Агата Кристи
Двойно убийство (5)

I

Обхванат от изследователски дух, мина през входната порта и тръгна по стръмния лъкатушен път, който по-надолу стигаше до тесен кей. Върху голяма камбана с верига пишеше: „Позвънете за ферибота“. Към кея бяха привързани най-различни лодки. Възрастният човек с насълзени очи, който се бе подпрял на кнехта, се затътри към Поаро.

— Ще се качвате ли на ферибота, сър?

— Благодаря ви, не. Просто излязох от Нейс Хаус да се поразходя.

— А, значи сте в Нейс Хаус? Работил съм там като момче, а после и синът ми, беше главен градинар. Аз поддържах лодките. Старият господар Фолиът си падаше много по тях. Ще излезе и ще плава във всякакво време. Синът му обаче, майорът, не си падаше по плаването. На него му дай само коне. И сума ти си пара потроши по тях. По конете и по чашката — това съсипа и него, и жена му. Сигурно сте я видели — сега живее в къщичката на пазача.

— Да, преди малко я изпратих дотам.

— И тя е от семейство Фолиътови, втора братовчедка от Тивъртън. Много добра градинарка е, всички ония цветни храсти тя ги е садила. Даже когато й взеха през войната имението и двамата млади господари бяха отишли на война, тя все се грижеше за пустите му храсти и не ги остави да умрат.

— Много тежко й е било, и двамата й синове са загинали.

— А, тежък живот е имала, вярно е, всичко й е било трудно. Бели с мъжа й, а и с младите господари. Ама не и с мистър Хенри. Той беше свястно момче, на дядо си се беше метнал, обичаше лодките и както си му е редът, отиде във флота, ама мистър Джеймс, той и правеше доста бели. Вземаше пари назаем, беше женкар, пък си бе и много лют по характер. Така се е родил, калпав. Но войната му дойде добре, влезе си в пътя. Ех! Много хора не са в ред, когато е мир, ама умират храбро на война.

— Значи сега — рече Поаро — в Нейс Хаус няма много Фолиътови.

Потокът от думи на стареца секна внезапно.

— Точно така, сър.

Поаро се загледа с интерес във възрастния човек.

— Вместо тях там е сър Джордж Стъбс. Какво мислят тукашните хора за него?

— Ми знаем — отговори старецът, — че е много богат.

Гласът му прозвуча сухо и почти весело.

— А за жена му?

— О, тя е хубавица от Лондон. Не си пада по градините, ама хич. А се говори още, че нещо й липсва тука — той докосна многозначително слепоочието си. — Не че е надута и не можеш да говориш с нея. Те са само от година тъдява. Купиха къщата и я направиха като нова. Като че ли вчера беше, когато дойдоха. Пристигнаха вечерта, ден след най-лошата буря, дето помня. Падаха дървета, едно се строполи напреки на пътеката, та се наложи да го режем — да мине колата. А старият дъб ей там горе, който падна и събори още много дървета, направи голяма беля.

— А, да, дето сега е беседката.

Старецът се извърна и се изплю с отвращение.

— Викат й беседка, ама то си е една измишльотина. По времето на Фолиътови никога не е имало беседка. Нейно благородие я измисли. Нямаше и три седмици, откак дойдоха, и я вдигнаха, сто на сто, госпожата е уговорила сър Джордж да я направят. Много глупаво изглежда и стърчи горе между дърветата като някакъв храм небесен. А лятната къща пък я направиха с цветни стъкла, та изглежда просташки. Е, с това не съм съгласен.

Поаро се усмихна лекичко.

— Лондонските дами — подхвърли той — си угаждат на прищевките. Тъжно е, че времето на Фолиътови е отминало.

— Хич не вярвайте на това, сър — рече с хитра усмивка старецът. — В Нейс винаги ще има Фолиътови.

— Но къщата принадлежи на сър Джордж Стъбс.

— Може и да принадлежи, но там пак има някой Фолиът. Охо! Колко хитри са тия Фолиътови!

— Какво искате да кажете?

