Робърт Силвърбърг
Скитник из космоса (1)

I

Към площада, на който в Борлаам се правеха наддавания, се приближи един чужденец, точно когато продаваха протея. Този чужденец се наричаше Бар Херндън, висок мъж с гордо лице, белязано с печата на самотата. Но той не беше се родил такъв, макар неговото собствено първоначално лице да беше по произход гордо и винаги бе самотен.

С помощта на рамената си проби път през гъстата тълпа. Денят се оказа топъл и задушен и въпреки това доста зяпачи се бяха събрали да гледат аукциона. Наддаването се ръководеше от някакъв агозлит, нисичък и дебеличък, но с глас на мощен бик. В протегнатата си ръка държеше протея и от време на време го стискаше и така го караше да приема най-различни форми.

— Гледайте, дами и господа, гледайте, колко различни, необикновени и вълнуващи образи!

Точно в този миг протея бе застинал във формата на осемлъчева звезда, сърцевината на която бе синьозелена, а всяко пипало — огненочервено. Насилван от тласъците на безмилостния търговец, той се изменяше, когато молекулите на тялото му губеха сцеплението помежду си и започваха да търсят нова устойчива структура…

… змии, дървета, отровна рогата жаба…

Агозлита тържествуващо се усмихваше широко на публиката и показваше всичките си петдесет пожълтели зъба, които стигаха на дължина до три сантиметра.

— Е, каква цена предлагате? — настойчивият му тон гърмеше на грубия Борлаамски език. — Кой иска да си купи това създание от една далечна планета?

— Пет стелари — произнесе ярко гримирана борлаамска аристократка, която се намираше в първите редици на зрителите.

— Пет стелара? Любопитно, госпожо. А кой ще започне с петдесет? Или сто?

Бар Херндън присви очи и се помъчи да разгледа по-добре протея. Често му се беше случвало да се среща с променливи форми на живот и той разполагаше с доста сведения за особеностите им. Това бяха много своеобразни създания, които започваха непрекъснато да се измъчват от мига в който ги изтръгваха от родните им места. Тялото им притежаваше способността да се изменя, да приема най-екзотични форми и всяко такова изменение предизвикваше у тях такива страдания, каквито преживяваха хора при мъченията на ешафода.

— Петдесет стелара — изкудкудяка един от придворните на Владетеля Крелинг, неограничен деспот на обширната планета Борлаам. — Петдесет стелара за този протей.

— Кой ще предложи седемдесет и пет? — завика агозлитът към тълпата. — Аз съм доставил това същество с цената на живота на трима роби, всеки от които бих продал за не по-малко от сто стелара. Вие искате да съм в загуба ли?

— Седемдесет и пет — раздаде се глас от тълпата.

— Осемдесет — последва мигновен отговор.

— Сто — предложи аристократката от първия ред.

Хищното лице на агозлита се смекчаваше в съответствие със стихийното нарастване на цената. Протеят продължаваше непрекъснато да се извива и да приема все по-причудливи и заедно с това все по-жалки форми. Херндън стисна силно устни. Добре знаеше, какво е това истинско страдание.

— Двеста — спокойно произнесе той.

— О, нов глас! — заликува търговецът. — Глас от задните редове! Вие май казахте петстотин?

— Двеста — повтори хладнокръвно Херндън.

— Двеста и петдесет — побърза да повиши стоящият наблизо аристократ.

— И двадесет и пет отгоре — намеси се мълчащият до този миг собственик на цирка.

Херндън се намръщи. Сега, когато се намеси в търга, той, както и във всяко друго нещо, бе напълно завладян от ставащото. И на никого няма да отстъпи протея!

— Четиристотин — уверено каза той.

За миг тишина обхвана търга, и то такава, че се чуваше дори чайките в морето. После се раздаде спокойният глас от първия ред:

— Четиристотин и петдесет.

— Петстотин — наддаде Херндън.

— Петстотин и петдесет.

Херндън не отвърна веднага и търговеца-агозлит опъна тънката си шия и се загледа, дали още някой няма да наддаде.

— Чух петстотин и петдесет — напевно произнесе той. — Не е лошо, но още не е достатъчно.

— Шестстотин — каза Херндън.

— Шестстотин двадесет и пет.

Херндън с труд се пребори с желанието да извади иглопистолета и да застреля съперника си пред очите на всичко. Вместо това стисна зъби и процеди:

— Шестстотин и петдесет.

Протеят се изви целия и заприлича на гърчеща се от болка псевдокотка. Тълпата се разкикоти от възторг.

— Шестстотин седемдесет и пет — раздаде се същият глас.

* * *

Търгът се превърна в двубой между двама кандидати, докато останалите станаха зрители и започнаха нетърпеливо да изчакват, кой пръв ще се откаже. Херндън премери с поглед съперника си. Това беше червенобрад придворен с ярки и пламтящи очи и с двоен ред брилянти по ризата си. Изглеждаше невероятно богат. Нямаше никаква надежда да надмогне такъв противник.

