Робърт Силвърбърг
Вертикален свят (2) (Еротична антиутопия)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The World Inside, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 12 гласа)

Информация

Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

Издание:

Нищо по-опасно от една амазонка (еротична фантастика)

Изд. Неохрон, Пловдив / Изд. Хермес, Пловдив, 1992

SF Трилър №8. Алманах за остросюжетна литература

Редактор, съставител: Иво Христов, Николай Странски

Превод: Красномир Крачунов, Христина Минкова

Художник: Борис Валехо [корица и илюстюстрации на вътрешните корици]

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Атавистите

1

Джейсън Квиведо живее на най-ниския 761-ви етаж в Шанхай. Следващият под него 760-и етаж е вече в Чикаго, където не подобава на един учен да живее. Жена му Микаела често му натяква, че скромното им положение в Шанхай е пряко отражение на качеството на неговата работа.

Повечето от работното си време Джейсън прекарва в Питсбърг, където са архивите. Той е историк и му се налага да се рови в документи и записи. Той прави изследванията си в малка камерка на 185-ия етаж на гонадата, почти в центъра на Питсбърг. Той считаше, че да има кабинет, е въпрос на професионален престиж. Така и каза, когато му се наложи да натисне нужните пружини, за да се сдобие с кабинет.

Истината обаче беше в това, че ако не се спасяваше ежедневно от Микаела и петте деца, той просто не би издържал. Натрупващото се разстройство и унижение би могло да го застави да извършва антиобществени постъпки, а може би даже и насилие. Ако под един и същ покрив живеят над осемстотин души, е необходима абсолютна обществена хармония. Той разбираше, че ако излезе от себе си просто ще го хвърлят в Спуска и ще го превърнат в енергия.

Джейсън беше нисък на ръст, имаше светлозелени очи, редеещи руси коси и приятен глас.

— Твоята външност е измамна — му каза миналото лято възхитителната Меймлон Клавер, — такива като теб са подобни на спящ вулкан. Вие избухвате внезапно, страстно и изумително.

Той предполага, че тя е права, и се бои да не изпадне в такава ситуация. Влюбен е безнадеждно в Меймлон, но не се осмелява да я докосне. Мъжът й е знаменитият Сигмунд Клавер, който макар и още да няма петнадесет е признат за един от градските лидери. Джейсън не се страхува, че Сигмунд ще е против. Не се страхува и от това какво ще каже самата Микаела. Той знае правата си. Просто той се страхува от Меймлон. И най-вероятно се бои от самия себе си.

„Само за справки. Градски полови излишества. Всеобща полова достъпност.

Намаляването на собственическите бракове, край на концепцията за нарушение на съпружеската вярност. Нощните блудници — кога правата им са станали обществено узаконени? Половият живот като панацея. Половият живот като компенсация за влошеното качество на живот в градски условия.

Въпрос: действително ли се е влошило качеството на живота с победата на градската система?

(Внимание! Пази се от Спуска!) Разделение на половия живот и производство на потомство. Значение на максималния обмен на партньори в свръхплътната цивилизация.

Проблем: има ли нещо в момента, което е под забрана, и какво именно? Да се провери табуто за междуградската проституция. Да се проконтролира фактът на всеобщата достъпност в съвременната литература.

Въпрос: Дали градските нрави са аморални, постморални или безнравствени?“

Такива мисли Джейсън записва на диктофон, когато му дойдат на ум. А именно те му хрумнаха по време на нощно блудстване на 155-ия етаж в Токио. Той лежеше до една набита брюнетка на име Гретъл, когато му хрумнаха куп идеи. Няколко минути той я галеше и тя, дишайки страстно, вече изгаряше от желание; тазът й се задвижи нагоре-надолу, очите й се присвиха и се превърнаха в тъмни цепки.

„Извинявай, — каза той тогава и се протегна към микрофона през нейните бурно треперещи гърди. — Трябва да запиша нещо.“ Като включи микрофона към входа на квартирния информтер, той натисна копчето за включване на записа в изследователския си кабинет в Питсбърг. След това, мърдайки устни и мръщейки се, започна да диктува записките си.

