Йордан Йовков
Чифликът край границата (15)

XV

Като се върна от нивата, Манолаки се качи на чардака и си седна на мястото, както винаги. Наистина, тая вечер той на два-три пъти пълни шишенцето с ракия, цигарата му не угасна и светеше като въглен в тъмнината, но не каза нищо, не се оплака. Той беше корав човек и колкото повече страдаше, толкоз по-затворен ставаше в себе си и ако се решеше да сподели нещо с някого, правеше го по-скоро пред чужди хора, отколкото пред свои. И сега, както си седеше на чардака, той подвикваше на Тоша и на чираците, нареждаше какво има да се върши на другия ден, но за туй, което беше станало преди малко, не обели зъб. Само вечерта, след като се нахраниха и след като беше мълчал и мислил през всичкото време, той стана от софрата, тръгна да излезе, но се спря и каза:

— Добре че доде поручика. А то, ако беше останало на Алекся и на джандарите, кой знай какво щеше да стане. Ти, Тошо, да идеш утре на границата. Покани поручика да доде у дома. Колкото офицери са стояли тука, все са дохождали у нас. Нека дойде и той… Ще се запознаем, ще си поприказваме…

На другия ден Тошо впрегна каруцата и отиде в Сеново. Галчев обеща да доде, но не определи кога и затуй в чифлика взеха да го очакват всеки час. Първия и втория ден той не доде. На третия ден го чакаха за обед и бяха се приготвили, но той пак не доде. Късно следобед, след като беше излизала много пъти на чардака, Нона излезе още веднъж и погледна. Нищо не се виждаше, ни човек, ни каруца. Въздухът трепереше от маранята, далеч по някой прашен път се завъртяваше и затанцуваше вихрушка. И пак тишина и жега. Нона се прибра и мислеше вече да си полегне, но след малко чу, че лаят кучетата, излезе и видя Галчева. Той беше на кон и стоеше вън до портата. До него, също на кон, беше и ординарецът му. Нона извика и тичешката се спусна надолу по стълбите. Докато да стигне до него, Галчев беше слязъл от коня.

— Защо толкоз закъсняхте? Откога ви чакаме! — говореше тя, като в същото време се обръщаше да пъди кучетата. — Помислихме, че няма да дойдете. Тати все пита за вас.

— Тук ли е баща ви? — попита Галчев. — Да не би да почива?

— Не, той стана вече. Чакайте, аз ще му кажа. — Тя изпревари Галчева, остави го на пруста и още от вратата извика:

— Тате, г-н Галчев доде!

Навярно Манолаки не чу или не разбра, защото Нона влезе вътре и, както беше се спрял до вратата, Галчев чу гласа на стареца:

— Кой? Кой бил дошъл?

— Офицера, тате, офицера от Сеново — каза нисичко Нона, по Галчев пак можа да я чуе. Тя говореше бързо и, както изглеждаше, беше развълнувана.

Тя излезе пак, все тъй засмяна, със светнали от радост очи, и покани Галчева. Влязоха най-напред в една стая, която приличаше да е нещо като хает, после през един малък и тъмен коридор минаха в друга, светла и хубаво наредена стая. Близо до прозореца, седнал на миндеря, а на земята, по турски, с табакерата и с наполовина изпито кафе пред себе си, седеше Манолаки. Той не стана, не можа да се усмихне, а поклати глава, направи турско темане и простря, както редеше, ръка на Галчева.

— Елате, елате, г-н поручик. Добре сте сторили, че сте дошле. Минете, седнете, седнете на миндеря. Ний ви чакахме и вчера, и днес, туй казвах на Нона, какво стана поручика, защо не доде?

— Случи ми се една работа — каза Галчев. — Ще ви моля да ме извините, че се забавих.

Манолаки махна с ръка, като че искаше да каже, че това няма значение. Като всички усамотени хора, които след като са мълчали дълго време, им пада случай да се наизприкажат, Манолаки се отпусна и, след като разправи най-напред за свадата си със сеновчани, увлече се и заговори за миналото, за коне, за добитък, за добри и лоши години.

