Роджър Зелазни
Козовете на съдбата (9)

Глава 9

Няколко часа по-късно, след като бях прекосил доста Сенки, аз спрях отново да си почина на едно място с ведро небе и достатъчно малко запалими неща. Изкъпах се в един плитък поток и се снабдих с чисти дрехи от Сенките. Вече чист и сух, седнах на брега и си приготвих нещо за хапване.

Май сега всеки ден бе станал 30-ти април, всички знаеха името ми и участваха в някаква засукана двойна игра. Хората около мен измираха един по един, а природните бедствия се превръщаха във всекидневие. Започвах да се чувствам като герой от компютърна игра. Каква ли щеше да е следващата атракция? Метеоритен дъжд?

Трябваше да има някакъв ключ към тази загадка. Тайнствената дама, която жертва живота си, за да ме измъкне, бе споменала, че някой е тръгнал след мен, а друг вече ме очаква. Какво ли означаваше това? Дали пък не трябваше просто да изчакам преследвача си и направо да го попитам какво, по дяволите, става? Или пък щеше да е по-добре да побързам за срещата с посрещачите си и да се осведомя от тях? Дали и в двата случая щях да получа един и същ отговор? Или пък отговорите щяха да бъдат различни? Щеше ли да се наложи да се дуелирам, за да бъде удовлетворена нечия чест? Нямах нищо против и да се дуелирам, ако това би решило проблема. Или пък да подкупя някого. Бях готов да платя. Всичко, от което се нуждаех, беше един отговор и малко спокойствие и тишина след това. Ухилих се. Последното ми прозвуча като дефиниция на смъртта. Не бях сигурен само дали човек получава някакъв отговор преди да умре.

— Мамка му! — отбелязах аз, без да имам нищо конкретно предвид, и хвърлих един камък в потока.

Изправих се и нагазих във водата. Върху пясъка на отсрещния бряг беше изписано „ВРЪЩАЙ СЕ ОБРАТНО.“ Заличих надписа и хукнах.

Още щом се докоснах до Сенките, същите думи отново се завъртяха около мен. Растителността изчезна. Скалите прераснаха в бляскави, искрящи морени…

Бягах през долина от призми, а над мен се бе надвесило страховито мораво небе… Вятър, който се провира край камъни с цветовете на дъгата и напява някаква еолийска^[1] мелодия…

Вятър развява яростно дрехите ми… Пурпурното небе става теменужено… Остри писъци се открояват измежду множеството звуци… Почвата се пропуква…

По-бързо.

Аз съм великан. Пейзажът е същия, но вече е безкрайно смален… Напредвам с гигантски крачки, а блещукащите камъни се стриват на прах под краката ми… По ботушите ми се е събрал прах от небесни дъги, раменете ми се движат сред пухкави облачета…

Атмосферата се сгъстява, сгъстява и става почти течна и зелена на цвят… Около мен вихри… Най-бързите ми движения са като на забавен кадър…

Започвам да плувам… Плъзвам се край замъчета, направени сякаш за някой аквариум… Атакуват ме с ярки ракети, които ми приличат на светулки… Не усещам нищо…

Зеленото става синьо… Изтънява, изтънява… Син дим и въздух като пушек от тамян… Отеква непрестанния звън на милиони невидими гонгове… Стискам зъби.

По-бързо.

Синьото става розово, изпъстрено с искри… Огнен порой… И още един… Изстинали пламъци танцуват като разлюлени от течението водорасли… По-високо, издигат се по-високо… Огнени стени се мятат насам-натам и пращят…

Шум от стъпки зад гърба ми.

Не се обръщай. Продължавай с промените.

Слънцето прекосява небето като комета и го разцепва по средата… После изчезва… Отново се появява. Пак изчезва. Няколко удара на сърцето ми отмерват цели три дни… Вдишвам от ароматния въздух… Огнена вихрушка се снижава към пурпурната земя… В небето се появява призма… Следвам течението на фосфоресцираща река, която пресича поле от плесен с цвят на кръв… Влажно… Спорите във въздуха се превръщат в скъпоценни камъни и се стоварват на земята като куршуми…

Нощ над равнина от месинг, нечии стъпки отекват към безкрая…

Потракват подобни на машини растения с обли дръжки, металните им цветове се свиват на топка, превръщат се в капсули… Трак, трак, поемам въздух… Дали са само ехо стъпките зад гърба ми?

