Гюстав Емар
Ранчото на свободата (7)

8

Разходката продължи все тъй весело, както бе започнала.

Двете дами напълно се ободриха от волния селски въздух.

Само този безкраен океан от зеленина, ширнала се навред, изкачваща се, от една страна, по високи планински склонове, а от друга — стигаща до самите води на Тихия океан, пълнеше душите им с веселие и радост.

Родили се бяха и израснали сред тъмните и тайнствени дебри на същите гори и там прекараха целия си живот, тих, мирен, щастлив и спокоен.

С особена нежност и любов гледаха те високите дървета с техните люшкани от вятъра върхари, като се радваха на тези вълнообразни движения, на дивните приливи на зелената шир, на вълнуващата се от вятъра повърхност на гората, по която преминаваха същите приливи и отливи, както в морето.

Изглежда, че не можеха да се наситят на тази прелестна и величава гледка. Не само Асунта, но и доня Бенита тоя ден приличаха на две пансионерки, седели дълго време затворени в задушлив карцер и сега изведнъж пуснати на свобода, на широк простор, при толкова въздух и светлина.

Щом някой от братята споменеше за връщане, двете жени изведнъж викваха:

— Ах, не! Още, моля, още малко!

Тогава братята сериозно се споглеждаха и се обръщаха, за да скрият от дамите онази странна усмивка, която пробягваше по лицата им.

Повече от четири часа малката кавалкада навлизаше все по-навътре в гората, докъдето погледът й стигнеше, без да избира определена посока и без да се съобразява с времето. Същевременно гората ставаше все по-гъста и по-тъмна, вековните великани отвред се издигаха и все по-близко и по-близко ги обграждаха. Отнякъде подплашена антилопа или дива коза изскочи из горския гъсталак и с невиждан бяг им прекоси пътя. Местността почваше да става все по-дива, по-разнообразна и по-живописна.

Te стигнаха началото на девствената гора.

— Мамо — викна изведнъж дон Рафаел, — много се отдалечихме от Тепик и мисля, време е да се върнем обратно.

— Ах, защо? — весело отвърна тя. — Тук ни е толкова хубаво!

— Не, не, защо да се прибираме тъй скоро? В Тепик винаги можем да се върнем! — изведнъж запротестира доня Асунта.

— Твърде се съмнявам — обади се дон Лоп, — защото, ако продължаваме напред, все повече и повече ще се отдалечаваме от града.

— Навярно ви дотегна да се разхождате с нас, кабалеро? — засмя се доня Асунта.

— Съвсем не! Вие добре го знаете, братовчедке! — добродушно отвърна дон Рафаел. — Но има едно твърде важно обстоятелство…

— Какво? — тревожно запита доня Бенита.

— Ах, не му вярвайте, мамо — засмя се младата девойка. — Тия кавалери търсят причини, за да се отдалечат от нас.

— Е, възможно ли е да ни приписвате такива жалки чувства на нас, които тъй много се грижихме да ви доставим това удоволствие и тъй самоотвержено се жертваме за най-малките ваши капризи и желания?

— Вие се жертвате? Това ми харесва! — изсмя се доня Асунта. — Е, да, но струва ми се, че вие почвате да се отегчавате от своята саможертва и щяхте да бъдете по-доволни, ако отново ни върнете в затвора.

— Ах, братовчедке, съжалявам и ми е мъчно, че сте толкова лоша; прочее, отдавна го забелязах.

— Охо! Вижте, мамо, моят братовчед няма какво друго да каже и сега се опитва да ме засегне и тъй да се отърве — продължавайки да се смее, отвърна доня Асунта. — Пфу, сеньор, колко е отвратително!

— Скоро ще съжалявате за думите си, сеньорина! — с трагичен тон отвърна дон Рафаел. — И ще признаете, че не сте била права, когато аз само за вас мисля!

— О, никога! — извика тя все тъй шеговито.

— Стига, дъще, не го дразни повече — обади се доня Бенита, — остави го да се изкаже!

— Да се изкаже, когато сам не знае какво иска! Тези кабалерос просто търсят претекст да се отърват от нас, това е всичко. Каквото и да казва братовчед ми, аз съвсем не съм лоша и съм съгласна да го изслушам, ако може да каже нещо умно. А вие, мамо, нали сте съгласна да чуете важното обстоятелство?