Доде Санка, поздрави Галчева и седна на миндеря до Нона. Манолаки все приказваше, те не можеха да го прекъснат. Сам Галчев едвам успяваше да се обади с някоя дума. Очите на Нона често се спираха на него и веселият й, малко насмешлив поглед като че се извиняваше зарад бъбривостта на стареца. След малко Нона и Санка излязоха.

Нямаше що, трябваше да се почака, докато Манолаки се наприказва и тогава да доде ред и на други. Нона знаеше това, но не можеше пък и да се стърпи на едно място, остави Санка да прави кафето, а тя се затича навън да походи из чифлика. Тя сама не предполагаше, че толкова много ще се зарадва на дохождането на Галчева. Спомни си как беше го видяла на нивата между селяните. Не беше това стеснително и срамежливо момче, което се червеше и объркваше пред нея. Друг й се видя тогаз, младостта му не се забелязваше, спокоен и смел беше, просто, естествено, без сам да го изтъква „Таквиз са били навярно хилядите ония младежи, които умряха на бойните полета“ — помисли си трогната Нона. И как мръщеше веждите си той, и колко спокоен стоеше срещу разядосаните селяни, които викаха и махаха с ръце срещу него. „Човекът мисли, че върши важна работа и това си е“ — помисли си Нона. А хубаво беше да се гледа тогаз на него. Като се върна към къщи. Нона изкачи на един дъх стълбите, както правеше винаги, зачука бързо-бързо с токовете си по пруста и на самата врата срещна Санка с табла и кафета в ръце…

— Санке! — учуди се Нона. — Че какво си правила досега?

— Туй е второ кафе — усмихна се Санка.

Като се върна Санка, Нона я взе близко до прозореца, пришепна й нещо, после, прегърнати двете и усмихнати — както се вижда, бяха намислили нещо — минаха в стаята, гдето беше гостенинът. Манолаки наистина все приказваше, почти загубен в тютюневия дим. След като беше се отклонявал и говорил за хиляди други неща, той пак беше се повърнал на разправията си със сеновчани.

— Таквиз хора имаме ний, г-н поручик — говореше той, като поклащаше глава. — Много хубаво направих те, че додохте тогаз. А то кмета, кой му вярва и нему, и той е такваз една въртележка, обръща се, накъдето подуха вятъра. Добре, че додохте. — Манолаки позамълча, въздъхна и добави: — Те взеха земята ни, остави туй, ами и нас ще избият.

— Аз не зная в какво се състои работата — каза Галчев. — Не искам и да се меся. Мене длъжността ми е да запазя реда край границата.

— Е, тъй, тъй. Право е.

— Ах, колко се уплаших! — каза Нона и, както имаше обичай, туй, което разказваше, го изобразяваше и на лицето си. — Видяхте ли го онзи, черния, как беше дигнал едно дърво и отиваше право върху тати? Ах, как се уплаших! Че страшен човек… — каза тя, като от уплаха и учудване се улови с ръка за лицето.

— Кой, Гърдю ли? — каза Галчев. — Той Гърдю се казва, мисля.

Манолаки смръщи вежди и махна с ръка.

— Всички са таквиз те, всички са едно! Колко добро са видели от мене, колко им съм помагал! Давал съм и храна, и добитък, и пари. Записите им още стоят у мене. Ама да ви кажа ли, г-н поручик, тогаз и хората бяха по-други, сега на нищо не мяза.

— Ноне — каза Санка, като погледна Нона недоволно и с укор (те тъй бяха се наговорили с Нона и Санка добре играеше ролята си), — защо си поканила тук гостенина? Да идем оттатък, там е по-широко и по-хладно. Тате, нали ще додеш и ти?

— Идете, идете вий — съгласи се Манолаки, — аз ще постоя тука.

Манолаки се досети, че те искат да се отделят, за да могат да си поприказват, и затуй не искаше да им пречи.

— Ела и ти, тате! — настоя пак Санка.

— Може да дода. Идете вий, идете.

— Заповядайте! Елате с нас! — покани Нона Галчева и стана.

