имаше като че ли розов оттенък. Андрей седна на твърдия диван, погледна чантата в ръката на моментално позеленелия Аверян и добави:

— Маса.

Изпод настилката на пода се показа пластмасова цветна пъпка, разтвори се като палачинка и се превърна в плот на маса. Представителят на МУКБОПР промърмори одобрително под носа си: „Обожавам тези скрити мебели!“ Седна, порови в чантата си и сложи на масата кутията на фотоблинкстера. Понечи да я отвори, но Андрей го хвана за ръката:

— Чакай. Все пак… какви са те? Нехора? Или екзоти?

— Мога да ти дам колкото си искаш наименования…

— Не ме баламосвай, говори направо.

— Жаден си за подробности ли?… Много е сложно.

— Нищо. Ще се помъча да те разбера.

— Добре, помъчи се. Още повече че дори там, в специалните отдели на МУКБОПР, много неща за тези екзоти не са им ясни.

Андрей гледаше Копаев, а той се бавеше, обмисляше нещо.

— Виждаш ли… Сътрудниците на Западния филиал са успели да преснемат необикновено важен документ — дневника на бившия десантчик-„обероновец“ Дейвид Нортън. Документът ни накара да направим два като че ли на пръв поглед взаимно изключващи се извода. Първият е успокоителен…

— Какъв по-точно? — попита го бързо Андрей.

— Вече ти споменах — засяга чисто човешките качества. Анализът на ръкописа… пък и на постъпките на Нортън обективно свидетелствува, че съзнанието и нравствените критерии на бившия „обероновец“ не излизат много от рамките на общочовешките норми. Що се отнася до втория извод… Знаеш ли, ние и до този момент вдигаме рамене в пълно недоумение. След събитията на Оберон природната същност на Нортън поразително се е изменила. Тя не е адекватна на биологическата същност на земляните.

— Така ли? А в какво се изразява?

— Първо, в това, че физиологията на Нортън се базира, изглежда, върху енергетика от небиологичен произход. Организмът му е способен да акумулира енергия по някакъв странен, несвойствен за човешкия организъм начин. Второ, не само да акумулира, но и да я изразходва много ефективно. Ефектите от „изразходването“ са твърде екзотични и често тяхната специфика е непонятна дори за самия Нортън и не се поддава на контрол. В повечето случаи той просто не разбира какво точно става с него. Странностите на своята физиология… по-точно квазифизиология, бившият десантчик понася изключително тежко. Но най-много от всичко се страхува от „мъртвата тишина“. Какво кодира Нортън в дневника си под словосъчетанието „мъртва тишина“, не знаем. Впрочем не всичко ни е ясно и за особеностите му, които са описани в дневника…

— Какви особености?

— Буквално нечовешки.

— По-конкретно?

— По-конкретно ли… Виж какво, трудно е с човешки език да разказваш за нечовешки способности… Добре, представи си за момент, че изведнъж без никаква причина откриваш, че можеш дълго да не дишаш, да живееш продължително време без сън, да виждаш в пълна тъмнина — дори през здраво стиснати клепачи. Че можеш да чуваш, виждаш и миришеш ултразвука, радиовълните, пулсацията на незабележимите за нормалния човек електромагнитни полета, да ги чувствуваш…

— Но това е голяма сила! — прекъсна го Андрей. — Аз с удоволствие бих…

— Не бързай — възрази му Аверян. — Нечовешката свръхчувствителност е съмнително удоволствие за човека. Пъхни ръката си в купчина готварска сол — какво ще почувствуваш? Нищо особено нали? Нечувствителен за солта те прави твоята нормална, здрава сибирска кожа. Но ако тя е обелена на две-три места? Май ще завиеш от болка.

— Добре, схванах солта на аналогията.