Обръщам се назад.

Не се ли скри една тъмна фигура зад онова дърво-вятърна мелница? Или просто от промените ми се вие свят?

Напред. През стъкло и грапава като шкурка земя, оранжев лед, пейзаж от бледа плът…

Няма слънце, само бледа светлина… Няма и земя… Само острови и мостове във въздуха… Светът е кристална матрица…

Нагоре, надолу, около… През една дупка във въздуха и надолу по някакъв улей…

Пързалям се… Към кобалтово син плаж на брега на безбурно медно море… Здрач без звезди… Отвсякъде бледа светлина… Мъртво, мъртво е мястото… Сини скали… Разрушени статуи на нехуманоидни същества… Нищо не помръдва…

Стоп.

Начертах в пясъка около себе си магически кръг и започнах да изучавам мястото със силите на Хаоса. След това постлах новото си наметало в центъра на кръга, проснах се на него и заспах. Сънувах, как водите на морето се надигат, за да отмият част от кръга, и как едно зелено, краставо същество с пурпурна коса и остри зъби се приближава към мен, за да изпие кръвта ми.

Когато се събудих, видях, че част от кръга липсва и едно зелено, краставо същество с пурпурна коса и остри зъби лежи мъртво на плажа на около шест метра от мен, а около врата му безмилостно се е увила Фракир. Пясъкът наоколо беше разровен. Явно съм спал доста дълбоко.

Прибрах кордата си и прекосих още един мост над безкрая.

 

 

При следващия преход, още на първото място, където спрях, за да си почина, придошъл изневиделица прилив за малко не успя да ме спипа. Оттук нататък не си позволявах и миг отпускане, макар че все пак успях да се задържа на достатъчно голямо разстояние от водата, за да успея да подхвана нови промени. Получих поредното предупреждение, изписано с огнени букви по скалистия склон на една обсиданова планина. Отново искаха от мен да се върна, да се прибера на топло, да се пенсионирам. Поредната изкрещяна покана за разговор отново остана без отговор.

Продължих напред, докато отново почувствах нужда да поспя. Тогава спрях сред някакви опушени полета — мъртви, сиви, плесенясали и мъгливи. Добрах се до една лесна за отбраняване цепнатина, защитих я срещу чужди заклинания и заспах.

След известно време — не съм сигурен след колко точно — от безплодната просъница ме измъкна пулсиращата на китката ми Фракир.

Разбудих се на мига, учуден каква ли е причината. Не чувах нищо, а и нищо особено не се виждаше през процепа пред мен. Но Фракир, която също не е безпогрешна, никога не ме е предупреждавала без каквато и да е причина. Зачаках, като едновременно с това започнах да призовавам образа на Логрус. Щом той се появи пред мен, аз пъхнах в него ръката си като в ръкавица и се протегнах напред…

Много рядко нося хладно оръжие с острие по-дълго от това на средно голям кинжал. Адски неудобно се чувствам, когато трябва да ходя с окачено на кръста ми парче стомана, дълго метър и нещо, което непрекъснато ме удря по крака, закача се из храсталаците, да не говорим, че от време на време успява дори да ме препъне. Баща ми, като повечето благородници от Амбър и Хаос, никога не се разделя с този тежък и досаден инструмент, но аз сигурно съм направен от някаква по-калпава материя. Принципно нямам нищо против мечовете. Обичам да се фехтувам и съм набрал солиден опит в тази насока. Просто мисля, че е безсмислено човек да мъкне нещо подобно непрекъснато със себе си. Освен това, след известно време коланът, на който окачам меча си, започва безмилостно да се впива в кръста ми. Затова моите предпочитани оръжия са Фракир и импровизацията. И все пак…

Налагаше се да призная, че точно сега един от въпросните инструменти хич нямаше да ми е излишен. Някъде отвън, вляво от мен, лазеше твар, която съскаше като спукан мях.

Протегнах се през Сенките, за да открия някакъв меч. Протегнах се още. Продължих да се протягам.

