Агоп Мелконян
Via Dolorosa (1)

1

Вятърът изпълзява иззад хълмовете, поразкършва се и напористо връхлита върху задното стъкло. Допреди час беше нещо като късна есен. НАШАТА есен — обича да казва тя. Това е НАШАТА есен, нали? Не възразявам, макар да не откривам нищо наше освен досадата, наречена пътуване — тичане от хотел към хотел, добър вечер, стая, може единична, пишете съпрузи; багажът, душът и възхитителните му пръски, вечерята задължително на свещи (силната светлина я дразни), любовна нощ, транквилизатори, на сутринта отново стартираме. Това е НАШЕТО, ако изобщо има нещо наше — едно надбягване с времето, което поразително прилича на свобода, а в действителност е бягство от тъгата спринтьор, хукнала подире ни.

— А все ми се иска да ти кажа, че ще вали.

— Сняг — допълвам. Вече двайсет дни само допълвам, за да не забравя да говоря.

Минута по-късно ни настигат объркани бели облаци, плъзнали ниско по асфалта.

— Бяла изненада — казва. Пауза. — Небето е толкова високо. — Пауза. — Нашата есен свърши. — Пауза. Преглъща. — Свърши толкова изведнъж.

Така си говори, свикнах. Горчива смесица между унес и самота. Нещо тъничко и заплетено, разпънато до скъсване между немощната й мисъл и трогателното желание да бъде добра. Нищо не се промени, лекарите не познаха. Любовта ще я възроди, сексът ще настрои механизмите й — защо не вървите по дяволите! Същите колебания между сън и реалност, същата непревземаема отчужденост, същите неволни трепети вместо жестове, същата безгранична и вече патинирана от старост тъга. Приех риска да съм и експериментатор, и опитен плъх, защото ми се искаше да я освободя от оковите й, да залъжа някак капризната повреда на мозъка, да навия отпуснатите вътрешни пружини, нееластични и безволеви като ластици. Нищо не се получи. Бягства вместо пътуване, жалост вместо любов плюс една уморителна сексуална повинност.

— Чудо — казва. — Пада нещо, което никога не се е качвало там. Или може би се е качвало?

— Качвало се е като па̀ра — отвръщам, но тя вече говори за друго.

— Птиците тръгват на юг, змиите стават кожени колани, мечките слагат пижами за сън, пък ние двамата само тичаме. — Лапва бонбон. — Ей тъй, тичаме, а те ни се смеят. — Пауза. — И как ще избягаме от зимата?

Двайсет дни, умножени по стотици километри. Иначе трябва да говоря с нея, а ми става мъчно, затова предпочитам пътните знаци, такта на чистачките, безкрайния пунктир върху асфалта. Още ли не съм ви казал, че нейната безпомощност ме разкъсва?

Сигурно е чувство за вина. Да, цялата причина е в смазващото чувство за вина. Откъде го взех, накъде го нося? Нетърпимо е да се чувствуваш виновен, че не можеш да направиш нещо, което не можеш да направиш. Как се казва тази форма на вина? Никой не знае, а най-малко знам аз. Не успях дори да я убедя, че я обичам. Казвам го никому; в отговор само леко присвива клепачи и допълва с кратко, разсеяно, неадресирано, една осминка от онова движение с устни, което при останалите човеци се нарича усмивка.

— Пък ти си мислиии… Как тъй се качва па̀ра, а пада сняг, щом па̀рата е топла, а снегът — студен. Нищо не става тъй, нищо.

Снегът опасно затрупва. Отпускам педала, за да убия скоростта — виждам само десетина метра пред себе си. До града има доста път, трябва да измисля нещо. За три седмици свикнах да решавам сам.

— Веднъж пак валя, отдавна, бях още момиченце. — Пауза. — Дойде Горският цар и ме покани на бал в гората. Пипаше ме по гърдите и целуваше краката ми. Искаше да му стана жена.

Тук някъде трябва да има мотел, ако се вярва на знаците. Мотелът е моето спасение. Пътуването я напряга и тогава съвсем… Смуче бонбона с любовната страст на уличница.

— Ще напиша стихотворение. Ти писал ли си?

— Не.

— Прекрасно. Горският цар беше барман. — Пауза. — Господи, снегът ще го затрупа!

— Горския цар ли?

— Не бе, стихотворението. Ако го затрупа, ще зимува, а напролет ще се покаже с кокичетата.