— Не, помъчи се сериозно да влезеш в кожата на Нортън. Опитай се поне мислено да се потопиш в хаоса на недостъпните за нормалния човек звуци, миризми, излъчвания от всякакъв род. В това число и биоизлъчвания. Прибави към тях и биоизлъчванията на собственото си тяло и си представи, че можеш с болезнена острота да чувствуваш как кръвта тече в артериите ти и как работят жлезите ти… По време на магнитна буря ти се вие свят, губиш ориентировка в пространството, а при гръмотевици страшна мигрена разцепва главата ти. Без особени последствия за тялото си можеш да се гмурнеш едва ли не във вряла вода, но достатъчно е да поплуваш малко в леден басейн или да измръзнеш силно, от всичките пори на кожата ти започва да избива някаква гадост — нещо подобно на блестяща живачна пот. А има моменти, когато в тялото ти започва да действува някакъв свръхзагадъчен механизъм и ти, вледенявайки се от ужас, изведнъж загубваш физическото си тегло. И то на Земята! Денем и нощем не ти дава мира неутолимата жажда за движение, за мускулно натоварване. Затова възприемаш като висше благо умората и съня, които те спохождат само веднъж на три-четири денонощия… Не, лично на мен такъв живот не би ми доставял удоволствие.

— Да полудее човек… — прошепна Андрей.

— Точно така — съгласи се Копаев. — Разказах ти за усещанията на Нортън. Обаче има данни, че по подобен род усещания Нортън, Лоре, Кизимов и Йонге са абсолютни аналози. Братя по страдание — екзоти…

— Случайно ли не спомена за Аган?

— Не — Копаев се размърда на мястото си. — Тук има една тънкост… Но недей много да се обнадеждаваш.

Андрей го попита:

— С нищо ли не може да им се помогне?

— Те страдат вече десет години, но никой от тях не е помолил за помощ. Нещо повече, екзотите категорично не търсят контакт с нас. И много се стараят да скрият своята извънземна уродливост.

— Как така?

— Този въпрос ни тревожи най-много. От две злини нормалните хора обикновено избират по-малката. Най-голямата загадка е защо на нашите екзоти страданията далеч от другите им се струват по-малко зло. Опитай се да определиш кое съзнание е по-силно у тях. На хората или на нехората?

— А медиците нищо ли не са забелязали? — усъмни се Андрей.

— Преди медицинския преглед екзотите умеят временно да се освободят от „неземния заряд“ — започна търпеливо да му обяснява Аверян. — И физиологическите им характеристики за известно време влизат в нормата. Наистина това все още е в областта на нашите догадки… Природата на „неземния заряд“ и механизмът на неговата неутрализация засега си остава пълна тайна за нас. Но сам по себе си методът на неутрализация е смешно прост. Екзотът пипа с дланта си някой действуващ сингулхроматичен екран¤ и „неземният заряд“ сякаш изтича върху стъклото. Разбираш ли?

— Да. Продължавай.

— Структурата на кварцолитовата повърхност на екрана някак си странно се видоизменя — кварцолитът губи прозрачността си на онова място, където е пипнал екзотът. Върху екрана остава антрацитночерен отпечатък на дланта му. Ние регистрираме тези отпечатъци под кодовото название „черни следи“. Именно те първи ни дадоха повод да се заинтересуваме от десантниците екзоти.

— Аган има ли някакво отношение към…

— Може ли да продължа? — прекъсна го учтиво Копаев. — Та за феномена „черните следи“… Трудно е да се повярва, но на Международното управление за космическа безопасност „черните следи“ са известни само по показанията на очевидци, и то в повечето случаи случайни. Само на един щатен сътрудник на Западния филиал му се е удало да види с очите си този тайнствен феномен. Но само да го види! Специалистите от МУКБОПР са разярени, че все още не могат да пипнат с ръка „черна следа“. Разбира се, виновни сме ние, оперативните работници. Но нищо не можем да направим в случая, защото екзотите, скривайки „следите си“, унищожават екраните. Тоест чисто и просто ги правят на сол. А след „екранната диверсия“ никога не забравят да приберат кварцолитовия боклук и всичко при тях е скрито-покрито… Ще си направиш ли сам извода?

— Май че за вас „черната следа“ играе роля на решаващ фактор… На фактор, който…

— Който ни позволява безпогрешно да отделим екзота от пълноценните хора — подсказа му Аверян. — Вярно е. Андрей Василиевич, защо не преминете на работа в МУКБОПР?

— А, така ли? Ами защо вие, Аверян Михайлович, не си останете координатор? Разправят, че имате големи успехи.

Копаев оголи в усмивка равните си изумрудени зъби.