Проклятие. Всички цивилизовани места, чиито обитатели бяха овладели металургията и притежаваха нужните анатомични особености и исторически опит, вероятно бяха извън обсега ми.

Продължих да търся и най-неочаквано капчица пот се стече по едната ми вежда. По-далече, още по-далече. А в това време загадъчното влечуго се приближаваше все по-бързо, ако се съдеше от звуците, които долитаха от тази посока.

Чудовището изтрополя съвсем наблизо, после изфуча. Рев разцепи въздуха.

Най-после!

Усетих дръжката на оръжието в ръката си, сграбчих го и го изтеглих при себе си. Мечът прелетя край мен, понесен от силата на желанието ми, удари се в стената и постоя известно време като окачен на нея, преди да успея да го измъкна от ножницата му. И точно в този миг отвън всичко утихна.

Изчаках десет секунди. Петнайсет. Половин минута…

Нищо.

Избърсах длани в панталоните си. Продължих да се ослушвам. Накрая се размърдах.

В непосредствена близост до цепнатината нямаше нищо. Само лека мъгла. Периферното ми зрение също не долавяше нищо особено.

Още една крачка…

Нищо.

Още една.

Вече се бях подал на ръба. Наведох се напред и се огледах.

Аха. Вляво от мен имаше нещо тъмно, ниско и неподвижно. Мъглата почти го скриваше от погледа ми. Дали пък не се беше присвило, готово да ме връхлети?

Каквото и да представляваше, нещото не издаде нито звук и не помръдна. Аз също. Малко след това забелязах зад него още един тъмен силует, който имаше почти същите очертания. Ако не се лъжех, още по-нататък имаше и трети. Нито един от силуетите не се раздвижи с намерение да подхване отново данданията от преди няколко минути.

Все пак останах нащрек.

Изминаха още няколко минути преди да се измъкна навън. Не последваха нови изненади. Направих още една крачка и зачаках. Пристъпих отново.

Накрая се приближих бавно до първия силует. Оказа се гнусно изчадие, покрито с люспи с цвят на съсирена кръв. Приличаше на тежка няколкостотин килограма змия с крака… И зъбите му си ги биваше, както установих, след като разтворих устата на чудовището с върха на меча си. Бях сигурен, че мога да си го позволя напълно безнаказано, защото главата на влечугото беше почти отделена от туловището му. Доста добър удар. От раната все още се стичаше оранжево-жълта течност.

От мястото, където бях застанал, успях да се убедя, че и другите два силуета принадлежат на подобни създания. Приликите не свършваха дотук, защото те бяха също толкова мъртви. Второто чудовище беше прободено на няколко пъти. Единият от краката му беше отсечен. Третото беше направо разфасовано. И трите трупа кървяха, а от тях се разнасяше слаба миризма на карамфил.

Разгледах добре утъпкания терен наоколо. По изтеклата странна на вид кръв личаха части от отпечатъци, оставени като че ли от ботуши с нормален човешки размер. Малко по-встрани успях да открия и цял отпечатък, обърнат в посоката, от която бях дошъл.

Моят преследвач? Или пък „З“? А може би този, който бе озаптил кучетата? Дали не бе дошъл дотук, за да ми помогне?

Поклатих глава. Бях се уморил да търся смисъла в очевидно безсмислени неща. Огледах мястото още веднъж, но не открих други изцяло запазени стъпки. Върнах се до пукнатината, взех ножницата на меча и я окачих на колана си. Не вървеше да оставям оръжието на кръста си, защото така бягането щеше да се превърне в истинско мъчение. Затова преметнах колана през едното си рамо така, че острието да прилепне към гърба ми и само дръжката му да се подава над нивото на раницата.

Изядох няколко къшея хляб и това, което беше останало от месото. После пийнах малко вода и две-три глътки вино и отново потеглих по пътя си.