— Разбира се! Е, говори, Рафаел, искаме да чуем!

— Ще ви кажа само няколко думи, драга мамо, за да видите, че съм прав — избъбра момъкът, като иронично погледна братовчедка си, която му се бе изсмяла в лицето. — И тъй, като не предполагах, че разходката ни ще продължи толкова, нито аз, нито брат ми взехме нищо за ядене!

— В такъв случай рискуваме да умрем от глад — каза дон Лоп, — Прочее, то не е толкова важно — насмешливо добави той.

— Да, наистина това е твърде сериозно обстоятелство! — каза доня Бенита.

— Е да, претекстът е сполучливо избран и по нямане на по-добър, ще се задоволим с този.

— Е, какво ще кажете сега, братовчедке? — засмяно попита дон Рафаел.

— Ще кажа, че то не е толкова страшно. Тук, в гората, има толкова много неща за ядене. Но аз подозирам, че вашето забравяне не е случайно, а преднамерено.

— А, още не признавате, че не сте права?

— Никак! Тук не сме в безплодна пустиня, навсякъде има пуебло, където ще ни приемат и нахранят! Пък ако не се лъжа, оттук не е далеч до Пало Мулатос.

— Тъй ли? — с развълнуван глас запита доня Бенита.

— А-а, виждате, нали ви казах, мамо!

— Тогава какво ще мислим, нали в Пало Мулатос имаме приятели, роднини, те ще се зарадват. Защо да не отидем там?

— Както обичате, мамо.

— Далеч ли е селото?

— Не повече от миля.

— Хм, вижте колко са лоши, мамо!

— Да вървим в Пало Мулатос! — каза доня Бенита.

— През лиановия мост! — извика младата девойка.

— Да, да — изведнъж се съгласи доня Бенита, — ще бъде щастие за мен.

— Слушам, мамо, вашите желания за заповед за двама ни.

— Да, да, умилквайте се сега, когато успях да ви изоблича, сеньор! Не, късно е вече! Сега няма да можете да ни изхитрите! — засмя се младата девойка.

Братята отново се спогледаха важно и по лицата им заигра същата странна усмивка.

— Вярвам, че лиановият мост няма да може да издържи тежестта на нашите четири коня — засмя се дон Лоп, — и рискуваме да паднем в реката и да се запознаем с алигаторите.

— Да, вярно е — съгласи се доня Бенита, — какво да се прави?

— Е, твърде лоша причина — извика Асунта, — можем да минем моста пеша, а конете ще вържем за някое дърво.

— За да ги откраднат — засмя се дон Лоп.

— Не, няма да ги откраднат, ако останете да ги пазите, сеньор! — със същия тон отвърна девойката.

— По-добре ще бъде да минем по другия мост, който е на стотина крачки от лиановия, там нищо не рискуваме.

— И аз тъй мисля! — добави Асунта.

— Добре, ще минем по него.

— Да вървим по-скоро — каза доня Бенита. Целият разговор се водеше при бавен ход, но сега всички ускориха вървежа и малката кавалкада бързо се понесе напред.

Дон Рафаел сви малко вляво, излезе на друга пътека и след няколко минути се намериха при реката, пред самия мост на лианите.

— Ах, сбърках — извика той леко отчаян, — но нищо! Ще се забавим само няколко секунди, докато стигнем до другия мост, и аз веднага…

— Не, не — прекъсна го Асунта, като за миг скочи от коня, — толкова по-зле за вас, щом сте се заблудили. Щом сте ни довели тук, с определена цел ли е или не, все едно, не сме съгласни да чакаме повече и ще минем през лиановия мост. Нали тъй, мамо?

— Да, мило дете! — отвърна доня Бенита, която с помощта на дон Лоп също слезе от коня. — Който иска, нека пази конете, аз ще мина оттатък — весело извика тя.

— Не вършете глупости, мамо, моля ви, почакайте ни!

Конете вързаха за едно дърво.

— Кой ще пази конете? — попита доня Асунта.

— Е! — весело извика дон Лоп. — Te сами ще се пазят. Да вървим, сестрице! — и той й подаде ръка.

— Хайде, сбогом! — весело извика тя, като го улови за ръка. — Да вървим!

— Да, да, да вървим! — обади се доня Бенита силно развълнувана.

