Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Iron Heel, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (24 май 2007 г.)
Корекция
NomaD (25 май 2008 г.)

Издание:

Профиздат, 1970

Превод от английски: Сидер Флорин

История

  1. — Добавяне

XVII. АЛЕНАТА ЛИВРЕЯ

С разгромяването на земеделските щати земеделските представители изчезнаха от Конгреса. Тях ги съдиха за държавна измяна, а местата им бяха заети от оръдия на Желязната пета. Социалистите бяха жалко малцинство и знаеха, че краят им наближава. Конгресът и сенатът бяха празна преструвка, фарс. Обществени въпроси привидно сериозно се обсъждаха и решаваха, по стария установен ред, докато в действителност единственото, което се вършеше, беше да се придаде отпечатък на конституционна законност на указите на олигархията.

Ърнест бе в разгара на борбата, когато дойде краят. Разискваше се законопроектът за подпомагане на безработните. Тежките условия на живота предишната година бяха докарали огромни маси от пролетариата до положението на бавна гладна смърт, а продължителните, развилнели се навред безредици понижаваха жизненото им равнище още повече. Милиони хора гладуваха, докато олигарсите и поддръжниците им се гояха с излишъците[1]. Ние наричахме тези нещастници „хора от бездната“[2] и именно за да облекчат техните страшни страдания, социалистите бяха внесли законопроекта за безработните. Но това не беше по вкуса на Желязната пета. Тя се канеше да използува труда на тези милиони по свой начин и това не беше нашият начин, поради което тя бе наредила нашият законопроект да бъде провален при гласуването. Ърнест и другарите му знаеха, че усилията им са напразни, ала неизвестността им беше омръзнала. Искаха нещо да стане. Те не вършеха нищо и най-доброто, на което можеха да се надяват, беше да сложат край на този законодателен фарс, в който без да искат вземаха участие. Те не знаеха какъв щеше да бъде краят, но и на ум не им беше идвал по-лош край от този, който настъпи.

Този ден аз седях на галерията. Ние всички знаехме, че предстои нещо ужасно. То се долавяше във въздуха и приемаше видим образ чрез въоръжените войници, строени в коридорите, и офицерите, стъпили се по входовете на самата зала. Олигархията се готвеше да нанесе удар. Ърнест говореше. Той описваше страданията на безработните, сякаш обладан от безумната мисъл по някакъв начин да трогне техните сърца и съвест, но представителите републиканци и демократи му се смееха и го подиграваха, в залата цареше шум и бъркотия. Изведнъж Ърнест рязко промени тактиката си.

— Зная, че каквото и да казвам, не ще мога да ви повлияя — заяви той. — Вие нямате душа, за да може човек да ви повлияе. Вие сте безгръбначни, безволеви твари. Надуто наричате себе си републиканци и демократи. Няма никаква републиканска партия! Няма никаква демократическа партия! В този парламент няма никакви републиканци и демократи. Вие сте блюдолизци и слепи оръдия, творби на плутокрацията. Говорите многословно с безнадеждно остарели изрази за любовта си към свободата, а през цялото това време носите алената лакейска ливрея на Желязната пета.

В този миг виковете и крясъците „Молим, ред! Молим, ред!“ заглушиха гласа му и той остана да стои с презрителна усмивка, докато врявата позатихна. Тогава обхвана всички тях с движение на ръката, обърна се към своите другари и каза:

— Чуйте как джавкат охранените псета.

Крясъците избухнаха наново. Председателят призоваваше към ред с удари на чукчето и поглеждаше с очакване офицерите на вратите. Чуваха се викове „Това е бунт!“, а едър, шишкав представител от Ню Йорк завика на Ърнест: „Анархист!“ И Ърнест не представляваше приятна гледка. Всяко негово мускулче на боец трептеше, а лицето бе образ на биещ се звяр, при все че беше хладнокръвен и сдържан.

— Помнете — рече той с глас, който надделя над врявата, — че колкото милост проявявате вие днес към пролетариата, толкова милост ще прояви и пролетариатът към вас един ден.

Виковете „Това е бунт!“ и „Анархист!“ се удвоиха.

— Зная, че няма да гласувате за този законопроект — продължи Ърнест. — Получили сте заповед от господарите си да гласувате против него и въпреки това ме наричате анархист. Вие, които унищожихте управлението на народа и които безсрамно се кичите на обществени места с позорните лакейски ливреи, ме наричате анархист. Аз не вярвам във вечния огън и кипящата сяра на ада, но в моменти като този съжалявам за неверието си. Не, в моменти като този почти вярвам. Положително трябва да съществува някакъв ад, защото няма друго място, където да можете да получите наказание, отговарящо на престъпленията ви. Докато съществувате вие, има крещяща нужда от адски огън на света.