 

 

Бягах през по-голямата част от следващия ден, макар че понятието „ден“ става доста относително, когато се движиш неизменно под небе, разчертано от пунктирани линии, нашарено с квадрати или пък сгряно от непрестанно въртящи се огнени колела и фонтани от светлина. Бягах докато се уморя, после спирах да почина, хапвах и продължавах да бягам. Разделях внимателно оставащата ми храна, защото вероятно щеше да ми се наложи да си набавя още от Сенките, а това усилие щеше да ми коства известна енергия. Избягвах преките маршрути, тъй като тези адски пързалки също си имат своята цена, а аз не исках да съм напълно изтощен, когато пристигна. Обикновено не се виждаше нищо подозрително. И все пак, понякога ми се струваше, че съм мярнал в далечината своя преследвач. Разбира се, можеха да се намерят и други причини за тези видения, като се има предвид на какви номера са способни Сенките.

Тичах, докато установих, че съм близо до мястото, за което се бях запътил. Сблъсках се с ново бедствие и пак ми бе заповядано да се върна. Мимоходом се зачудих дали да приема премеждието за добра поличба или най-лошото тепърва предстои. Така или иначе това вече нямаше особено значение, защото знаех, че след още едно кратко дремване ми предстои да измина последното, неголямо разстояние, което ме делеше от желаната цел. Този факт, съчетан със солидна доза предпазливост и благоразумие, можеше дори да се окаже повод за известен оптимизъм.

Тичах през някакво просторно, подобно на гора образувание от кристални форми, за които не бях съвсем сигурен дали са живи растения или по-скоро геоложки феномен. Те изкривяваха перспективата, а това доста затрудняваше промените. Така и не мернах нито едно живо създание из тази блестяща, изваяна сякаш от стъкло гора, и затова накрая реших да си почина именно тук.

Отчупих няколко кристални разклонения и ги забих в розовата почва, която приличаше на полуизсъхнал маджун. Така оформих нещо като ограда с формата на кръг и височина, достигаща до рамото ми. Освободих Фракир от китката си, закачих я върху грубата, прозрачна стена около мен и произнесох необходимите думи.

Фракир започна да се удължава, докато накрая стана тънка като копринена нишка и после се вплете между стъклените клони. Почувствах се в безопасност. Не вярвах, че нещо би могло да пресече тази преграда без Фракир да се увие около него в смъртоносна хватка.

Постлах наметалото си на земята, легнах и заспах. Не знам колко време съм спал така. Не си спомням да съм сънувал нещо, а и никой не реши да ме притеснява.

Когато се събудих, първо тръснах глава, за да се доразсъня, но гледката не се промени. Навсякъде около себе си виждах само оплетени един с друг кристални клони. Изправих се бавно, отидох до тях и ги побутнах. Солидна история. Намирах се в стъклена клетка.

Единственото нещо, което можех да направя, бе да отчупя някои от по-крехките и по-ниски клони. По-здравите от тях се извисяваха доста над главата ми. Онези, които бях засадил несъзнателно, сега бяха заякнали значително и бяха впили здраво корените си в почвата. Дори най-здравите ми ритници не бяха в състояние да ги помръднат.

Побеснях. Измъкнах меча си и наоколо се разхвърчаха парченца кристал. Увих лицето си с плаща и продължих да налагам стените на клетката. Тогава усетих, че дланта ми лепне. Погледнах я. Цялата бе омазана със собствената ми кръв. Някои от отломъците бяха доста остри. Прибрах меча и се захванах отново да ритам стената. Тя изпращя и звънна на няколко пъти, но въпреки това не поддаде. Никога не съм страдал от клаустрофобия, а нямаше и непосредствена опасност за живота ми, но нещо в този блестящ кафез ме караше да забравя за тези две подробности. Беснях още десетина минути, преди да успея да си наложа да поспра, за да се успокоя и да обмисля ситуацията.

Заоглеждах стъклената плетеница, докато успях да различа в еднородната й маса нишката на Фракир. Докоснах я с пръсти и й прошепнах своята заповед. Тя изсветля, после цветът й премина през целия спектър и накрая заблестя с червено сияние. Няколко секунди по-късно стената започна да се пропуква.

Отдръпнах се бързо в центъра и се завих изцяло с наметалото. Реших, че ако легна на земята и се свия на кълбо, някои от големите отчупили се парчета просто ще паднат върху мен от по-високо, следователно и с по-голяма сила. Затова останах прав и под наметалото прикрих главата и врата си с ръце.