Старецът го погледна дяволито с наведена встрани глава.

— Мисис Фолиът си живее в къщичката, нали? — попита той.

— Да — бавно отговори Поаро. — Мисис Фолиът живее в къщичката на пазача, светът е много грешен и хората също са много греховни.

Старецът го погледна втренчено.

— А! — рече той. — Сигурно сте подочули нещо.

После се отдалечи, като отново повлече крака.

„Какво научих всъщност?“, се питаше Поаро с раздразнение, докато изкачваше бавно хълма по обратния път към къщата.

II

Приготви се най-старателно, като сложи напарфюмирана помада на мустаците си и ги засука войнствено нагоре. Дръпна се малко от огледалото и остана доволен от вида си.

Из къщата се разнесе звън на гонг и Поаро слезе по стълбата.

Прислужникът, който свърши с почти артистичното си изпълнение в кресчендо, форте, диминуендо и ралентандо, тъкмо връщаше на кукичката палката за гонга. Мургавото му тъжно лице излъчваше задоволство.

Поаро си помисли: „Изнудваческо писмо, пратено от икономката — или може би от прислужника…“ Този прислужник преспокойно можеше да пише изнудвачески писма. Поаро се запита, дали мисис Оливър не е заимствала действащите лица от живота.

Мис Бруис пресече коридора, облечена в неподходяща тънка рокля на цветя и той я настигна с въпроса:

— Имате ли тук икономка?

— О, не, мосю Поаро. Боя се, че човек не може да си позволява подобни излишества в наше време, като изключим наистина големите имения. Аз съм икономката тук — понякога се занимавам повече с домакинството, отколкото със секретарските си задължения.

Тя се засмя кисело. „Значи вие се занимавате с домакинството?“, замислено си каза Поаро.

Не си представяше как мис Бруис ще седне да пише изнудваческо писмо. Е, едно анонимно писмо беше друго. Бяха му казвали за анонимни писма, писани от жени, съвсем различни от мис Бруис — солидни жени, вдъхващи уважение, за които околните изобщо не биха помислили, че са способни на подобно нещо.

— Как се казва вашият прислужник? — попита той.

— Хендън — отговори мис Бруис малко озадачено. Поаро се окопити и бързо обясни:

— Попитах ви, защото ми се струва, че съм го виждал някъде.

— Твърде възможно е — рече мис Бруис. — Тия хора като че ли не се задържат никъде повече от четири месеца. Сигурно вече са обиколили всички имения в Англия. Все пак малцина днес могат да си позволят прислужници и готвачи.

Влязоха в салона, където сър Джордж предлагаше шери — изглеждаше доста неестествено в смокинга. Облечена в рокля от металносив сатен, мисис Оливър приличаше на някакъв старовремски боен кораб, а лейди Стъбс разглеждаше моделите във „Вог“ с отпусната надолу права черна коса.

За вечеря бяха поканени Алек и Сали Леги, както и Джим Уорбъртън.

— Предстои ни тежка вечер — предупреди ги той. — Никакъв бридж! Всички да се хващат здраво за работа.

Имаме да пишем цял куп табели, а също и големия надпис за павилиона на гледачката. Какво име да й дадем? Мадам Зулейка? Есмералда? Или пък Романи Лий, царицата на циганите?

— Нека да е по-езкотично — обади се Сади. — Хората в провинцията мразят циганите. Зулейка звучи добре. Донесох си кутията с боите и мисля, че Майкъл може да ни нарисува една извита змия, която да украси табелката.

— Е, тогава Клеопатра е по-добре от Зулейка, нали? На вратата се появи Хендън.

— Вечерята е сервирана, милейди.

Всички минаха в трапезарията. На дългата маса бяха поставени свещи. Стаята бе изпълнена със сенки.

Уорбъртън и Алек Леги седнаха от двете страни на домакинята. Поаро бе настанен между мисис Оливър и мис Бруис, която се впусна бързо да обяснява разни подробности по подготовката за утрешния ден.

Мисис Оливър седеше замислена и почти не говореше.