Както казахме и по-рано, лиановият мост представляваше дълъг покрит коридор, където можеше да се види този, който се движи по него, а самият той свободно можеше да вижда реката вляво и вдясно. Отзад и отпред нищо не се виждаше поради резкия завой, който мостът правеше в началото и в края, тоест при двата бряга на реката.

Доня Бенита вървеше подръка с дон Рафаел, а пък Асунта с дон Лоп. Te стъпваха доста предпазливо по този особен мост, който се олюляваше под краката им и понякога изведнъж потреперваше, което за несвикнал човек бе твърде неприятно.

Но колкото и бавно да се движеха нашите приятели, с всяка стъпка те отиваха напред и скоро стигнаха края на моста. Благодарение на гъстата мрежа от лианови листа трудно можеше да се определи дали мостът още продължава, или свършва.

— Да спрем — каза дон Рафаел, — стигнахме края на моста. С брат ми ще отидем напред и ще ви почакаме, като се обърнете с гръб, за да можем по-удобно да ви вдигнем.

— Е, много церемонии измислихте, докато скочите на земята! — пошегува се младата девойка.

— Не се шегувайте, братовчедке, мостът е твърде опасен, а ние отговаряме за вас — каза дон Рафаел — и не искаме да пострадате пред очите ни по наша вина.

— Ех, слава богу! — засмя се тя. — И за да възнаградя тази ваша загриженост към нас, трябва да ме повдигнете.

— Твърде съм поласкан!

Младите хора ловко скочиха на брега, и то без особени трудности, тъй че и дамите можеха леко да се спуснат, но двамата братя имаха лични причини да постъпят иначе.

Двете дами с ужас изпищяха поради страшното поклащане и сътресение на моста, когато младите хора скочиха. В същия момент почувстваха, че някаква силна ръка ги улови през кръста и внимателно ги сложи на земята.

Te се обърнаха и трепнаха; вик на радост и възхищение замря в гърлото им.

В полусън те се отпуснаха в ръцете на братята, но скоро се опомниха, макар още да не можеха да повярват на очите си от онова, което видяха.

Никакви следи от пожара. Построеното по стария план ранчо се издигаше като преди, цяло заградено от зеленина, като че никога не бе горяло. И конюшнята, и дворните постройки, и гигантът махагон със заобикалящите го други дървета. Всичко бе на мястото си, както преди ужасната катастрофа.

Тук-там из гората, скрити в сенките на крайните дървета се виждаха малки новопостроени хакали^[1] и няколко мъже и жени стояха на прага на тези колиби, като че очакваха някого.

През поляната минаваше пеон, който водеше към конюшнята четири коня, между които дамите познаха своите два.

— Боже мой! Боже мой! — извика доня Бенита. — Не, това не може да бъде! Това е сън, халюцинация!

— Не, драга мамо, имате грешка. Това, което виждате, е действителност! — любезно й отвърна дон Рафаел.

— Възможно ли е? — зашепна доня Асунта, която се бе смаяла от почуда. — Това е небивала радост!

— Мамо — продължи дон Рафаел, — вие просто се задушавате в Тепик. И вие, и Асунта сте родени в сенките на тези гори, а сте лишени от въздуха и свободата на нашите зелени дъбрави. Но като жертва на своята участ мълчаливо понасяте този затворнически живот, макар че се отразява зле върху здравето ви. Върху мен н брат ми лежеше свещеният дълг да се погрижим за вас и да прекратим мъките ви, като ви върнем при предишния волен живот, за който толкова тъгувате. Простете, ако сме се забавили. Но трябваше толкова много да поправяме, да възстановяваме, че въпреки силното ни желание не можахме по-рано да ви доведем тук, където, ако желаете, можете да останете завинаги.

— Никога, никога няма да напуснем този дом! — радостно извика доня Бенита. — Тук искам да живея и да умра! Благодаря ви, деца, скъпи мои приятели! Бог да ви дари с такова щастие, каквото вие ми давате в този момент. Бях твърде далеч от мисълта за подобно щастие.

— Ах, вие гадни, зли и хитри хора, как ни излъгахте! — весело извика младата девойка. — Как коварно ни измамихте и сполучливо изпълнихте своя план! Как хитро ни доведохте, като се преструвахте, че отстъпвате пред нашето желание, а пък самите вие бяхте решили да ни доведе тук!

Младите хора весело се смееха и потриваха ръце.