Край вратите настъпи раздвижване. Ърнест, председателят и всички членове на камарата се обърнаха да видят какво става.

— Защо не повикате войниците да влязат, господин председателю, и не им заповядате да свършат работата си? — попита Ърнест. — Те трябва да побързат с изпълняването на плана ви.

— Кроят се и други планове — отвърна председателят. — Затова войниците са тука.

— Нашите планове, предполагам — подхвърли подигравателно Ърнест. — Някое убийство или нещо подобно.

Но при думата „убийство“ врявата избухна отново. Ърнест не можа да я надвика, но остана прав в очакване на затишие. И тогава се случи това нещо. От мястото си на галерията не можах да видя нищо освен блясъка на експлозията. Тътенът й изпълни слуха ми и видях Ърнест да залита и да пада във вълмо от пушек, а войниците да се втурват по всички проходи. Другарите на Ърнест наскачаха на крака, побеснели от гняв, способни на всякакво насилие. Но Ърнест се задържа за миг и размаха ръце за тишина.

— Това е заговор! — гласът му прокънтя, за да предупреди другарите. — Не правете нищо, иначе ще бъдете унищожени!

След това бавно се свлече и войниците стигнаха при него. След миг те опразваха галериите и аз не видях нищо повече.

При все че беше мой съпруг, не ми разрешиха да отида при него. Когато заявих коя съм, веднага ме сложиха под арест. В същото време бяха арестувани всички депутати социалисти във Вашингтон, включително и нещастният Симпсън, който лежеше болен от коремен тиф в хотела.

Съдебният процес не се забави и беше кратък. Присъдите бяха предрешени. Чудното беше, че Ърнест не го екзекутираха. Това бе грешка от страна на олигархията и тя скъпо я плати. Но олигархията бе твърде самоуверена в онези дни. Опиянена от успеха, тя дори не помисляше, че тази шепичка герои крие в себе си сили, способни да я разклатят из основи. Утре, когато избухне големият бунт и в целия свят отекне твърдата стъпка на милионите, олигархията ще си даде сметка, макар и твърде късно, колко силна е станала тази групичка герои[3].

Като революционерка, като една от вътрешните, които знаеха надеждите и опасенията и тайните планове на революционерите, аз съм в състояние да отговоря така, както малцина други, на обвинението, че те са били виновни за избухването на бомбата в Конгреса. И мога да заявя категорично, без уговорка или някакво съмнение, че социалистите — и в Конгреса, и вън от него — нямаха пръст в тази работа. Кой е хвърлил бомбата, ние не знаем, но едно нещо, в което сме абсолютно сигурни, е, че не сме я хвърлили ние.

От друга страна, има указания, сочещи, че отговорна за това деяние е Желязната пета. Разбира се, ние не можем да го докажем. Нашите заключения почиват само върху предположения. Но ето тези факти, които са ни известни. На председателя на камарата е било донесено от агентите на държавната тайна служба, че депутатите социалисти се канят да прибягнат до терористична тактика и че е определен денят, в който ще пристъпят към такива действия. Това бил точно денят на експлозията. Тъкмо затова Капитолият бил пълен с войски в бойна готовност. Понеже ние не знаехме нищо за бомбата, понеже бомба наистина избухна и понеже властите се бяха подготвили за експлозията предварително, напълно основателно е да заключим, че Желязната пета е знаела. Нещо повече, ние твърдим, че Желязната пета е била виновна за атентата и че Желязната пета го е подготвила и извършила с цел да стовари вината на наш гръб и така да докара нашето унищожение.

Чрез председателя предупреждението станало достояние на всички твари в камарата, които носеха алената лакейска ливрея. Те са знаели, докато Ърнест говореше, че ще се извърши някакво насилие. И трябва да признаем, те са вярвали искрено, че насилието ще бъде извършено от социалистите. В съда, също така честно убедени, неколцина дадоха показания, че са видели как Ърнест се канел да хвърли бомбата и тя избухнала преждевременно. Разбира се, не са видели нищо подобно. Обзети от треската на страха, те си въобразили, че виждат, и толкова.

Ърнест каза пред съда:

— Можете ли да допуснете, че ако аз се канех да хвърля бомба, щях да избера за тази цел нищожно фишече като това, което бе хвърлено? В него нямаше достатъчно барут. То вдигна сума пушек, но не направи нищо никому, освен на мен. То избухна в самите ми крака и пак не ме уби. Повярвайте ми, когато реша да хвърлям бомби, аз ще причинявам щети. Моите бомби няма само да вдигат пушек.

