Оскар Уайлд
Кентървилският призрак (3)

III

На следващата сутрин, когато семейство Отис се събра за закуска, надълго и нашироко се говори за привидението. Министърът на Съединените щати, естествено, беше малко объркан, когато разбра, че подаръкът му е бил отхвърлен.

— Не бих желал — каза той — да нанасям лични обиди на призрака и като се има предвид колко време е живял тук, трябва да отбележа, че не е учтиво да бъде замерван с възглавници по главата — една напълно справедлива забележка, при която, за голямо съжаление, близнаците се заляха от смях. — от друга страна — продължи министърът, — ако той наистина откаже да употреби смазката „Изгряващо слънце“, ще се принудим да му отнемем веригите. Иначе става невъзможно да се спи с този шум из къщата.

До края на седмицата обаче нищо не ги обезпокои и само постоянно подновяващото се кърваво петно на пода на библиотеката привличаше внимание. А това наистина беше странно, защото вратата всяка вечер се заключваше лично от мистър Отис, а прозорците се държаха плътно затворени. Хамелеоновият цвят на петното също даваше повод за разискване. В някои сутрини то беше тъмно (индийско) червено, после пък алено, сетне наситено пурпурно, а веднъж когато влязоха за семейна молитва, съгласно простия обред на Свободната американска реформирана епископска църква, то беше ярко изумрудено зелено. Естествено, тези калейдоскопични промени много забавляваха компанията и вечер се сключваха облози по този въпрос. Единствената личност, която не се присъединяваше към шегите, беше малката Вирджиния; по някакви необясними причини всеки път когато зърваше петното, тя изпадаше в отчаяние и едва не се разплака онази сутрин, когато то беше изумрудено зелено.

За втори път призракът се появи в неделя през нощта. Малко след това си легнаха, всички бяха внезапно стреснати от страшен трясък в залата. Когато хукнаха към долния етаж, видяха, че едни рицарски доспехи се бяха откачили от своята стойка и паднали на плочника; в близкото старинно кресло с високо облегало седеше кентървилското привидение и разтриваше коленете си, а на лицето му беше изписано остро страдание. Близнаците носеха своите прашки и веднага изстреляха по него две камъчета с онази точност на прицела, която се постига само с дълга и упорита практика върху учителя по писане, а министърът на Съединените щати насочи револвера си към него и го призова, съгласно калифорнийската етикеция да вдигне ръце! Призракът скочи с див, яростен крясък, плъзна се между тях като мъгла и на минаване угаси свещта на Уошингтън Отис, та останаха в пълен мрак. Когато достигна най-горното стъпало на стълбата, той дойде на себе си и реши да избухне в своя прочут демоничен смях. Не бяха малко случите, когато този смях беше свършвал доста работа. Говореше се, че от него перуката на лорд Рейкър побеляла за една нощ и се знаеше, че по същата причина три от френските гувернантки на лейди Кентървил си подали оставката още преди да е изтекъл пробният им месец. Той се закиска с най-ужасяващия си смях, докато старите сводове заехтяха и закънтяха; но едва беше отзвучал страшния екот, и една врата се отвори — от нея излезе мисис Отис, загърната в светло син пеньоар.

— Боя се, че не сте добре — каза тя, — та ви нося едно шише „Доктор Дебелова тинктура“. Ако страдате от разстройство, ще оцените отличните й качества.

Призракът я изгледа свирепо и начаса се приготви да се превърне в голямо черно куче — едно постижение, с което с право се беше прославил и на което семейният лекар от край време приписваше неизлечимото видиотяване на чичото на лорд Кентървил, благородният Томас Хортън. Но шумът на приближаващи се стъпки го накара да се разколебае в жестокото си намерение и той се задоволи само да излъчи бледо, фосфорно сияние, а после се изпари тъкмо когато близнаците застанаха до него.