Стаята, в която минаха, беше от другата страна на чардака. Тя беше продълговата и голяма, изглеждаше, че са били две стаи, преправени отпосле на една. В дъното, гдето беше по-тъмно, се виждаше чисто бяло легло, два шарени брашовски сандъци край стената, а по къмто средата на стаята — тоалетна маса с овално огледало. Стаята беше с бяло турско кюмбе. Най-светлата и най-хубавата й част беше откъм прозорците. Там имаше миндер с пъстри черги, а големият бряст засенчваше стаята и я пълнеше с приятна хладина.

— Таз стая ни е гостната — каза Нона, — но сега аз съм се разположила тука. Нали е хубава? Следобед тук винаги е сянка.

Пред отворените прозорци висяха зелени вейки, сякаш не идеха от бряста, който и не се виждаше, а се спущаха отгоре, откъм покрива. Под стряхата гукаха гълъби и от време на време се чуваше плясъкът на крилата им.

— А вие как попаднахте там, на нивата? — каза Галчев, като сядаше на миндеря. — И защо бяхте се облекли тъй? С тоя червен шал?

— Че вий видяхте ли ме? — засмя се Нона.

— Как да не ви видях! Видях ви.

— А не ме и погледнахте. Много бяхте важен — засмя се Нона, като гледаше Галчева със светнали очи. — Защо се бях облякла тъй ли? Не знам. Вий нали бяхте ме видели веднъж с тия дрехи, при кладенеца? Тогаз бях ги облякла за пръв път. А когато стана оная разправия, него ден аз щях да ходя в Сеново и не знам как ми хрумна да се облека пак тъй. — Нона взе една книга от масата и започна да си играе с нея, като я обръщаше ту от едната, ту от другата страна. Тя си спомни нещо и се усмихна. — Който ме види с тия дрехи, чуди се и се мае — каза тя. — Вий знаете ли онзи, Гърдю, как се обърка, като ме видя? А беше замахнал с тоягата срещу тати и, боже! — какво щеше да стане, ако беше го ударил!… А като ме видя, смая се и пусна сопата. Ти — каза — коя си?

На Нона като че се искаше да каже още нещо и погледна Санка.

— Стига, Ноне, стига за тоз човек! Плашиш ме — каза Санка. — Аз, като се уплаша от нещо, сънувам го — призна си тя чистосърдечно, като погледна Галчева и се усмихна.

Галчев разбра, че трябва да се промени разговорът, поогледа стаята и спря погледа си върху книгите на масата пред Нона.

— Имате много книги, госпожице — каза той.

— Имам, но не ги чета. Някои не са и разрязани. Знаете ли, че откато съм си дошла, един ред не съм прочела. Ей тъй — ходя, скитам, забравих дори, че съм била в Швейцария. Докато сляза на гарата, докато дода дотука, все помнех нещо, а после — нищо! Забравих, че съм годена.

— Ноне, какво приказваш? — забеляза й Санка.

— Право ви казвам! — смееше се Нона. — Ако доде онзи евреин тука, ще му кажа: ти, господине, кой си? Какво търсиш тука? Така ще му кажа.

— Хубаво, хубаво, Ноне — рече да я посъди Санка, а тя взе да се смее. — Нона се шегува — каза Санка. — Тя си обича годеника.

— Аз знам това — каза Галчев. — Аз знам, че госпожицата му пише всеки ден.

— Да, пиша му! И го обичам! — пламна неочаквано Нона, като погледна и Санка, и Галчева. Но след туй тя се засмя пак и продължи: — Но — за какво приказвахме? Да, за книгите. Как мога да чета, когато не се запирам на едно място. На мене ми дай да ходя да скитам. И какво да правя пък, туй ми е в кръвта, такава бях и като малка. Колко пъти, знайте ли, съм минавала границата, без да усетя. Туй, войници и разни офицерчета, не исках да ги зная, минавах без паспорт.

— Навярно двата поста тук, до чифлика, ги е нямало тогава — каза Галчев, като се смееше.

— Не помня. Пък и кой ще ме види? Тогаз имаше такава трева, че достигаше до над главата ми. Наистина — каза тя със замислени и светнали очи — каква трева имаше тогава! И като се наведеш, какво няма да видиш из нея. Цял свят, цяло население! Най-напред — някоя голяма въсеница…

— Жълта, на черни капчици — подсказа Галчев.