Обвинението, от своя страна, възрази, че слабият заряд на бомбата бил недоглеждане на социалистите, също както било грешка и преждевременното й избухване, станало поради това, че Ърнест загубил присъствието на духа и я изтървал. А за потвърждение на споменатото съображение се привеждаха показанията на няколкото депутати, които уж видели Ърнест да върти в ръце и да изтървава бомбата.

Колкото до самите нас, никой не знаеше как е била хвърлена бомбата. Ърнест ми разправи, че частица от секундата преди да избухне, я чул и видял да пада в краката му. Той даде показания за това пред съда, но никой не му повярва. Освен другото цялата история беше, както казва народът, „скалъпена“. Желязната пета бе решила да ни унищожи и против това не можеше да се направи нищо.

Има поговорка, че истината излиза на бял свят. Аз започнах да се съмнявам в тази поговорка. Изминали са деветнадесет години и въпреки неуморните ни усилия досега не сме успели да открием човека, който действително хвърли бомбата. Без съмнение той е бил емисар на Желязната пета, но е останал неоткрит. Ние не можахме да попаднем и на най-малкото указание за неговата самоличност. И сега, след като е изтекло толкова време, за този въпрос не остава нищо друго, освен да заеме мястото си сред тайните на историята[4].

Бележки

[1] Същите условия съществували в XIX век сл.Хр. през време на британското владичество в Индия. Местните жители измирали с милиони от глад, а техните управници ограбвали плодовете на труда им и харчели придобитото с този труд за разкошни зрелища и глупави развлечения. Щем не щем, в този просветен век трябва много да се червим зарад постъпките на нашите деди. Единствената ни утеха е във философията. Трябва да приемаме капиталистическия стадий в социалното развитие като равен на по-ранния маймунски период. Човекът е трябвало да мине през тези стадии в своето издигане от калта и тинята на нисшия органичен живот. Неизбежно е било много кал и тиня да се полепи по него и да му е трудно да се отърси от тях.

[2] Хората от бездната — тази фраза е била изкована от гения на X. Дж. Уелс към края на XIX век сл.Хр. Уелс бил социолог-прорицател, трезв и нормален, а също и сърдечен човек. Много откъси от негови съчинения са стигнали до наши времена, а две от най-великите му творби — „Прозрения“ и „Човечеството и създаването му“ — са се запазили изцяло. Преди олигарсите и преди Евърхард Уелс е размишлявал върху изграждането на градове-чудо, макар в неговите съчинения да се говори за тях като „градове на удоволствията“.

[3] Ейвис Евърхард е смятала, че разказът й ще се чете в нейни дни, и затова е пропуснала да спомене изхода на делото за държавна измяна. В ръкописа се забелязват и много други такива объркващи пропуски. Съдени били петдесет и двама депутати социалисти. Колкото и да е странно, нито един не бил осъден на смърт. Евърхард и единадесет други, между които Тиъдър Донелсън и Матю Кент, били осъдени на доживотен затвор. Останалите четиридесет получили присъди от тридесет до четиридесет и пет години, а Артър Симпсън, за когото в ръкописа се споменава, че бил болен от коремен тиф по време на експлозията, получил само петнадесет години. Има предание, че той умрял от глад в единична килия, като се обяснява, че това сурово отношение се дължало на непреклонната му упоритост и пламенната му и нетактична омраза към всички хора, които служели на деспотизма. Той умрял в Кабаняс в Куба, където били затворени още трима негови другари. Петдесет и двамата депутати социалисти били затворени във военни крепости, пръснати из целите Съединени щати. Така Дю Бойс и Уудз били държани в Порто Рико, а Евърхард и Мериуедър — затворени в Алкатраз, остров в залива на Сан Франциско, който отдавна служел за военен затвор.

[4] Ейвис Евърхард би трябвало да живее още много поколения, за да види разкриването на тази тайна. Преди по-малко от сто години и малко повече от шестстотин след смъртта й в тайните архиви на Ватикана била открита изповедта на Первез. Може би е добре да се разкаже нещичко за този незначителен документ, който, общо взето, представлява интерес само за историците.

Первез бял американец от френско потекло, който в 1913 г. сл.Хр. лежел в затвора Тумз в град Ню Йорк и чакал да бъде съден за убийство. От изповедта му научаваме, че не е бил престъпник. Бил буен, поривист, избухлив. В безумен пристъп на ревност той убил жена си — много обикновено явление в онези времена. Первез бил обладан от страх пред смъртта, което е разказано нашироко в изповедта му. За да избегне смъртта, бил готов да извърши всичко и полицейските агенти го подготвили, като го убеждавали, че когато бъде изправен пред съда, надали ще може да се отърве от присъда за убийство при утежняващи вината обстоятелства. В онези дни убийство при утежняващи вината обстоятелства се наказвало със смърт. Виновният или виновната били слагани на специално устроен стол на смъртта и под надзора на правоспособни лекари убивани с електрически ток. Това се казвало „електрокуция“ и било много популярно през онзи период. Анестезията като начин за принудително умъртвяване била въведена по-късно.