— Е, вее още ли ни се сърдите, сестро? — попита дон Рафаел.

— Не, вие сте добри и двама ви обичам, защото се стараете да ни направите щастливи според силите си — отзивчиво отвърна тя.

— Да, да! — пошепна доня Бенита, като си триеше радостните сълзи.

— Обаче — каза дон Лоп, като подаде ръка на доня Бенита, — не бива да се бавим тук, мамо. Чакат ни там. Не искате ли да разгледате ранчото отвътре?

— Ах, да вървим по-скоро! — обади се тя.

— Рафаел! — развълнувана извика доня Асунта, като се подпираше на ръката на младия човек. — С какво бих могла да ви се отблагодаря за щастието, което ми дадохте днес?

— Да ме обичате тъй, както аз ви обичам, скъпа! — отвърна той, като нежно притисна ръката й до гърдите си.

— О, мили мой! — зашепна тя с разтреперан глас. — Не мога повече и по-силно да ви обичам: само от звука на вашия глас почвам да се вълнувам, душата ми се слива с вашата душа. О, колко ще бъдем щастливи, когато господ благослови нашия съюз.

— Уви, това щастливо време е далеч! — въздъхна Рафаел.

— Може би не! Мили мой, не зная защо, но ми се струва, че брат ви знае за нашата любов.

— Боже мой!

— Не се безпокой, имам вяра в Лоп, цялото му държание към мен доказва, че не греша. Нещо ми нашепва, че той великодушно е пожертвал любовта си за нашето щастие.

— Възможно ли е?

— Да, и вътрешно съм убедена в това. Не зная защо, но ми се струва, че скрито е присъствал на нашия разговор, който сигурно помните, Рафаел?

— Дали помня? О! Асунта! — извика младият човек.

— От тоя ден държанието на Лоп към мен коренно се промени. Почна да гледа на мен като на по-възрастна сестра, а не като на братовчедка, която може да ухажва.

— Така ли мислите?

— Ние, жените — лукаво се усмихна тя, — рядко се лъжем в подобни случаи. Още от пръв поглед, от първа дума долавяме къде е любовта и къде е дружбата.

— Прекрасно, но как да се уверим? Знаете колко обичам моя брат. За нищо на света няма да се съглася да го огорча, а камо ли да преживее такава скръб, ако е решил да се ожени за вас.

— Всичко отлично зная, любезни ми Рафаел. Сега нищо повече не мога да сторя. Това е ваша работа. Отношенията ми с него не са такива, за да мога да му искам обяснение, още повече със своето сдържано и официално вежливо отношение към мен прави подобен род обяснения съвсем невъзможни.

— Да, доста е трудно — смутолеви дон Рафаел, като загрижено поклати глава.

— Да, но само по този начин ще можем да стигнем до нашето щастие.

— Ще се опитам, ако толкова е необходимо, но да си призная, сърцето ми се къса при мисълта, че ще трябва да причиня на брат си такава скръб.

— Може би не толкова голяма, колкото предполагате! — усмихна се тя.

— Но може ли, като постоянно ви вижда, да не ви обикне? — мило зашепна дон Рафаел.

— Ласкател! — усмихна се тя. — Че Лоп ме обичаше, зная го — той ме обичаше горещо, страстно, вярно е, обаче сега не ме обича като преди.

— Не, това е невъзможно! — възрази дон Рафаел.

— Драги мой, знайте, че любовта живее и се храни главно от надеждата.

— Да, вярно е.

— Изчезне ли надеждата, любовта умира.

— О, не — отрицателно поклати той глава.

— Не, тъй е. То е природен закон: трябва или да се живее, или да се умира. И брат ви не ме обича вече с онази страстна любов, както по-рано. Страстта му към мен, която е по-скоро мечта, отколкото действителност, отслабна от постоянната привичка да се виждаме, като малко по малко се превърна в дружба под натиска на разума. Не му липсваше силна воля и мъжество да измери своята страст или любов към мен и братското чувство към нас, Рафаел. И това чувство победи. Пък и ние не пожелахме ли нашата любов вместо спокойствието му?

— Всичко това е вярно, прекрасна моя проповеднице, но…

— И тъй, всичко това е вярно — добави тя с мила усмивка, — което ние не сторихме за него, той самият го извърши за нас, за нашето щастие. Той влезе в борба със страстта си, която пречеше на благополучието ни.