Щом се добра до своята стая, той просто рухна и се отдаде на необуздано раздразнение. Простащината на близнаците и грубият материализъм на мисис Отис бяха, разбира се, крайно досадни; но всъщност най-много го разстрои това, че не беше в състояние да носи доспехите. Беше се надявал, че дори съвременните американци биха трепнали при вида на един призрак в доспехи, ако не заради друга, по-смислена причина, то поне от уважение към своя национален поет — Лонгфелоу, с чиито изящни и обаятелни стихове самият той бе убивал дълги скучни часове, когато Кентървилови отиваха в града. На всичкото отгоре това бяха собствените му доспехи. С тях пожъна огромен успех на оръжейния турнир в Кенилуърт и не кой да е, а самата Кралица-Дева се изказа за тях с най-ласкави слова. И все пак, когато ги облече, тежестта на огромната броня и на стоманения шлем просто го повали и той се строполи на плочника, като силно натърти двете си колена и ожули кокалчетата на дясната си ръка.

В продължение на няколко дни след тази случка той беше извънредно зле и почти не напускаше стаята си, освен за да поддържа в изправност кървавото петно. Вследствие на добрите грижи обаче, които положи за себе си, той се съвзе и реши да направи трети опит да изплаши министъра на Съединените щати и неговото семейство. Той избра петък, 17 август, за своето появяване и прекара голяма част от този ден, ровейки из гардероба си, като в края на краищата се спря на една шапка с голяма периферия и червено перо, погребална риза с набори на китките и на врата и ръждясала шпага. Привечер се надигна страшна буря с дъжд и вятърът беше толкова силен, че всички прозорци и врати в старата сграда хлопаха и тракаха. С една дума времето беше именно такова, каквото той го обичаше. Планът му за действие бе следният: да се прокрадне до стаята на Уошингтън Отис, да застане до долният край на леглото му и да заломоти страшно, а после да се прониже три пъти през гръкляна под звуците на бавна музика. Той изпитваше особено озлобление към Уошингтън, защото напълно осъзнаваше, че именно той има навика да отстранява прословутото кентървилско кърваво петно с помощта на Пинкетъновия първокласен чистител. След като накара безразсъдния и дързък младеж да изпадне в състояние на безумен ужас, призракът щеше да продължи към стаята, заемана от министъра на Съединените щати и неговата съпруга, да положи ледено лепкава ръка върху челото на мисис Отис, а в това време със съскащ глас да нашепва в ухото на треперещия й съпруг тайните на моргата. Що се отнася до малката Вирджиния, той още не беше наясно със себе си. Тя никога не беше го обиждала по какъвто и да било начин, а беше и хубавка и кротка. Няколко глухи стенания откъм гардероба, мислеше си той, щяха да бъдат напълно достатъчни или пък, ако с тях не успееше да я събуди, би могъл да задърпа юргана й с паралитично гърчави ръце. На близнаците обаче беше твърдо решил да даде добър урок. Първото, което трябваше да стори, беше естествено да седне на гърдите им, за да предизвика у тях чувството, че се задушават, както в кошмар. После ще застане между двете легла, които бяха доста близо едно до друго, във вид на зелен, ледено студен труп, докато се вдървят от ужас, а най-сетне ще хвърли погребалната риза и ще започне да лази из стаята с оголени бели кости и една-единствена, въртяща се очна ябълка в образа на „Немия Даниел или Скелетът на самоубиеца“ — роля, в която неведнъж беше произвеждал силно впечатление и която той поставяше наравно с прославеното си превъплъщение на „Мартин Маниака или Маскираната мистерия“.