— Тукашният ринг е твърде тесен за нас двамата.

— Знаеш ли — каза Андрей, — засега не изключвам вероятността целият космос да ни стане тесен.

Усмивката на Копаев угасна.

— При какви условия? — осведоми се той.

— Само при едно: ако ми стане ясно, че Аган въпреки твоите уверения е пълноценен човек.

— Да не би да си от тия, дето никому не прощават грешките?

Андрей не отговори. Копаев въздъхна и каза:

— Е, добре. Тогава, както са казвали програмистите от миналия век, перфокартите на масата… Наистина нашето ведомство засега няма основания да зачисли Аган към компанията на онези, които оставят „черни следи“. Нямаме преки улики — никой не го е виждал да оставя отпечатъци от рода на „черните следи“ на Кизимов, Нортън, Йонге и Лоре. Обаче има една косвена улика — неговата необщителност. Лично мен тази улика напълно ме убеждава, че Аган е в един бранш с останалите екзоти. А ако вземем предвид неговото странно влечение към безлюдните простори в Далечния космос, който е заседнал като кост в гърлото на другите екзоти, аз без особен риск бих нарекъл Аган суперекзот.

— Чак толкова ли!… А къде се дяна вашата знаменита „презумпция на невинността“?

— Никъде не се е дянала. Остава си в сила, докато не бъде доказано обратното. А ние се надяваме да го докажем с твоя помощ. Така или иначе Аган е под подозрение. Веригата „черни следи“ се влачи след всеки от „оберонците-екзоти“. Защо да не се влачи и след „оберонеца“ Аган? Отдавна са минали времената, когато от заподозрените са взимали насила отпечатъци от пръстите, и никой не съжалява за тези времена. Но в дадената ситуация лично аз съм склонен да изпитвам носталгия… Общо взето, засега мисли каквото си искаш, но най-вероятното е, че Аган е абсолютен суперекзот.

Отвореният капак на фотоблинкстера тракна. Копаев включи управлението — от страничната стена на уреда излезе метален лост с бяло топче на края. После представителят на МУКБОПР натисна клавишите за избиране на кадрите, погледна умълчалия се събеседник и хвана топчето. В пространството над огледалото на светлинния рефлектор се появи обемният портрет на Мъф Аган — жълторуса, прошарена с бели коси глава в натурална големина. Умните тюркоазеносини очи на абсолютния (по всяка вероятност!) суперекзот гледаха доверчиво, доброжелателно и малко тъжно.

— Е, това не е интересно — промърмори Аверян. — Аган го познаваш. Йонге, Кизимов, Симич, Нортън — също… Ето ги Жан Лоре и Марко Винезе.

Андрей погледна портретите на Лоре и Винезе, спомни си, че тях също бе виждал някога в Леонов или Гагарин и попита тихо:

— Значи и Золтан Симич, и Марко Винезе също?…

— Да-потвърди Аверян — и те са от същата компания „оберонци-екзоти“. Знаеш, че след оберонския смерч се спасиха седем души. Но за Винезе и Симич не стана дума, защото и двамата по-късно изчезнаха безследно. Винезе — при разузнаването на пещерите в Лабиринта на съмненията на Меркурий, Симич — в южната зона на Горещите скали на Венера.

— Но аз видях Симич тази година в Гагарин!

— Той загина малко преди старта на „Байкал“. По-точно — изчезна безследно. Принудени сме да казваме така, защото никой не е видял труповете на Симич и Винезе. Но по-вероятното е и двамата наистина да са загинали. Живи сега са само тези петимата — Аган, Лоре, Кизимов, Нортън и Йонге.

— Мда — каза Андрей, — весела историйка.

— По-нататък ще бъде още по-весела — мрачно му обеща Аверян. — Следват портретите на загиналите на Оберон десантчици. Как си със зрителната памет?

— Не се оплаквам.

— Гледай и се помъчи да ги запомниш.

— С каква цел?

Копаев се намръщи:

— Нали се заемаш с работата? Правилно ли съм те разбрал?

Андрей го погледна внимателно и каза:

— Правилно си ме разбрал. Дявол да го вземе, ако проумявам нещо!

Копаев не извърна поглед.