— Седемстотин стелара — произнесе Херндън. Сетне се обърна и като забеляза едно момче наблизо нетърпеливо го повика.

— Седемстотин двадесет и пет — произнесе аристократа.

— Виждаш ли този човек — зашепна Херндън на момчето, — там, напред пред мен? Който се обади с нова цена. Иди при него и му кажи, че неговата госпожа го вика.

Той даде на момчето една златна монета от пет стелара. То опули очи, после се усмихна и се запровира между зяпачите към аристократа.

— Деветстотин — предложи през това време Херндън.

Това бе много повече отколкото търговецът бе разчитал да вземе за протея и може би повече отколкото би могъл да си позволи дори състоятелен аристократ. Но Херндън прекрасно разбираше, че въпросът не е за пари и затова предложи на съперника си почетен изход.

— последната цена е деветстотин — произнесе търговецът. — Лорд Морис, желаете ли да наддадете още?

— Разбира се — отвърна лордът, — но ме викат в къщи и трябва да вървя.

Видът му беше решителен и невероятно сърдит, но той не се осъмни в казаното му от момчето. Херндън си го отбеляза — при възможност можеше да се възползува от това. Догадката му се оказа правилна — той се убеди, че Лорд Морис, придворен на Владетеля, веднага бяга, щом го повика госпожата.

— Цената стигна деветстотин — повтори търговецът. — Нещо не чувам наддаване? Само деветстотин за такъв прекрасен протей! Ще даде ли някой хиляда?

Такъв не се намери. Изнизаха се нужните секунди, повече гласове не се чуха. Херндън напрегнато чакаше в края на тълпата, докато търговецът монотонно не пропя:

— Деветстотин — първи път. Деветстотин — втори път. деветстотин и не повече… Протеят е ваш, приятелю, само за деветстотин. Елате насам с налични пари. А останалите призовавам да се върнат тук след десет минути, когато ще предложа няколко забележителни девойки в розови бузки от Уилидън. — И с непристойни движения подчерта женските им прелести.

Херндън тръгна напред. Тълпата започна да се разпръсва и когато се оказа около търговеца, там нямаше вече никой. Протеят бе приел образа на жаба и седеше свит като безформена пластилинова топка.

Херндън се вгледа в очите на агозлита, който отгоре на всичко миришеше лошо, и му се представи:

— Аз спечелих протея! На кого трябва да платя?

— На мен естествено — замърмори агозлитът. — Деветстотин стелара плюс тридесет за мито — и зверчето е ваше.

Херндън докосна копчето на своя пояс и от него навън изскочи наниз от стостелерови звена. Наброи девет, отдели ги от останалите и ги нареди пред търговеца. После извади от джоба си шест монети по пет стелара и небрежно ги хвърли на масата.

— Оставете си името за регистрацията — каза търговецът, след като преброи монетите и ги провери дали не са фалшиви. Последното извърши с приборче, измерващо плътността.

— Бар Херндън.

— От коя планета?

Херндън за миг се замисли.

— От Борлаам.

Агозлита вдигна очи.

— Нещо не ми приличате на борлаамец. Чистокръвен ли сте?

— А нима това има някакво значение за вас? Знайте, роден съм в прославения с пълноводните си реки континент Зънигог и парите ми са напълно редовни.

Агозлита старателно записа името му в регистрационната си книга, после обходи фигурата на Херндън с наглия си поглед и каза:

— Така и записах, Бар Херндън от Зънигог. Сега сте законен собственик на протея. Сигурно ще ви е приятно да узнаете, че той вече е обучен, приведен в покорство и се е смирил със статута си на роб.

— Това ме радва извънредно — спокойно изрече Херндън.

Агозлита му връчи блестящия диск от полирана мед с набития в нея деветцифрен номер.

— Това е кодовото число. В случай, че робът се изгуби, занесете ключа в борлаамската Централа, от там ще го проследят и ще ви го върнат.

Сетне извади от джоба си миниатюрен излъчвател и небрежно го плъзна по масата.

— А това е резонаторът. Настроен е в резонанс с клетките на специална мрежа, присадена към тялото на протея на субмолекулярно ниво. Тя не може да се извади за пренастройка. Когато не ви харесва, как се държи тази твар, просто разтръскайте резонатора. Много е важно робите да съблюдават наложената им дисциплина.

Херндън вдигна резонатора и каза:

— Протеят и без този инструмент изпитва не малко мъчения. Но ще го взема със себе си.

Търговецът сграбчи протея и го смъкна от щанда в нозете на Херндън.

— Сега е изцяло ваш.

В това време около тях нямаше вече никой. Тълпата зяпачи се бе прехвърлила в другия край на площада, където се предлагаха диаманти. Херндън внимателно огледа заобикалящите го сгради и забеляза една уличка, която водеше към крайбрежната алея.

* * *

Като се отдалечи на няколко крачки от щанда на търговеца, Херндън се огледа. Агозлита се подготвяше за следващата част на търга. Зад полупрозрачна завеса се виждаха три изплашени и разсъблечени девойки от Уилидън, които готвеха да показват.