— Да. И скакалци, скакалци. Едни зелени и слаби, като че са лежали болни, други мънички, скокливи, кафяви отгоре…

— А червени под крилата.

— Да, вие сте ги виждали. Като че палтенцата им са подплатени с червено сукно. Оставете туй, ами като се покаже някоя дупка в земята със засъхнала слуз? — Нона направи уплашени очи. — Колко ме е било страх да не изскочи някоя змия!

— Ний от тез дупки сме вадили паяци с топки от восък — каза Галчев.

— Да, знам. Ами как ви се виждат нашите места? Онези, които дохождат тук за пръв път, не им харесва. Вижда им се голо, пусто…

Галчев не скри, че отначало не се е чувствувал добре, но сега е много доволен. Той разказа как прекарва на границата, где ходи, с кого се среща. Нона едва го дочакваше да свърши и започваше сама да говори. Говореше много, смееше се. Галчев забелязваше тая необикновена и възбудена веселост у нея, мислеше си, че е зарад него, и се радваше. Сега той се държеше свободно и просто. Времето минаваше неусетно. Колко пъти Галчев поглеждаше предпазливо часовника на ръката си, обещаваше си, че след пет, след десет минути ще стане и ще си ходи, а като погледнеше часовника пак, виждаше, че стрелката му беше избягала с половин час напред от времето, което беше си определил.

По едно време вън задрънка каруца и спря пред къщата. Санка скочи.

— Ух, аз забравих, че Тошо ще отива в града — каза тя. — Ще заведе и Енка. Стойте вий, аз ще ида да видя.

Но като поприказваха още малко, Галчев погледна часовника си за последен път и стана.

— Време е да си ходя! — каза той.

— Защо бързате? Стойте още — настояваше Нона. — Обещайте поне, че ще дохождате по-често.

— Вашият чифлик е в моя участък — и да не искам, трябва да минавам оттука — каза Галчев.

Манолаки беше излязъл на чардака. Галчев си взе сбогом с него и наедно с Нона слязоха долу. В каруцата, попременен с нови панталони, зарадван, стоеше Енко…

— Ще го водим в града — каза Тошо. — Ученик е, ще трябва да ходи вече на училище.

Нона дръпна Енка към себе си и взе да го целува, като че щеше да го задуши.

— Стига ма! — разсърди се Енко, като изтриваше с ръка страните си.

— И да се учиш добре, проклетнико! — извика му Нона.

Галчев си взе сбогом с всички. Нона тръгна с него да го изпрати донякъде. Заобиколиха пред чифлика, минаха покрай овчите саи и покрай кладенците, оставиха зад себе си каменната ограда и чифлика и тръгнаха през поляната по един коларски път. Галчев беше изпратил войника с конете напред.

— Аз много се привързвам към някои неща — каза Нона — и мъчно ми е, кога се разделям с тях. Ето Енко. Как не ме ядосваше тоз проклетник, но сега, като си отива, мило ми е за него. — Тя се обърна назад: от сивата ограда на чифлика и от саплъците бяха пропълзели дълги черни сенки. — И с чифлика е същото — каза тя. — Както съм свикнала с него, струва ми се, че другаде не бих могла да живея. И да ви кажа ли, кога дода тук, в чифлика, аз ставам друга. Друга съм в Швейцария, друга съм и в града, вред другаде, а друга тук. Странни неща ми дохаждат на ума. Например, снощи, минавам покрай една сая, тъмно беше, кравите си на лягали, преживят. А една беше по-близо до мене, престана да дъвчи и ме погледна — големи, черни, светли очи… умни. Гледа ме и, знайте ли, като че проговори „Здравей, Ноне, как си?“ — нещо подобно като че каза. Изпухтя и взе да си дъвчи. И тъй беше тихо и спокойно, стори ми се, че тъй е било и тъй ще бъде… без начало и без край… Не, не, аз не мога да го изкажа, не умея, няма да ме разберете… Но беше нещо особено…

Галчев я слушаше усмихнат.