— Давам ти — каза той — много подробна информация. И няма да крия, че засега само сме приготвили тигана. А рибата — сам знаеш къде е. При Япет. За какво проумяване може да става дума?

„Все пак крие нещо“ — реши Андрей, но премълча. Стана му тревожно и неприятно. Защото не можеше да си обясни и от това неприятното чувство още повече нарасна. Чу как представителят на МУКБОПР превключи нещо на малкия пулт на фотоблинкстера и едва не трепна, когато видя изображението на Николай Асеев. Широко масивно лице, сплеснати уши, леко сплеснат нос. Лявата му вежда беше пресечена от светлата чертичка на белег. Това бе най-уязвимото място на Асеев в боксьорските мачове. Заради тази лява вежда той за малко не претърпя поражение в полуфиналите на шампионата за Лунната купа и загуби в сравнително лекия финален бой. Засмя се, като забеляза съчувствения поглед на Андрей, а после в съблекалнята свали халата си и му го подари с думите: „Вземи, Андрюша, за спомен. Искам този халат да бъде на раменете ти в деня на финалите, когато ти ще победиш…“ Аверян кимна към портрета:

— Началникът на рейда на „Лунна дъга“ към Уран…

— Няма нужда — каза Андрей. — Познавам го.

— С група десантчици от „Лунна дъга“ — продължаваше невъзмутимо Аверян — Асеев участвува в кацането на Оберон. Командирът на групата Юс Елдер беше сигурен в безопасността на десанта. Тази сигурност му струва собствения живот и живота на още петима души. Асеев загина, засланяйки със себе си, с тялото си… Впрочем ти сигурно помниш филма за оберонския смерч?

Андрей не отговори. Пред очите му изникна лилавия скафандър с лилавите катофоти. Гибелта на Асеев беше в последните кадри на този филм, но на тях вече нищо не можеше да се разбере: бавно, като насън придвижване на гигантски сенки, чудновато деформирани, зелени мълнии, кълба снежен и леден прах, безсилни пред тях лъчи на фарове с трептящи мътножълти ореоли, очертани от полукръгове на неярки дъги… Не, той не бе успял да улови момента на гибелта на Асеев, а след това вече не искаше да си изяснява детайлите. Не беше негова работа, а на специалистите. На него му беше достатъчно да знае, че Николай Асеев — човекът и боецът, уважаван и обичан от цялата летяща младеж на УОКС, там, в ледените планини на Космоса, не бе трепнал и спасявайки другарите си, се бе разпоредил със себе си, с живота си така, както подобава на истински воин, на човек.

— Рамон Джанела — каза Копаев и Андрей видя над огледалото на рефлектора червенокоса, късо подстригана (както у всички десантчици) глава на непознат за него човек. Жълто-зелените очи на Джанела го гледаха весело и лукаво — сякаш десантчикът едва сдържаше усмивката си. В лицето му се чувствуваха някои черти, присъщи на аборигените на Латиноамериканския континент, но не можеше да бъде отнесен категорично към хората от южен тип.

— Мстислав Бакулин.