Прашенето бе последвано от трясък. Нещо прободе рамото ми, но аз продължих да стоя изправен.

Ново пропукване, звън и върху мен заваляха парчета от кристалната клетка. Успях да се задържа на краката си, макар да усетих още няколко пробождания.

Когато всичко утихна, отворих очи и забелязах, че покривът на клетката липсва, а аз съм затрупан до коляно в отломки от твърд като корал материал. Някои от страничните стебла се бяха отчупили чак до земята, а други се бяха наклонили. Този път няколкото правилно насочени ритника постигнаха нужния ефект.

Наметалото ми беше скъсано на няколко места. Фракир, която се бе увила около левия ми глезен, плъзна нагоре към китката ми. На излизане натрошените остатъци от стъклената плетеница хрущяха под краката ми.

Изтърсих наметалото и почистих дрехите си. Тръгнах, оставяйки странното място зад гърба си, и тичах около час и половина, преди да спра в една топла, но неприветлива долина, за да закуся. Наоколо се носеше леката миризма на сяра.

След като привърших, наблизо изпращя нещо. Някакво мораво същество с рога и бивници префуча край мен и се отправи към близкия хребет, преследвано от друго четирикрако чудо с гладка, оранжева кожа, дълги нокти и раздвоена опашка. И двете нададоха вой, всяко в своята си тоналност.

Поклатих глава. Точно като при мен — проклетиите се гонеха една друга.

 

 

Продължих пътя си сред полета, покрити с лед и полета, опърлени от пламъци. Небето над мен беше ту неподвижно, ту побесняло. И най-накрая, няколко часа по-късно, пред мен се извисиха няколко мрачни хълма, иззад които се промъкваше зората. Трябваше само да стигна дотам и да премина между тях, за да се озова пред последната и най-трудна бариера, зад която се намираше целта на моето пътуване.

Продължих напред. Крайно време беше да приключа с тази задача и да се заема с по-важни неща. Веднага щом приключех, щях да се пренеса обратно в Амбър чрез Картите. Нямах никакво желание да измина същия маршрут още веднъж. За съжаление този номер важеше само за връщането, защото мястото, за което се бях запътил, не можеше да бъде изобразено на Карта.

Хукнах натам. Отначало помислих, че аз съм причината за вибрациите, които усетих веднага след това. Скоро обаче очите ми се отвориха за истината. Малките камъчета по пътеката пред мен започнаха да се търкалят насам-натам без видима причина.

И защо не?

Нали всичко останало вече ми се бе стоварило на главата. Сякаш някаква странна орисница се ровеше непрестанно из списъка на всички възможни гадости и пръстът й най-накрая се бе спрял на „Земетресение“. Ами добре. Поне наблизо не се виждаше нищо чак толкова високо, че да успее да ме затрупа.

— Приятно забавление, копеле мръсно! — извиках аз. — Не е далеч денят, когато няма да ти е чак толкова весело!

Сякаш в отговор на моята закана, трусовете се засилиха и аз трябваше да спра, за да не падна. Докато стоях неподвижно, земята започна да пропада на някои места. Огледах се бързо, за да реша дали да продължа напред, да се върна назад или да остана на мястото си. Почвата се разцепи и наоколо се разнесоха рев и бучене.

Земята под краката ми пропадна, може би с около десетина сантиметра, а най-близките пукнатини се разшириха. Обърнах се и хукнах с все сили в посоката, от която бях дошъл. Там все още изглеждаше по-спокойно.

Погрешен ход. Само секунди след това последва мощен трус, който тутакси ме повали. Още преди да успея да се изправя, на една ръка разстояние от мен се появи сериозна пукнатина. Докато я гледах, тя продължи да се разширява. Станах бързо, прескочих пукнатината, паднах отново и мигновено се изправих, за да забележа ново пропукване, което се разширяваше още по-бързо от първото.

Скочих още веднъж и се озовах върху солидно късче земя. Всичко около мен се разцепваше на ивици под акомпанимента на ужасяващо скрибуцане и рев. Големи части от почвата се сриваха непрекъснато в зейналите бездни. Моето малко островче беше също на път да ги последва.

