Гюстав Емар
Ранчото на свободата (3)

4

Дон Салвадор Кастильо от ранчото на Пало Мулатос, или по-право, от околността на Пало Мулатос, съвсем не беше жесток човек въпреки разигралата се сцена. Когато твърде буйната му кръв не кипваше и нищо не разваляше добродушното му настроение, дон Салвадор биваше добър и спокоен. Но като всички хора, свикнали със свободния и независим горски живот, който не понасяше никакъв гнет или тормоз, той не признаваше друга воля освен своята и не позволяваше никакъв контрол върху постъпките си. Не търпеше никакво противоречие, не отстъпваше пред никого, дома си управляваше като деспот. Не го тревожеше, че с това сам погазва свободата на волята и чувствата у тези, които зависят от него, а именно двамата му сина и племенницата му.

Децата му, израснали в абсолютна зависимост от волята му и свикнали от ранно детство да се подчиняват на заповедите му, доста търпеливо понасяха бащиния гнет, макар че бяха вече пълнолетни. Освен това подчинението им биваше облекчавано от тяхната прелестна братовчедка с нейните разумни съвети, давани предпазливо, като не се решаваше явно да критикува постъпките на баща им.

Дон Салвадор имаше брат, към когото, докато беше жив, изпитваше чувства на нежна привързаност и дружба.

Братът се ожени по любов за една бедна девойка, която след година умря при раждането.

Братът се казваше дон Естебан; от съпругата му остана доня Асунта, която вече ни е позната. Смъртта на жената хвърли дон Естебан в такова отчаяние, че започна да желае смъртта си. Като добър католик той не се решаваше да посегне на живота си, а си послужи с по-други средства за това. Като взе на ръце малкото сираче, той го отнесе при брат си, жената на когото бе още жива по онова време, и каза:

— Моето ранчо запустя; ангелът, изпратен ми от Бога, ме напусна и аз останах сам, затова няма да мога да отгледам бебето, което има нужна от майчина грижа. Възпитавай я заедно с твоите деца, давам ти я. Ако се случи с мен някое нещастие, бъди и баща!

— Добре — съгласи се дон Салвадор. — Асунта ще бъде моя дъщеря. Не се грижи за нея, братко!

— Благодаря! — отвърна лаконично дон Естебан. Братята мълчаливо се прегърнаха и от този момент децата на по-стария от двамата, вместо две станаха три.

Дон Естебан стана тигреро, тоест професионален ловец на тигри, занятие доста доходно, но и твърде опасно, за което малцина се залавят.

Дон Салвадор не каза нито дума на брат си, защото всяко възражение бе излишно.

За отбелязване е, че дон Естебан като че биваше пазен от някаква тайнствена сила, тъй щастливо се справяше със своя опасен занаят, излизаше невредим от най-опасните срещи с ягуарите. Всяка седмица убиваше по два-три, а често и по четири ягуара.

Неделен ден, след църковен отпуск, той редовно отиваше у дома на брат си, страстно милваше и целуваше дъщеря си, с което изливаше всичката си любов към детето. После предаваше на брат си всичко спечелено през седмицата и сам живееше тъй оскъдно, че можеше да бъде взет за отшелник.

— За Асунта! — отсичаше той, връчвайки парите на брат си.

— Зестра за нея ли? Ами ако на теб ти потрябват пари? — отвръщаше брат му.

На това дон Естебан печално се усмихваше, свиваше рамене и веднага променяше темата на разговора.

Привечер, след като целунеше няколко пъти дъщеря си, замислен се отдръпваше и навел глава, тихо отиваше през гората към своето запустяло ранчо.

По онова време кожата на ягуара се продаваше от двайсет до двайсет и пет пиастри (сто-сто двадесет и пет франка). Сега ягуарите са доста намалели и не пакостят твърде много на плантациите, както преди.

Виждаме, че дон Естебан имаше отлични доходи и ако щастието не му изменеше поне до няколко години то щерка му след време щеше да бъде богата годеница.