А в посока към морето се виждаше крайбрежната улица, обхваната от ниска стена, зад която се разстилаха ярките зелени простори на Сияйния Океан. За миг мислите на Херндън се устремиха към другия бряг, към далечния континент Зонигог, където се бе родил. Накрая погледа му се спря на ужасеният протей, който бе успял да промени наполовина формата си.

Деветстотин тридесет и пет стелара за този протей! Устните му се сгърчиха в тъжна насмешка. Това бе огромна сума пари, много повече отколкото би могъл да си позволи да прахоса — при това в първия ден на завръщането си на Борлаам, след продължителното пребиваване на други планети.

Но вече нищо не можеше да му помогне. Позволи си да участвува в тази авантюра и не поиска да скочи насред пътя. Подобно нещо не бива повече да си позволява, реши твърдо, като мислеше за изгореното и опожарено село в Зонигог, разграбено от мародерите на армията на Владетелят Крелиг.

— Застани на парапета — заповяда той на протея.

Наполовина оформената уста произнесе неразбрано:

— Сто… панин?

— Разбра ли ме правилно? Тогава иди до стената. Върви, без да се обръщаш.

Херндън започна да чака. Протеят си направи крака и като се люлееше, с несигурна походка запристъпва по изтрития паваж. Деветстотин тридесет и пет стелера, с мъка си отбеляза още веднъж и извади иглопистолета.

Протеят продължи да пресича площада на пазаря в посока морето. Някой се разкрещя:

— Е-хей, тази твар се кани да изчезне в морето! Да я спра ли?

— Протеят е мой — студено отвърна Херндън. — Дръж се настрани от него, ако ти е скъпа кожата.

Няколко човека го гледаха като ошашавени, но никой не помръдна. Протеят се приближи до парапета и спря нерешително. Дори за най-низшите живи същества собственото самоунищожение не можеше да бъде желано, дори при това да се постига избавление от непоносими страдания.

— Качи се на стената — заповяда Херндън.

Протеят се подчини без да се бави. Пръстът на Херндън нежно галеше спусъка на пистолета. Той започна да се прицелва в съществото, което се бе изкачило на ниската стене и сега гледаше мътната вода на залива, изброи до три и стреля.

Тънкият иглообразен куршум като мълния изсвистя над паветата и се заби в гърба на протея. Смъртта би трябвало да настъпи мигновено. В иглата се намираше нервнопарализираща отрова, която действуваше на всички известни форми на живот.

Застреляно точно в средата на поредното си превъплъщение, нещастното създание за миг замря на стената, сетне се катурна и пльосна във водата. Херндън прибра пистолета в кобура. Той видя свидетелите на тази сцена да поклащат глави и чу някой да казва шепнешком:

— Плати за него почти хиляда, а първото нещо бе да го застреля!

Да, скъпо му излезе това утро. Херндън се обърна с намерението да си върви, но откри, че пътят му е преграден от нисък човек с набръчкано лице, който бе изникнал от тълпата, събрана за разпродажбите на брилянти.

— Наричам се болър Бенджъмин — представи се тази дребна пародия на човек. Гласът му приличаше на пресипнало хъркане, тялото изглеждаше изсъхнало и смачкано и беше облечен в тясна измачкана куртка с неопределен цвят. — Аз видях това, което току-що направихте.

— Е, и какво от това? Нима ликвидацията на роб на обществено място се явява нарушение на закона? — навъси се Херндън.

— Само определен тип хора, могат да си го позволят, нали? — произнесе Болър Бенжамин. — Или жесток човек, или безразсъдно смел. Към кой тип вие самият се отнасяте?

— И към двата — отвърна Херндън. — А сега ми разрешете да мина…

— Само минутка — хрипливият глас внезапно заприлича на удари с бич. — Нека поговорим. Щом не съжалявате за хилядата стелара, с които купувате роб и после веднага го убивате, то не съжалявайте за няколкото думи, които ще размените с мен.

— Какво ви е нужно от мен?

— Вашите услуги — каза Бенжамин. — Нуждая се от помощта на подобен на вас човек. Вие сега свободен ли сте? Не зависите ли от някого?

Херндън си помисли за хилядата стелари — почти половината му пари, които бе захвърлил на вятъра, помисли си за Владетеля Крелинг, който ненавиждаше до дъното на душата си и който се бе заклел да убие на всяка цена. И за набръчкания човек пред себе си.

— С никого не съм свързан — каза той, — но цената ми е висока. Какво искате и какво можете да ми предложите?

Бенджамин се усмихна криво и започна да бърка във вътрешния джоб на куртката си. Когато я извади, на дланта заблестяха на слънцето няколко брилянти.

— Търгувам с тях — каза той. — За услугите плащам скъпо и прескъпо.

Брилянтите изчезнаха изведнъж в джоба му.

— Ако се заинтересувахте — продължи той, — то вървете след мен.

Херндън кимна.

— Заинтересувах се.