Скочих отново, и още веднъж, опитвайки се да достигна до някоя по-безопасна точка.

Почти щях да успея да го сторя, когато земята под предния ми крак се разпадна и аз се свлякох надолу. Все пак успях да се вкопча в ръба. Люшнах се няколко пъти напред-назад и после започнах да се набирам нагоре. Ръбът започна да се рони. Впих нокти в пръстта и успях да докопам по-стабилно място. И отново се залюлях, кашляйки и проклинайки.

Затърсих място в глинестата стена пред мен, на което да мога да опра крака си. Открих го на височината на колената си, премигнах, за да махна пръстта от клепачите си и забих върха на ботушите си в него, след което се опитах да осигуря по-солиден захват на ръцете си. Усетих как Фракир се освободи и оформи малка примка, която се плъзна по стената, търсейки място, за което би могла да се закачи, за да успее да ме задържи над пропастта.

Уви, пръстите на лявата ми ръка отново се приплъзнаха и аз останах да вися само на дясната, като отчаяно се опитвах да се хвана отново. Не успях. Върху мен се посипа пръст, а хватът на дясната ми ръка вече застрашително отслабваше.

Над мен падна сянка и аз видях как нечии очи ме гледат от ръба през облаците от прах.

Дясната ми ръка също се изплъзна. Опитах се да потърся опора с краката си, за да опитам да се хвана отново.

Някой сграбчи дясната ми китка и аз отново се понесох нагоре. Една голяма и силна ръка ме държеше здраво. Миг по-късно към нея се присъедини още една и двете заедно ме изтеглиха бързо и ловко. Озовах се на ръба на бездната и потърсих сигурно място, на което да стъпя. Китката ми беше свободна. Избърсах очите си.

— Люк!

Той беше облечен в зелено и явно не споделяше мнението ми за мечовете, защото бе окачил един от тях, при това с внушителни размери, от дясната си страна. Явно използваше плаща си като раница, защото го бе навил на гърба си, а златната закопчалка, върху която изкусно беше гравирана някаква птица, стоеше като украшение отпред на гърдите му.

— Насам — каза той и се обърна. Аз го последвах.

Люк ме поведе назад, вляво от пътя, по който се бях озовал в долината. Почвата под краката ни ставаше все по-стабилна, ние ускорихме хода си и накрая успяхме да се доберем до върха на един нисък хълм, който изглежда беше изцяло извън обсега на земетресението. Там спряхме, за да се огледаме назад.

— Не се приближавайте отново! — прогърмя срещу нас един могъщ глас.

— Благодаря ти, Люк — изпъшках аз. — Не знам как си се озовал тук, но…

Той вдигна ръка.

— Точно сега ме интересува само едно-единствено нещо — каза Люк и потри с пръсти късата брада, която бе успял да си пусне за изумително кратко време. Успях да забележа, че пръстенът със синия камък е на ръката му.

— Слушам те — попитах аз.

— Как така това нещо — каквото и да е то — проговори с твоя глас?

— А-а, ето защо ми прозвуча познато.

— Хайде стига! — каза Люк. — Сигурно знаеш защо е така. Всеки път, когато то те предупреждаваше да се върнеш, малко преди нещо да ти се случи, думите бяха произнасяни с твоя глас.

— Между другото, ти от колко време ме следиш?

— От доста.

— А ония животинчета до скалната пукнатина, където се бях подслонил…

— Видях им сметката заради теб. Накъде си тръгнал и какво е това нещо?

— В момента разполагам единствено с доста пространни и мъгляви съмнения. Освен това отговорът на загадката би трябвало да лежи отвъд ей ония хълмове.

Кимнах в посоката на изгрева.

Люк се загледа натам и после каза:

— Да тръгваме тогава.

— Там в момента има земетресение — отбелязах аз.

— Тази долина май е затворена — заяви той. — Можем да я заобиколим и така да стигнем дотам.

— Като при това най-вероятно се сблъскаме с още едно земетресение.

Люк поклати глава.

— Според мен — каза той, — каквото и да представлява нещото, което се опитва да те спре, то се изтощава след всеки опит и затова му е необходимо доста време, за да се възстанови.