Той често ходеше да блудства, но не само в района на Шанхай. Джейсън имаше смелостта дръзко да пренебрегва традициите: по време на нощните разходки всеки трябва да остава близо до своя дом. Никой няма да го накаже за това, тъй като то е нарушение на общоприетите обичаи, но не и на градските закони. Никой няма да го осъди открито.

В своите блудни нощи той се качва с асансьора далече в дълбините на зданието, за да попадне в такива градове като Питсбърг или Токио, в мръсната Прага или в мърлявия Рейкявик. Той бута врати, на които според закона няма ключалки, и ляга в постелите с непознати жени, миришещи на кухня. По закон те трябва да му се отдават. „Аз съм от Шанхай“ — казва той и те — „Ооо!“ — изпадат в благоговение, а той кръвожадно и презрително им се нахвърля, перчейки се от съзнанието за собственото си превъзходство.

Гърдестата Гретъл търпеливо чака, докато Джейсън най-накрая свърши със своите занятия и отново се притисне в нея. Мъжът й, натъпкан с някакъв местен алкохолен бълвоч или, възможно е — даже с наркотик, лежи на далечния край на постелята, игнорирайки жена си и Джейсън. Големите тъмни очи на Гретъл сияят от възторг. „Вие, шанхайските момчета, умеете да ни завъртите главата“ — казва тя и те стремително се отдават един на друг в общ необуздан порив.

Вкъщи той се връща късно. Микаела спи или се прави на заспала. Тя е дългокрака, смугла жена на двадесет и три години, все още привлекателна, макар на лицето й да започват да се появяват бръчки — твърде много се мръщи. Тя лежи полуразсъблечена, дългите й блестящи коси разхвърляни на възглавницата. Гърдите й са малки, но съвършени; мимоходом Джейсън ги сравнява с вимето на Гретъл от Токио. Той е женен за Микаела вече девет години. Някога силно я обичаше, докато не откри на дъното на душата й неразтворимата утайка на мъчителна заядливост.

Микаела се усмихва в себе си и със сънно движение отмята косите от лицето си. Тя има вид на жена, която току-що е получила пределно удовлетворяващо полово наслаждение.

Джейсън няма понятие навестявал ли я е в негово отсъствие някой блудник, но разбира се, няма право да пита. („Да потърси доказателства? Петна по постелята? Следи по бедрата? Не бъди варварин!“) Той знае: даже никой да не е идвал при нея тази нощ, тя ще се постарае да създаде впечатление, че някой е бил, а ако някой е идвал и й е дал само умерено удоволствие, тя ще се усмихва така, все едно че е била в обятията на самия Зевс.

Той ляга до жена си и заспива.

Сънува, че Микаела е осъдена за антиобществено поведение. Хвърлят я в Спуска. Меймлон Клавер му изразява съболезнования. „Бедният Джейсън“ — шепне. Тя има прохладна бяла кожа, тънки черти на лицето; от нея излиза аромат на мускус; пълна е със самообладание. Още няма седемнадесет години, как може да е така недосегаемо съвършена? „Помогни ми да се избавим от Сигмунд и ние ще принадлежим един на друг“ — казва тя. Очите й са ярки, закачливи, подбуждащи го да стане неин избраник. „Джейсън… — шепне тя — Джейсън, Джейсън, Джейсън…“ В гласа й има нежност, тя гали тялото му…

Целият в пот, треперейки от ужас, Джейсън се събужда, като едва не изпада в непотребен екстаз.

„Боже мой! — мисли той. — Боже мой, боже мой! Не съм искал това. Това е моето подсъзнание. Моето чудовищно подсъзнание, освободено от оковите“. Той заспива отново и този път сънува безобидни сънища.

На сутринта момчетата стремглаво хукват за училище, а Джейсън се готви да отива в своята лаборатория.

Изведнъж Микаела отбелязва:

— Нима не е знаменателно, че ти, когато отиваш на работа, се спускаш надолу, а Сигмунд Клавер се издига нагоре към Луисвил?