Когато най-после наруши мълчанието си, го направи с доста противоречиво обяснение.

— Не ми обръщайте внимание — рече тя на Поаро. — Просто се опитвам да си спомня дали не съм забравила нещо.

Сър Джордж се изсмя силно.

— Фаталният пропуск, а? — подхвърли той.

— Точно така — отвърна мисис Оливър. — Винаги има по някой пропуск. Човек понякога го установява чак когато книгата излезе от печат. И тогава настъпва истинска мъка! — лицето й показваше колко се вълнува. Тя въздъхна дълбоко. — Интересното е, че повечето хора изобщо не го забелязват. Казвам си: „Но, разбира се, готвачът е трябвало да види, че два от котлетите не са били изядени“. Ала никой друг не се и сеща.

— Очарован съм от вас — наведе се през масата Майкъл Уейман. — „Загадката на втория котлет“. Недейте повече да ми обяснявате, ако обичате. Ще помисля във ваната.

Мисис Оливър му се усмихна разсеяно и отново потъна в мислите си.

Лейди Стъбс бе също мълчалива. От време на време се прозяваше. Уорбъртън, Алек Леги и мис Бруис си говореха през нея.

Когато излизаха от трапезарията, лейди Стъбс се спря пред стъпалата.

— Отивам да си легна — съобщи тя. — Много ми се спи.

— Но, лейди Стъбс — възкликна мис Бруис, — имаме да правим толкова неща! Разчитахме на вас да ни помогнете.

— Да, знам — отговори лейди Стъбс. — Аз обаче отивам да спя.

Гласът й звучеше като на доволно малко дете. Тя обърна глава, когато сър Джордж излизаше от трапезарията.

— Уморена съм, Джордж. Отивам да спя. Нали не възразяваш?

Той се приближи до нея и я потупа нежно по рамото.

— Отивай и се наспи хубавичко, Хати. Бъди свежа за утре.

Целуна я леко и тя се заизкачва по стълбите, като махаше с ръка и викаше:

— Лека нощ на всички!

Сър Джордж я следеше усмихнат. Мис Бруис пое дълбоко дъх и се дръпна рязко встрани.

— Елата насам — извика тя с престорена веселост, която звучеше фалшиво. — — Имаме да вършим работа.

След малко всички бяха заети със задачите си. Тъй като мис Бруис не можеше да бъде едновременно навсякъде, скоро се появиха дезертьори. Майкъл Уейман изрисува една табелка с великолепна жестока змия и с думите „Мадам Зулейка ще ви предскаже бъдещето“, после незабележимо изчезна. Алек Леги написа няколко неразбираеми надписа, сетне шумно обяви, че отива да премери разстоянието за играта с халки, и не се върна. Жените работиха както винаги енергично и добросъвестно. Еркюл Поаро последва примера на домакинята и си легна рано.

III

На следващата сутрин слезе за закуска в девет и трийсет. Закуската бе сервирана както преди войната. Върху електрическата печка имаше цял куп топли блюда. Сър Джордж се справяше с истинска английска закуска от бъркани яйца, бекон и бъбреци. Мисис Оливър и мис Бруис се бяха задоволили с по-опростен вариант. Майкъл Уейман бе си взел пълна чиния със студена шунка. Само лейди Стъбс бе пренебрегнала месните блюда, хрупаше тънък препечен хляб и пиеше черно кафе. На главата си бе сложила огромна светлорозова шапка, която изглеждаше не на място на масата за закуска.

Пощата бе пристигнала току-що. Мис Бруис получи огромен куп писма, които започна да разпределя бързо на купчинки. Всяко писмо, адресирано до сър Джордж и означено с „лично“, тя прехвърляше към него. Останалите отваряше сама и ги нареждаше по групи.

Лейди Стъбс получи три писма. Отвори две от тях, очевидно сметки за плащане, и ги бутна настрана. После отвори третото писмо и внезапно извика високо:

— Ау!

Възклицанието й бе толкова неочаквано, че всички глави се извърнаха към нея.

