Сергей Павлов
Лунна дъга II (14)

6. Рамото на гиганта

До фигурата на „командира“ на най-многобройния отряд „космодесантчици“ оттук имаше около четирийсет метра. Дракарът не бе успял да измине и десет, а Андрей почувствува нещо недобро. Струваше му се, че спускането по вътрешния склон на пръстеновидния насип към плоското и относително равно дъно продължава. По време на движението „черната лилия“ се преобразува в огромно, засланящо половината околност „черно ветрило“, украсено с невиждано големи кристали синкави топази. Долната част на неудържимо растящата дръжка на „ветрилото“ стана яркобяла, толкова ярко, че дори заработи светозащитната автоматика на блистера. Заинтригуван от поразителната еволюция на черното чудо, Андрей не обърна веднага внимание как се бе изменила фигурата на „командира“. Гигантът стоеше сега в наклонено положение — като „падаща кула“ — и ръстът му най-малкото се бе удвоил… С пространството също ставаше нещо. Какво именно — Андрей не можеше да разбере. И с полето на притегляне ставаше нещо. То отслабваше предателски незабележимо, но тренираното чувство на пилота усещаше промяната. Искаше му се да спре дракара и спокойно, без да бърза, да обмисли ситуацията. Андрей прехапа устната си под маската: страхуваше се да погледне показателя за кислородното осигуряване.

„Спускането“ в илюзорната вдлъбнатина на съвършено плоското дъно на кратера завърши с излизане на стръмен участък. Нагорнището не бе много голямо, но като че ли беше истинско, а не илюзорно. Андрей погледна далече напред — към обекта на „изкачването“, и почувствува, че му се завива свят, макар в това положение „падащата кула“ да изглеждаше почти паднала. Той не бе забелязал кога „Казаранг“ бе започнал да крачи по светлата повърхност на скафандъра на гиганта покрай огромния като цистерна набедрен балон, изпъстрен с цифри и букви (датата на техническия контрол, индекса, марката, техническия ресурс). Забивайки гекорингите си в невидимите за очите неравности, „Казаранг“ се движеше под исполинската ръкавица. Не беше много приятно — леко разперените и свити над блистера пръсти изглеждаха удивително живи. Ръката на гиганта като че ли специално се бе вдигнала да хване дракара. Току-виж го хванала и смачкала като бръмбар…

Илюзията за изкачването изчезна, след като дракарът мина по бедрото покрай огромната сребриста скоба. На обикновените скафандри тази скоба е част от закрепващото устройство на резервните акумулатори. Работният режим на крачещия механизъм на катера практически с нищо не се различава от този в условията на безтегловност: сякаш се движеше покрай корпуса на танкер от класа на „Анарда“. Пък и размерите на супер-скафандъра бяха съпоставими с размерите на кораб за далечни рейсове — разликата не беше голяма.

Андрей подкара вляво от гигантския ръкав — бе решил да стигне до виолетовата издатина на местния „хоризонт“, за да погледне от другата страна на тялото на „командира“ и след това веднага, без да се бави, да се върне обратно. Той не се съмняваше, че тази овална, искряща с ярка белота по контурите си издатина е огромно копие на пръстеновидния държател, монтиран в нагръдно-страничното устройство на електро– и пневмокомуникациите. Сигурно така и беше, но не можа да докара машината до издатината: погледна заления с яростна синкавобяла светлина край на ръкава и разбра, че не трябва да наднича „от другата страна“. Автоматиката на блистера нямаше да може да се справи с такъв интензивен светлинен поток. Светлината от термоядрения (а може би дори и от анихилационния) котел не беше по силите на блистера. Спомни си своите предположения за слабата енерговъоръженост на смерча-феномен и му призля.