Това трая няколко години. Момиченцето порасна и стана на шест години. Тя бе прелестно дете.

— Ах, колко прилича на майка си — казваше ловецът, като дълго я целуваше разплакан.

Неведнъж дол Салвадор се обръщаше към брат си през кратките му неделни гостувания:

— Е, сега вече си богат, братко, и би трябвало да се откажеш от тоя опасен занаят и да се преселиш в моя дом! Тъй всички ще бъдем щастливи!

— Не — отвръщаше всеки път дон Естебан, като свиваше рамене, — не ми е съдено да бъда щастлив! Остави ме да живея тъй, както си искам — желая дъщеря ми да бъде щастлива, затуй трябва да е богата.

Веднъж, когато дон Естебан дойде, брат му го посрещна със сълзи на очи и каза:

— И аз изгубих жена си, братко, остани при мен, двамата с теб се обичаме; сега имаме еднаква скръб и ще съумеем да се утешаваме един друг. Асунта расте, скоро навърши осем години. Сега има по-голяма нужда от твоите грижи. Пък и вече си богат и няма защо да продължаваш този занаят. Помисли колко ще бъде щастлива Асунта, ако заживееш с нас!

Тия думи трогнаха дон Естебан.

— Може би си прав, братко — отвърна той, — и аз мисля за туй, което ми предлагаш.

— Защо ще мислиш, нима не си свободен в действията си?

— За нещастие не съвсем — добави той, като тихо въздъхна. — Дадох дума на дон Грегорио. Сигурно познаваш този богат пасиендеро^[1], от два месеца ягуарите унищожават стадата му.

Предплатил ми е двеста пиастри, за да го избавя от хищниците.

— А знаеш ли на колко е нараснало богатството ти? — запита брат си дон Салвадор.

— Искаш да кажеш състоянието на дъщеря ми — поправи го тигрерото.

— Е, нека да е тъй. Как мислиш, колко пари има тя сега?

— Право да ти кажа, не зная — равнодушно отвърна дон Естебан, — двайсет-трийсет хиляди.

— Не, много повече. Сега надхвърля сумата петдесет и пет хиляди пиастри.

— Толкова много?

— Хм!… Лесно може да се провери.

— Не, освободи ме от това бреме, братко, аз ти вярвам!

— Прекрасно! Сега вече знаеш, че щерка ти е много богата за тукашния край. Дори аз, който имам по-малко пари, съм принуден против волята си да трупам капитали, защото не мога да харча всичко, което изкарвам.

— Е! Никога човек не може да стане твърде богат, братко! Но защо ми говориш всичко това?

— За са разбереш, че двеста пиастри не са нищо за теб и може би ще бъде по-добре, ако върнеш сумата на дон Грегорио и се откажеш завинаги от този занаят.

Дон Естебан отрицателно поклати глава.

— Да, бих искал да го сторя.

— Тогава какво ти пречи? Струва ли да рискуваш живота си за такава нищожна сума, от която съвсем нямаш нужда?

— Вярно е, но тук не става дума за пари.

— Тогава за какво друго?

— Въпрос на чест! Разбери, не искам да се откажа, защото дадох дума на дон Грегорио и той разчита на мен.

Дон Салвадор отпусна глава.

— Е, изпълни даденото обещание и после зарежи тази работа.

— Кълна се, че след туй изцяло съм твой!

— Отлично! Благодаря ти, Естебан!

— На, вземи от мен тези двеста пиастри; не зная, като че ме изгарят.

След като поговориха още малко, братята се разделиха; ловецът целуна дъщеря си и излезе. Дон Салвадор дълго гледа замислен след него — някакво тъжно чувство притискаше гърдите му.

Когато се отдалечи няколко крачки от дома, дон Естебан се обърна и направи с дясната си ръка прощален знак; брат му отвърна със същото и веднага си влезе вкъщи, като се мъчеше да потисне някакво тежко предчувствие.

