Джек Лондон
Желязната пета (12)

XI. ГОЛЯМОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ

Господин Уиксън не беше пращал да повикат татко. Те се срещнали случайно на един ферибоот на път за Сан Франциско, тъй че предупреждението, което той направил на татко, не е било преднамерено. Ако не се бяха срещнали ненадейно, нямаше да има и никакво предупреждение. Това не значи, че тогава цялата работа щеше да свърши другояче. Татковият род беше от смелите стари семейства, дошли с „Мей-флауър“^[1], и той беше наследил тяхната твърдост.

— Ърнест е бил прав — каза ми той, щом се върна у дома. — Ърнест е изключителен младеж и аз предпочитам да станеш негова жена, отколкото на самия Рокфелър или на английския крал.

— Какво има? — уплашено попитах аз.

Олигархията се кани да прегази и нас, теб и мен. Уиксън ми го каза почти открито. Беше много любезен… за един олигарх. Предложи ми да ме възстанови в университета. Как ти се вижда това? Той, един ненаситен грабител, има властта да реши дали да преподавам или не в щатския университет! Но той ми предложи дори нещо повече от това: предложи ми да ме направи ректор на някакъв проектиран голям институт за физически науки — олигархията трябва някак да се отърве от излишъците си, нали разбираш? „Спомняте ли си какво казах на този социалист, възлюбления на дъщеря ви? — попита той — Казах му, че ние ще смачкаме работническата класа. И ще я смачкаме. Колкото за вас, аз храня дълбоко уважение към вас като учен; но ако свържете съдбата си с работническата класа… внимавайте да не смачкаме и вас, това е всичко.“ След това се обърна и се отдалечи.

— Това значи, че ще трябва да се оженим по-рано, отколкото искахте вие — забеляза Ърнест, когато му разказахме за случката.

Не можах да разбера защо разсъждава така, но скоро щеше да ми стане ясно. Беше точно по времето, когато се изплащаха тримесечните дивиденти на Сиерските предачници или, по-точно, когато би следвало да бъдат изплатени, защото татко не получи нищо. След като почака няколко дена, той писа на секретаря. Веднага се получи отговор, че в книгите на предприятието не било отбелязано татко да притежава някакви акции, и учтива молба за по-подробни сведения.

— Ще ги получа достатъчно подробно, да го вземат дяволите! — заяви татко и отиде в банката да вземе въпросните акции от касетката си в хранилището.

— Ърнест е изключителен човек — каза той, когато се върна, докато му помагах да си свали палтото. — Повтарям, дъще, този твой приятел е изключителен младеж.

Бях се научила да очаквам някаква беда, когато хвали Ърнест по такъв начин.

— Те вече ме натъпкаха в калта — обясни татко. — Нямаше никакви акции. Касетката беше празна. Вие с Ърнест ще трябва да се ожените по-скоричко.

Татко държеше на лабораторните методи. Заведе дело срещу Сиерските предачници, но не можеше да ги накара да представят в съда счетоводните си книги. Той нямаше власт над съда, а Сиерските предачници имаха. Това обяснява всичко. Татко претърпя пълно поражение в съда, а откритият грабеж бе оправдан от закона.

Сега е направо смешно, като си спомня как е бил сразен татко. Той срещнал случайно Уиксън на улицата в Сан Франциско и му казал, че е проклет негодник. След това бил арестуван за опит за физическо насилие, глобен от полицейския съд и накаран да декларира, че ще спазва обществения ред. Всичко това било толкова нелепо, че той сам се смя, когато се върна у дома. Но какъв шум се вдигна в местните вестници! Говореше се сериозно за бацила на насилието, който заразявал всички хора, прегърнали социализма; и татко, въпреки дългия му мирен живот, се даваше като блестящ пример за въздействието на този бацил. Няколко вестника твърдяха и това, че умствените способности на татко отслабнали от напрегнатите научни изследвания, и предлагаха да бъде затворен в държавен приют за душевноболни. И подобни твърдения не бяха само празни приказки. Това беше надвиснала опасност. Но татко бе достатъчно разумен да я разбере. Можеше да се поучи от урока на епископа и беше си взел добра поука. Той си кротуваше, каквато неправда и да се извършеше спрямо него, и всъщност, струва ми се, изненадваше враговете си.

Възникна въпросът с къщата — нашия дом. Срещу нея бе обявена за пресрочена една ипотека и ние трябваше да се откажем от правото на собственост. Разбира се, никаква ипотека нямаше, нито бе някога имало. Мястото е било купено в брой, а къщата е била платена още при построяването й. И къщата, и мястото винаги са били свободни и необременени с никакви заеми. И все пак ипотека имаше, съставена по всичките изисквания на закона и съответно подписана, с извлечение за внасяните в течение на редица години лихви. Татко не протестира. Както му бяха ограбили парите, така сега заграбваха неговия дом. И нямаше от кого да поиска помощ. Машината на обществото беше в ръцете на тези, които бяха решили да го опропастят. Той беше философ в душата си и дори не се ядосваше вече.