Движението на „Казаранг“ към рамото на гиганта се съпровождаше от твърде бързо редуване на зелено сияние с пламтящосиньо — отначало различно оцветените участъци бяха зашеметяващо живописни, а след това настъпи пълна смяна. Синьото сияние се излъчваше от множество лампи и лампички, групирани в нееднакви пръстени около центъра на продължаващото да се разширява „черно ветрило“. И колкото повече „Казаранг“ се приближаваше до надписа на великанското рамо, толкова повече се проясняваше отпред някаква грандиозна картина и светоносните шарки се подреждаха стройно върху кадифеночерния фон, но… Андрей напразно се мъчеше да схване конструктивната същност на предмета на своите неволни наблюдения: ту му се струваше, че вижда пред себе си декоративно изображение на спирална галактика (с неярко ядро и, обратно, с много ярки ръкави), ту че някой го дразни с вида на необикновено илюминирания със сини светлини полилей на „Байкал“ (вида откъм опашката на безектора). Лампите светеха право в лицето му.

Дракарът пресече огромния надпис АН-12 ДКС №1, а след това и широката, приличаща на парков килим-тротоар, стъклено блестяща ивица на катофота. Кръглият „хълм“ на рамото постепенно измени геометричната си форма: над заоблеността като над малък хоризонт „изгря“ правоъгълната издатина на раменния фар. Андрей спря машината и отвори хермолюка. Придърпа внимателно дъното на катера плътно до заляната със синя светлина повърхност. Излезе навън. Краката на дракара стърчаха с коленните си панти нагоре като крака на скакалец.

Почувствува се лилипут на рамото на Гъливер. Усещането не беше приятно. Погледна монтираните в ръкава на своя скафандър уреди, машинално отбеляза повишения фон на радиация и започна да се катери към плоския връх на правоъгълната издатина. Оттук „черното ветрило“ изглеждаше по-иначе: беше се издигнало, отпуснало краищата си някъде дълбоко надолу и, естествено, беше преместило пъстро-светлинните си владения по-близо до зенита.

Андрей вече се бе досетил, че „ветрилото“ е просто една голяма дупка в облачния свят на смерча-феномен, един изход, отворен в космоса, и сега чувствуваше ясно, че догадката му е вярна. Той бе развълнуван, но нещо сдържаше радостта му. „Твърде много са тия дяволски лампи“ — мислеше си той, в движение подготвяйки за работа извадената от фотоблинкстера кутия на видеомонитора. На птичите сборища, естествено, не слагат капани за мишки, но това все пак е по-добре, отколкото нищо. Може пък дори такава видеофиксация на „лампено-галактичния полилей“ нещичко да подскаже на вечно страдащите от недостатъчна информация специалисти.

Андрей насочи видеомонитора от долу на горе и от ляво на дясно. Оглеждайки с интерес грамадния като скала хермошлем на великана, обкръжен по контурите с ивица бяла, непоносимо ярка светлина, той направи крачка напред и в същия момент собственият му хермошлем бе разтърсен от взрив.

Зашеметен, почти контузен, хванал с ръце хермошлема си, той затъпка несъзнателно на място. Така бе свикнал с абсолютната тишина, нарушавана само от дишането му и от поскърцването на сглобките на скафандъра, че внезапно нахлулата в неизвестно защо оживелия шлемофон лавина от радиозвуци го оглуши като взрив. Трябваше му една минута, за да преодолее болезнената реакция на слуха и да бъде в състояние да улови сред звуковия хаос отделни ноти.

Дойде бързо на себе си и се успокои. Много от „нотите“ му бяха добре познати. Във всеки случай хоровото цвърчене на милиардната армия насекоми — „жътвари“ не го чуваше за пръв път. От хаотичното множество разнообразни и разнохарактерни съзвучия при известно усилие можеше да отдели по-тесни и асоциативно по-разбираеми акустични „пакети“. Не му беше трудно да разграничи сред тях „цвъртене“ (караха се врабци), глух „рев“ и нетърпеливо „ръмжене“ (стадо гладни лъвове атакуваше биволи), заглушили за няколко секунди дори хоровете на „жътварите“, гръмоподобен „плясък“ (паднал айсберг), чукане на „дървени камбани“ (квакане на тропически жаби), сънливо „жужене“ (лято, пладне, пчелни кошери), еднотонно и вибриращо свирене…