— Господи, какво искаш да кажеш с това?

— Виждам символично значение в това.

— Символичен боклук. Сигмунд е градски администратор и се намира там, където са всички администратори. Аз съм историк и се спускам при историците.

— Нима не би искал да се преместиш в Луисвил?

— Не.

— Нима нямаш самолюбие?

— Нима ни е лошо тук? — пита Джейсън, едва сдържайки се.

— Защо Сигмунд направи кариера още на 14 или на 15 години, а ти си вече на 26, а все още си многообещаващ?

— Сигмунд е честолюбив — спокойно отговаря Джейсън, — а аз не. Възможно е да е наследствено. Боже мой, какво лошо има в моята кариера? Какво му е лошото, че живеем в Шанхай?

— Един етаж по-надолу и ние бихме живели в…

— В Чикаго. Мога ли най-накрая да вървя?

Със спускането на асансьора надолу Джейсън чувства успокоителната надеждност на зданието около него. Гонадата е цял свят. Той никога не е бил зад нейните предели. И за какво? Семейството, приятелите, целият му живот е тук, в града. Доколкото му е известно, никой не е напускал града, с изключение на тези, на които по жребий се пада да се преселят в новооткритата преди месец гонада 158 и които, разбира се, никога няма да се върнат обратно.

Това е великолепна система. Като историк, имащ привилегията да използва записки от догонадската епоха, той по-добре от другите разбира колко е съвършена. Той си представя хаоса, който е царял в миналото. Ужасяващата свобода, това е отвратителната необходимост да се прави избор. Несигурност. Безпорядък. Липса на план. Безформеност на съдържанието и на смисъла на живота.

Джейсън достига до 185-и етаж и преминава по сънните коридори на Питсбърг към своя кабинет. На масата лежат пет малки, блестящи кубчета, всяко от които може да вмести съдържанието на няколко библиотеки. Вече две години той работи с тези кубчета. Темата му е „Гонадата като социална еволюция; характеристика на нравите, определяни от обществената структура“. Той се опитва да докаже, че преходът към гонадското общество е предизвикал фундаментални промени в човешката психика. Във всеки случай на психиката на западния човек, който е придобил азиатски черти на характера, докато предишните агресивни индивиди са се приспособили към условията на средата.

Джейсън предполага, че е открил значително явление.

Когато разказа на Микаела за своята тема, тя се отнесе с пренебрежение.

— Значи ти се каниш да напишеш цяла учена книга за това, че хората живеещи в различни градове, са различни? Че поведението на гонадските хора се различава от поведението на жителите на джунглата? Аз бих могла да докажа това с шест изречения.

Колегите му също не проявиха ентусиазъм, когато предложи темата на служебното съвещание, въпреки че беше положил много усилия да отстрани препятствията.

Джейсън преглежда паметните записки и избира кубче. Пронизва го нещо като екстаз, когато се материализират сцените от древността. Той се накланя към микрофона и започва да диктува.

„Къщи и улици. Хоризонтален свят. Индивидуални семейни кутийки-убежища: «Моят дом е моя крепост.» Фантастика! Трима души, заемащи не по-малко от хиляда квадратни метра площ. Пътища. Трудно е да разберем идеята за пътищата. Те приличат на разклоняващи се коридори. Частни екипажи. Накъде се носят всички? Защо така бързо? Защо не си стоят вкъщи? Ето сблъскване. Кръв. Глава пробива стъклото. Ето отново сблъскване. Врязва се в тълпата. Тъмна гореща течност тече по улицата. Разгарът на деня, пролет, голям град. Улични сцени. Кой е този град? Чикаго? Ню Йорк? Истанбул? Кайро? Хора, движещи се в откритото пространство. Калдъръмени улици за пешеходци, за коли. Мръсотия. Да наложим градуираната решетка: само в този сектор, в отсек, широк 8 и дълъг 80 м, има 10 хиляди пешеходци. Лакът до лакът. Коли се движат по улиците. Добрият стар хаос. Главният стремеж е да се получи нещо. Частно потребление. Обмен на пари за стоки. Имали ли са нужда от това, което са получавали? Къде са дявали всичко това?“

