Робърт Силвърбърг
Маджипурски хроники (19)

10.

Пейзажът отново се промени и стана още по-суров и нечовешки. Очевидно тук бе имало силни земетресения, много повече от едно, защото земната повърхност беше напукана и нагъната, имаше огромни каменни блокове, струпани един върху друг по невъзможен начин. В подножията им се бяха образували сипеи. През това опустошено от стихията място можеше да се мине единствено по плавно извиващото се, отдавна пресъхнало речно корито, което се провираше между грамади напукани и изпечени от слънцето скали. Голямата луна беше пълна и осветяваше с почти дневна светлина неземния пейзаж. След около час път през този терен, толкова еднообразен, че сякаш флотерът не се движеше, Декерет се обърна към Барджазид и го попита:

— Колко време още смяташ, че ще пътуваме до Гхизин Кор?

— Тази долина отделя пустинята от пасищата. — Барджазид посочи на югозапад, където речното корито изчезваше между два високи скалисти върха, издигащи се като кинжали в нощното небе. — Оттатък онова място, Мунерак Ноч, климатът е напълно различен. През нощта нахлува влажен въздух от морето на запад и има растителност, удобна за пасища. Утре ще лагеруваме някъде по средата на пътя до Ноч, а вдругиден ще сме оттатък. Най-късно в морскиден ще бъдеш в Гхизин Кор.

— А ти какво ще правиш?

— Аз и синът ми имаме друга работа в района. Ще се върнем да те вземем след… три дни? Или пет?

— Пет дни са достатъчни.

— Добре. След това се връщаме.

— По същия път?

— Друг няма — отговори Барджазид. — Нима в Толагхай не ти обясниха, че всички други пътища до пасищата са прекъснати и че може да се мине само през пустинята? Но защо се страхуваш от този маршрут? Сънищата не са чак толкова опасни, нали? И ако не скиташ докато спиш, всъщност няма нищо страшно.

Да, така беше. Струваше му се, че ще издържи пътуването, но вчерашният сън му бе причинил достатъчно страдания, за да не гледа с оптимизъм на перспективата. Когато на сутринта устроиха лагера си, Декерет отново изпита безпокойство и нежелание да заспи. През първия час от почивката той стоя буден, заслушан в металическите звуци на скалите, които се разширяваха от дневната горещина, но най-накрая сънят се спусна върху него като гъст черен облак и го завари неподготвен.

Не след дълго разбра, че този сън ще е по-ужасен от всички досега.

Най-напред дойде болката — тъпа, пронизваща, пулсираща. След това без никакво предизвестие в черепа му експлодира кълбо ослепителна светлина, която го накара да простене и да стисне главата си. Но спазъмът премина бързо и той долови нежното присъствие на Голатор Лазгия, която го утешаваше и го притискаше към гърдите си. Люлееше го и му пееше, докато той не отвори очи и не се изправи, за да види, че вече не е в пустинята, не е и на Сувраел. Двамата бяха на някаква прохладна горска поляна, заобиколена от гигантски дървета с прави, жълтокори стволове, които се издигаха във висините, а почти в краката им надолу течеше буен планински поток със стърчащи заоблени камъни. Под тях склонът се спускаше стръмно надолу към долината, а от другата и страна имаше планина със заснежени, подобни на трион върхове и Декерет веднага позна, че това е един от големите масиви на Кхинторските планини.

— Не — каза той. — Не искам да бъда тук.

Голатор Лазгия се засмя, но приятният звън на смеха и му се стори някак си зловещ, подобен на деликатните звуци, които се чуваха в пустинята надвечер.

— Но това е само сън, приятелю! Трябва да приемаш всичко, което става в него!

— Аз сам ще насочвам съня си. Нямам желание да се върна в тези планини. Гледай — пейзажът се променя. Плаваме по река Зимър, наближаваме големия завой. Видя ли? Видя ли? Това там са светлините на Ни-моя.

И наистина той съзря огромния град, бял на фона на гористите хълмове. Но Голатор Лазгия поклати глава.

— Там няма град, любов моя. Там е само северната гора. Чувстваш ли вятъра? Чуй песента на потока! Ето, коленичи, вземи от падналите по земята иглички. Ни-моя е твърде далеч, а ние сме дошли тук, за да ловуваме.

— Умолявам те, нека бъдем в Ни-моя!