В лице Мстислав приличаше на Валаев. Вярно, устата му имаше друга форма: очертанията й бяха прекалено правилни (красиви, но някак си математически точни), устните му — сурово стиснати. Косата — руса, очите — хипнотично втренчени, светлосиви, почти безцветни. Андрей с учудване откри, че устата и очите на Мстислав са му познати. Познати са му и дяволски му харесват. Изведнъж той си помисли, че този човек е имал твърд нрав и сигурно е бил способен на дръзки постъпки. Да, безспорно той го бе виждал някога. Мимоходом. Много отдавна. Преди около десет-дванайсет години. Къде и при какви обстоятелства? В Леонов ли? Или в Гагарин?… Не, в Корольов. Беше под прозрачния като въздух керамлитов похлупак на наблюдателната площадка на полигона за изпитания на малкотонажни флаинг-машини¤ — лунната корабостроителница „Перун 2“ демонстрираше новото си произведение: дванайсетместния космодесантен катер „Циклон“. Бяха дошли да гледат предимно професионалисти, свързани с работата в Далечния космос, тъй като „Циклон“ бе специално създаден с оглед работните условия в лунните системи на далечните планети. Бяха дошли десантчици, баражиращи пилоти, рейдови пилоти, орбитни монтажници и дори пилоти на кораби за далечни рейсове — „циклон“ бе разпалил любопитството им. Новото странно произведение не приличаше на никоя космодесантска флаинг-машина от онзи период. Четирикракият подвижен „Казаранг“, остроносият „Буран“, капковидният „Сироко“ и куфарообразният „Блицард“ по форма нямаха нищо общо с новия дракар. Черна пирамида с изпъкнали стени (сякаш отвътре я издуваше напъхано в нея кълбо), по ръбовете й — хълмистообразни шлюзови преддверия и вдлъбнати вакуумлюкове, роторно-струйни мотори с двойни блестящи пръстени. „Няма да излети! — шегуваха се полугласно помежду си младите пилоти. — А ако излети, веднага ще започне да се превърта около всичките си оси!“ „Бърлога на диви котки!“ — даде своята лепта Андрей. Огледа се много доволен от собственото си остроумие и изведнъж замря, както се случва в момент на сериозна опасност: главите на двамата намиращи се наблизо непознати десантчици се извърнаха бавно към него и той видя два чифта очи: едните — стоманени на мускулесто сурово лице и другите — хипнотично втренчени, безцветни. Десантчиците огледаха остроумния, а с него и всичките „младоци“, обърнаха се и отново замръзнаха като изваяния със скръстени на гърдите ръце. Нищо не се случи, но всеки от „младоците“ се почувствува така, сякаш го бяха хванали вежливо за яката и здравата разтърсили. Жалко зрелище: купчина „млади петлета“, до които бяха замрели две „диви котки“ (на ръкавите си десантчиците имаха емблеми с муцуни на кугуари). По-късно той разбра, че човекът със скулестото лице и стоманените очи е Дейвид Нортън — често го срещаше в лунната столица. Ала „човека с безцветните очи“ му се случи да срещне отново едва сега. Значи това беше Мстислав Бакулин…

— Леонид Михайлов.

Пълна противоположност на Бакулин, Леонид правеше впечатление на човек, който винаги си има нещо наум — спокоен, внимателен, но явно склонен към иронично светосъзерцание. Тъмна коса. Правилни, приятни черти.

— И последният — каза Аверян. — Аб Накаяма.

Типично азиатско лице. Широки скули, тесни очи с точни зеници на снайперист, силно извити вежди. Нищо особено, ако не се смята твърде дългата за професионалист-десантчик лъскавочерна коса.

— Ето ти и… цялата портретна галерия на загиналите на Оберон — Аверян подръпна два-три пъти косата на темето си.

— На петимата загинали — възрази му Андрей. — Доколкото помня, шестият трябваше да бъде командирът на групата десантчици от „Лунна дъга“ Юс Елдер.

— Между другото Юс беше най-близкият приятел на Мъф Аган.

Андрей улови върху себе си погледа на Копаев и попита:

— Е, и?

Копаев сведе очи.

— Споменавал ли ти е Аган за Елдер по време на вашите разговори?

— Не — Андрей почувствува раздразнение.

— Струва ми се, че ти недоумяваше защо през последните десет години Аган е имал един-единствен приятел — Андрей Тоболски…

— А на мен ми се струва, че ти знаеш защо.

— Зная.

— В такива случаи е по-уместно да се казва „досещам се“.

— Виж сам.

Андрей погледна фотоблинкстера, видя своя портрет и премести погледа си върху Копаев.

— Не, погледни внимателно.

Андрей погледна по-внимателно и се намръщи.

— Какво ще кажеш сега?

— Това не съм аз — отвърна Андрей. — Прилича на мен… Много. Но не съм аз.

— Така е, не си ти. Юс Елдер е. Загиналият на Оберон приятел на Мъф Аган.

