Йордан Йовков
Чифликът край границата (30)

XXX

Мръкваше се. Измъчвана от страшна непоносима болка, уморена — тя беше се върнала от града преди един-два часа — Нона лежеше сама в стаята си. Вън по листата на бряста се чуваше да шумоли дъждът. Тихо беше, като че в чифлика нямаше жива душа.

При вратата Санка заговори с някого, после влезе при Нона.

— Ноне, я иди да видиш защо те вика Николай — каза тя, усмихната и хубавичка, както винаги. — Приказва ми нещо, ама не му разбирам. Пустия му Николай!… Като че някой те бил търсил.

Нона скочи като замаяна.

— Де е той? Де е Николай?

— Долу на стълбите е. Ах, Ноне, какво си направила! Изкаляла си чаршафа…

Нона излезе на чардака, но Николай не беше там, а долу на двора. Като я видя, той й махна с ръка, повика я, и беше тъй комично сериозен и тайнствен, че ако беше друг път, Нона би се изсмяла с глас. Сега тя само се усмихна и слезе при него.

— Какво има, Николай?

— Йосиф те вика.

— Йосиф ли? — учуди се Нона.

— Той. Иди, кай, кажи на чорбаджийката си да доде, на Нона. На други, кай, да не казваш. Още двама-трима има с него — каза Николай, като се мръщеше. — Де да ги знам, май на хайти мязат. Аз не ги знам, де ще ги знам…

— Де е Йосиф? — прекъсна го Нона.

— Хи, там! В дола. У генгеря са.

Нона се върна, облече коженото си палто, тури си също такава кожена барета и излезе.

— И аз да дода ли? — обади се зад нея Николай. — Тез хора май…

— Какво?

— Не са май чисти хора.

Нещо мина през ума на Нона. Тя се повърна.

— Слушай, Николай, ти да си мълчиш. Да не казваш на никого, чу ли? То не е твоя работа какви хора са те. Да мълчиш, никому да не казваш. Хайде, че ще ти дам нещо. Ще ти дам онез ботуши — пошегува се тя.

Николай остана с глупаво намръщено лице. Нона тръгна бързо напред сама. Тя мина покрай дама, покрай говеждите саи, покрай саята на хергелята, замина и хармана. Тук каменната ограда на чифлика се свършваше и по една тънка пътечка, проправена от добитъка, се отиваше в дола. Нона стигна там. Тук беше още по-тихо, мъглата беше се спряла на стотина крачки в кръг. Долът беше изпълнен с гъст изсъхнал генгер, из който шумолеше дъждът. Стъмняваше се. Изведнъж наблизо се изправи човек — той навярно се беше крил досега в бурена — и Нона позна Йосифа.

В тия двайсетина дни, откато не бяха се виждали, той беше се изменил доста: поотслабнал беше, небръснат, жълтите му мустачки бяха увиснали над устните му. Един особен блясък светеше в очите му.

— Йосифе! — извика тихо Нона.

— Аз съм, Ноне. Прощавай, че те повиках тук. Исках да те видя.

Нона го гледаше учудено, без да продума.

— Ти се чудиш, като ме виждаш тук? Аз бягам в Румъния. Имам и другари. Ти няма да ни издадеш и аз ти го казвам. Таз вечер трябва да бъдем оттатък.

Нона мълчеше.

— Исках да те видя. Да се видим още веднъж, Ноне. Все пак ний бяхме приятели, нали, Ноне? Искам да ти кажа нещо важно — Нона подигна очи; в погледа й имаше укор, имаше омраза. — Ноне, знам какво стана — бързо каза Йосиф, като отгатна мисълта й. — Знам какво стана с Галчева.

— Вий го убихте! — каза Нона. Очите й светнаха от гняв.

Йосиф се усмихна пресилено, с горчивина.

— Не, не го убихме ний. Галчев беше добър, честен момък, той не беше чужд на народа. Но той беше не на таз страна, дето бяхме ний — там е всичкото.

Нона не каза нищо, пообърка се и се загледа в земята. Чу се слабо изсвирване, отвътре от генгеря.

— Викат ме — каза Йосиф. — Аз трябва да бързам. Слушай, Ноне, ела с мене. Аз затуй се отбих оттука. Остави тоз безсмислен, глупав живот. Ела с мене, гдето ще бъда аз, ще бъдеш и ти, ще работим, ще се борим… ще живеем. И ще бъдем свободни. Ела, Ноне, послушай ме.

Нона го погледна. В очите й светна присмехулен огън. Йосиф познаваше тоя поглед.

— Как можеш да си мислиш таквоз нещо? — каза тя.

Ново изсвирване се чу. Йосиф се обърна назад и навярно видя нещо, защото трепна и направи някакво нетърпеливо движение.

— Аз трябва да вървя — каза той. — Сбогом, Ноне! Спомняй си за мене. Аз няма да те забравя никога, Ноне. Сбогом, Ноне, сбогом!

Може би беше й протегнал ръка — това тя не видя. Тя сама не му подаде ръка и не подигна очи от земята. Тъй остана тя неподвижна на мястото си, замислена. Донякъде чуваше стъпките на Йосифа, после те заглъхнаха. Тя стоя тъй някое време, след туй потръпна и подигна очи: доста надалеч видя трима-четирима души, а след тях Йосиф, Тя го позна добре, той бързаше.

— Йосифе! — извика тя високо. — Върни се! Върни се!

Йосиф се обърна. Нона още по-високо извика:

— Върни се, Йосифе! Върни се!