— От Етиен е — обясни тя. — От братовчед ми Етиен. Тръгнал е за тук с яхта.

— Я да го видя, Хати!

Сър Джордж протегна ръка. Тя сложи писмото върху масата. Мъжът й изглади листа хартия и се зачете.

— Кой е този Етиен де Суса? Казваш, твой братовчед ли?

— Ами да. Втори братовчед. Не го помня много добре — дори никак. Той беше…

— Кажи, мила? Тя сви рамене.

— Няма значение. Беше много отдавна. Бях твърде малка.

— Явно не си го спомняш добре. Но трябва да го посрещнем както се полага — весело заяви сър Джордж. — Жалко, че празненството ще бъде днес, но ще го поканим на вечеря. Може да го приютим за една-две нощи или пък да му покажем околността, нали?

Сър Джордж се държеше като сърдечния местен земевладелец.

Лейди Стъбс не отговори нищо. Гледаше надолу в чашата с кафе.

Всички заговориха на неизбежната тема — празненството. Само Поаро не се намесваше и наблюдаваше стройната екзотична дама на челото на масата. За какво ли си мислеше? Точно в този миг тя вдигна очи и погледна бързо през масата към мястото, на което седеше Поаро. Погледът й бе толкова умен и проницателен, че той остана озадачен. Когато очите им се срещнаха, умният й израз изчезна и отстъпи място на празнотата. Но Поаро запомни онзи, другия поглед — студен, преценяващ, внимателен…

Но дали не му се бе сторило? Във всеки случай, не беше ли вярно, че хора, които са донякъде умствено недоразвити, много често притежават вродена хитрост, учудваща дори онези, които пи познават най-добре?

Поаро реши, че лейди Стъбс явно е доста загадъчна. Хората имаха противоположни мнения за нея. Мис Бруис бе споделила, че лейди Стъбс знае много добре какво прави. Докато мисис Оливър определено я смяташе за полуумна, то мисис Фолиът, която я познаваше отдавна и отблизо, бе говорила за нея като за човек, който не е съвсем нормален и има нужда от грижи и внимание.

Мис Бруис, изглежда, бе пристрастна. Не харесваше лейди Стъбс заради безделието и надменността й. Поаро се запита дали мис Бруис е била секретарка на сър Джордж и преди той да се ожени. Ако бе така, то тя неминуемо се противопоставяше на новата власт.

Самият Поаро бе готов да се съгласи напълно с мисис Фолиът и мисис Оливър. — до тази сутрин. И все пак можеше ли да се осланя на някакво мимолетно впечатление?

Лейди Стъбс се изправи рязко от масата.

— Боли ме главата — рече тя. — Ще ида да си полегна в стаята.

Сър Джордж скочи обезпокоен.

— Милото ми момиче. Нали не ти е зле?

— Само главоболие.

— Нали ще се оправиш за следобеда?

— Да, надявам се.

— Вземете един аспирин, лейди Стъбс — бързо каза мис Бруис. — Имате ли аспирин или да ви донеса?

— Имам.

Тя тръгна към вратата. Докато излизаше, изпусна кърпичката си, която стискаше в ръка. Поаро тръгна спокойно след нея и вдигна незабелязано кърпичката.

Сър Джордж, който се готвеше да последва жена си, бе спрян от мис Бруис.

— Къде да паркират колите днес следобед, сър Джордж? След малко ще разпоредя на Мичъл. Дали най-подходящо ще бъде, както казахте?…

Поаро вече излизаше от стаята и не чу докрай мис Бруис.

Настигна стопанката по стълбите.

— Мадам, изпуснахте нещо. Подаде й кърпичката с поклон. Тя я взе пренебрежително.

— Така ли? Благодаря ви.

— Много ми е мъчно, мадам, че страдате. Особено в момент, когато пристига братовчед ви.

Мисис Стъбс отговори припряно, даже раздразнено:

— Не искам да виждам Етиен. Не го обичам. Той е лош. Винаги е бил лош. Страхувам се от него. Държи се лошо.

Вратата на трапезарията се отвори и сър Джордж се приближило коридора към стълбата.