* * *

Това кубче не съдържа нищо ново за него. Джейсън е виждал такива сцени и по-рано. Даже и по-впечатляващи. Той е целият напрегнат. Пот се лее на ручеи от него и в същото време се старае да разбере света, в който хората са могли да живеят където поискат, да пътешестват пеша или с коли по откритото пространство, където няма нито планиране, нито ред, нито ограничения. Той трябва два пъти да преобразува въображението си: необходимо му е да види този свят отвътре, като че ли живее в него, а след това трябва да се опита да види гонадското общество такова, каквото би изглеждало на някого, пренесен направо от XX век. Той си представяше как биха се чувствали древните в гонада 116. Те биха казали, че това е кошмарно място, където хората водят в ужасна теснота растителен живот; където невероятно се поощрява размножаването за славата на божество, изискващо все нови и нови почитатели. Но за него животът в гонадата съвсем не е ад. Нима сега не съществува „хомо гонадус“ — спокоен, приспособен, напълно удовлетворен човек.

Всички тези въпроси той смята да изследва интензивно, преди да напише книгата. Но колко е трудно, колко безкрайно трудно е да улови нюансите от гледна точка на съвременния човек.

Джейсън се опитва да разбере шума, повдигнат в древния свят по повод на пренаселеността. Разбира се, той знае, че човечеството би могло много бързо да запълни цялата планета, ако продължи да се разпространява хоризонтално. Но защо са били толкова разтревожени от бъдещето? Не са ли могли да видят преимуществата на вертикалния начин на живот!

„Не, не! Само така изглежда — казва си той — Те не са виждали тази възможност. Вместо това са си говорили за ограничаване на раждаемостта. Нима не са виждали, че такова ограничение може да се постигне само от тоталитарен режим? Вие ще кажете, че ние имаме репресивно общество. Но какво общество бихте построили вие, ако не се бяха развили гонадите?“

Гласът на древния човек отговаря:

„Ние по-скоро бихме предпочели ограничение на раждаемостта и пълна свобода във всичко друго. Вие сте оставили свободата на размножаване, но това ви е струвало всички други свободи. Нима не виждате?…“

„Вие не виждате — възразява Джейсън, — че обществото трябва да поддържа своя импулс, използвайки даденото му от бога плодородие. Ние сме намерили начин да обезпечим за всеки на Земята жилище, да поддържаме популация, която е десет, а може би и двадесет пъти по-голяма от тази, която се е смятала за максимална. А тези милиарди животи, които никога не биха се появили на бял свят при вашата система? Нима това не е ултимативно потискане, не е забрана за живот?“

„А нравствено ли е да им се позволи да съществуват, ако най-доброто, на което могат да разчитат, е кутийка в кутията?“

„Аз не виждам дефекти в нашия живот. Ние виждаме осъществяване на желанията си във взаимодействие с човешката среда. Защо ми е да пътувам в Китай или в Африка за удоволствие, ако мога да ги намеря в рамките на едно здание? Във ваши дни са пътували всички, а днес — никой. Кое общество е по-стабилно? Кое е по-щастливо?“

„А кое е по-хуманно? Нима не е в нашата природа да търсим, да се борим, да получаваме?“

„А вътрешното търсене? А изследването на вътрешния живот?“

„Нима не виждате?…“

„Не, вие не виждате…“

„Ако само бяхте чули…“

„Ако вие бяхте чули…“

Но Джейсън не вижда. Не вижда и представителят на древния свят. И никой от тях няма да чуе. Между тях няма контакт. Още един унил ден губи Джейсън, борейки се със своя неподатлив материал. Когато вече се готви да си тръгва, си спомня за записките, които направи предишната нощ. В новите опити да навлезе в изчезналото общество той ще изучи древните полови отношения.

Джейсън изключва своите апарати. Кубчетата ще го чакат на масата, когато утре отново се върне в кабинета си.

Той се връща вкъщи, при Микаела.