Това бе мъчително трудно за него; на първо време ужасно страдаше, видях всичко, и аз страдах с него. После малко по малко и извън волята му скръбта се замести от увереността, че не го обичам с онази любов, която търсеше у мен. Това му помогна завинаги да изтръгне от сърцето си напразната мечта за мен и моята любов. И сега, ако понякога си спомня за мен, то е само като отминал приятен сън, отнесен от пробуждането.

— Може би сте права, но какво от това?

— Пояснението, което несъмнено брат ви чака, няма да бъде толкова тежко, колкото смятате, особено ако подхванете умело нещата.

— О, ще приложа цялото си изкуство!

— Послушайте ме, драги приятелю, привършете по-скоро с този въпрос, който еднакво измъчва и двама ни.

— Да, доста ми тежи, още повече че всеки час се страхувам да не се открия. Права сте, Асунта, по-добре отведнъж да приключим.

— И тъй, скоро ли ще говорите с него?

— Още днес, щом ми се удаде случай.

— Толкова по-добре, но сега тихо, влизаме в ранчото — добави тя, като допря пръст върху устните си.

Хората, събрани пред входа, посрещнаха новодошлите и ги поздравиха. Посрещачите бяха около четирийсет души — ловци и контрабандисти, които дон Рафаел познаваше още от детинството си, смели и по своему честни.

За да ги привлече към ранчото и ги накара да се грижат за спокойствието на двете жени, а в случай на нужда и да ги защитят, дон Рафаел измисли едно твърде просто и доста остроумно средство. Той се обърна към техните добри чувства и материални интереси. Те бяха хора бедни, дори твърде бедни. Той заповяда да построят с негови средства на всяко семейство по една трайна и малка къщица, достатъчна да приюти цялото семейство. Набави за всеки от тия домове необходимите мебели, съдове и храна за половин година. Даде на всекиго за вечно и наследствено владение по един такъв дом с всички принадлежности. Към тоя изключителен дар добави и оръжието: на всекиго даде по една пушка, буре с барут, по двайсет фунта куршуми, по една здрава, брадва, мачете и добър нож.

Срещу всички тези блага младият човек постави само едно условие — хората да се задължат с честната си дума винаги да пазят, дори ако потрябва, да защитят доня Бенита и доня Асунта от всякаква опасност и нападение.

Всички с радост приеха условието. Мнозинството от тях бяха семейни, имаха жени, дъщери и познаваха положението на една беззащитна жена. Освен това всички познаваха дон Салвадор и неведнъж бяха вършили заедно контрабанда. Същевременно, почитайки паметта му и бидейки доволни от справедливото разпределяне на общата печалба, тези хора с радост бяха готови да служат и бъдат полезни на семейството. Пък и сега имаха възможност да се изтръгнат от немотията, с която трябваше да водят борба всеки ден.

Тази постъпка струваше на младия собственик на дома около две хиляди пиастри, приблизително десет хиляди франка, но той никак не съжаляваше за парите, като знаеше, че тъй осигурява живота на двете най-скъпи нему същества.

Новите жители приветстваха дошлите с най-голяма радост, като ги увериха в искреността на своите чувстства. Доня Бенита и Асунта лично познаваха всеки от тях и затова им бе особено приятно, че ги виждат отново. После всеки се залови за своята работа.

Когато наближи входа, доня Бенита с радост видя, че я чака пеонът, който им прислужваше в града.

Според нареждането на дон Рафаел слугите тръгнаха след господарите си и като избраха най-краткия път, успяха да стигнат в ранчото много по-рано и приготвиха закуската и всичко необходимо.

— Преди всичко да споходим оня, който не е между нас! — каза тъжно доня Бенита, прекрачвайки прага на дома.

— Да вървим, мила мамо! — отвърна дон Рафаел. Той преведе дамите през ранчото и отвори вратата, водеща към сенчестата и гъсто залесена градина. Като минаха по лакътушеща пътека, дон Рафаел спря между няколко дървета, образували малка сенчеста горичка, заобиколена с дървени скамейки. В средата се виждаше мраморна плоча, на която бе издълбано името на покойния.

И четиримата с умиление коленичиха и дълго се молиха над гроба.

— Често ще идвам тук! — натъжена се обади доня Бенита.