Легло, чиния с прибори, под тях цифрата 1000. Близо е. Хладкият душ я отпуска. Когато излиза от банята с коси като водни змийчета, пристегнала кърпа малко над гърдите си, всичко свършва; облизвам с език капката на върха на носа и, целувам я по клепачите, а тя ме гледа с възхитения поглед на откривател — още ли съществуваш, това ли си ти? Тогава съм готов да се закълна: няма нищо по-красиво от Лиза, когато водата измие тъжната й налудничавост.

— Между храстите еленов впряг. Клечат джуджетата палачи. Идват да обесят моя сняг. Небето плаче.

— Добро е, но защо джуджетата?

Не обичам минутите между залеза и пълното смрачаване. Чувал съм, че ги наричат граждански сумрак. Защо пък граждански? Вече не е ден, още не е нощ, само безвкусна неопределеност във вид на светлинна дрезгавина, фаровете са подскачащи кълбета светлина, не, ръце на сластолюбец, които опипват всичко наоколо, както Горският цар — гърдите на Лиза; сякаш плуваш в коктейл от сивкава умора и досада, добре охладен със снежни вихрушки.

Тогава забелязвам тесния път вдясно. По-скоро го усещам с тънката интуиция на скитника, който улавя промените около себе си с някакво божествено седмо сетиво. Рязко завивам — прегракналото непосилие на спирачките и нейното предупреждаващо „Ехей!“. Тясно, стръмно, почти без настилка, вляво — пропаст, или сипей, или просто плътна завеса от мрак пред някаква тревожна неизвестност. И пътеуказател с големи, старателно изписани букви.

— Via dolorosa — почти срича Лиза. — Ъхъ, знаех си. — Пауза. — Пътят на страданието. — Пауза. — Пътят на Христос към Голгота.

Глупаво е, разбира се, Пътят на страданието да завършва не с кръст, а с крайпътно ханче. Но повече ме изненадва Лиза — внезапно става боязлива, чувствителна и напрегната като животинче пред неидентифицирана опасност. И друг път съм забелязвал нейната изумителна способност да предусеща, като че ли знае събитията отпреди; зениците и се разширяват, ръцете стават неспокойни, леко се изгърбва, готова всеки миг да хукне — едно малко нервно зверче, в което властвува атавистичният ужас от неизвестното.

— Via dolorosa — повтаря като ехо собствените си думи. — Тогава ще започнат да казват на планините: паднете върху ни! И на хълмовете: затрупайте ни! Защото, ако това правят със зеленото дърво, какво ли ще бъде със сухото?

Потъвам в снежната въртележка, става красиво и опасно; нямам сетива за риска, затова не знам какво ме очаква в края на този полумистичен път — трънен венец или вана с топла вода. Пресипналата светлина на фаровете с мъка се промъква между валмата сняг, още един пътепоказател със същия надпис, после става равно — подозрително равно, подозрително спокойно, почти равнодушно, като покана, а точно срещу нас — правоъгълна тайна от мрак, върху която едва не връхлитам. Когато спирачките вече са свършили своето, двете петна от фаровете се спират точно върху табелата, изчаквам чистачките да избършат стъклото, защото ми се струва, че греша, че е оптическа измама или извратеност на въображението ми, че за нищо на света крайпътно ханче не може да се казва така: МЕХАНИЧНАТА ГОЛГОТА.

— И когато го поведоха, уловиха някого си Симона Киринеец, който идеше от нива, и сложиха върху му кръста, за да го носи след Исуса.

— Престани! — крещя, за да надвикам двигателя, който винаги става ужасно гръмогласен, щом се страхувам. — Не обичам такива шеги!

— Аз не се шегувам. — Пауза. — Аз говоря сериозно.

— Изчакай ме. Ще проверя има ли някой.

— Не! — подскача зверчето в Лиза. — Двамата.

— Вали и е студено.

— Не! Двамата, чуваш ли, двамата!

Притичваме. Не е повече от петнадесетина крачки, затова в хаоса от боязън и предпазливост мозъкът ми успява да подреди една-едничка мисъл: какво има в този мъртъв тъмен куб със захлопнати дървени решетки? Нищо повече не можах да изстискам от него, защото целият бе във властта на една нелепост: „Този път краят е отпред!“ Толкова — до вратата. Лиза е до мен и ми се струва, че в тъмното очите и фосфоресцират, а ноктите й бавно се измъкват от своите кадифени леговища, хищни и извити като малки рогови ятаганчета.

— Ако се страхуваш, да се връщаме? — предлагам като последна възможност, но тя мълчи, само ноздрите й потръпват, души, търси опасността, която я привлича с някакъв извънсетивен магнетизъм.