— Някой друг път — отвърна Голатор Лазгия.

Не можа да наложи волята си. Чудните кули на Ни-моя затрептяха, станаха прозрачни и изчезнаха, останаха само жълтокорите дървета, смразяващият вятър и шумът на гората. Декерет затрепери. Беше пленник на този сън и не можеше да избяга.

Появиха се петима ловци, облечени в костюми от хайгусова кожа и с почтителен жест му подадоха оръжията — тъпата, къса цев на енергомета, малък, блестящ кинжал и един меч с извито острие. Той поклати глава, но една от фигурите се приближи до него и му се усмихна подигравателно — широка, беззъба уста, воняща от сушената риба. Декерет разпозна лицето и погледна встрани засрамен, защото това бе жената ловец, умряла в планините на Кхинтор преди хиляди, хиляди години. Ако нея я нямаше, сънят би бил поносим. Но да бъде принуден да преживее всичко това отново, просто щеше да е нетърпимо.

Голатор Лазгия каза:

— Вземи оръжията от нея. Стийтмоите бягат и ние трябва да ги преследваме.

— Нямам желание да…

— Какво безразсъдство! Да си мислиш, че сънищата се съобразяват с желанията! Вземи ги!

Декерет разбра. С ледени пръсти той пое оръжията и ги мушна по местата им в колана си. Ловците се усмихнаха и изръмжаха нещо на грубия северен диалект. След това се спуснаха да тичат покрай потока, докосвайки земята може би само веднъж на всеки пет крачки. Ще-неще, Декерет тръгна след тях — в началото тромаво и бавно, след това със същата плавна грациозност. Голатор Лазгия тичаше с лекота край него, тъмната и коса се вееше покрай лицето и, очите и светеха от възбуда. Завиха наляво, в сърцето на гората и се пръснаха във формата на полумесец, извит навътре, за да посрещнат плячката си.

Плячката! Декерет виждаше трите бели стийтмоя, проблясващи като фенери навътре в гората. Животните крачеха неспокойно, ръмжаха, долавяха враговете си, но все още не желаеха да напуснат територията си — големи, може би най-опасните диви животни на Маджипур, — бързи, силни и коварни, ужасът на севера. Декерет извади кинжала си. Да убие стийтмой с енергомет беше под достойнството на истинския ловец, а освен това би могло да увреди голяма част от ценната му кожа. Той трябваше да се приближи достатъчно и да използва ножа или в краен случай извития меч.

Ловците го гледаха. Избери един, казваха те, набележи жертвата си. Декерет кимна. Средният — посочи той. Те се усмихваха хладно. Какво криеха от него? И тогава беше същото — усещаше едва прикритото презрение на планинците към разглезените градски господарчета, които търсеха смъртоносни забавления в горите им… И онзи лов бе завършил лошо. Декерет вдигна кинжала си. Стийтмоите от сънищата, които се движеха неспокойно оттатък дърветата бяха невероятно големи — тежки чудовища със силни мускули — и беше ясно, че е невъзможно да бъдат убити от сам човек, при това с хладно оръжие, но не можеше да се откаже, защото знаеше, че трябва да се подчини на това, което му предлагаше сънят. След малко, с ловни рогове и пляскане на ръце, наетите ловци започнаха да подплашват животните. Разярени и объркани от неочакваните резки звуци, стийтмоите се изправиха на задните си крака, завъртяха се, пометоха няколко дървета с ноктите си и повече от отвращение, отколкото от страх, побягнаха.

Преследването започна. Декерет знаеше, че ловците се опитват да разделят животните, да подгонят двете от тях настрани, за да му дадат възможност да се справи с това, което е избрал. Но той не се огледа нито вляво, нито вдясно. Придружен от Голатор Лазгия и един от ловците, той се втурна напред и подгони средния стийтмой, който побягна чупейки клони и дървета. Това беше най-трудната част, защото макар и по-бавни от хората, стийтмоите по-лесно можеха да си проправят път през храсталаците и не беше изключено Декерет да изпусне жертвата си. Гората на това място не беше много гъста, но стийтмоят искаше да се скрие и скоро Декерет трябваше да си пробива път през млади дръвчета и храсталаци, като едва смогваше да не изпусне от поглед бягащия бял призрак. С твърда непоколебимост той продължи да тича след животното и да сече гъсталака с извития меч. Всичко това му беше толкова болезнено познато и му напомняше старата история, особено след като разбра, че стийтмоят се връща назад, завива през изпотъпканата част на гората, сякаш е решил да контраатакува…