— Хати, горкото ми момиче! Ще дойда с теб да те завия.

Тръгнаха един до друг по стъпалата, той я бе прегърнал нежно, а лицето му бе замислено и обезпокоено.

Поаро ги проследи с поглед, после се обърна и се сблъска със забързаната мис Бруис, която стискаше в ръка куп писма.

— Главоболието на лейди Стъбс… — започна той.

— Боли я главата толкова, колкото мен — крака — троснато издума мис Бруис и изчезна в канцеларията си, като затвори вратата след себе си.

Поаро въздъхна и излезе на терасата през предната врата. Мисис Мастъртън току-що бе пристигнала с малката си кола и се разпореждаше къде да бъде поставена сергията за чай, боботейки заповедите си с плътен енергичен глас.

Обърна се да поздрави Поаро.

— Много е досадно да се занимаваш с подобни работи — забеляза тя. — И винаги слагат всичко не където трябва. Не, Роджърс! По-наляво — ляво, а не дясно! Какво ще кажете за времето, мосю Поаро? Не съм сигурна какво ще бъде. Един дъжд, естествено, ще развали всичко. А като никога лятото тази година беше чудесно. Къде е сър Джордж? Искам да поговоря с него за паркинга.

— Съпругата му има главоболие и отиде да си легне.

— До следобед ще се оправи — уверено заяви мисис Мастъртън. — Обича тържествата. Ще се нагласи в най-хубавите си дрехи и ще се радва като дете. Бихте ли ми подали една връзка от ония колчета там? Искам да отбележа местата с цифрите за голфа.

Заставен да се включи, Поаро неуморно изпълняваше като послушен новак разпорежданията на мисис Мастъртън. Тя дори благоволи да му говори, когато спираха да отдъхнат.

— Според мен човек трябва да си върши всичко сам. Така е най-добре… Между другото, вие сте приятел на семейство Елиът, нали?

След дългия си престой в Англия Поаро бе установил, че по този начин получава обществено признание. В действителност мисис Мастъртън МУ казваше: „Макар и чужденец, ви приемам като един от нас“. Тя продължи да му бърбори непринудено.

— Хубаво е, че в Нейс отново има живот. Всички много се бояхме, че ще го превърнат в хотел. Нали знаете как стоят нещата днес — пътуваш из страната и гледаш във всеки град табели: „Частен пансион“ или „Частен хотел“, или „Хотел първа категория с всички удобства“. Все къщи, в които съм отсядала като момиче или пък съм ходила на танци. Много е тъжно. Да, много се радвам за Нейс, разбира се, и бедната Ейми Фолиът е доволна. Животът й е толкова труден, но трябва да кажа, че никога не се оплаква. Сър Джордж направи чудеса за Нейс и не съсипа имението. Не зная дали е благодарение на влиянието на Ейми Фолиът или защото той самият има вкус. Има много добър вкус. Изненадващо за човек като него.

— Той, доколкото разбирам, не е от наследствените благородници, нали? — предпазливо попита Поаро.

— Дори не е благородник. Просто е решил да му викат „сър“. Много смешно наистина. Ние, естествено, се преструваме, че не знаем, На богатите трябва да им се разрешава да се държат снобски, нали? Странното е, че въпреки произхода си сър Джордж Стъбс ще се оправи навсякъде. Връща ни към миналото. Идеален пример за местен земевладелец от осемнайсети век. Бих казала, че в жилите му тече синя кръв. Предполагам, че баща му е бил благородник, а майка му — келнерка.

Мисис Мастъртън спря със словоизлиянията си, за да подвикне на един от градинарите.

— Не до рододендрона. Вдясно оставете място за кеглите. Вдясно, а не вляво! — после продължи: — Изумително е, че не знаят кое е ляво и кое — дясно. Онази Бруис е добра организаторка. Но не обича горката Хати. Понякога я гледа така, сякаш иска да я убие. Много от тия оправни секретарки са влюбени в шефовете си. А докъде според вас ще стигне Джим Уорбъртън? Много е глупаво, че държи да му викат „капитан“. Не е бил дори редник, а пък германци изобщо не е виждал. Човек трябва да се примирява, разбира се, с това, което получава в наше време, а той е добър работник, но според мен у него има нещо съмнително. А! Ето го и семейство Леги.