Започвам яростно да хлопам с юмрук, половин минута, минута, за да се убедя, че няма никой, че никой не може да живее точно тук и точно сега, когато забелязвам върху продълговатото стъкло на вратата трепереща светлинка — може би от свещ, може би от фенер; някой слиза по стъпала, някой ходи с чехли, някой леко покашля или мърмори, или ругае, но има светлина и звук, после повече светлина и повече звук, после светлината плисва върху цялото стъкло, а звукът става мощен, басов, почти неземен глас:

— Вървете си по пътя. Хотелът не работи.

Вече се бях обърнал и гледах с надежда чистачките, които отчаяно, но всеотдайно ни викаха през водната пелена (снежинките бяха станали дъждовни капки), когато тя изтърсва:

— Двама сме. Градът е далеч.

— Казах. — Басът е гневен. — Вървете си и толкова.

— Не ме отпъждай — настоява Лиза. — Жена съм. Студено ми е и се страхувам по пътищата.

— До Коледа съм затворил — казва онзи, но сякаш по-меко. — По туй време винаги затварям.

— Искаме само легло и покрив.

— Хайде — казвам и я улавям за ръката. — Щом не иска, не иска. До града не е далеч.

— Защо пък? — Лиза издърпва ръката си. — Той е брат на мрака.

Онзи се суети, целият е колебание, много силно трябва да е нещото, което се съпротивлява вътре в него, щом не иска да ни пусне в тази кошмарна омокрена нощ. Почти виждам как извръща гръб, готов да изпсува, ругатнята тежи на езика му, защо в края на краищата не вървим на майната си или някъде по-далеч; светлинката безпомощно трепери от пробождащата хладина, но после пак поглежда към вратата, към ключалката, отвъд сме ние — рушителите на свещеното му спокойствие, грабителите на сънливото му бездвижие, рискът.

— Само тази нощ, утре да си вървите.

— Само тази нощ, утре ще си вървим — повтаря Лиза като влюбената Ехо.

— Само тази нощ, разбрахме ли се?

Изщраква резе, правоъгълно парче от мрака се отмества, боязливо се разсипва светлина — и той е пред нас като пародия на Статуята на свободата. Миг по-късно чехлите му вече шляпат по стъпалата, тръгваме подир своя сърдит гид неизвестно накъде, засега просто нагоре и навътре в този студен празен търбух, готов да ни погълне, да ни смеле, да направи от нас нещо пихтиесто…

— Няма ток. Сигурно жицата се е скъсала — казва.

— Сигурно се е скъсала — повтаря Лиза.

Влиза в обширен вестибюл, светлинката изпърхва с криле и каца на масата — овална, дъбова, навярно германска, с дебела, брадясала от ресни и пискюли покривка. Всичко останало е удавено в мрак и тежък дъх. Като на погребение — и мъртвило, и мъждукаща светлина, и спарено, и мълчание, и печал. Поканва ни да седнем, едва тогава виждам, че устните на Лиза са морави или зелени, или тъмнокафяви, но най-точно — ги няма. Искам да попитам къде са устните й, но тя сигурно ще ми отвърне, че мракът ги е изгризал, после ще се разбъбри за хищната ненаситност на тъмнината, за алчната и страст, ще разкаже нещо за своя призрак Мрачин, който живеел в мазето или в тавана, или бог знае къде точно, но вечерите се мушквал под завивката и тъй — прегърнати — прекарвали цялата нощ, на сутринта той си отивал с крадливи стъпки като Ромео и чак тогава тя откривала, че устните й ги няма, че „съм съвсем безустна“, както казваше, „че съм съвсем една такава безустна“. И после ще продължи: „Винаги щом стана безустна, значи при мен е Мрачин; тогава е хубаво, защото страшното е съвсем наоколо“.

— Ще ви донеса студено месо и вино — казва стопанинът и хлътва в непрогледността, за да ни остави около минута в тягостно мълчание.

— Сам ли живееш? — пита Лиза мрака, а мракът отвръща с гласа на стопанина.

— Сам.

— И никакви ли гости не идват?

— По това време затварям — продължава мракът. — Винаги затварям, знаят го.

— Изглежда, всичко затваряш. И себе си.

— Изглежда, и себе си.

Говорят странно и внезапното им разбирателство започва да ме тревожи. Не обичам да съм извън, не понасям.

— Мрачин ли е тук? — питам, за да прекъсна диалога им.

— Ъхъ. Тук е, виждам го да реже студено месо за вечеря. Ще ядем студено месо и ще пием алено вино — прошепва тържествено Лиза, а аз настръхвам от вампирската многозначителност на думите й.