Този човек, добър по душа, но с много рязко изявени животински инстинкти, докато лежал в затвора и чакал неминуема смърт, бил убеден от агенти на Желязната пета да хвърля бомба в Камарата на представителите. В изповедта си той изрично заявява, че бил осведомен, че бомбата ще бъде слаба и не ще причини загубата на никакъв човешки живот. Това напълно съвпада с факта, че тя е имала слаб заряд и избухването й в драката на Евърхард не било смъртоносно.

Первез бил тайно въведен в една от галериите, затворена уж поради ремонт. Трябвало сам да избере момента за хвърлянето на бомбата и той наивно признава, че увлечен от речта на Евърхард и вълнението, което тя причинила, насмалко щял да забрави за поръчението си.

Той не само бил пуснат от затвора като награда за деянието си, но получил и пожизнена пенсия. Но не й се радвал дълго. В 1914 г. сл.Хр., през септември, заболял от порок на сърцето и умрял само след три дни. Именно по това време той изпратил да повикат католическия свещеник отец Питър Дърбън и му се изповядал. Изповедта се видяла на свещеника толкова важна, че я записал и накарал Первез да подпише клетвена декларация за истинността й. Какво е станало след това, можем само да предполагаме. Документът положително бил достатъчно важен, за да бъде препратен в Рим. Трябва да е бил упражнен натиск от влиятелни лица, та не е добил гласност. Векове наред светът не е имал представа за съществуването му. Едва в миналото столетие Лорбия, блестящият италиански учен, съвсем случайно попаднал на него, когато правел проучвания във Ватикана.

Днес няма никакво съмнение, че за бомбата, избухнала в Камарата на представителите в 1913 г. сл.Хр., е отговорна Желязната пета. Дори ако изповедта на Первез изобщо не беше видяла бял свят, пак не би могло да има никакво съмнение, защото въпросното деяние, което изпратило петдесет и двама депутати в затвора, напълно приличало на безбройни други деяния, извършвани от олигарсите, а преди това — от капиталистите.

Да вземем класическия пример за свирепата и безразсъдна съдебна разправа над невинните така наречени хеймаркетски анархисти от Чикаго в предпоследното десетилетие на XIX век сл.Хр. Отделна категория представляват преднамереното опожаряване и унищожаване на капиталистическо имущество от самите капиталисти — виж втората забележка на стр. 150. За такова унищожаване често били наказвани — „окошарвани“, според тогавашния израз — невинни хора.

По време на работническите безредици през първото десетилетие на XX век сл.Хр. капиталистите прилагали подобна, но още по-кървава тактика спрямо Западната федерация на миньорите. Железопътната гара в Индепендънс била вдигната във въздуха от агентите на капиталистите. Тринадесет души били убити и много повече — ранени. И тогава капиталистите, които държели в свои ръце законодателната и съдебната машина на щата Колорадо, обвинили в това престъпление миньорите и малко останало да ги осъдят. Ромен, едно от оръдията в това деяние, като Первез, лежал в затвора в друг щат, Канзас, и чакал да бъде съден, когато към него се обърнали агентите на капиталистите. Но за разлика от Первез, признанието на Ромен станало общо достояние още докато бил жив.

После, в същия период, имаме случая на Мойър и Хейууд двама силни, безстрашни работнически водачи. Единият бил председател, а другият секретар на Западната федерация на миньорите. Бившият губернатор на щата Айдахо бил тайнствено убит. Социалистите и миньорите по онова време открито обвинили в това престъпление собствениците на мините. Въпреки това, противно на разпорежданията на федералната и щатската конституция и с помощта на таен заговор от страна на губернаторите на Айдахо и Колорадо, Мойър и Хейууд били отвлечени, хвърлени в затвора и обвинени в убийството. Това е случаят, който изтръгнал от Юджин. В. Дебз национален водач на американските социалисти по онова време, следните думи: „Работническите водачи, които не се поддават на подкуп и заплахи, трябва да бъдат нападани от засада и убивани. Единственото престъпление на Мойър и Хейууд е, че бяха непоколебимо верни на работническата класа. Капиталистите ни откраднаха нашата родина, поквариха нашата политика, поквариха нашето правосъдие и най-безогледно ни прегазиха, а сега възнамеряват да убият онези, които не искат унизително да се подчинят на тяхната брутална власт. Губернаторите на Колорадо и Айдахо само изпълняват заповедите на своите господари, плутократите. Борбата се води между работниците и плутократите. Ако плутократите нанесат първия силен удар, ние ще нанесем последния“.