В десет и половина той чу, че семейството отиде да спи. Известно време още го безпокояха близнаците, които се заливаха от смях и явно се веселяха, преди да си легнат, с лекомисленото безгрижие, присъщо на училищни хлапета; но в единадесет и четвърт всичко утихна и щом удари полунощ, той се понесе навън. Бухали се блъскаха в стъклата на прозорците, гарвани грачеха от старото тисово дърво, вятърът се скиташе около къщата с жалостиви стонове, като залутана душа; но Отисови спяха, без да предчувстват своята гибел, и над шума от дъжда и бурята призракът много ясно долавяше равномерното хъркане на министъра на Съединените щати. Той се измъкна крадешком из ламперията, със зловеща усмивка на жестоките си сбръчкани устни, и луната скри лице в един облак, когато призракът се прокрадна край прозореца на еркера, където неговият семеен герб и този на убитата му съпруга бяха изрисувани с небесносини и златни багри. Той се плъзгаше към целта си като злокобна сянка и самата тъмнина сякаш се отвращаваше от него, докато минаваше през нея. По едно време му се стори, че чува вик и се закова на място; оказа се обаче само кучешки лай от Червен чифлик и той продължи напред, като бъбреше странни проклятия от шестнадесети век и току размахваше ръждивата шпага в нощта. Най-сетне достигна ъгъла на коридора, който водеше към стаята на злощастния Уошингтън. Там спря за миг, а вятърът развяваше дългите му, сиви кичури и усукваше в нелепи и фантастични дипли неописуемо страшния му мъртвешки покров. После часовникът удари дванадесет и четвърт и той усети, че времето му е настъпило. Изкиска се на ум и зави зад ъгъла; но едва пристъпил, той се отдръпна със сърцераздирателен вопъл и закри пребелялото си лице с дългите, костеливи длани. Точно пред него стоеше страхотно привидение — неподвижно като истукан и чудовищно като присъница на умопобъркан: главата му беше плешива и лъскава; лицето му — кръгло, тлъсто и бяло; а зловещ смях сякаш бе изкривил чертите му във вечна, отвратителна усмивка. От очите му струяха два лъча алена светлина, устата беше огнена паст, а някакъв ужасен плащ, подобен на неговия собствен, обгръщаше исполинския образ с белоснежни преспи. На гърдите му висеше табела и на нея — чудновато писание със старинни букви, сигурно някакво свидетелство за позора, грамота за пагубни грехове или страшна летопис на престъпления, а в дясната си ръка то беше вдигнало високо къс крив меч от блестяща стомана.

Тъй като никога преди това не беше виждал привидение, призракът страшно се уплаши и — след още един поглед към ужасяващия фантом — побягна обратно към своята стая, препъвайки се в дългата погребална риза, докато препускаше по коридора, и най-сетне пусна ръждивата шпага в ботушите на министъра, където камериерът я намери на другата сутрин. Добрал се отново в уединението на своите покои, той се тръшна на тясното сламено ложе и скри глава под завивките. След известно време обаче храбрият кентървилски дух се надигна в него и той реши, щом се съмне да отиде и поговори с другия призрак. Затова, тъкмо когато зората посребряваше хълмовете, той тръгна обратно към мястото, където очите му за пръв път съзряха зловещия фантом, като си мислеше, че в края на краищата два призрака са по-добре от един и че с помощта на своя нов приятел би могъл безнаказано да се справи с близнаците. Когато обаче се озова на мястото, пред погледа му се разкри страшна гледка. Очевидно нещо се беше случило с привидението, защото светлината в празните му очи бе угаснала, блестящият меч беше паднал от ръката му и то се беше подпряло на стената в напрегнато и неудобно положение. Призракът се втурна напред и го обгърна с ръце, но тогава за негов ужас, главата на привидението падна и се отърколи на пода, тялото съвсем се отпусна и той откри, че притиска в обятията си бял чаршаф от бархет, а в краката му лежаха някаква метла с дълга дръжка, кухненски нож и голяма, куха глава от алабаш! Не можейки да проумее тази необичайна промяна, той грабна трескаво табелката и в сивкавата светлина на утрото прочете на нея тези страшни слова:

Изведнъж истината блесна пред него като мълния. Бяха го измамили, подвели и надхитрили: Старият кентървилски поглед заискри в очите му; той скръцна с беззъби челюсти и вдигайки повехналите си ръце високо над главата, се закле с образния език на старата школа, че когато веселата тръба на петела Шантиклер прозвучи за втори път, кървави дела ще се извършат и убийството ще броди из замъка с безшумни стъпки.

Едва изрекъл тази страшна клетва, и от керемиденочервения покрив на някаква далечна къща изкукурига петел. Призракът избухна в дълъг, глух, горчив смях и зачака. Той чака час… два… три — но по някаква странна причина петелът не пропя повторно. Най-сетне в седем и половина приближаването на слугините го накара да се откаже от злокобното си бдение и той закрачи към стаята си, потънал в размисъл за своите напразни надежди и осуетени намерения. Там се справи с няколко старинни рицарски книги, на които извънредно много държеше, и откри, че във всички случаи, когато тази клетва е била употребена, Шантиклер винаги е кукуригал втори път.

— Дано гибел настигне тая коварна птица — мърмореше той. — Имаше едно време, когато пронизал бих го през гръкляна с дебелото си копие, за да го накарам да пропее, пък ако ще в предсмъртния си час да е.

После легна в един удобен оловен ковчег и остана там до вечерта.