Съмърсет Моъм
Луна и грош (29)

XXIX

Известно време мълчах и мислех за това, което Стрьове ми разказа. Не можех да се примиря с неговата слабост и той забеляза неодобрението ми.

— Знаеш не по-зле от мен как живееше Стрикланд — каза ми той е треперещ глас. — Не можех да оставя и нея да живее при тези условия. Просто не можех.

— Това си е твоя работа — отговорих аз.

— А ти какво би направил? — попита той.

— Тя е знаела къде отива. Ако трябва да се справя с някакви трудности, тя да му мисли.

— Да, но ти не я обичаш, нали?

— А ти още ли я обичаш?

— О, повече от всякога. Стрикланд не е човек, който може да направи една жена щастлива. Това няма да трае дълго. Искам тя да разбере, че никога няма да я изоставя.

— Значи ли това, че си готов да я приемеш отново?

— Без да се колебая. Ами тогава тя още повече ще има нужда от мен. Когато остане сама, съсипана и унизена, би било ужасно да няма къде да отиде.

Изглежда, не беше озлобен. И нямаше нищо чудно в това, че се възмутих от неговото малодушие. Той навярно се досети какво мисля, защото каза:

— Не можех да очаквам от нея да ме обича така, както я обичам аз. Аз съм един палячо. Не съм от онези мъже, в които жените се влюбват, винаги съм го знаел. Не мога да я обвинявам, че се е влюбила в Стрикланд.

— Наистина не познавам друг мъж с толкова малко самолюбие — казах му аз.

— Обичам я много повече от себе си. Струва ми се, че щом в любовта се промъкне самолюбието, значи всъщност обичаш преди всичко себе си. В края на краищата често се случва женен мъж да се влюби и в друга жена, а когато го изживее, да се върне отново при съпругата си и тя да го приеме. Всички смятат това за съвсем естествено. Защо и с жените да не бъде така?

— Признавам, че е логично — усмихнах се аз, — но повечето мъже са скроени другояче и не постъпват по този начин.

Докато говорех със Стрьове, се чудех колко неочаквано се бяха развили събитията. Не можех да допусна, че нищо не му е подсказвало този край. Спомних си странния поглед, който бях доловил в очите на Бланш Стрьове. Вероятно той можеше да се обясни с това, че тя бе започнала смътно да усеща в сърцето си чувство, предизвикващо у нея изненада и страх.

— Досега не беше ли подозирал, че между тях има нещо? — попитах го аз.

Дърк не отговори веднага. На масата имаше молив и той несъзнателно нарисува една глава върху попивателната хартия.

— Моля те, кажи, ако ти е неприятно, че те разпитвам — казах аз.

— Така ми е по-лесно да говоря. Ох, ако знаеш каква страхотна мъка ми тежи. — Той хвърли молива. — Да, знаех го от две седмици. Знаех го, преди самата тя да го разбере.

— Но защо, за бога, не каза още тогава на Стрикланд да се маха?

— Не можех да допусна, че е истина. Струваше ми се толкова невероятно. Ами че тя едва го търпеше. Беше дори повече от невероятно — направо невъзможно. Помислих си, че всичко се дължи на моята ревност. Винаги съм си бил ревнив, но се научих да го крия; ревнувах я от всеки мъж, когото познаваше, ревнувах я дори от теб. Знаех, че не ме обича, както я обичам аз. Това бе съвсем естествено, нали? Тя ми позволяваше да я обичам и това бе достатъчно, за да съм щастлив. Налагах си да отсъствувам по цели часове, за да ги оставя сами. Исках да се самонакажа за тези недостойни подозрения, а когато се връщах, разбирах, че не съм им нужен — не на Стрикланд, защото на него му беше все едно дали съм там или не, а на Бланш. Тя изтръпваше, когато отивах да я целуна. Когато в края на краищата се убедих, не знаех какво да сторя; знаех само, че ще ми се изсмеят, ако направя сцена. Помислих си, че ако си мълча и се правя, че не виждам, всичко ще се оправи. Реших да го накарам да си отиде, но кротко, без разправии. Само ако знаеш какво съм изстрадал.

После той отново ми разказа как е помолил Стрикланд да си върви. Внимателно избрал момента и се опитал молбата да не прозвучи преднамерено, но не можал да овладее треперенето на гласа си и усетил как в думите, които трябвало да прозвучат благосклонно и приятелски, се промъкнала горчивината на неговата ревност. Не очаквал Стрикланд да се отзове веднага и на часа да почне да се стяга за тръгване, но най-вече не очаквал решението на жена си да тръгне с него. Разбирах, че сега от все сърце му се искаше да си бе мълчал. Той предпочиташе болката на ревността пред болката на раздялата.

— Разбираш ли, исках да го убия, а само станах за смях.

Дълго време мълча, а после каза нещо, в което знаех, че е убеден.

— Само ако бях почакал, може би всичко щеше да се оправи. Трябваше да потърпя. О, клетото дете, към какво я тласнах!

Вдигнах рамене, но не отговорих. Не изпитвах никакво съжаление към Бланш Стрьове, но знаех, че ще причиня още повече мъка на бедния Дърк, ако му кажа точно какво мисля за нея.

Беше достигнал онази степен на изтощението, когато не можеше да спре да говори. Отново ми повтори всяка думичка от разигралата се сцена. Ту се сещаше за нещо, което още не ми беше казвал, ту започваше да умува какво е трябвало да каже вместо онова, което в действителност бе казал. Оплакваше горчиво заслеплението си. Съжаляваше, че е сторил едно, и се обвиняваше, че е пропуснал друго. Ставаше все по-късно и най-сетне и аз се уморих като него.

— Какво ще правиш сега? — попитах накрая.

— Какво мога да правя? Ще чакам тя да ме повика.

— Защо не заминеш за малко?

— Не, не. Трябва да съм тук, когато ме потърси… Засега той беше напълно объркан. Нямаше никакви планове. Когато му предложих да си легне, каза ми, че не може да спи; искал да излезе и да броди по улиците до зори. Явно беше, че не мога да го оставя сам в това състояние. Убедих го да прекара нощта с мен и го настаних в моето легло. В дневната си имах диван, където можех да преспя една нощ. Той беше вече толкова изтощен, че не можеше да се противопостави на моята настойчивост. Дадох му достатъчно голяма доза веронал, за да прекара няколко часа в забрава. Реших, че това е най-добрата услуга, която можех да му направя.