Като допълнение изостреният му слух явно доведе до изостряне на зрението: сякаш пелена падна от очите му и той най-после разгледа в детайли над главата си пъстро-ламповото съоръжение — ПЛС (по пилотски навик Андрей веднага съкрати названието до три букви). Но по-лесно щеше да бъде да измисли за него стотици нови названия, да ги римува, да ги запомни и изпее на два гласа, отколкото да асимилира мисълта и да се примири с нея, че не бе виждал нищо по-поразително, и най-главното, нищо по-грандиозно от ПЛС. Земната цивилизация никога не бе съзиждала нещо по-грандиозно. Какво можеше да противопостави тя на ПЛС? Всичките градове на Земята и градовете в Космоса, всичките бентове, кули, мостове. Всичките космотехнически обекти, целият космофлот. И щеше ли да бъде достатъчно — кой знае…

В основата на конструкцията на ПЛС лежеше не твърде правилна спирала. Тя започваше някъде толкова далеч, че не бе възможно да се каже със сигурност каква повърхност обрисуват кръговете й — цилиндрична или конична. Абсолютно неправдоподобното, невероятното, неизвестно как и от кого шлифованото някъде в космическите глъбини спирално съоръжение от свръхпланетарен мащаб толкова щедро отразяваше слънчевите лъчи, че на кадифеночерния фон на обкръжаващото го пространство не се виждаха звездите. Освен една. Освен тази, чиито лъчи ПЛС отразяваше и която за удобство той трябваше да нарича местно слънце.

Между другото Андрей забеляза, че ивицата бяла, непоносимо ярка светлина по хермошлема на суперскафандъра бе станала по-широка и по-ярка. За всеки случай отстъпи назад от линията на горнопредния прорез на рефлекторите на фара. Като всеки пилот професионалист той добре знаеше какво значи да погледнеш слънцето в открито пространство с лошо защитени очи. Още повече когато това слънце е синкавобяло… Опасенията му се потвърдиха: отразеният (той веднага разбра, че е такъв) син лъч удари отгоре и отляво сякаш с камшик по очите му — да се благодари, че светозащитната автоматика на лицевото стъкло заработи моментално. Той прикри очи с ръка и погледна в същата посока изпод дланта си. До него, буквално на около пет метра от собственото му рамо, в синята сянка на главата-„скала“ бавно се въртеше около своята… изглежда, диагонална ос някакъв странен синьо-зелено-черен предмет, не по-голям от „Казаранг“. А може би само отломък от предмет?… Трудно бе да се каже какво представляваше. Приличаше най-вече на сандвич. Между двете негладки, лошо изпечени „филии“ с грапава тъмносиня (като обгорен метал) повърхност преливаше със сини и зелени петна някакъв твърде дебел слой вещество, което много приличаше на живак. Огледалната субстанция, изглежда, играеше роля ако не на продължение на вътрешната повърхност на „филиите“ на сандвича, във всеки случай на здраво свързваща ги съставка. Това се виждаше и по вдлъбнатия от всички страни мениск на слоя и по това, че „филиите“ не спазваха твърде точно ориентацията си в пространството една спрямо друга. Между тях ясно личеше някакъв пространствен луфт. Дори по време на бавното въртене се виждаше как „филиите“ се плъзгаха по огледалната „възглавница“, притискаха я или я разтягаха. Опитай се да разбереш какво е. Машина ли? Детайл на машина? Отломък? Форма на чуждозвезден живот ли? Същество? В скафандър? Без скафандър? Разумно ли? Примитивно ли?

Андрей вдигна ръката си с висящия на верижка видеомонитор, за който бе забравил, и извика:

— Ей, ти!

„Сандвичът“ моментално престана да се върти и замря. „Интересно — учуди се Андрей, — как това нещо може да се фиксира в пространството?“ Обаче след рязкото спиране на въртенето „сандвичът“ демонстрира още по-учудващ кинематичен трик: горната „филия“ се отлепи от мястото си и светкавично отскочи далече напред, като изтегли след себе си блестяща лента огледален слой. Само след част от секундата покой долната „филия“ блесна с „обгорената“ си повърхност и повтори скока на партньорката си. Блестящата лента се прибра стремително — същински ластик, и се вмъкна в предишния обем огледален слой: след като отскочи на около сто и петдесет метра, „сандвичът“ възвърна първоначалния си вид. Нямаше и намек за реактивен начин на придвижване… В компактен вид „сандвичът“ заплува бавно по дъга, канейки се вероятно да се присъедини към голямата група подобни нему екземпляри.