Аверян изключи фотоблинкстера. Няколко секунди Андрей следеше как загорелите пръсти на Копаев затварят закопчалките на чантата. Опомни се и каза:

— Почакай, Аверян… защо преди…

— Никой не е обърнал внимание на вашето необичайно сходство с Елдер ли? — Копаев облече пуловера си, издърпа ръкавите надолу. — Много просто. Портретът на Елдер е направен преди около дванайсет години — тогава, когато командирът на десантчиците е бил на четирийсет години. За да почне да бие на очи твоята прилика с Елдер, е трябвало ти… ее… малко да възмъжееш. През последните години това е станало. Но от друга страна, и броят на очите, които биха могли да отбележат тази възмъжала прилика с отдавна загиналия десантчик, е намалял чувствително. Някои вече ги няма, други са далече… В оставка например. Пък най-сетне кому ще се обърне езикът да ти заяви направо: така и така, Андрей Василиевич, вие приличате на един мъртвец. Това не е комплимент, нали?

Андрей гледаше някъде покрай Копаев. В главата му беше истинска каша. Въпросите, които имаше намерение да зададе на Аверян, се бяха изпарили до един. Всичките ги беше забравил. Като че ли след запознаването му с външността на Елдер всичко останало се бе изместило, бе се плъзнало в други плоскости на усещанията.

В последно време много неща в живота му бяха започнали да се изместват, да се изплъзват — за него, човека с твърдата крачка, бе настъпила истинска поледица. И най-вече в отношенията му с Валентина. На пръв поглед нищо свръхособено не се бе случило: е, нямала е настроение да се срещнат и толкова. Но нали веднага нещо се плъзна нанякъде, нещо рязко се измести. И после — Валаев… Първо Ярослав, без да извести приятеля си (може да се каже и члена на командния съвет на кораба), дава съгласието си неговият главен пилот да бъде въвлечен в подозрителната идея с експертизата на танкера. После съжалява, разкайва се — извини ме, не знаех, за пръв и последен път ще ми бъде, макар че още в кабинета на Морозов двойственият смисъл на експертизата му е бил ясен. Добре, в името на дружбата им ще трябва и това да преглътне. В края на краищата орлите не ловят мухи. Ярослав е отстъпил под натиска на МУКБОПР — нищо особено на пръв поглед. Но върху старата им дружба бе паднала сянка, нещо едва доловимо се бе изместило… Сега пък — историята с Мъф Аган. Тоболски не е бил нужен на Мъф просто така. Нужен му е бил в образа на Елдер. Мда… Жена. Другар. Приятел… Андрей почувствува, че не е седнал удобно: сякаш трън се бе забил в бедрото му. Напипа под себе си нещо твърдо и бодливо. Беше пластмасово „грахово зърно“ — грапава частичка от плажната настилка.

— Принцът върху граховото зърно — изкоментира Аверян. — Впрочем за последен път в този рейс си принц. Тия дни колегията на УОКС трябва да те утвърди за капитан на „полилея“ — въпросът е решен. Андрей Тоболски — капитан от Далечния космос… Добре звучи…

„Звучи — помисли си Андрей. — Жена, другар, приятел. Другар, приятел, жена…“

Хвърли „граховото зърно“ зад гърба си, стана, заповяда на автомата да прибере светофилтрите. Приближи се до закачалката с дрехите.

— Исках да те попитам нещо, но забравих какво беше?… А, да! Какво всъщност трябва да правя на борда на „Анарда“?

Примижавайки от нахлулата светлина, Копаев отвърна:

— Зависи за чии интереси…

— За вашите, естествено. На вашето ведомство.

— Нищо.

— Тоест, как така нищо?

— Нищо в абсолютния смисъл на тази дума. — Копаев вдигна рамене. — От една страна, на борда на „кашалота“ ти си официален гост — технически експерт. От друга — приятел на Аган. Тъй че занимавай се по малко с работата си, прави компания на приятеля си. Закъде да бързаш, има време. Цели две седмици. „Байкал“ няма да замине без теб.

— Ни най-малко не се съмнявам.

— Като се върнеш обратно, не забравяй да споделиш с мен впечатленията си.

— Това ли е всичко?

— Общо взето — да.

Андрей пъхна главата си през отвора на пуловера и погледна Копаев:

— А по-конкретно?

— По-конкретно… — Аверян впери очи в златната емблема на пилота, сякаш я виждаше за пръв път. — По-конкретно, предполагам, че Аган ще се радва да бъдете заедно. Но ако неочаквано забележиш, че по някаква… дори и да е необяснима причина присъствието ти започне да му дотяга — веднага се махай оттам. Незабавно! Остави приятеля си на мира. Поне за известно време.