Предчувствието не го излъга: не бе съдено братята пак да се видят. На другата сутрин ловци донесоха на носилка, изплетена от клони, тялото на нещастния ловец, покрито със страшни рани.

Тези хора бяха намерили дон Естебан върху открита полянка сред гъста гора. Той едва дишаше, а до него бяха убитите ягуари: мъжки, женски и трите им рожби, доста големи и силни. След като повалил с един изстрел от пушка мъжкия, сам с нож в ръка е трябвало да се бори със свирепата женска и трите и рожби. И започнала смъртна борба, борба на един човек срещу четири хищника.

Дон Естебан победил, убил всички зверове, но заплатил с живота си, за да изпълни поетото задължение.

Когато ловците, привлечени от ужасния рев на зверовете, дойдоха на помощ, бе вече твърде късно — дон Естебан още дишаше и можа да помоли другарите си да отнесат тялото му при брат му, да предадат нему и на Асунта неговото последно „сбогом“ и да връчат на дон Салвадор муската със златната верижка, която винаги носеше на шията си. Особено настоя да не бъде забравена тази муска, която ще трябва да окачи на шията си Асунта, когато навърши двайсет години.

След като се прости с ловците, които го заобикаляха и благодари за грижите им към него, дон Естебан изведнъж млъкна. Бледото му страдалческо лице засия с неземно блаженство; странна усмивка се плъзна по устните му и като погледна към небето, викна със силен глас:

— О, най-после ще се видим с теб! — и с тези думи издъхна.

— Нещастният! — прошепна дон Салвадор пред трупа на брат си. — Като знаеше, че дъщеря му няма повече нужда от неговите грижи, реши да умре; той търсеше смъртта и най-после я намери!

Дон Салвадор остана сам при тялото на брат си, според желанието на покойника разкопча ризата му и откачи муската, за която бе говорил преди, смъртта си.

Дълго целува той муската, облян в сълзи. После, когато се успокои, я разтвори и за голяма своя изненада вътре намери един пиастър от 1790 година. Върху монетата бяха издълбани с нож две думи, свързани с тире: „Естебан — Долорес“, а под тях друга дума: „наскоро“. На другата страна се четеше следното: „Асунта, родена на 5 януари 1797 год.“, а по-долу — „сираче“. На горния край пиастърът бе пробит, за да се прекара верижката.

— Това е неговият брачен документ! — зашепна дон Салвадор и сълзи изпълниха очите му. — Бедният Естебан, колко я обичаше!

Той метна на шията си муската и неволно трепна, когато черната кадифена кесийка се опря до гърдите му.

„Бъди спокоен, драги мой — мислено се обърна той към брат си, — тази скъпа монета няма да я махна от себе си до смъртта си, или според желанието ти, когато Асунта навърши двайсет години.“

На другия ден още при изгрев слънце в ранчото се събраха роднини и приятели и всички тръгнаха към Пало Мулатос.

Четирима ловци, сродници на покойника, носеха на ръце тялото му, най-отпред вървеше дон Салвадор, повел за ръка Асунта, а отляво се виждаха двамата негови синове. Много народ се бе стекъл. Всички оплакваха дон Естебан, който се ползваше с общи симпатии за своята доброта, смелост и откровеност.

На другия ден след погребението към единайсет вечерта дон Салвадор извика по-големия си син, заповяда му да се облече и го заведе встрани от дома. В това време синовете му бяха вече пораснали: най-големият дон Рафаел, бе навършил седемнайсет години, а брат му Лоп — петнайсет.

Строго възпитани от бащата и от млади свикнали със суровия живот на ловците, те бяха напълно зрели. Липсваше им само опитността, която се добива с течение на времето. Силни, смели, решителни, свикнали с труда и умората, готови бяха да извършат и най-сериозната работа.

Бащата, като знаеше всичко това, реши да повери на най-стария си син твърде важна тайна и го направи свой довереник.

Той оседла два коня за себе си и сина си и двамата в галоп се насочиха към най-вътрешната част на гората.