Андрей хвана видеомонитора. Честно казано, той бе изгубил ума и дума, докато това чудо висеше редом с него и сега се радваше, че се махна. Ако представителите на чуждозвездната форма на живот бяха страхливи, това бе добре дошло за него.

— Ей, ти! — звънкото ехо отекна в шлемофона му. — Ей, ти!

Андрей се загледа подир отплаващия „сандвич“.

— Ейти-ейти-ейти!… — като скороговорка звучеше в шлемофона му и компанията сандвичообразни екземпляри (по брой навярно няколко хиляди) за миг се превърна в ярко и пъстро проблеснало ветрило от сребърни стрели.

Това действие му напомни нещо до болка познато… Ах, да! Разбира се! Така се разбягва на разни посоки в плитчините изплашеното стадо малки рибки… От какво или от кого се плашеха тукашните стада? Може би от приказливите си събратя?

Докато търсеше изпадналата в корпуса на видеомонитора черна бленда, три „дребни рибки“ (вече в компактен вид порядъчни „сандвичи“) влязоха в сянката на главата-„скала“ и се фиксираха като стъпала на подвижна стълба. Всяка от „дребните рибки“ бе два пъти по-голяма от първата посетителка. Зает с видеозаписа, Андрей не забеляза веднага появата на още една посетителка. А когато я забеляза, замаха с ръце и завика високо, със заплашителни интонации:

— Ей, ти!!!

Нито високият му глас, нито заплашителните интонации дадоха резултат: огромният „сандвич“ с тъмни многоъгълници вместо „филии“ (поради това приличаше на нахапано от всички страни парче пирог) продължаваше да се приближава с предишната си скорост, като се поклащаше в движение. Андрей се поправи:

— Ей, вий!…

Реакцията беше мигновена: три сребърни стрели прободоха пространството отляво и изчезнаха някъде зад гърба му. А огромното „сандвичище“ метна исполинска перлена лента сякаш над половината свят. Метна я и също тъй бързо си я прибра обратно. А след това вече на същото разстояние изглеждаше просто като синкава точка.

— Ейви-ейви-ейви!… — донесе ехото. И отново — още по-бързо, задавяйки се, на по-висок тон: — Ейви-ейви-ейви!

— Браво! — каза Андрей малко объркан от стремителното развитие на събитията. — Наричам ви ейви! От нине и от веки веков!

— Ейви-ейви-ейви!… — чу той в отговор. — Веков-ве-ков-веков…

В черните дълбини на космическия океан току проблясваха като безпорядъчни фойерверки страхливи стада „дребни рибки“.

— От какво сте така изплашени?… — помисли на глас Андрей, а наум си помисли: „Съвсем чужд е този свят, да му се не види. Абсолютно чуждо пространство.“

— Плашени-плашени-плашени… — зазвуча пространството.

Някъде наблизо с гръмоподобни плясъци паднаха един след друг наведнъж четири айсберга. След това някой промърмори:

— Щом се пробуди Зора розовопръста, родена из здрача…

Андрей позна гласа си, но собствените му интонации, кой знае защо, не му харесаха. Гъсто населеният бъбрив свят притихна и сякаш застана нащрек.

— Какво е това цвърчене при теб? — попита гласът на Мъф Аган. — Откъде е това пращене?

Думите му звучаха ясно, веднага се разбираха, а въпросителната интонация беше неестествено вяла, безцветна, безжизнена. „Сякаш от оня свят — помисли си Андрей. — Трябва да се махам оттук, докато е време, докато не ме е сполетяло нещо…“

Отстъпвайки назад, той се стараеше да обхване с обектива цялата видима сферокартина. Надяваше се, че може би ще успее да зафиксира някои нейни участъци. Не му оставаше нищо друго, освен да се надява. Дори в сянката на исполинската фигура беше светло от заревото на синьобялото (а значи високотемпературно) местно светило. Самото то се намираше някъде далече долу, а ослепително белите ресни на короната му се виждаха едва ли не на нивото на маската на великанския хермошлем. Плюс много ярките светли петна отгоре. Оставаше му да се надява, че най-важната съставка на успеха на замисления видеозапис — слабичката светлинна защита на обектива на битовия видеомонитор — няма да го подведе поне в някои ракурси.

