Съмърсет Моъм
Луна и грош (9)

IX

— Ужасна история — рече той, щом се озовахме на улицата.

Разбрах, че бе дошъл с мен, за да обсъдим още веднъж онова, което той часове наред бе обсъждал с мисис Стрикланд.

— Та ние не знаем дори коя е жената. Знаем само, че негодникът е заминал за Париж.

— Мислех, че те се разбират много добре.

— Така си и беше. Ей сега, тъкмо преди вие да влезете, Ейми ми казваше, че през целия си семеен живот те никога не са се карали. Нали я знаете каква е? В света няма по-добра жена от нея.

След като бях удостоен с тези откровения, не виждах нищо лошо да задам няколко въпроса.

— Искате да кажете, че тя нищо не е подозирала, така ли?

— Нищо. Той прекарал целия август с нея и децата в Норфък. Държал се както всякога. Ходихме с жена ми да ги видим за два-три дни и аз играх голф с него. Той се върна в града през септември, за да смени своя съдружник, а Ейми остана в провинцията. Бяха наели къщата за шест седмици и към края на срока тя му съобщила с писмо в кой ден пристига в Лондон. Той й отговорил от Париж. Писал й, че е решил да не живее повече с нея.

— Какво обяснение е дал?

— Драги ми приятелю, той не дава никакво обяснение. Видях писмото — десетина реда, не повече.

— Но това е нечувано.

Точно в този момент пресичахме улицата и движението ни попречи да говорим. Това, което ми каза полковникът, звучеше доста невероятно и аз подозирах, че мисис Стрикланд по свои лични причини бе скрила от него част от истината. Ясно е, че след седемнадесет години съпружество един мъж не може да напусне жена си току-така, без да се случат определени събития, от които тя би трябвало да се досети, че не всичко в техния семеен живот е било наред. Полковникът отгатна мислите ми.

— Разбира се, какво друго обяснение би могъл да даде, освен това, че е избягал с жена? Навярно е мислил, че тя сама ще разбере. Такъв си беше.

— Какво смята да прави мисис Стрикланд?

— Ами какво, най-напред трябва да съберем доказателства. Аз лично ще замина за Париж.

— А какво става със службата му?

— Виж, там е проявил голяма ловкост. През последната година странял от другите и напълно се затворил в себе си.

— Казал ли е на съдружника си, че ще напуска?

— Ни думица.

Полковник Макандрю имаше много бегла представа от бизнес, а аз въобще нямах, затова не ми стана ясно в какво положение Стрикланд бе оставил своите работи. Узнах само, че зарязаният съдружник бил много сърдит и заплашвал със съд. Оказало се, че като се оправят нещата, той щял да загуби четири-петстотин лири.

— За щастие поне мебелите в апартамента са на името на Ейми. Каквото и да се случи, те ще останат за нея.

— Наистина ли мислите, че тя ще остане без пукната пара.

— Да, наистина. Тя има само двеста-триста лири в мебелите.

— Но как ще живее тогава?

— Един бог знае.

Работата започна да ми се струва все по-сложна, а полковникът с неговите възклицания и цялото си раздразнение по-скоро ме объркваше, вместо да ми обясни нещо. Но скоро погледна часовника над универсалния магазин и си спомни, че бе обещал да играе карти в своя клуб, и ме остави, за да мине напряко през парка Сейнт Джеймс.