Разбра ли я или не, тя не знаеше, но Йосиф се спря, погледна към нея, но след туй наедно с другите се изгуби в генгеря и в тъмнината. Тогава Нона се обърна и си тръгна към чифлика. Тя не плачеше, но чувствуваше, че никога не е била тъй нещастна, тъй сама на този свят, изоставена от всички. Тя вървеше с несигурни, колебливи крачки и се полюляваше, отмаляла и отслабнала. Някъде затъваше в калта и с мъка изваждаше краката си, някъде се подхлъзваше и едва не падаше. Наоколо беше тъмно, капките на дъжда удряха по земята. И тоя шум се чуваше отвред наоколо — като че някакви стъпки се отдалечаваха и глъхнеха на всички страни в полето.

Нона мина под бряста, от който капеха капки, изкачи се по стълбите и влезе вътре. Огънят, който светеше на огнището, не я зарадва, тя разбра само, че е у дома си. От собата изскочи Санка, засмяна.

— Ноне, ще черпиш! Радост имаш, я чети! — Тя й подаде телеграма, отворена вече от други. — Милчевски я пратил с нарочен човек. Ей сега я донесоха, свекъра я прочете.

Нона разгърна телеграмата и я прочете. Годеникът й съобщаваше, че е пристигнал в града и утре ще бъде в чифлика.

— Радваш ли се, Ноне? — питаше я Санка.

— Разбира се, че се радвам — каза Нона и се помъчи да се усмихне. — Много съм уморена — каза след малко тя. — Аз няма да вечерям, не ме чакайте, искам да си легна.

Тя се прибра в стаята си. Санка дохожда веднъж-дваж при нея, после я остави. Нона не си легна. Тя се залови да пише нещо, после захвърли перото и стана. Взе да се разхожда из стаята. Понякога се спираше до прозореца и поглеждаше през тъмното стъкло. Нищо не се виждаше. Чуваше се как само тихо, монотонно пляскат капките на дъжда — същият тоя шум, като че някой вървеше бос през полето. Нона не можеше да спре вниманието си за дълго върху едно нещо, в ума й преминаваха откъслечни мисли. Тя си спомни за годеника си. Положението на баща й беше лошо, той беше пред разорение и само с помощта на Жан, както казваше Тошо, можеше да се поправи. Но можеше ли тя да забрави Галчева и да даде пак ръката си на Жан? Не, не, никога! Тя обичаше Галчева, обичаше го, както никого други не е обичала, и щом той е мъртъв, безсмислен става и нейният живот. Но разорението на баща й беше неизбежно. Нищо — мислеше си Нона, — нивите ще минат в ръцете на селяните. И това не е лошо, тъй искаше и майка й, тъй искаше Антица.

Всеки път, когато Нона си помисляше за майка си, струваше й се, като че я вижда пред себе си. „Здравей, Ноне!“ — казваше й тя и я гледа с черните си очи, усмихната, както е на порцелановия портрет на паметника. Най-тежко, най-мъчно й ставаше за баща й. Когато мислеше за него, на очите й се явяваха сълзи.

В ума й все по-бързо се сменяха и преплитаха всякакви мисли: за Галчева, за Йосифа. Защо извика след Йосифа? И тя не знаеше. Извика му, защото й беше мъчно. Ако беше се върнал Йосиф, нищо нямаше да й помогне. Тя си спомни за ходенето си в града, за градинаря, за букета от бели карамфили. Когато мислите й отново се повърнаха към Жан, въпреки отчаянието си и страшната мъка, която я душеше, тя още веднъж се показа вярна на себе си и не се отказа да се пошегува: „Приятелю! — пришепна тя, като се усмихваше. — Ти трябваше да додеш по-рано, не сега. Какво да ти правя, аз не съм крива!“

Тя се поспирваше за миг, колкото да проумее някоя по-тежка, по-мъчителна мисъл, след туй пак захващаше да се разхожда. Минаха се тъй два, три и повече часа. Глуханека беше забелязал светлината на прозорците й и беше дошел да види какво има. Той видя сянката на Нона как се мярка по белите пердета и разбра, че младата господарка не спи и се разхожда из стаята. Той си отиде, но не преставаше да поглежда към прозорците на Нона. Отпосле той казваше, че на два пъти лампата в стаята на Нона беше угасвала и пак беше светвала. Когато лампата угаснала за последен път, било вече петляно време.

Сутринта Санка не бързаше да събуди Нона. Тя знаеше, че е уморена, и искаше да я остави да поспи. Към десет часа тя тихо, на пръсти, като отвори полека вратата, влезе при нея. Нона още спеше. Изпод одеялото се подаваше босият й крак. Санка я погъделичка, но тя не трепна. Санка мина отпред и погледна Нона: очите й бяха изцъклени и недвижни, лицето й бяло като вар. Санка я побутна — тя беше студена и под ръката й помръдна не жив човек, а труп. На масата имаше празна чаша, изцапана с нещо бяло като вар, а до нея една стъклена туба с червен кръст върху етикета й — знак, че лекарството е отровно.

Най-напред Санка се впусна да бяга, после се върна, загледа се в Нона като луда, падна връз нея и отчаян сърцераздирателен писък процепи къщата.

Почти в същото време към чифлика се приближаваше една каруца. Вътре беше Давид Кьосето и един млад, добре облечен момък с бледно хубаво лице, с черна коса и рогови очила. Давид вече знаеше, че син му Йосиф, когото беше отишел да търси в града, е успял да избяга и е вън от всяка опасност. Затуй той беше весел, приказваше с младия момък, като си служеше най-вече с влашки думи. Момъкът го слушаше усмихнат. По едно време откъм чифлика му се стори, че се чува плач, поослуша се, но помисли, че се лъже, и пак заслуша Давида, все тъй усмихнат. Тоя момък беше Жан Жеан, годеникът на Нона.