— Запомни добре пътя, по който се движим — каза бащата, — и не го забравяй, за да можеш след двайсет години без колебание да го намериш.

— Слушам, татко! — лаконично отвърна младият човек.

Двамата ездачи мълчаливо се понесоха през стръмните ливади и гори към един планински гребен. След като преминаха няколко реки и поточета, няколко върхове и хълмове, които ставаха все по-стръмни и по-стръмни, дон Салвадор, изучавайки с поглед местността, доколкото позволяваше мракът, изведнъж спря коня си и извика: „Стой!“

Дон Рафаел мълчаливо се подчини. Бащата и синът скочиха на земята и спънаха конете си.

— Е, как мислиш, ще можеш ли да се върнеш оттук сам, без да сбъркаш пътя?

— Мисля, че ще мога! — самоуверено отвърна младият човек.

— Прекрасно, ще видим, а сега върви с мен! После двамата навлязоха навътре в гората, като оставиха конете да пасат на ливадата. В тоя момент те се намираха горе, на висок хълм, покрит с гъста гора. През нея бе невъзможно да се мине освен по тясна пътека, прокарана от хищни зверове, която едва личеше.

И ето, сред тази гъста гора изведнъж се откри неголяма кемада^[2].

По средата на кемадата от купчина скали се изливаше обилен студен извор, който на зигзаг я пресичаше и по склоновете на хълма изчезваше нейде надолу.

Дон Салвадор приседна върху една скала и с жест покани Рафаел до себе си. Няколко минути и единият, и другият не продумаха. Явно бе, че всеки мислеше за нещо. Най-сетне ранчерото вдигна глава и като се обърна към сина си, каза:

— Зная, че си открит, честен и сериозен; въпреки твоята младост мога да разчитам, че при известни случаи в живота ще се проявиш като истински мъж и ще се отнесеш сериозно към нуждите на дълга и честта. Затова те доведох тук да ти поверя важна тайна, от която зависи до известна степен щастието и благополучието на Асунта.

— Татко — изведнъж заговори младият човек, — вярно е, че съм млад, неопитен, но мисля, че въпреки това достатъчно съм усвоил всички съвети, за да оправдая доверието ви. Освен това тъй обичам нашата Асунта, бедно сираче, която няма друга опора и защита освен вас, брат ми и мен.

— Отговорът ти е разумен!… Тогава изслушай ме и запомни всяка моя дума.

— Ще се постарая, татко.

— Роден си и си израсъл в тези гори. Познаваш ги не по-лошо от мен. Знаеш, че населението на нашите гори се състои от честни, добродушни хора, каквито са нашите горски ловци, а също и от безсъвестни и безчестни бандити, които мислят само за убийства и грабеж.

— Да, зная!

— До днес можахме да запазим нашите владения от нахлуването на тези бандити. Но знаем ли какво може да се случи утре? От една страна, числото на тия маладитос^[3] неспирно расте и те почват да всяват страх; от друга — някакво брожение се забелязва в последно време из всички провинции на Нова Испания.

Говорят за робство, за тирания, за свобода и бог знае за какво ли не още. Но все едно. Важното е, че това движение се разпростира и може би е близък часът на общо въстание в страната против испанското правителство. Вие с брат си, като сте ходили в Тепик и Сан Блас, навярно сте чули за всичко.

— Вярно е, че всички туземци и креоли открито изказват недоволство от сегашния режим. Чуждите кораби, френски и английски, са много повече, отколкото по-рано, а това, доколкото разбирам, не вещае нищо добро.

— Да, тъй е синко, но я ми кажи можа ли да чуеш какво се говори вчера, при погребението на чичо ти?

— Да си призная, твърде малко — бях ужасно натъжен от смъртта на чичо, пък и бедната малка Асунта бе тъй отчаяна, че аз трябваше да се грижа само за нея. Спомням си, че три пъти чух зад себе си думи, които ми се видяха странни и неуместни в такъв тъжен момент. Обърнах се и видях, че са хора, които не познавам.

— Какво говореха? Можеш ли повтори?