— А друг път — продължи Нона, — додохме си от града, щом спря каруцата, и аз погледнах ей нататък е! — Тя посочи на изток. — И видях три-четири звезди, те все там си стоят. И ми стана леко, радостно. Ето, тез звезди са наши, помислих си — ний сме у дома си. Я да оставим тез работи! — засмя се тя. — Кой знай какво ще си помислите за мене. Помните ли, когато ми показахте как засяда слънцето? Аз помислих, че сте поет. Но и аз зная наизуст много стихотворения — бързо добави тя, като да се извини. — Колко съм ги декламирала! Зная „Муза“ от Некрасов. Много е дълго, но аз не бъркам нийде. Искате ли да ви го издекламирам?

— Ако обичате — каза Галчев и се спря.

Нона започна да декламира. Отначало Галчев слушаше думите, но после следеше само Нона, гледаше как се мени лицето й, как горят очите й.

— Видяхте ли? — каза Нона, като свърши. — Не сбърках нийде. А трае деветнайсет минути.

— Не може да бъде! — учуди се Галчев и се засмя. Но той погледна към войника, който беше отишел доста надалеч и сега не стоеше прав, а беше седнал и държеше конете. Галчев погледна и към чифлика: сенките от саплъците бяха се проточили през поляната и стигаха почти до тях.

Нона тръгна напред, направи няколко крачки заднишком, като гледаше Галчева и се усмихваше, след туй се обърна пак и запя нещо.

— Както виждам, вие и пеете хубаво — каза Галчев.

— Моите песни са селски — каза Нона. — Аз от мама съм ги учила.

Тя ставаше все по-весела. И като питаше Галчева: „А таз знайте ли? А таз чували ли сте?“ — тя изпя много песни.

Няколко пъти те стигаха до войника и се връщаха назад, като все се изпращаха един друг. Галчев гледаше Нона, понякога не внимаваше какво говори, а си мислеше за друго. Той се чувствуваше щастлив и доволен. Струваше му се, че също тъй са се разхождали и разговаряли с Нона и други път. Или се замечтаваше за миг и се виждаше във въображението си не като офицер, а като чифликчия, облечен в широки груби дрехи и с бяла жетварска шапка, като Тоша.

— Как ви е собственото име? — попита го Нона.

— Владимир.

— А съкратено име имате ли? Как ви казват у вас?

— Майка ми и сестра ми ми казват Мирю — каза Галчев.

— А, вие имате сестра? Сега свършва? И хубава ли е?

— Не знам. За мен и за майка ми е хубава.

— Та Мирю ви казват? Мирю! — повтори тя и взе да се смее. — Не е лошо. Слушайте, г-н Мирю! Днес какво имаме, понеделник ли? В сряда аз ще дода в Сеново за пощата. Вий ще додете ли?

— Да, ще дода непременно.

— Внимавайте добре да бъдете точен, защото ще има наказание. Какво се белее там? — каза тя, като се загледа към поляната. — Дали не е гъби? Чакайте, аз ще видя.

Тя се спусна тичешката — за нея не беше мъчно да бяга, когато поиска и колкото и бързо да е. Доста далеч, сред поляната наистина се белееха бели топки. Като стигна там, Нона се наведе и взе да ги бере, но веднага ги хвърляше на земята.

— Не било гъби, праханки! Праханки! — извика високо тя и хвърли една към Галчева, но той беше далеч и не го достигна.

Изведнъж Нона вдигна едната си ръка и я размаха.

— Довиждане! Аз си отивам!

И докато Галчев мислеше, че се шегува и ще се върне, тя бързаше, като си вървеше, леко, плавно, отдалечаваше се все повече и само сегиз-тогиз поглеждаше през рамото си назад и макар да беше далеч, личеше, че се смее.

„Ето каква е!“ — помисли си Галчев.

Той отиде при войника и се качи на коня си. Когато се обърна пак, бялата рокля на Нона се мярна за малко и се изгуби зад оградата на чифлика. Галчев пришпори коня. Той беше весел, усмихваше се. Нещо топло и сладко се надигаше в душата му. И като си спомни една гарнизонна песен, която млади офицери като него бяха съчинили за дъщерята на дружинния си командир, той си запя:

Обикнах щерка майорска

аз, беден подпоручик!…

Той се обърна още веднъж. Чифликът не се виждаше. Отвъд равния потъмнял гръб на баиря, сред светлото жълто небе се чернееше само върхът на бряста.