Робърт Силвърбърг
Маджипурски хроники (26)

6.

Портата „Пинитор“ бе границата между пустинята и града. От едната страна имаше квартал, застроен с ниски, плоски постройки — безлични и оградени с каменни зидове, — от другата се простираше голата пустош. Единственото нещо, което се различаваше, беше пътят — широк и павиран, — който се виеше нагоре по склона, обграждащ Толагхай.

Горещината беше нетърпима. Въпреки че пламтящото око на слънцето се бе скрило зад хоризонта, оранжевите пясъци продължаваха да излъчват към небето събраната през деня топлина и бяха нагорещени като бумтяща пещ. Духаше слаб ветрец. Декерет забеляза, че с настъпването на вечерта посоката му се промени — сега духаше от вътрешността на континента към морето, но това нямаше никакво значение. Дали откъм сушата или откъм морето, това беше еднакво безмилостен, сух, задушаващ, горещ въздух.

В прозрачната атмосфера звездите и луните бяха особено ярки, но освен това сякаш и земята светеше с някаква особена зеленикава светлина, която склоновете край пътя излъчваха на неравномерни петна. Декерет попита за нея.

— Това са растения — обясни врунът. — Светят със собствена светлина и не бива да се пипат, защото е болезнено, а нерядко и смъртоносно.

— А как да ги позная през деня?

— Приличат на парченца стар канап и растат на кичури в цепнатините на камъните. Не всички растения с подобен вид са опасни, но е по-добре да не ги пипаш.

— Другите също — намеси се Барджазид. — Растенията в тази пустиня имат много добра защита, понякога изненадващо добра. Всяка година тази наша градина ни дава по някой добър урок.

Декерет кимна. Нямаше намерение да се разхожда из пустинята, но дори и да го направеше, си каза, че няма да пипа каквото и да било.

Старият флотер се движеше бавно, пък и пътят беше стръмен, но въпреки това продължаваха напред в горещата нощ. Разговаряха малко. Управляваше скандарката, врунът беше до нея и от време на време отправяше по някоя забележка за състоянието на пътя. В задното отделение Барджазид и синът му стояха безмълвни, а Декерет се вглеждаше с нарастваща тревога в адския пейзаж. Под лъчите на безмилостното слънце земята бе придобила уморен, изтормозен вид. Малкото влага, която бе донесла зимата, отдавна се бе изпарила и се бяха появили големи, зигзагообразни пукнатини. Земната повърхност бе станала неравна от непрекъснатите пясъчни ветрове, а растенията — ниски, едва оцеляващи — до едно бяха измъчени, изкривени, възлести и покрити с шипове. Декерет постепенно свикна с жегата — не можеше да избяга от нея, както човек не може да се отърве от кожата си и след време ще-неще я приема. Но грозната мъртвешка гледка, която се разкриваше пред погледа му, сухата, неравна пустош навсякъде наоколо, го смразяваше. Никога не си бе мислил, че е възможно да има пейзаж, който да те изпълва с омраза. Навсякъде, където бе ходил на Маджипур, бе срещал единствено красота. Спомни си родния Норморк, построен в подножието на замъка, с виещите се булеварди, прекрасната каменна стена и тихите среднощни превалявания. Спомни си гигантския Стий, малко по-високо от Норморк, където веднъж се бе разхождал сред гора от дървета, не по-високи от глезените му, толкова зелени, че замъгляваха погледа му. Замисли се и за Хай Морпин — този блестящ град-чудо, отдаден единствено на удоволствията, който се простираше почти в сянката на величествения замък на коронала на върха на планината. И неравните гористи райони на Кхинтор, и блестящите бели кули на Ни-моя, и омайните ливади по долината на река Глейдж… „Колко красив е онзи свят — мислеше Декерет — какви чудеса има в него. И колко зловещо е мястото, където съм сега.“

Каза си, че трябва да промени малко ценностната си система и да се опита да открие красота и в пустинята, за да не парализира духът му. „Нека има красота в сушата — мислеше той. — Нека има красота в растенията, покрити с шипове и тези, които светят през нощта. Нека пустошта с напуканите скали и неравната земя да бъде красива. Защото какво е красотата — продължаваше да мисли той, — ако не заучена реакция към видяното? Защо една тревиста поляна да е по-красива от камениста пустиня? Казват, че красотата е в очите на наблюдателя. Ето защо, трябва да възпиташ погледа си, Декерет, за да не рискуваш грозотата на тази земя да те убие.“

Опита се да заобича пустинята, да премахне от ума си думи като „пустош“, „зловеща“, „отблъскваща“, сякаш вадеше зъбите на див звяр, помъчи се да долови в пейзажа нежност и успокоение. Застави се да се възхити на изкривените пластове оголени скали и на големите сухи оврази. Намери привлекателни черти дори и в обрулените от вятъра храсталаци. Даже малките зъбати нощни създания със светещи очички, които от време на време прекосяваха пътя пред тях, му се сториха симпатични. И колкото повече минаваше нощта, толкова по-привлекателна му се струваше пустинята — най-напред престана да я мрази, после му стана безразлична, а накрая му се стори, че дори може да долови красота в нея… А преди разсъмване изобщо престана да мисли за нея.

Утрото дойде изведнъж — стълб оранжев пламък неочаквано изникна над планинския склон на запад, яркочервеното отражение освети склона отсреща и самото слънце — по-наситено бронзовозелено, отколкото на север — се появи на небосклона и се понесе нагоре като отвързан балон. При този апокалиптичен изгрев, Декерет се улови, че мисли за Голатор Лазгия. Чудеше се дали и тя наблюдава зората, с кого. Почувства вкуса на тази мисъл, след това я изостави и каза на Барджазид:

— През тази нощ нямаше призраци. Нали спомена, че е пълно с тях?