Облечена в панталони и жълт пуловер, Сали Леги весело извика:

— Дойдохме да помагаме.

— Има доста работа — избоботи мисис Мастъртън. — Я да видим сега…

Възползвал се от разсейването й, Поаро се измъкна незабелязано. Докато завиваше зад ъгъла на къщата към терасата отпред, той стана свидетел на още една комична ситуация.

Откъм гората се появиха две момичета, облечени в къси панталони и ярки блузи, и застанаха колебливо пред къщата. Стори му се, че едната от тях е италианката, която бяха качили в колата предишния ден. Сър Джордж бе се надвесил от прозореца на спалнята на лейди Стъбс и им викаше разгневено:

— Това е частен имот!

— Моля? — не го разбра младата жена със зелена кърпа на главата.

— Не можете да минавате оттук. Забранено е. Другото момиче, което носеше яркосиня кърпа, рече весело:

— Моля? Кеят на Нейскум… — произнесе внимателно името. — По тоя път ли е? Моля!

— Минавате през частен имот — ревеше сър Джордж.

— Моля?

— През частен имот! Оттук не се минава! Връщайте се обратно. НАЗАД! Откъдето сте дошли.

Те го зяпаха как маха с ръце. После започнаха да се съветват на някакъв чужд език. Накрая синята кърпа изрече колебливо:

— Назад? В общежитие?

— Точно така. И ще тръгнете по пътя — по пътя оттатък.

Те тръгнаха без желание назад. Сър Джордж изтри потта от челото си и погледна надолу към Поаро.

— По цял ден трябва да ги връщам — каза той. — По-рано минаваха през горната порта. Но я заключих с катинар. Сега пък минават през гората и прескачат оградата. Смятат, че оттук ще стигнат по-лесно до брега и кея. Е, разбива се, че е много по-бързо. Но оттук не се минава — никога не се е минавало. А пък и всичките са чужденци — не разбират какво им казваш, само ти бърборят на холандски или някакъв друг език.

— Според мен едната от тези двете е германка, а другата — италианка. Видях италианката вчера, когато идвах от гарата.

— Говорят какви ли не езици… Да, Хати? Какво каза? Той се прибра в стаята.

Поаро се обърна и видя мисис Оливър, придружавана от доста развито четиринайсетгодишно момиче в униформа на скаут.

— Това е Марлийн — представи я мисис Оливър. Марлийн се ухили.

— Аз съм ужасният труп — рече тя. — Но по мен няма да има никаква кръв — гласът й звучеше разочаровано.

— Няма ли да има?

— Не. Само ще ме удушат с едно въже. А ми се иска да съм промушена с нож и по мен да има пръски червена боя.

— Капитан Уорбъртън реши, че ще изглежда прекалено реалистично — обади се мисис Оливър.

— Щом ще е убийство, трябва да има кръв — изсумтя Марлийн и погледна Поаро с неприкрит интерес. — Вие сте виждали много убийства, нали? Тя така ми каза.

— Едно-две — скромно отговори Поаро. Забеляза с тревога, че мисис Оливър тръгва нанякъде.

— А сексуални маниаци? — жадно настоя Марлийн.

— Изобщо не съм виждал.

— Обичам сексуалните маниаци — продума Марлийн разпалено. — Тоест, обичам да чета за тях.

— Сигурно не бихте искали да срещнете някой.

— А, не! Знаете ли? Мисля, че тук наоколо има сексуален маниак. Дядо е видял един труп в гората. Изплашил се е и е побягнал, а когато се е върнал, трупа го нямало. Бил е на жена. Но дядо е побъркан, та никой не обръща внимание на приказките му.

Поаро успя да се отърве от нея, като стигна в къщата по обиколния път, и се скри в стаята си. Реши, че има нужда от почивка.