— Да, казваха, че покойният ми чичо печелел много пари и нищо не харчел, значи има парички и ако се потърси по-настойчиво, ще се намери значителна сума. От това вадеха заключение, че Асунта ще бъде богата девойка.

— Нещо друго не казаха ли?

— Да, доколкото си спомням, казаха, че днес това богатство е във ваши ръце, до четирийсет хиляди пиа-стри; и капиталите ви не отстъпвали на капиталите на покойния ви брат; че постоянно се трупали капитали и че е глупаво да бъдат в ръце, които не ги пускат в обръщение; че по-добре ще бъде, ако преминат у човек, който ще съумее честно да ги харчи. Когато се обърнах да видя кой се осмелява да говори тъй, той успя да се скрие в тълпата. Това е всичко, което чух, и не зная защо, тези думи ме разтревожиха. Исках да ви съобщя, но когато видях, че сте толкова огорчен и неразположен, отложих за по-благоприятно време.

— Добре си доловил, но ще ти кажа, че всичко, което си чул, го чух и аз. Тези хора, които и да са те, отлично познават нашето състояние. Наистина, племенницата ми е богата; тя има не четирийсет хиляди, както мислят те, а повече от петдесет и пет. Що се отнася до мен, макар че съм заможен, не съм богат колкото нея. Сега имам трийсет и пет хиляди пиастри, които за тук са доста много. С една дума, такива хора, каквито си чул вчера, отдавна ме спохождат и затова реших да бъда нащрек и да запазя парите от грабеж. Взех всички предпазни мерки и сега те доведох тук, Рафаел, за да ти открия тази тайна.

— Кълна ви се, татко — гордо произнесе младият човек, — че тайната ви ще бъде издадена от мен само с ваше разрешение! Говоря го пред лицето на Бога, който вижда и ме чува, пред вас, татко, когото тъй обичам и уважавам.

— Закълни ми се, сине, че ако умра, ако не бъдеш при смъртта ми и аз не мога да ти предам последната си воля, няма да откриеш тайната нито на Асунта, нито на твоя брат освен при крайна нужда, за да се осигури бъдещото щастие на единия и на другия. Прочее, когато след смъртта ми намерите скривалището, в което се пазят нашите капитали и на Асунта, в същото скривалище ще видите и завещанието ми, в което писмено съм изложил последната си воля, подписано от мен. Закълни ми се, че ще изпълниш тази моя воля.

— Кълна се! Тайната ще бъде запазена от мен и никой няма да може да я изтръгне.

— Добре. Бог и аз чухме твоята клетва и я приехме. Сега върви с мен!

Te излязоха и започнаха да се промъкват с голям труд в най-тъмната част на гората. След десет минути бащата спря и посочи на сина си една грамадна латания, още зелена, но обезглавена от мълния, която бе пробила цялото стъбло, разкошно обвито с дива лоза.

— Виждаш ли този горски великан, този мощен гигант, жертва на буря? — заговори той. — Забележи го добре! Виж тези четири стройни палми, които го заграждат като почетна стража и този ликидамбър, оплетен от същата лоза, която обвива и латанията? В основата на ликидамбъра е заровено нашето имане, моето и на Асунта, откъм страната, обърната на юг, тоест там, където кората на дървото е суха. Запомни го добре й недей забравя!

— Бъдете, спокоен, татко!

— Тази част на гората почти никой не познава, а най-малко тукашните скитници, които никога не са идвали насам, защото няма никакъв път; дори и за лов тези места не са подходящи и са неприветливи. Разбираш, че съм избрал най-удобното място. Сега виж!

При тези думи ранчерото постла наметката си на земята и като отмести няколко доста големи камъка при основата на ликидамбъра, започна да рови с камъчета земята, като изсипваше пръстта с тенекиено блюдо върху наметката. Като изрови около тридесет сантиметра дълбоко, извади един твърде тежък и голяма камък, после друг и най-после трети. Под тях се показа бизонова кожа, завита няколко пъти, а под нея втора кожа, която повдигна. — Погледни — каза на сина си.