Сънуващият Декерет знаеше, че скоро ще настъпи моментът, когато разяреното животно ще налети на беззъбата жена от планината, ще я сграбчи и ще я запрати в ствола на едно дърво. А той, защото вече не може, не иска да спре, ще се втурне след него, ще продължи да го преследва и ще остави жената там, където е паднала. И когато онова тромаво лешоядно животно с тъпа зурла изпълзи от дупката си и започне да разкъсва вътрешностите и, при нея няма да има никой, който да я защити. Едва по-късно, когато всичко отново се успокои и се върне назад, той ще започне да съжалява за сляпата ловна страст, която му е попречила да обърне внимание на ранената, само и само за да не изпусне жертвата си. И после срамът, вината, безкрайните самообвинения… Да, щеше да премине отново през всичко това, докато спеше в огнената пустиня на Сувраел, нали?

Не.

Не, не беше толкова елементарно, защото езикът на сънищата е сложен и в синкавата мъгла, която се стелеше из гората, Декерет видя, как стийтмоят вдига жената и я захвърля към дървото, но тя само изплю няколко окървавени зъба и се изсмя, а преследването продължи или по-скоро се обърна наопаки, защото животното изскочи неочаквано от най-затънтените гъсталаци и налетя на самия Декерет, изби оръжията от ръцете му и се изправи на задните си крака, за да му нанесе смъртоносен удар. Но не го нанесе, защото изведнъж картината се промени и сега под ноктите не беше Декерет, а Голатор Лазгия, а самият той се разхождаше безцелно наблизо, без да е в състояние да направи каквото и да било. После отново беззъбата жена беше жертва и отново Декерет, докато след това, съвсем неочаквано, невероятно старият, сбръчкан Барджазид и после Голатор Лазгия. Докато Декерет наблюдаваше, някакъв глас край него каза:

— Какво значение има? Всички ние дължим на Божествения смърт. Може би за теб тогава е било по-важно да догониш плячката си.

Декерет се вгледа. Гласът беше на беззъбата планинка, замая го и го накара да затрепери. Сънят ставаше все по-объркан. Той се мъчеше да проникне в тайните му.

Сега забеляза Барджазид да стои на горската поляна. Стийтмоят отново нападаше планинката.

— Така ли стана, наистина? — попита Барджазид.

— Сигурно, аз не съм видял с очите си.

— Какво направи?

— Продължих нататък. Не исках да изпусна животното.

— Уби ли го?

— Да.

— И после?

— Върнах се… И я намерих… Ето така…

Декерет посочи. Душещото животно беше върху жената. Голатор Лазгия стоеше наблизо със скръстени ръце и се усмихваше.

— И после?

— Дойдоха и другите. Погребаха приятелката си. Ние одрахме стийтмоя и се прибрахме в лагера си.

— И после? И после? И после?

— Кой си ти? Защо ме питаш за тези неща?

Декерет за миг си представи, че самият той се намира под зъбатата зурла на мършояда.

— Засрами ли се? — попита Барджазид.

— Разбира се. Защото поставих удоволствието от лова на по-високо място от един човешки живот.

— Нямало е как да разбереш, че е ранена.

— Почувствах го. То стана пред очите ми, а сякаш се направих, че не го виждам, разбираш ли? Знаех, че беше ранена, но продължих напред.

— И кой се е интересувал от това?

— Аз.

— А нейните хора?

— Аз се интересувах.

— И какво от това?

— За мен беше много важно. За тях други неща имаха значение.

— И се почувства виновен?

— Разбира се.

— Наистина си виновен. Заради младостта, заради глупостта, заради наивността си.

— Ти ли ще ме съдиш?

— Разбира се, че аз — отговори Барджазид. — Виждаш ли лицето ми?

Той задърпа набръчканата си челюст, започна да я извива докато загорялата от слънцето, напукана кожа започна да се разцепва и лицето му се разкъса на две като маска, а отдолу се показа друго — ужасно, насмешливо, изкривено, сгърчено от конвулсивен, подигравателен смях. Беше лицето на Декерет.