— Този ли е Мрачин?

— Прилича. Само дето онзи беше по-млад и имаше бенка ей тук, до носа.

Мрачин се връща в сферата от светлина и носи студено месо за вечеря. Движенията му са плавни и някак неестествени, въздушни. Налива от алената напитка и сяда срещу нас.

— Яжте.

— Не! Не съм гладен.

— Защо крещиш? — пита Лиза, пък устните и съвсем ги няма. — Какво ни интересува нас дали си гладен.

Страшно е това „нас“, не го искам.

— Ти си съвсем сам — продължава Лиза, този път на Мрачин. — Как го понасяш, не знам. Като си сам, много те боли душата, нали?

— Наказан съм. И не питай. Каквото и да се случи, не питай. Иначе не отговарям, честна дума.

— Няма да те питам — кротко се съгласява Лиза. И след малко добавя: — Каквото и да се случи.

Има начин, разбира се, как съм забравил: вампирите, или наречете както си щете безплътните нощни скитници, нямат сенки. Трябва само леко да отместя глава, някакви десетина градуса, но страхът е по-силен от мен — а ако наистина няма сянка?

— Завиждам ти — продължава Лиза, огризвайки с охота някаква кост. — Тук ти наистина си сам в безкрайната Вселена.

Мрачин дръпва моята чаша пред себе си, старателно я напълва почти до ръба и отпива.

— Вселената не е безкрайна — казва той след жадната глътка. — В природата няма нищо безкрайно.

Извръщам глава, сянката е на мястото си — върху стената, плътна, игрива в такт със светлината.

— Аз съм космолог, разбирам ги тия неща — продължава Мрачин. — По-точно бях. — Отново отпива. — Всичко в природата е ограничено, безкрайно е само страданието, защото не е материя. — Неочаквано се извръща към мен: — Нали така?

— Не знам. Не съм нито космолог, нито кюре.

Точно в този миг, заклевам се, точно в края на моето глупаво изречение някъде хлопва врата. Лиза застива напрегнато, поставя широко отворени длани върху масата и се накланя напред.

— Има ли някой?

— От вятъра е — отговаря мигом Мрачин. — Щом ти казвам, че е от вятъра, значи е от вятъра.

— Нали знаеш — казвам. — Вятърът хлопва вратата само веднъж.

По устните на Мрачин се плъзва нещо като иронична усмивка, къса, раняваща, като откос:

— Не винаги само веднъж. Светът се управлява от вероятности, затова дори най-невъзможното може да се повтори. Ако бъдем тук милион години, не е изключено вятърът да отвори вратата и пак…

— Ние утре си отиваме — казвам. — Няма смисъл да чакаме милион години една врата да се хлопне.

— Защо? — гласът му звучи искрено. — Сигурно защото можете да си отидете.

Минута-две мълчание, в които се опитвам да подредя хаоса от впечатления, предчувствия и страх, но нищо не се получава, защото в мен управлява първата сигнална система — онази сложна и объркана мрежа от рефлекси, скрита долу, в ниското, в мазето на мозъка, между вехтошарските останки от еволюцията; там, където още не съм станал човек, където съм само крадливо влечуго или хищна сова, или боязливо насекомо; пристъпвам пипнешком в това мазе, искам да проумея нещата по формата и фрактурата им, по влажността и топлината им, но само се блъскам в непознати реалности, подритвам ги, спъвам се, търкам ожулената си изненадана душица, размахвам отчаяно ръце, за да разкъсам оплетените като че ли от конопени въжета паяжини — но нищо, нищо, което поне ей толкова мъничко да е познаваемо… Само досадният ромон на дъжда по стъклата и водосточните тръби, само изменчивата налудничавост на Лиза, само разкъсващото извънвремие на Мрачин, плюс една врата, която вятърът може би ще хлопне след милион години…

— Всичко на този свят — започва пак отникъде Мрачин — е самозатворило се пространство и време. И Вселената, и електронът. Човекът също… Човекът също е самозатворило се в себе си страдание.

— Защо ни говориш всичко това? — питам. — Ние искаме само топла вода и легло.

— Нямаш право да искаш от другия само топла вода и легло. Другият също…

В този миг някъде долу отново се хлопва врата.

— Много бързо минаха милион години — казвам и ръката ми неконтролирано посяга към големия готварски нож.

— Знае ли човек колко са милион години — отвръща Мрачин почти лениво. — Имаш ли сетива за милиони години? И остави ножа, глупаво е. Не можеш да прободеш утехата.