Разбирайки, че такава възможност може повече и да не му се удаде, Андрей, с приближаването си към дракара, продължаваше да лови в обектива всичко, на което се спираше погледът му. Случайно вдигна глава и забеляза на голямо разстояние колосално блестящо стадо „дребни рибки“. Ейвите се пръскаха стремително, само че не като ветрило, а във всички посоки. В кръг. Както децата рисуват лъчите на слънцето. Нещо ново… Сред бягащите ейви имаше много седефени ленти. Но най-голямата, най-ярката лента „димеше“ неподвижно (друга дума не можеше да се подбере) в центъра на всеобщото кръгово бягство. Напрягайки до болка очите си, той изведнъж разбра, че това е блестящият край на някакъв голям обект, изграден от множество ейви, събрани на едно място. „Димът“ се състоеше от сребрист „прах“, а всяка прашинка, без съмнение, беше ейв. Хиляди ейви бързаха да се слеят със строителите на обекта, а милиони други по непонятна причина малко преди това бяха хукнали презглава в противоположна посока. „Странни закономерности на чуждия свят“ — помисли си Андрей, спря се и вече с по-други очи погледна пламтящите със сини отблясъци-„лампи“ правоъгълни израстъци… Дали не бяха милиарди ейви? Спираловидно сборище? И нищо друго освен ейви ли? Той се обърна на другата страна. Помисли си тъжно, че ако с помощта на този примитивен видеозапис му се удаде да предаде поне една десета част от тукашните образи и впечатления, отдавнашната романтична мечта на човечеството за междузвездни контакти лесно може да се превъплъти в своята непривлекателна противоположност. Ако, разбира се, му се удаде… Той погледна обречено часовника. Опита се да задържи дишането си. Помисли си: „Къде е обещаната от Аверян способност дълго да не дишам? Или аз не съм още напълно узрял екзот?“ Цифрите на часовника свидетелствуваха безстрастно: не беше дишал точно две минути и половина. Никакво постижение… И скоро щеше да му се наложи да съжалява, че екзотичната зрелост при него бе закъсняла. Улисан, той тъжно, но дълбоко, с пълни гърди въздъхна — съвсем неикономично. Излапа най-малкото двеминутен запас от кислорода.

Мехурът на блистера вече бе „изгрял“ над малкия (като играчка!) изпъкнал „хоризонт“, когато Андрей изведнъж забеляза, че звукът на непростително мощната му въздишка се бе сякаш запънал в ушите му: ни назад — ни напред. Нещо повече: започна да расте, заглушавайки останалите шумове. Заприлича на безкрайно тъжен шум, пукот и страшен тътен на задвижила се лавина. Звуковата картина се усложняваше от тревожното пръхтене на конски табун. Тътен, пръхтене, цвилене, тропот… Очевидно в пълно съответствие със зараждането на тези лавинно-табунни съзвучия иззад хоризонта изплува и се проточи вдясно над блистера колосално стадо „компактни“ ейви. Те се носеха бързо, твърде плътно един до друг, блестяха под лъчите на своето яростно светило и нямаха край. Неестествено синята сянка на свръхвеликана, трептейки, потъвайки някъде и отново изплувайки, се открояваше ефектно сред мозаичните сборища участници в грандиозния прелет на стадата. В това стадо склонността на единичните ейви да се слепват в плоски, сякаш отчупили се ледени блокови образувания беше очевидна. Впрочем от време на време в потока „ледени блокове“ със случайна геометрична форма неочаквано се показваше дълга, идеално правоъгълна „платформа“, която блестеше с огледалните си ръбове. Връщайки се при машината, Андрей бе принуден отново да пусне пътем в ход видеомонитора: надяваше се, че бе успял да хване в обектива мярналата се сред „ледените блокове“ огромна скоба за закрепване на резервните акумулатори…

— КА-девет — прозвуча в шлемофона. — Контакт.