Младият човек се наведе и загледа ямата. Това бе един квадратен трап, подзидан отвред с камъни, за да не пада пръст. На дъното се виждаха две бурета като тия, в които китоловците слагат китова мас. Всяко буре имаше капак, който лесно можеше да се вдигне с ръка. На единия от тях ясно личеше буквата S, а на другия А.

Ранчерото отмести капака с буква А, извади от пояса си кесия, пълна със злато, което сипа в бурето, и каза:

— Това е равно на петдесет хиляди пиастри! — после отново покри бурето с капака.

След това пак заровиха двете бурета и туриха върху тях трите големи камъка. Когато трябваше да ги засилят с пръст, двамата мъже бързо се справиха с тая работа, затъпкаха земята, загладиха я и я затрупаха със същите камъни. Скоро всичко бе извършено тъй, че и червенокожият не би подозирал, че тук е пипала човешка ръка.

— Нали няма да забравиш, Рафаел? — повтори ранчерото.

— Не, татко!

— Щом е тъй, по-скоро да се махаме оттук и да си отидем у дома, късно е вече! — И те бързо тръгнаха.

В подножието на височината, където оставиха конете, които с доволство пощипваха трева и млади клончета, бащата рече:

— Е, Рафаел, мятай се на коня и тръгвай напред! Ще ми бъдеш водач!

— С удоволствие! — обади се младият човек, като се усмихна весело. И те полетяха галоп, без да се замислят, че пътят е труден. Дон Рафаел нито веднъж не се спря или не се поколеба по кой път се движат. Той вървеше пред баща си с такава увереност, че паметливостта на сина зарадва бащата, който се гордееше с него и му се любуваше.

Беше около седем и половина сутринта, когато тихо се доближиха до ранчото, като че се връщаха от утринна разходка — тъй бодри, весели и доволни.

Изминаха няколко години.

Асунта растеше и ставаше все по-хубава. Всички я обичаха и глезеха и прелестното дете неусетно се превръщаше в чаровна девойка. И ето, един прекрасен ден двамата синове на ранчерото неусетно почувстваха, без да признаят в себе си, че детската им привързаност към Асунта се е превърнала в дълбока и страстна любов.

Обаче дружбата на братята и тяхната нежна привързаност един към друг съвсем не пострадаха от това: те тъй искрено и дълбоко се обичаха помежду си, че без да спорят, мълчаливо се съгласиха да предоставят на Асунта да направи избор между тях, като предварително решиха всеки да се подчини безропотно на решението й.

Лукавата Асунта еднакво обичаше двамата братя. Тя не правеше никаква разлика между тях и безпристрастно се държеше с двамата, като удостояваше и единия, и другия със своите мили и ласкави думи.

Дали обичаше и двамата или не, това никой не можеше да каже; ако пък наистина обичаше, то кого от двамата?

Тоя въпрос отдавна измъчваше младежите, но ако любовта им към прелестната девойка явно проличаваше в очите на двамата братя, то никой от тях не се решаваше да загатне на Асунта за чувството, което таеше в душата си.

Но от момента, в който любовта стана постоянен гост в ранчото, веселостта изчезна и предишният безгрижен смях и шегите се свършиха.

Само Асунта пееше понякога, но и нейните песни изгубиха предишната открита веселост, която ги правеше тъй прелестни.

Дон Салвадор заради племенницата реши повторно да се ожени въпреки голямата скръб след смъртта на жена си. С тая жертва той искаше да не остави племенницата си без майчин надзор, още повече че признаваше неспособността си да контролира девойката, което може само жената, а не мъжът. Скоро вдовецът си спомни за своя далечна родственица — Бенита Мендес. Тя бе кротка, мила женица, твърде красива, овдовяла след тригодишен брак, без деца. Тази бездетна, красива и мила вдовица бе тъй верна на паметта на покойния си мъж, че отказа на мнозина известни кандидати, въпреки че бе доста бедна и търпеше немалко лишения. Дон Салвадор винаги обичаше и уважаваше тази прекрасна млада жена и се възхищаваше от нейния мил и кротък характер.