— Обречен съм на опропастяване — каза ми той, — но това не ми дава основание да не се мъча да се разстройвам колкото мога по-малко. Старите ми кости са много трошливи и аз си научих урока. Господ да ми е свидетел, че не искам да прекарам остатъка от живота си в лудница.

Това ме подсеща за епископ Морхаус, когото не съм споменала вече толкова страници. Но нека разкажа първо за моята женитба. Зная, че във вихъра на събитията женитбата ми губи значението си, и затова ще я спомена съвсем бегло.

— Сега ще станем истински пролетарии — каза татко, когато ни изгониха от нашия дом. — Често съм завиждал на твоя приятел за това, че истински познава пролетариата. Сега и самият аз ще мога да го видя и опозная.

Татко сигурно е имал в кръвта си силно влечение към приключенията. Той виждаше нашето бедствие като някакво приключение. Не изпитваше нито яд, нито огорчение. Беше твърде голям и твърде простодушен философ, за да бъде отмъстителен, и живееше твърде много в духовния мир, за да съжалява за материалните блага, от които трябваше да се откажем. Затова, когато се преместихме в Сан Франциско, в четирите жалки стаички в бедняшкото предградие на юг от Маркет стрийт, той се впусна в това приключение с детска радост и въодушевление, съчетани с далновидността и прозрението на изключителен интелект. Той никога не се скова в умствено отношение. Нямаше лъжливо чувство за ценности. Условните и обичайните ценности нямаха никакво значение за него. Единствените ценности, които признаваше, бяха математическите и другите научни факти. Баща ми беше велик човек. Имаше ум и душа, каквито могат да имат само велики мъже. В известни отношения надминаваше дори Ърнест, по-велик от когото не съм познавала.

Дори и аз изпитах известно облекчение от промяната в нашия начин на живот. Ако не от друго, избавях се от организирания остракизъм, който се засилваше все повече спрямо нас в университетския град, откакто си бяхме навлекли враждата на зараждащата се олигархия. А тази промяна беше приключение и за мене, най-голямото приключение от всички, защото беше любовно приключение. Промяната в материалните ни възможности ускори женитбата ми и аз се преместих в четирите стаи на Пел стрийт в бедняшкото предградие на Сан Франциско като съпруга.

От всичко това остава едно: аз направих Ърнест щастлив. Влязох в бурния му живот не като нова, внасяща смут сила, а като сила, стремяща се към спокойствие и отдих. Аз му дарявах почивка. Това беше наградата за любовта ми към него. Това бе единственото безпогрешно доказателство, че бях сполучила. Да дарявам забрава или да запалвам радостно пламъче в бедните му уморени очи — можех ли да бъда благословена с щастие, по-голямо от това?

Тези скъпи уморени очи! Той се трудеше, както малцина са се трудели, и целия си живот се трудеше зарад другите. Това бе мерилото за неговото мъжество. Беше изпълнен с човеколюбие и обич. И той, с въплътения си дух на борец, със снагата на гладиатор и с душата на орел — той беше мил и нежен с мене като поет. Беше поет. Делата му бяха песни. И целия си живот пя песента на човека. Върши това от безкрайна любов към човека, за когото даде живота си и бе разпнат.

Всичко това направи без надежда за бъдеща награда. Според неговите схващания задгробен живот не съществуваше. Той, който кажи-речи изгаряше от безсмъртие, си отказваше безсмъртие — това бе парадоксалното у него. Той, толкова топъл по дух, бе обладан от тази студена и сурова философия, материалистичния монизъм. Аз го опровергавах, като му казвах, че измервам безсмъртието му с полета на неговата душа и че би трябвало да изживея безкрайни вечности, за да успея да го измеря напълно. При тези думи Ърнест се изсмиваше, ръцете му се протягаха към мен и той ме наричаше своя сладка метафизичка; умората изчезваше в очите му и те се озаряваха от щастливата светлина на обичта, която сама по себе си бе ново и достатъчно доказателство за безсмъртието му.

Той ме наричаше също своя дуалистка и ми обясняваше как Кант с чистия разум бе отрекъл разума, за да се прекланя пред бога. И теглеше паралел и ме обявяваше за виновна в също такова деяние. А когато се признавах за виновна, но защищавах това деяние като във висша степен разумно, той само ме притискаше по-силно и се смееше така, както може да се смее човек, възлюбил бога. Обикновено аз отричах, че наследствеността и средата биха могли да обяснят неговото своеобразие и способностите му така, както студените опипващи пръсти на науката не биха могли да определят, да анализират и да класифицират тази неуловима същина, която се таи в основите на самия живот.

Поддържах, че пространството е проява на бога, а душата — външен израз на божието естество, и когато той ме наричаше своя сладка метафизичка, аз го наричах мой безсмъртен материалист. Ние се обичахме и бяхме щастливи, аз прощавах на мъжа си неговия материализъм поради огромната му работа в света, извършвана без помисъл за лична облага, и поради неговата безкрайна духовна скромност, която не му позволяваше да изпитва гордост и царствено упоение от себе си и своята душа.