— Да, но времето между опитите взе да намалява и всеки следващ е по-зрелищен от предишния.

— Защото се приближаваме все повече до него, нали?

— Вероятно.

— Тогава да побързаме.

Спуснахме се по далечния склон на хълма, след което се изкачихме и слязохме по следващия. Междувременно трусовете отслабнаха и се разредиха. Не след дълго почвата под краката ни вече само потръпваше леко от време на време, докато накрая се укроти напълно.

Вървяхме през друга долина, която отначало ни водеше далече вдясно от целта ни, но след това направи удобен за нас завой и ние се насочихме право към оголените хълмове. Утринните лъчи на слънцето бяха очертали около върховете им блед ореол, който ги отделяше от безоблачното небе, преливащо от бледомораво до лилаво. Дотук не се бяхме сблъскали с никакви нови опасности.

— Люк — обадих се аз след известно време, — какво стана онази вечер на хълмовете край Санта Фе?

— Трябваше да се махна, при това бързо — отвърна ми той.

— Ами тялото на Дан Мартинес?

— Взех го със себе си.

— Защо?

— Не обичам да оставям улики след себе си.

— Това не отговоря на въпроса ми.

— Знам — каза Люк и се затича.

Последвах го.

— И ти знаеш кой съм аз? — продължих аз.

— Да.

— И как така?

— Не сега — каза той, — не сега.

Люк ускори темпото си, но аз се изравних с него.

— А защо ме преследваш?

— Доколкото си спомням, аз ти спасих задника.

— Така е и съм ти благодарен за това, но ти пак не отговори на въпроса ми.

— Да видим кой ще стигне пръв до онази наклонена скала — каза Люк и хукна с все сила натам.

Последвах примера му и отново го настигнах. И все пак, колкото и да се мъчех, не успях да го изпреваря. Освен това вече бяхме прекалено задъхани, за да си задаваме въпроси.

Концентрирах се и ускорих темпото още повече. Люк направи същото и не изостана. От наклонения камък ни деляха все още доста метри. Продължихме все така рамо до рамо и аз започнах да мобилизирам силите си за финалния спринт. Това си беше пълна лудост, но двамата се бяхме състезавали толкова много пъти, че сега всичко беше въпрос по-скоро на рефлекс, отколкото на разумно решение. Освен това в мен се пробуди старото любопитство. Дали Люк беше станал поне малко по-бърз? А аз по-бърз ли бях отпреди, или по-бавен?

Мускулите на ръцете ми се стегнаха, а краката ми продължаваха да трополят глухо по земята. Успях да овладея дишането си и да му наложа подходящия ритъм. Спечелих нищожна преднина, но той не направи нищо, за да се изравни с мен. Неочаквано камъкът се оказа доста по-близо.

Нещата останаха непроменени за около половин минута и тогава Люк се спусна напред. Успя първо да ме изпревари с едни гърди, а после и да излезе пред мен. Време беше.

Ускорих темпото. Кръвта пулсираше в тъпанчетата ми и аз поемах жадно всяка глътка въздух. Вложих в спринта си всичко, на което съм способен. Преднината на Люк започна отново да се стопява. Наклонената скала изглеждаше все по-голяма и по-голяма…

Изравних се с него преди да я достигне, но колкото и да се напъвах, не успях да дръпна напред. Префучахме край скалата рамо до рамо и после се сринахме едновременно на земята.

— Ще ни трябва фото-финиш — изрекох аз задъхано.

— По-скоро беше равен резултат. — Той направи пауза. — Винаги успяваш да ме изненадаш в самия край.

Измъкнах бутилката си с вода и му я подадох. Люк отпи няколко жадни глътки и ми я върна. След няколко подобни предавания я пресушихме до последната капка.

— По дяволите — каза после той, докато се надигаше бавно. — Дай да видим какво се крие зад тези хълмове.

Аз станах и го последвах.

Когато най-накрая успях да възстановя дишането си, първото нещо, което казах, беше:

— Изглежда знаеш несравнимо повече за мен, отколкото аз за теб.

— Съгласен съм — каза Люк след дълга пауза, — а ми се ще да не беше така.

— И какво значи това?