Катерът изпъна краката си и потъна неуверено на място, мигайки със светлинните си сигнали. „Ох, дявол да го вземе!“ — изуми се Андрей и изрева:

— Стоп!!!

— Стоп! — спокойно го дублира шлемофонът. Машината замря на място. В бързината Андрей придвижваше краката си без „залепване“ на гекорингите и имаше момент, когато се завъртя на единия си ток и едва не падна от рамото на исполина — ако това се случеше, щеше да лети дълго. Не беше проблем да полети в „Снегир“, по-сложно бе да се върне.

— Вдигни предните си крака — спокойно и властно каза познат глас.

Андрей онемя за няколко секунди: „Казаранг“ размърда лидарите си и наистина вдигна предните си крака. Корпусът на дракара се люлееше опасно над зелената пропаст, обхваната от пламтящо изумрудения пръстен на облаците; тялото на свръхвеликана стърчеше от пропастта като половината на танкер при изхода от горивозареждащия тунел на някой аванпорт. Той хвърли бегъл поглед на заледените гекоринги на машината и почти без да диша, изкомандува:

— Свали краката си.

— Добре, свали ги — позволи снизходително гласът.

Андрей се хвана за долния край на хермолюка и като пружина изхвърли своите без малко четвърт тона в твиндека. Удари се в отместените към борда товарни фиксатори; интуитивно почувствува, че машината мръдна от мястото си. Нищожната сила на тежестта му пречеше да се обърне. Китката на лявата му ръка се бе закачила в нещо — без да гледа, той скъса това нещо и добирайки се до креслото, видя смяната на картините от предния обзор: лампите на ПЛС отпред, блестящото стадо ейви, пламтящо изумрудения кант на ямата. Машината се обръщаше бавно, като крава върху лед, и се плъзгаше на разкрачените си крака. Стана това, от което се страхуваше: гекорингите практически бяха престанали да я държат. „По дяволите!“ — помисли си той, съобразявайки как при тези условия да не изпусне от контрола си движението на „Казаранг“. Машината се плъзгаше по посока към зелената, пропаст — много добре, значи — към къщи, но се плъзгаше твърде мудно. С три микроимпулса той я изравни по курса, затвори хермолюка и нарушавайки всички инструкции, без да прибира гекорингите, увеличи скоростта на плъзгането. Край на гекорингите, разбира се. „По дяволите!“ — помисли си той още веднъж. Толкова му бе омръзнало това равномерно крачене с металическите патерици, че при всичкия драматизъм на положението се радваше — вече не можеше да се надява на нищо друго освен на флаинг-моторите. Ако му е съдено да загине тук, ще умре като пилот в полет… Наистина той не бързаше да минава на флаинг-моторите и да умира в полет. Отлагаше до последната възможност. Важното бе да се измъкне от чуждото пространство. Ако ще и на четири крака. За нищо на света не бе съгласен да загине в чуждото пространство.

— Доволен ли си? — внезапно го попита гласът на Мъф.

— От какво? — полюбопитствува собственият му глас.

— Ами, общо взето… от поведението му.

— …И ако летателните му качества не бъдат по-лоши…

„Точно така“ — помисли си той. Почти не се вслушваше в папагалския брътвеж на чуждия радиоефир, цялото му внимание бе насочено към движението на катера. Машината се плъзгаше по края на суперскафандровия люк два пъти по-бързо, отколкото при ходене (сякаш вместо гекоринги на краката й имаше ски), а той искаше това да става още по-бързо — нямаше търпение да стигне поне до нивото на пламтящо изумрудения облачен пръстен. Не знаеше дали съществува в действителност ясна граница между двата свята, но този пръстен от облаци създаваше визуално впечатление за нея. Струваше му се, че под това ниво цвърченето и брътвежът на чуждото пространство трябва мигновено да изчезнат. Нищо подобно.

— Зара, Бара, бзис бой! — продължаваше да вика с различни гласове пространството. — Защо са тези маньоври?! Защо-защо-защо-защо… Прикрий тиловете, следи фланговете, а аз отговарям за фронталния пробив! Шедьоври трябва да се създават, шедьоври!