— Както виждате, всичко е направено тъй, че да имаме кът за уединение — отвърна дон Рафаел. Скоро той привлече вниманието на вдовицата върху две подвижни кресла, няколко стола, масичка и креват, поставени близо край пътеката за гроба.

— Често ще идвам тук! — тъжно рече доня Бенита.

— Както виждате, всичко е уредено тъй, че това място да стане място за уединение, любим кът — усмихна се дон Рафаел.

— Сине мой, Рафаел — извика разчувствана жената, като стисна ръката му, — твърде много се грижите за мен. Не зная как бих могла да ви благодаря!

— Драга мамо — отвърна Рафаел, като улови за ръка брат си, — желанието ни е само да ви помагаме и да ви видим щастлива. За да изпълним тази приятна задача, след като обсъдихме, решихме заедно каквото единият има в сърцето си, другият да го осъществи. Тъй и сторихме.

— Драги Лоп — мило заговори доня Бенита, — знаете, че еднакво обичам и двама ви, и двамата сте скъпи на сърцето ми, но ако по-често се обръщам към Рафаел, който е по-голям от вас, това съвсем не значи, че мисля само за него. Не, като се обръщам към него, аз се обръщам еднакво към двама ви, затова не ми се сърди, скъпи Лоп, ако в разговора по-често произнасям неговото име вместо твоето. Това е само външно. Вярвайте, че в душата си не правя никаква разлика.

— Зная го, мамо. От все сърце обичам брат си и няма защо да му завиждам. Обичам всичко онова, което и той обича, и всички ония, които го обичат — добави с усмивка Лоп, — но като по-млад от него зная и винаги помня, че моето чувство трябва да отстъпва пред неговото. Нас нищо не може да ни раздели или скара. Кълна се в гроба на моя скъп баща.

— Благодаря ти, драги братко! — обади се дон Рафаел, като прегърна брат си. — Да, нашата дружба и братска обич са твърде искрени и свещени, за да могат да ги разстроят някакви бъдещи събития!

Братята още веднъж се прегърнаха и разцелуваха. После всички напуснаха сенчестите храсти край гроба, след като бяха го отрупали с уханни цветя, и тихо пошепнаха: „Довиждане!“ Оттук всички се прибраха в ранчото, за да го разгледат, защото по-рано дамите само минаваха през стаите, без да ги огледат.

Разположението на стаите и мебелите бе напълно същото, както по-рано. И най-дребната вещ бе поставена на мястото си. Стаята на покойния ранчеро бе в същия вид, в който той я напусна. Всичко беше наредено и постлано тъй, сякаш покойният е излязъл на разходка и всеки момент може да се върне.

При огледа на дома двете жени силно се развълнуваха. А когато всички седнаха да закусват, доня Бенита тихо възкликна и каза:

— Ах, колко жалко е да се изостави всичко това! Тук бихме се чувствали много по-добре!

— О, да — прошепна доня Асунта, — тук поне ще сме на въздух и простор.

— Тогава защо не останете тук? — запита дон Рафаел.

— След всичко онова, което се случи? — добави доня Бенита. — Нашата лична сигурност налага до свършването на тая ужасна война да останем в Тепик.

Младите хора се спогледаха и усмихваха.

— Положението сега е коренно променено — каза дон Рафаел, — тук ще бъдете защитени.

— Как? Какво искате да кажете? Не мога да повярвам на това, което казвате. Ще бъдем твърде щастливи, ако останем тук.

— В случая това зависи само от вас. — И младият човек подробно разказа какво са направили с брат си за тяхната пълна безопасност в ранчото. Двете жени го слушаха с най-голямо внимание.

— Ето защо — завърши Рафаел — с брат ми излизахме рано всяка сутрин и вечер се връщахме късно. Присъствахме при работата, следяхме всичко да се извърши тъй, както ние искахме. Сега, когато всичко знаете, решавайте желаете ли да се върнете в града, или оставате тук.

— Ще останем! — с развълнуван глас отвърна доня Бенита. — Надявам се, че никога няма да се върна в Тепик.

И тъй, въпросът напълно се разреши и цялото семейство се настани в своето любимо ранчо. Същия ден вечерта, когато дамите отидоха да спят, братята, като пушеха цигарите си, се разхождаха из градината.

Дълго време се движеха те мълчаливи и редом един до друг. Изглежда, че нещо размисляха.