И без да се колебае, той отиде при нея. Вместо любовно признание каза, че скърби за жена си не по-малко, отколкото тя тъгува за своя мъж. Поради внезапната смърт на брат си трябва да се грижи за възпитанието на малката щерка на покойния, а се чувства съвсем неспособен да изпълни този свещен дълг, още повече че домът му е останал без домакиня и всичко върви не тъй, както е редно. Ето защо той се явява при вдовицата с молба да свърже своята скръб с неговата и да му помогне да възпита сирачето. Той молеше да направи жертва, защото не разчиташе на любовта й, също не смееше да й обещае и своята любов, само изказваше дълбоката си признателност, като й даваше възможност да извърши едно добро дело.

С мила усмивка отвърна младата жена на това странно признание и мълчаливо отпусна ръката си в неговата ръка. След един месец се извърши венчавката на младата вдовица с дон Салвадор.

Този път пословицата излезе невярна: мащехата тъй силно обикна своята завареница, че Асунта наистина намери в нея родна майка и се почувства много по-щастлива от всеки друг път.

Всъщност доня Бенита притежаваше прекрасни качества, които караха всеки да я обича.

Синовете на ранчерото, които отначало гледаха с досада и недоволство, че чуждата жена е заела в дома мястото на майка им, като видяха колко мила, скромна, кротка и любезна бе тази чужда жена, малко по малко я обикнаха.

Но се случи нещо твърде необикновено в живота на младите съпрузи. Te тъй умело свързаха скръбта си по своите покойници, че само месец след сватбата се обикнаха и сами бяха доволни. Доня Бенита наистина беше добра жена във всяко отношение. Като жена тя бе и прозорлива, и чувствителна, затова от нея не можа да остане скрито как малкото момиче постепенно се превръщаше в голяма девойка, как безгрижната детска веселост се замести от тиха и мълчалива скръб. Всичко това я смущаваше. Тя потърси причините на тази промяна и скоро ги намери, обаче положението й сега доста се затрудни: не знаеше какво да прави и какво ще стане.

Можеше ли преждевременни да се пробуди това младо сърце, което още не е познало себе си? Не! Въпросът е твърде труден и сериозен, но у истинските жени има много повече досетливост.

Te умеят ловко да узнаят тайната на една млада девойка, без да засегнат някоя от безбройните тъжни фибри на младата душа, която още живее в пълно непознаване на себе си. Тъй девойката, без да иска, разкрива тайната на душата си и най-съкровените си чувства, съществуването на които и самата тя не подозира. Как успя доня Бенита да се добере до всичко, което й бе необходимо, тук не може да се изложи. Но се убеди, че в душата на Асунта се крие любов, все още в зародиш, а младата девойка не я подозира и затова не е направила своя избор. Понякога Асунта изпитваше някаква потайна мъка, понякога я налягаше тиха, невинна скръб или пък я завладяваше безпричинна веселост.

Всичко това отчасти успокои доня Бенита, но тя не каза нито дума на мъжа си за своите безпокойства, нито за откритието си. Искаше сама да проследи всяка стъпка, всеки поглед и въздишка на дъщеря си, защото през този период Асунта наистина й стана като родна дъщеря. Тя реши с всички средства да я отклони от любовта, която може да я направи нещастна, както и да докара нещастие на двамата младежи.

Но човек предполага, а господ разполага, и всички сметки на доня Бенита излязоха погрешни.

Над Нова Испания избухна отдавна готвеното въстание. Пожарът изведнъж обхвана цялата страна… В момента, когато започва повестта ни, войната за независимост се водеше от четири години.

А сега, когато изяснихме положението и взаимните връзки между отделните личности в нашия разказ, ще продължи оттам, където трябваше да спрем, за да дадем на читателя, макар и малко дълги, но напълно ясни обяснения.