— Истинските проблеми започват след прохода — отговори дребният човек.

И продължиха нататък през ранните часове на деня. Динитак приготви елементарна закуска — сух хляб и кисело вино. Декерет погледна назад и пред очите му се разкри величествена гледка — земята се спускаше надолу подобно на огромна светлокафява престилка, цялата в гънки, пукнатини и бръчки, град Толагхай едва се различаваше в далечината, а отвъд него, чак до хоризонта, се простираше безкрайното море. На небето нямаше облаци, синият му цвят бе подсилен от кафявата земя и му се струваше, че отгоре има още едно море. Горещината вече започваше. След час-два вече бе станала нетърпима, а скандарката продължаваше да кара флотера нагоре по склона. Декерет задремваше от време на време, но в тясното превозно средство беше невъзможно да се спи. Нима щяха да пътуват и през целия ден? Не попита. Умората и неудобната поза бяха станали нетърпими за него, когато Кхаймак Гран внезапно сви наляво, спусна се по някакво отклонение и спря.

— Тук ще бъде първият ни лагер — каза Барджазид.

След края на отклонението, нагоре се издигаше огромен скален масив, наподобяващ естествена стряха. Отдолу имаше голяма пясъчна площадка, скрита в сянката, която очевидно бе използвана за почивка многократно. В основата на скалите Декерет забеляза някакво тъмно петно. Там от земята някак си тайнствено се процеждаше вода — не обилна струя, но все пак добре дошла за зажаднелите пътници в ужасната пустиня. Мястото беше много удобно и явно бяха пътували толкова дълго, за да стигнат дотук, преди да е настъпила най-непоносимата жега.

Скандарката и младият Барджазид извадиха сламеници от флотера и ги проснаха на земята. Приготвиха обяд — сушено месо, малко плодове и възтопла скандарска медовина. След това, без да кажат дума, скандарката, врунът и Барджазид — баща и син — се наместиха върху сламените постелки и почти веднага заспаха. Декерет остана буден, мъчейки се да извади парченце месо измежду зъбите си. Сега, след като имаше възможност, не му се спеше никак. Отиде до края на сянката и се вгледа в обгорената от слънцето пустош нататък. Не се виждаше нищо живо — дори и растенията не се бяха опитали да виреят тук. Планината стръмно се издигаше на юг. Проходът би трябвало да е наблизо. А после? А после?

Опита се да поспи. В главата му се появиха нежелани спомени. Голатор Лазгия витаеше над него толкова ниско, че му се струваше, че би могъл да протегне ръце и да я притегли при себе си, но след миг се издигна и изчезна в маранята. За хиляден път се видя в планините край Кхинтор, как преследва жертвата си, как се цели, как започва да трепери. Отърси се от този спомен и се видя как се катери по стената в Норморк, а дробовете му са пълни с възхитително свеж въздух. Но това не бяха сънища, а само фантазии и откъслечни спомени. Сънят не дойде дълго време, но най-накрая заспа — дълбоко, без да сънува и много кратко.

Събудиха го странни звуци — жужене, пеене, някакви музикални инструменти в далечината — сякаш минаваше керван с много пътешественици. Стори му се, че чува звън на камбани, биене на барабани. За миг остана неподвижен, заслушан, мъчещ се да разбере. След това стана, премигна и се огледа. Беше се спуснал здрач. Бе проспал най-горещото време от деня и сега сенките се спускаха от другата страна. Четиримата му спътници вече прибираха постелките. Декерет наостри уши, за да установи откъде идва звукът, но сякаш долиташе отвсякъде и отникъде. Спомни си думите на Голатор Лазгия за духовете в пустинята, които пеели през деня, обърквали пътниците с шума и музиката си и ги отклонявали от правия път.

— Какви са тези звуци? — попита той Барджазид.

— Звуци?

— Не ги ли чуваш? Гласове, камбани, стъпки, шум от много хора.

Барджазид го изгледа озадачен.

— Имаш предвид песента на пустинята?

— Призраците?

— Не знам. Може и да е това, а може би някой се спуска по склона на планината и дрънчи с вериги, удря гонгове. Кое е по-вероятно?

— Нито едното, нито другото — отвърна Декерет мрачно. — В света, в който живея аз, няма духове. Но по този път не се движи никой друг, освен нас.

— Сигурен ли си, посветени?

— В какво? Че няма призраци и други пътешественици ли?

— Да.

Динитак Барджазид, който седеше встрани и прибираше багажа, се приближи до Декерет и попита:

— Страхуваш ли се?

— Неизвестното винаги смущава. Но засега изпитвам повече любопитство, отколкото страх.

— Тогава ще задоволя интереса ти. Когато дневната горещина намалява, скалите и пясъците изпускат топлина и при охлаждането си се свиват и издават звуци. Това са камбаните и барабаните, които чуваш. На това място няма духове — каза момчето.

Старият Барджазид направи нетърпелив жест. Синът му се отдалечи спокойно.

— Ти не искаше синът ти да ми каже това, нали? — попита Декерет. — Предпочиташ да мисля, че наоколо е пълно с призраци.

Барджазид се усмихна и отговори:

— Все ми е едно. Приеми това обяснение, което те успокоява повече. Уверявам те, че ще се сблъскаш с достатъчно много призраци след като преминем прохода.