— По друг начин аз не постъпвам.

— Е, знаеш ли… всичко става…

Копаев седеше неподвижно, видът му беше уморен и като че ли малко виновен. Андрей обу обувките си, без да откъсва поглед от представителя на МУКБОПР.

— „Байкал“ има връзка с „Анарда“ веднъж в денонощие — продължаваше с уморен глас Аверян. — Ако за едно денонощие не си забелязал на борда на танкера нещо такова… хм… странно, ще завършиш с фразата: „Поздрави на момчетата — на целия корабен екипаж.“ В противен случай условната фраза в края на връзката е: „Поздрави на всички.“ Ако ли пък там, на танкера, стане съвсем непоносимо за теб, ще ми съобщиш за това с думите: „Тъгувам, много тъгувам за вас.“ Запомни ли?

— Езикът на лицемерието е прост, не е трудно да се запомни.

— Езикът на разузнаването. И ако все пак „затъгуваш“…

— Стига, разбрах — ти ще долетиш и ще ме смениш. Диванът изскърца, Копаев стана. — Добре — каза Андрей. — Ще се опитам сам да се оправя.

— И така, да чакам ли връзката?

Андрей стисна протегнатата ръка на представителя на МУКБОПР.

— Да.

— Желая ти всичко най-хубаво! — вече някак си много искрено и топло изрече Копаев.

Андрей отвори леката бамбукова врата. В нашарения от сенките аерарий беше безлюдно както преди.

— Виж, има още нещо… — рече подире му Копаев.

— Какво? — Андрей с гърба си почувствува нещо недобро.

— Опитай се само да ме разбереш правилно и… да не ми задаваш безполезни въпроси — все едно няма да мога да ти отговоря. Аз не те лъжа, като казвам, че на танкера няма никой освен Аган. Това е истина.

— Вярвам ти — каза през рамо Андрей.

— Но ако на борда на „Анарда“ ти се случи да видиш… с една дума, не само Аган, не придавай твърде голямо значение — отмини и се направи, че нищо не си забелязал. Трудно е в такива обстоятелства да демонстрираш хладнокръвие, но се опитай. Друг съвет не мога да ти дам.

Андрей се обърна назад. Копаев, с ръце в джобовете, гледаше през жалузите блестящата на слънцето вода. Черният пуловер на гърба му бе обтегнат — ясно се четеше сребърният надпис „Байкал“. Андрей така затръшна вратата след себе си, че решетестата преградка избумтя.

На няколко метра от павилиона той забави крачка. Спря. Вълната от ярост се бе отдръпнала от него. Погледна под краката си, наведе се и вдигна едно пластмасово „грахово зърно“. Може би същото, което бе хвърлил зад гърба си, когато седеше на дивана. Потъркаля грапавото топче в дланта си. Всъщност защо само Копаев трябваше да си бие главата за цялото човечество? Защо онова, от което бе разтревожен функционерът на МУКБОПР, не трябва да тревожи в същата степен всеки, който и да е член на световната общност на хората? Да кажем, и Андрей Тоболски? На какво основание Тоболски си позволява да живее наготово? Като принц. Принц върху грахово зърно…

Той погледна затворената врата. Върна се, дръпна я и направо от прага каза на неподвижния черен гръб със сребърен надпис:

— Хората са твърде много заети, Аверян. Със своите си работи, със себе си. Извинявай, и аз не бях изключение.

— А сега?

— Сега в мен се появи желание да гледам другояче на всичко. С една дума, земляк, не се тревожи много за мен.

Аверян се размърда, блесна среброто на гърба му, ръцете му бавно се измъкнаха от джобовете.

— Благодаря ти, Андрей.

— Всичко е наред.

Оставаше му много малко време. Трябваше да се сбогува с Валаев и да отиде на пристана. Интересно кой ли пилотира днес люгера? Добре ще бъде да е Яан Сип. Феноменално мълчалив момък. Щяха да пътуват до Япет с гаранция, че няма да има никакви въпроси.

Мъртвец под саван — така наричат пилотите от УОКС Япет. С един такъв лек хумор. Впрочем много по-важно е, че Япет е бил баща на Атлант и Прометей.