— Не сега — отвърна ми той. — По-късно. Не можеш да прочетеш „Война и мир“ в обедната си почивка.

— Не те разбирам.

— Времето — каза Люк. — Или го имаме в излишък, или е прекалено малко. Точно сега времето ни е прекалено малко.

— Окончателно те изтървах.

— Де да беше така.

Хълмовете бяха вече по-близо, но почвата под краката ни продължаваше да кротува. Продължихме да се влачим напред.

Мислех си за догадките на Бил, за съмненията на Рандъм и за предупреждението на Мег Девлин. Мислех си също и за странния патрон, който бях открил в джоба на Люк.

— Това нещо, към което сме се запътили — обади се той, преди да успея да се включа с нов въпрос, — е твоят Дяволски чекрък, нали?

— Да.

Люк се засмя.

— Значи в Санта Фе си казвал истината, когато ми обясняваше, че му е необходимо по-особено място. Само дето пропусна да споменеш, че си открил това място и си го построил там.

Кимнах.

— А ти да имаш да кажеш нещо за своите планове за основаване на компания? — попитах аз.

— Всичко беше само за да те накарам да се разприказваш.

— Ами Дан Мартинес и това, което ми каза той?

— За него не знам. Наистина не го познавах. Така и не успях да разбера какво искаше и защо стреля по нас.

— Люк, а ти какво всъщност искаш?

— Точно сега искам да видя онова проклето нещо — каза той. — Да не би това, че си го създал именно тук, да го е надарило с някои особени способности?

— Да.

— Какви например?

— Такива, за които дори не бях помислял за съжаление — отговорих му аз.

— Назови ми поне една от тях.

— Съжалявам — казах аз. — Но въпросите ти станаха твърде много, а отговорите са все тъй малко.

— Хей, та аз съм човекът, който преди броени минути те измъкна от ръба на бездната.

— И който, както научавам, се е опитвал да ми види сметката на всеки 30-ти април, години наред.

— Но не и напоследък — каза той. — Честно.

— Искаш да кажеш, че наистина си бил ти?

— Ами… да. Но си имах причини. Това е дълга история и…

— За Бога, Люк! Защо? Какво съм ти направил?

— Нещата не са толкова прости — отвърна ми той.

Стигнахме до подножието на най-близкия хълм и той тръгна нагоре по билото.

— Недей — извиках му аз. — Не можеш да стигнеш дотам.

Той спря.

— Защо?

— Атмосферата изчезва петнайсетина метра по-нагоре.

— Майтапиш се!

Поклатих глава.

— А от другата страна става още по-лошо — добавих после. — Трябва да намерим проход между хълмовете. Има един малко по-нататък вляво.

Обърнах се и тръгнах в тази посока. След малко чух стъпките му зад себе си.

— И си му дал твоя глас? — каза той.

— Е, и?

— Сега разбирам какво си намислил и какво е станало. На това откачено място той е развил свой собствен разум. Побеснял е, защото си тръгнал насам, за да го изключиш. Явно е разбрал за това и има силата, с която би могъл да ти попречи. Именно твоят Дяволски чекрък през цялото време се опитваше да те накара да се върнеш, нали?

— Вероятно.

— Защо не се прехвърли там с Картите?

— Не може да се нарисува Карта на място, което непрекъснато се променя. Всъщност колко знаеш за Картите?

— Достатъчно — каза той.

Видях, че пред нас се е появил проходът, който търсех.

Стигнах до началото му и спрях.

— Люк — казах аз, — не знам какво искаш, нито пък защо и как си стигнал дотук, а ти явно не искаш да ми кажеш. Въпреки това ще ти отпусна малко безплатна информация. Всичко това може да се окаже много опасно. Може би няма да е зле да се върнеш там, откъдето си дошъл, и да ме оставиш да опитам сам да се справя с него. Не виждам защо трябва и ти да се излагаш на този риск.

— Аз пък виждам защо — каза той. — Освен това не е изключено дори да успея да ти помогна.

— Как?

Люк сви рамене.

— Да се захващаме за работа, Мерлин. Искам да видя това нещо.

— Добре. Хайде.

И аз тръгнах по прохода между скалите.