— Виждаш ми се натъжен, братко? — обади се дон Лоп.

— Не — сепна се Рафаел, — просто съм замислен.

— За какво или за кого, ако смея да попитам?

— За какво! Просто мечтаех, а ти сам знаеш, че мечтите не се разкриват и не се предават: трудно е дори да се кажат на друго лице.

— Невинаги, нали това не е тайна, между нас няма тайни и ние не крием нищо един от друг. Прочее, и аз мога да ти кажа за какво мечтаеше тази минута.

— Охо! — отвърна дон Рафаел, само за да каже нещо.

— Ти мислеше за Асунта!

— Защо смяташ тъй?

— Не мисля, а съм уверен; пък и защо да не я обичаш?

— А ти? — запита дон Рафаел, като се спря и погледна брат си право в лицето.

— Аз не я обичам, защото зная, че обича теб, а мен никога не би могла да обича.

— Братко, какви ги приказваш? — извика дон Рафаел с треперещ глас.

— Да не си играем на думи, Рафаел; нека бъдем чистосърдечни и откровени, както всякога: не искам една жена, макар красива като ангел, да помрачи нашата дружба.

Дон Рафаел протегна ръце към брат си.

— Драги братко! — прочувствено извика той.

— Не ме прекъсвай — каза дон Лоп, — искам всичко да ти кажа. Обичах Асунта. Как се пробуди у мен тази любов, не мога да кажа, пък и сам не зная, навярно и с теб е станало същото.

— Да! — прошепна дон Рафаел.

— Аз криех тази любов като някакво съкровище; не смеех да я изповядам дори пред себе си, но чувствах как тя растеше и крепнеше в душата ми. Веднъж, струва ми се, че беше в навечерието на страшната трагедия, когато убиха баща ни, случайно присъствах, незабелязан от вас, на разговора ти с Асунта. Не ви дебнех, нито подслушвах, кълна се в честта си. Една случайно доловена дума ми отвори очите. Приближих се и когато чух разговора ви за мен и как решихте да се откажете за дълго от вашето щастие, докато се убедите, че любовта ви няма да бъде за мен тежък удар, трогнах се и останах засрамен. Почувствах се толкова нищожен и малък пред вас, че веднага реших да изхвърля от сърцето си тази любов и да не се Изпречвам на щастието ви. Няма да крия, братко, че ужасно страдах, изживявайки тази мъка, която с думи е невъзможно да се предаде. То бе някаква агония, но неуморно се борих с чувствата си и най-после с надвих себе си. На двайсет и пет години сърцето на мъжа или се разбива, или се калява завинаги. Сега всичко е свършено, сърцето ми се кали: никога няма да обичам нито една жена. Асунта обичам като сестра, а теб, братко, те обичам затова, защото и тя те обича, и вярвам, че Асунта ще съумее да те направи щастлив.

— Ах, Лоп, ти си тъй великодушен и самоотвержен, че на твое място тъй не бих могъл да постъпя.

— Да, но тя те обича, там е голямата разлика. Но да не говорим повече за това. От предишната любов за мен остана само един мил и скъп спомен, а самата любов умря.

— Не губи надежда, братко. Откъде знаеш, може би и ти някога…

— Нито дума повече. Друга Асунта няма да срещна, но дори и да срещна, няма да мога да я обикна — моето сърце завинаги е затворено за любовта.

— Ние никога няма да се разделим с теб Лоп. Бих се чувствал твърде нещастен, ако се наложи раздяла с теб.

— Е, слава богу! Тези твои думи ме радват. Сега да помислим за теб и за Асунта: кога ще се венчаете?

Лицето на младия човек изведнъж потъмня.

— Ние имаме още един свещен дълг, братко — каза той. — Докато не отмъстим за баща ни, не мога и не искам да мисля за никакво щастие.

— Добре казано, Рафаел! Преди всичко да не забравяме нашия баща. Знаеш, че и без туй за нас твърде много се говори, откакто направихме тези постройки.

— Какво говорят?

— Говорят много, но не особено ласкаво и приятно за двама ни.

— Какво именно?

— Казват, че отначало страшно сме се заканвали и ако някои ни чуел, щял да си помисли, че на другия ден баща ни ще бъде отмъстен. Но след като сме получили голямото наследство и сме станали богати, жаждата ни за мъст веднага угаснала и сме престанали да мислим за нашия баща, който гние в своя кървав гроб, а ние сме мислели как да строим домове и да се прочуем като великодушни благодетели.