Но той беше горд. Как би могъл да бъде орел и да не бъде горд? Той твърдеше, че е по-хубаво едно нищожно простосмъртно зрънце живот да се чувствува божествено, отколкото да се чувствува божествен някой бог, и така превъзнасяше онова, което смяташе за смъртно в себе си. Обичаше да цитира откъс от едно стихотворение. Никога не беше го видял цялото и напразно се беше мъчил да открие автора му. Давам тука откъса не само защото Ърнест го обичаше, но и защото резюмираше парадокса, който той представляваше в своя дух и схващането му за този дух. Защото как може някой да цитира с вълнение, пламък и възторг следващите редове и въпреки това да бъде смъртен прах, късче мимолетна сила, преходна сянка? Ето самия откъс:

О, радост след радост, о, песен след песен,^[2]

        под тая звезда съм роден!

Вселената цяла огласям с възхвала

        за тебе, безкраен мой ден!

И нека умирам от всяка смърт земна,

        додето вселената трай,

аз вечно и всъде, където да бъде,

        насладата пия докрай —

пенливата гордост, — парливата слава,

        нектара на женски уста!

Прегънал коляно, допивам засмяно,

        че сладост туй лее в кръвта.

Аз пия и славя смъртта и живота,

        и пея, и кимам във такт —

щом легна във гроба, то друг „аз“ без злоба

        ще пие от чашата пак!

 

Човекът, прокуден от твоя рай чуден,

        туй аз съм, о, боже мой, аз —

и в жар небесата, и в блясък земята

        ще видя в последния час!

Че тоя свят мой е, и тъй хубав той е,

        о, сладка и свидна мечта!

От слабия глас на роденото „аз“

        до сетния стон пред смъртта.

 

Пиян от кръвта на сърца неродени,

        в желания земни горя!

С жарта огнеструйна на млада кръв буйна

        аз Страшния съд ще смиря!

Че аз съм човекът, човекът, човекът —

        от тая разжарена плът;

до червея в гроба, от плодна утроба,

        до пламъка гол на духът!

И кост от костта ми, и плът от плътта ми —

        по мой ум земята кръжи

и в жажда и мъка, и вечна разлъка

        за рая прокълнат тъжи.

О, боже велики, щом в моята чаша

        последният пламък изтлей,

на нощ неизмерна покрусата черна

        сънят ми щастлив ще разсей!

 

Човекът, прокуден от твоя рай чуден,

        туй аз съм. с, боже мой, аз —

и в жар небесата, и в блясък земята

        ще видя в последния час!

Че тоя свят мой е, и тъй хубав той е,

        о, сладка и свидна мечта!

От блясъка блед на полярния лед

        до нежната нощ на сластта!^[3]

Ърнест винаги се преуморяваше. Чудният му здрав организъм го държеше на крака, но дори този здрав организъм не можеше да скрие уморения поглед на очите. Скъпите му уморени очи! Той никога не спеше повече от четири и половина часа в денонощие и въпреки това времето никога не му стигаше за всичката работа, която искаше да свърши. Не прекъсваше дейността си като пропагандист и винаги беше ангажиран с много дни напред да изнася беседи пред работнически организации. Беше зает и в предизборната кампания. Само за нея отхвърляше работа, достатъчна за цял работен ден. Със забраняването на социалистическите издателства оскъдните му хонорари секнаха и Ърнест с труд си изкарваше прехраната, защото трябваше да се грижи и за това при всичките си други задължения. Изготвяше много преводи на научни и философски статии за списания и когато се върнеше късно вечер у дома, капнал от напрежението на предизборната кампания, залавяше се за преводите си и се трудеше до утринните часове. А отгоре на всичко учеше. Той продължи да учи до деня на смъртта си и учеше изумително много.

И въпреки това намираше време да ме обича и да ме прави щастлива. Но това се постигаше само защото бях напълно сляла моя живот с неговия. Научих стенография и машинопис и станах негова секретарка. Той твърдеше, че съм сполучила да намаля работата му наполовина, но с това аз се научих да разбирам неговата работа. Интересите ни станаха взаимни и ние работехме заедно и се забавлявахме заедно.

Имахме си и сладки откраднати мигове сред работата — едничка дума или милувка, или проблеснала обич в очите — и тези мигове бяха по-сладки, защото бяха откраднати. Защото живеехме във висините, където въздухът беше опияняващ и искрящ, където се трудехме за човечеството, където за користолюбие и себичност никога нямаше място. Обичахме обичта и нашата обич никога не е била осквернена с нещо по-долно от най-хубавото. И остава най-главното: аз постигнах целта си. Аз му дарявах покой — на този, който работеше толкова много за другите, на моя скъп простосмъртен с уморени очи.