— Кой смее да говори тъй за нас?

— Почти всички!

— Добре, ще им докажем, че много се заблуждават. Кажи, братко, Гуаделупите все още ли са на „Армада дел буитре“?

— От тази сутрин са там. Нима ще отидем при тях?

— Да, още тази вечер. Прави са хората. Два месеца минаха, откакто е починал баща ни, а ние още не сме отмъстили. Съседите трябва да променят мнението си за нас и да признаят, че сме прави.

— И тъй, аз тръгвам и нека утре всички да знаят за моето отпътуване.

— Това е моя работа, не се грижи!

— Какво да кажа на мама и на Асунта?

— Самата истина. Te са родени и отрасли в гората и веднага ще разберат, че тъй трябва да бъде.

— Не забравяй да поръчаш на нашите хора добре да ги пазят, защото и ти скоро ще напуснеш ранчото.

— Не се безпокой, ще се погрижа за тях. Уви! На мен се падна най-незначителната роля.

— Нали аз ти я предложих? Съгласен съм да си разменим ролите, ако желаеш.

— Не, не, Рафаел! Сам си избрах тази роля и ще мога да я изпълня както трябва. Нека всичко остане тъй, както е.

След това двамата младежи се върнаха в ранчото.

— Върви, братко, в конюшнята и ме чакай там — каза дон Рафаел, — оседлай моя кон, за да не се бавя напразно.

— Мисля, че кон съвсем няма да ти трябва.

— Защо?

— Защото Гуаделупите още воюват и се занимават с мародерство, а конете ги съблазняват, защото те са без коне.

— Да, прав си, не го и помислих. Е, тогава почакай ме тук една минутка — и дон Рафаел влезе в стаята си, където бързо се преоблече.

Когато се върна при брат си, изглеждаше почти неузнаваем: бе се облякъл като истински горски жител, като се почне от гетите над коленете и се свърши с кожената шапка. На лявата страна висеше провряно през желязна халка мачете без ножница, а в пояса бяха забодени два дълги пистолета, брадва, нож, барутник и торбичка с куршуми.

В същото време дон Лоп се погрижи да му приготви провизии, които тури в ловната торба.

— Е, да вървим — предложи дон Лоп. — Искам да те изпратя до края на гората.

— Прекрасно, благодаря ти, братко! — отвърна дон Рафаел.

Изведнъж вратата се отвори. Младите хора за миг се обърнаха; пред тях стоеше доня Асунта, бледа, развълнувана, но с твърдо и решително лице. Тя пристъпи крачка напред и запита с небивала нежност:

— Вие отивате, Рафаел?

Той се поколеба и не отговори.

— О, не се страхувайте, няма да ви задържам, зная каква важна работа ви предстои. Видях, че не дойдохте да се сбогувате с мен, затова аз дойдох.

— Драга Асунта, бях уверен, че спите, и само преди няколко минути реших да напусна ранчото, иначе аз…

— Вярно е, сестрице — живо я прекъсна дон Лоп и като се обърна към брат си, каза: — Целуни годеницата си, братко! Това ще донесе щастие на двамата и ще ви утеши в раздялата…

— Как? Нима? — извика тя учудена.

— Да, мила, брат ми Лоп знае всичко и съчувства на нашата любов.

— Колко сте добър и как ви обичам, драги братко! — пламенно извика девойката.

Той се усмихна и я хвана за ръката.

— Е, сестрице, хайде, сбогувайте се! — ласкаво подкани той.

— Да, да — забърза тя, — довиждане!

И цялата трепереща се хвърли в предгръдките на дон Рафаел; за миг тя го притисна до сърцето си, а после, като се опомни, се откъсна от него.

— Хайде, довиждане, мили! — и поднесе челото си за целувка, закри с ръце обляното си в сълзи лице и като безумна се понесе към стаята си.

Младите хора с широки крачки преминаха поляната, без да продумат. Когато излязоха на края на гората, бързо се прегърнаха и дон Рафаел, стискайки за последен път ръката на брат си, промълви:

— И тъй, до неделя, братко!

— До неделя! — обади се той.

Дон Рафаел взе в ръка пушката си и скоро изчезна в гората.